Клопка

Втора глава

— Какво точно каза лекарят на Санчес?

Дафни Матюс се движеше плавно, като танцьорка. Тя се изкачваше бързо по пожарното стълбище на болницата, налагайки темпо, което затрудняваше Болд. Стаята на Санчес се намираше на четвъртия етаж.

Болд с облекчение й беше казал за отрицателния резултат от пробата за изнасилване. Беше се обадил в болницата, докато Дафни докладваше в Управлението, където оределият личен състав се опитваше да се справи с все по-нарастващия брой престъпления, за които пристигаха съобщения.

— Движи ли очите си? Крайниците? Какво точно каза лекарят? — попита отново тя.

Болд не отговори веднага. Беше се замислил за заплахите по телефона, които беше получил през последните няколко дни. Питаше се какво трябва да направи заради риска, който представляваха за семейството му. Знаеше, че трудно щеше да убеди съпругата си Лиз да напусне дома им.

— Вярно ли е, че познаваш Санчес лично? — продължи с въпросите Дафни.

— Познавам я — потвърди Болд. — Сестра й и двете й деца загинаха в автомобилна катастрофа…

— Тази Санчес ли? — възкликна Дафни, като го прекъсна.

— Същата.

— Мислех, че тя се прехвърли, когато завърши.

— Прехвърли се, но само за няколко месеца. След това се засякохме на едно-две местопрестъпления. Запозна се с Лиз и децата на един от бейзболните мачове на Фил.

Почти десет години Фил Шосвиц беше пряк началник на Болд. В момента обаче той оглавяваше „Престъпления срещу собствеността“.

— Предложи да гледа децата — продължи Болд, — когато излизаме. Казах й, че дежурствата в извънработно време се заплащат по-скъпо и веднага усетих, че съм сгафил. Тя искаше да бъде с децата. Парите бяха без значение.

— Искаш да кажеш, че се е грижила за Сара и Майлс? — недоверчиво попита Дафни.

— Знам — отговори Болд, разбрал смущението й от подобно сближаване на финансова основа. — Но не ставаше дума за услуги. Не беше от желание за повишение. Просто Сара и Майлс бяха на същата възраст като нейните племенници, а на нея явно й липсваше тяхното присъствие. Не продължи кой знае колко, но трябва да ти кажа, че децата направо се влюбиха в нея. Лиз страшно ще се разстрои, когато научи какво е станало. Такова нещо не трябва да се случва на нито един полицай — леко задъхан от изкачването добави той. — И най-вече никога, ама никога, не трябваше да се случва на Мария. Тя е страхотен човек, повярвай ми.

— Ти си страхотен човек — каза Дафни и неохотно добави: — Ти и Лиз… затова, че сте проявили такова разбиране към нея.

Болд спря да се изкачва, както беше сторила и Дафни. Не всичко между тях беше гладко и безметежно. Те имаха общо минало, за което рядко говореха.

Двамата се притиснаха към стоманения парапет, когато край тях мина група забързани лекари и сестри в зелени и бели болнични униформи. Очите на Дафни и Болд за миг се срещнаха и помежду им припламна искра, която и двамата усетиха.

— Лиз и аз — като ехо повтори той последните й думи. Но от неговата уста те прозвучаха като потвърждение.

— Да. — По изящната шия на Дафни плъзна червенина.

Болд пое напред. Дафни го последва по стълбите и в шумния, изпълнен с хора коридор.

— Движи очите си — прошепна той, преди да отвори вратата към болничната стая на Санчес.

Точно това искаше да узнае тя в самото начало и той нарочно избра този момент, защото жената, за която ставаше дума, лежеше от другата страна на вратата.

— Очевидно може да движи очите си до известна степен — отново каза Болд.

Дафни кимна сериозно и Болд отвори вратата.

— Случаят е твой — напомни й той. — Ти водиш.

Когато мина край него, тя прошепна:

— Знам.

Запотена пластмасова тръбичка, вкарана в хирургически срез в основата на гърлото, подаваше кислород на Мария Санчес. Горната част на тялото й беше обездвижена с бяла пластмасова шина, прикрепена към рамката на леглото. Тръбичките бяха твърде много, за да ги преброи. Съвременна Медуза. Примигващи лампички и проблясващи зелени цифри в черни квадратчета върху подвижна стойка от неръждаема стомана. Торбичка с течности за интравенозно преливане. Кап, кап, кап. Синя пластмасова щипка върху показалеца, отчитаща пулса и измерваща съдържанието на кислород в кръвта й. Ярък блясък от луминесцентна лампа. Приглушено бръмчене на апарати и неестествено равномерен ритъм на управляваното й с компютър дишане.

Гърлото на Болд се сви. Сякаш някаква гигантска ръка стисна гърдите му. Някога и Лиз беше лежала в подобно легло. Той знаеше какво могат да направят с човек тук. Беше видял как изнасят с носилка жената, която лежеше в една стая с Лиз. Никога повече не я върнаха. Мисълта за Лиз му напомни за все по-растящата му тревога от заплахите по телефона. Не му харесваше развоя, който грипът беше взел. Искаше колкото се може по-бързо да се махне от тази стая.

Кървясалите очи на Мария Санчес се виждаха през полуспуснатите й клепачи и Болд долови леко движение в тях, когато тя проследи влизането им в стаята. Спомни си как Мария седеше на дивана с децата. Изправена. Засмяна. С „Приспивна луна“ в скута. Представи си я как прегръща децата му. Но най-добре си спомняше онзи неин смях. Времето, което беше прекарала с децата му, й беше помогнало да преодолее скръбта — в неговата къща тя отново се беше научила да се смее. Да живее. А сега това!

— Полицай Мария Санчес — започна внимателно Дафни, когато забеляза, че Болд се развълнува. — Аз съм Дафни Матюс, психологът на Управлението. Познаваш лейтенант Болд от „Убийства“.

— Тя води разследването на нападението над теб — успя да изрече Болд. — В случая аз играя Уотсън.

Искаше да вмъкне доза хумор в разговора. Но не успя. Отново си даде сметка колко много часове беше прекарал в болници напоследък. Трябва да има някакви квоти, помисли си той. Предчувстваше болка и страдания в това легло. Време. Очакване. Цели осемнадесет месеца, по време на лечението от рак, семейството му беше страдало. И сега все още чакаха със скрита надежда, че състоянието на Лиз ще продължи да се подобрява. Санчес щеше да изпита всичко това на гърба си.

— Много съжалявам, че се намираш в това състояние, Мария. — Гласът му секна от вълнение.

— Не мисля, че си даваме сметка как точно се чувстваш, но ще заловим виновника за това — каза Дафни. — Обясниха ни, че лекарите смятат да приложат някои експериментални хирургически методи и че прогнозите са обнадеждаващи. Бъди силна, Мария. Всички се надяваме, че ще се възстановиш.

— Цялото Управление — каза Болд и след кратка пауза добави: — По-точно това, което е останало от него.

Пациентката примигна веднъж. Отначало им се стори, че беше неволно, нищо повече. Но привлече вниманието им.

— Досега бяхме на местопрестъплението… в твоята къща, Мария. — Болд внимателно подбираше думите си. — Изглежда си се появила там по време на обир. Липсват стереосистемата и поне един телевизор.

— Искаме от теб да потвърдиш колкото се може по-голяма част от това, веднага щом бъдеш в състояние да го направиш — добави Дафни.

— В най-добрия случай докладът е непълен — каза Болд. — Когато се пооправиш, заедно ще работим по това, става ли? — Опитът му за положително мислене прозвуча неискрено и се провали. Болд не знаеше как да се държи, затова реши просто да бъде делови. — Разглеждаме случая като взломна кражба първа степен. Просто исках да кажа, че от само себе си се разбира, че няма да протакаме разследването, че грипът няма по никакъв начин да ни забави. Обадиха се на Матюс — тя ще го води — и това е добре. Ще заловим този престъпник и ще го тикнем в затвора. Гарантирам ти.

— Нуждаем се от теб, Мария — опита се да й вдъхне кураж Дафни. — Ще се оправиш.

Още едно примигване. От окото й се отрони сълза, търкулна се по бледата й буза и падна на възглавницата. Когато клепачите й отново се отвориха докрай, тъмните зеници на Санчес се намираха в лявата част на очните й кухини.

— Мария? — въпросително изрече Болд, който беше забелязал движението на очите й.

Той погледна към Дафни.

— Наблюдаваме очите ти — решително заяви Дафни на жената. — Сигнал ли се опитваш да ни дадеш, Мария? — попита тя.

Болд усети как въздухът в стаята сякаш изведнъж стана абсолютно неподвижен. Звуците на машините като че ли се усилиха. Почувства как го побиват ледени тръпки.

Още едно примигване. Неволно или съзнателно? Зениците й се преместиха надясно.

— О, господи! — промълви той, неспособен да се сдържа повече. Погледна към вратата и свободата, която му предлагаше тя.

— Надясно е „да“, наляво — „не“. Така ли? — попита Дафни.

Жената затвори с огромно усилие потрепващите си клепачи. Когато пак отвори очи, зениците й отново бяха заковани вдясно.

Дафни, която не можеше да скрие възбудата си, погледна към Болд.

— Ще ти зададем няколко въпроса — колебливо предложи тя. — Става ли?

Клепачите се затвориха. Когато отново леко се отвориха, зениците гледаха наляво — твърдо отрицателен отговор. Очите й потрепнаха, клепачите се затвориха и останаха така. Болд почувства вълна на облекчение.

— Тя е твърде изморена — каза той на Дафни и й направи знак да излязат от стаята.

Дафни кимна, но не искаше да остави нещата така.

— Почини си, Мария. Ще дойдем пак, когато си в състояние да го направиш.

Тя последва Болд в коридора, а той се опита да затвори голямата врата на стаята колкото се може по-тихо.

— Натъпкана е с лекарства — каза Дафни. — Изтощението също си казва думата, но според мен дял има и това, че тя определено не желае да си припомни и отново да преживее нападението.

— Тя е ужасена — каза Болд, облекчен, че бяха излезли от стаята. — И има всички причини да се чувства така. Разбираш това, нали? — добави той.

— Нямаше нужда толкова да бързаш да си тръгнем.

— Напротив — възрази той.

— Тя може да отговаря на въпроси, Лу. Можем да съставим списък с въпроси и тя може да им отговори! Можем да разпитаме жертвата. Ясно ли ти е това?

— Слушай, няма нужда чак толкова да се палиш! — възропта Болд.

— Какво има? Нещо не е наред ли? — попита Дафни.

Тя раздразнено скръсти ръце, за да се предпази от хладния въздух в коридора.

— Нищо не е наред — отговори Болд. Студът, който го сковаваше, нямаше нищо общо с термостатите. — И тя. И това място. — Като посочи назад към стаята, той продължи: — Само чифт очи, Дафни. Това е всичко, което е останало от нея.