Клопка

Шеста глава

— Кой е тоз? — попита хлапето. Беше с бръсната глава и татуиран дракон под лявото ухо.

Безочливите му приказки, както и целият му вид допълнително дразнеха Болд, който не беше свикнал с чужди стаи за разпит. Тухлената сграда на полицейския участък в Северния район му напомняше на преустроена фабрика за лед, макар че преди това в нея се беше помещавало начално училище. Дафни се беше присъединила към него не само защото играеше жизненоважна за всеки разпит роля, а и защото някои от отговорите, ако разбира се получеха такива, можеха да бъдат пряко свързани с нейния случай: Мария Санчес.

Болд се вгледа в белезниците на хлапето и си помисли, че те бяха само първата брънка в бъдещата дълга верига от влизания и излизания от затвора. Той не смяташе за нужно да обяснява на заподозрения кой е и да удостоява с отговор въпросите на един доказан изнасилвач. Но преценката на Дафни явно се различаваше от неговата, защото тя веднага отговори на хлапето.

— Това е детективът, открил Лиан Кармайкъл в мазето, където си я зарязал. Сама. Гладна. С разрязано дъно на бикините, през което многократно си я насилвал. Това е мъжът, развързал връзките за обувки от китките и глезените й. Мъжът, почистил урината и изпражненията, преди да пристигне линейката. Мъжът, опитал се да приласкае момичето с ужасени очи, което излязло да купи печено пиле, но повече не се върнало вкъщи.

— На тез сълзливи приказки отдавна им мина модата, сладурано — каза хлапето с влажни очи и лъснали от слюнка устни. На лявата си вежда имаше малка сребърна обеца.

Дафни се запита дали Лиан Кармайкъл щеше да си спомни за нея.

Болд приближи до масата, където седеше хлапето. Видът му беше заплашителен. Той едва сдържаше яростта си. Хлапето искаше да си даде вид, че не му пука от мъжа, но изцъклените му очи непрекъснато се стрелкаха към Болд, като на нервен шофьор, който непрестанно поглежда в огледалото за обратно виждане.

— Това е мъжът, който би искал да остане насаме с теб за няколко минути — продължи Дафни. — Да ти свали белезниците. Да застанете един срещу друг. Говорихме си за това, докато идвахме насам. Той, разбира се, няма да има тази възможност. Но се утешава с мисълта, че достатъчно дълго е работил в полицията, за да знае кои от арестуваните се радват на специално… внимание… от страна на други мъже. Достатъчно дълго, за да се утешава с мисълта, че ще те изнасилват нощ след нощ, анално, орално — ще те изнасилват, докато започнеш да кървиш, ще те изнасилват, докато вече няма да можеш да поемеш дори глътка вода. Ще те изпратят в лечебницата, където санитарите ще знаят какво си направил на малката Лиан — и ще направят всичко възможно да те излекуват както трябва. След което, разбира се, ще те изпратят обратно в ареста за поредния меден месец. И всичко това ще стане, преди да те затворят в голямата къща, където ще прекараш остатъка от живота си — който, по всяка вероятност няма да е много дълъг, като имам пред вид, че изнасилвачите на деца обикновено не доживяват до дълбока старост — зад решетките.

Болд се подпря с ръце на масата и се надвеси над заподозрения, лице в лице с него. Той сложи на масата пред хлапето две снимки. И на двете се виждаха женски китки, завързани с връзки за обувки.

— Миналия вторник вечер — каза той и замълча за миг. — Разполагаме с достатъчно сведения къде си бил, но искаме да потвърдиш едно-две неща.

Заподозреният се помъчи да се престори, че не му пука от Болд, но опитът му се оказа неуспешен. Най-сетне той сведе очи и погледна надолу към снимките.

— Тез на онуй момиче ли са?

— Тези са от вторник вечер — отговори Болд.

Хлапето присви очи.

— Вторник? — То побутна снимките напред и отново ги притегли към себе си. — Че вие я открихте в събота. Аз киризех от другата страна на улицата. Знаеше ли туй?

Болд отстъпи назад и вдигна ръка.

— Лу! — спря го Дафни.

Може би с този единствен удар Болд щеше да убие хлапето. Независимо от резултата, със своя укор тя му спести служебното разследване.

— Вторник вечер — повтори Болд. — Ще ни кажеш ли мястото?

— К’ви са тез глупости за вторник? — каза хлапето, затруднено да разгледа снимките заради белезниците.

— Къде беше миналия вторник вечер? — попита го Болд.

— Вторник вечер? — повтори хлапето и в осеяните му с петънца очи проблесна някаква искрица. — Нея вечер „Маринърс“4 имаха мач. Контрола преди началото на сезона. Изиграха няколко допълнителни части. В дванайстата Джуниър заби една топка от фал линията на трета база и подаде за победния пробег.

— Пазиш ли билета? — бързо попита Болд. — Имаше ли някой с теб? Можеш ли да кажеш по кое време беше там?

— Време?

— Искам да знам по кое време и къде си бил във вторник вечер — каза Болд. — Искам да ми напишеш всичко.

— Не ти се отваря парашутът, човече.

Болд така силно удари с ръка по масата, че дори Матюс подскочи. Хлапето се стресна и погледна уплашено към него.

— Хубаво ги разгледай. — Болд посочи към онова, което хората от лабораторията му бяха показали само преди няколко часа. — Връзки за обувки. Възли. Възли от вторник вечер. — Той посочи към двете снимки, без да споменава името на Санчес. — Ще отричаш ли?

Хлапето разгледа внимателно снимките и каза:

— Е, значи вече знаете, че тез не съм ги правил аз. Нали така?

— Не знам нищо за тях, докато ти не ми кажеш. Догадки имам колкото щеш. Мнения на специалисти — цял куп, когато става дума за държавна работа. Но свидетели? Мисля, че пред мен стои един.

— Да, ама не.

— Трябва да напишеш всичко — прекъсна го Болд. — И се постарай да започнеш с истината. Малката Лиан Кармайкъл, после вторник вечер…

— Бях на мача — прекъсна го хлапето. То посочи към снимките и каза: — Ей тук се вижда, че не съм бил аз. Туй са бабешки възли. Дърпаш и се развързват. Аз правя двойни. Станах спец по тях като бях бойскаут. Нали си бил при Кармайкъл! — заяви той на Болд, който не искаше да си спомня за ужасната гледка. — Завързана с двойни възли. Провери и ще видиш, че съм прав. Във вторник вечер бях на мача.

Болд погледна към Дафни.

— Напиши го — каза тя на хлапето.

— Че защо? — възпротиви се то. — Само дето ще ме прецакате. Казвате, че съм направил нещо във вторник вечер? Какво? Друго момиче? Ами да, вярно. Ето! Накефихте ли се сега?

— Трябва да го направиш — спокойно му обясни тя, — защото този, който го е сторил, е допуснал грешки. Защото ще го припишат на теб, а работата е свършена небрежно, през пръсти. Жена на средна възраст. Ченге. И заминаваш направо в крило „Е“, на строг режим. По двадесет и три часа в килията. Без право на предсрочно освобождаване. Искаш да остарееш там, така ли?

— Да остарея? — язвително попита хлапето. — Като теб, а? — То я огледа и по лицето му се изписа отвращение. — Не ме интересува вашето ченге.

Болд рязко се облегна на масата с цялата си тежест и бутна хлапето в гърдите. То отхвръкна към облегалката на стола и главата му шумно се удари в бетонната стена.

— Подхлъзнах се. Съжалявам — каза Болд и заобиколи масата.

Хлапето страхливо се сви. Болд рязко изправи стола, при което ръбът на масата се заби за втори път в гърдите на хлапето.

— Така е по-добре.

— Напиши го — каза Дафни, като хвана Болд за лакътя и го дръпна към себе си. Не искаше арестът да се провали заради побой над заподозрения. Трябваше да изведе Болд оттук.

Хлапето взе химикала и заедно с листите ги подаде на Дафни.

— Ти напиши, че ще ми предявите по-леко обвинение за туй момиче, щото другата не е моя работа, не бях аз. Таз ченгеджийска кучка… Няма начин. Бабешки възли? Тез шибани неща хич не държат.

Тя завъртя листите към него.

— Последна възможност. Ако откажеш, мислиш ли, че някой ще те помоли още веднъж?

Хлапето се приведе над масата и започна да пише.

Дафни стоеше замислена до шевролета на Болд.

— Вбесена си — каза той, — че му налетях.

— Изненадана съм. По-скоро Джон би постъпил така.

— Не трябваше да ти говори по този начин.

— И по-лоши думи сме чували — напомни му тя.

— Започвам да губя форма — подхвърли Болд. — Това ли искаш да кажеш?

— Той не е нападнал Санчес — заяви Дафни. — Това е важното.

— И ти му вярваш? — с лека изненада попита той.

— Да.

— Аз също — добави Болд почти шепнешком и потрепери. — О, господи!

— Да, знам какво имаш пред вид. — Тя се запъти покрай редицата коли към своята хонда.

Пейджърът му иззвъня. Още една взломна кражба първа степен. Все на него се падаха.