Клопка

Четиридесет и трета глава

Болд щеше да се почувства по-облекчен, ако Лиз беше избухнала гневно, защото в сегашното положение нейният трезв подход да изчака развитието на събитията само увеличаваше чувството му за вина.

Той не пиеше. Единственият отдушник за обзелото го чувство за безизходица беше работата, работата и само работата, която го поглъщаше и отвличаше мислите му от почти всичко останало.

Беше се свързал с някой си Фредерик Озбърн от „Еър Тайм Селюлър“. Продиктува му номера на Флек, който Самуей му беше дала по време на втория й разпит. Озбърн му обясни, че съществува технология и методология за определяне местонахождението на аналогови клетъчни телефони, но процесът не се осъществява в реално време. Той, Озбърн, щял да започне да проследява клетъчните обаждания на Флек и да докладва резултатите на Болд. От всички усилия, които полагаха в настоящия момент да открият Флек, Болд се надяваше, че именно радиотриангулацията на Озбърн ще даде очаквания от него резултат.

След срещата с шефовете си, той отново изпадна в отчаяние, изключи телефона, отказа да приема посетители и прекара около четири часа в кабинета си, преглеждайки материалите по разследването на нападението над Санчес, които бяха набъбнали до дебела папка, макар че заради усилията, които Дафни полагаше, документите бяха прилежно организирани и човек лесно можеше да се оправи в тях.

Ето, това беше Дафни, цяла-целеничка в ръцете му. Той сякаш не можеше да избяга от нея. Болд се съсредоточи върху кражбата у Брукс-Гилман — разследването, което бяха прехвърлили на Санчес в резултат на Синия грип. Преди да бъде нападната, Санчес беше установила, че Флек използва дистанционни управления за гаражни врати, за да прониква в къщите. Болд разбираше много добре, че беше позволил нейната работа по случая да го подведе. По-вероятно беше нападението над нея да е било в резултат на случая, който й бяха възложили от „Вътрешни разследвания“, случаят, който интересуваше и самия него. И въпреки това, без съдействие от страна на „Вътрешни разследвания“, той не знаеше как би могъл да постигне пробив в разследването. Ако Флек имаше алиби за нощта на нападението над Санчес, то тогава Болд щеше да разполага с достатъчно основания да притисне „Вътрешни разследвания“ да му разкрият това, което знаеха за причините, довели до нападенията над Санчес, Шок и Филип, които в момента се намираха в болницата.

Обади се в лабораторията, свърза се с Бърни Лофгрийн и го попита за маратонките, които бяха открили в шкафа на Флек при първия обиск на квартирата му.

— Какво по-точно те интересува?

— Човекът, с когото говорих, каза, че маратонките били „Конвърс“, но сравни ли грайфера на подметката със следата от „Найк“, която открихте върху коженото яке на Санчес?

— Сравних я и ги изпратих в Хранилището. Там се намира и якето й.

Споменаването на Хранилището подсети Болд за Рон Чапмън и посещението му в „Петел и Бик“ през нощта, когато Шок и Филип бяха пребити.

— Хранилището — повтори Болд.

— Точно така — каза Лофгрийн. — Ти четеш ли си изобщо съобщенията по електронната поща?

— Отсъствах от града — отговори Болд, като се обърна да провери в компютъра. Седемнадесет съобщения. В хаоса, който беше последвал нападението над Ла Моя и проследяването на Самуей, беше изостанал с работата. Започна да ги преглежда и отвори писмото от Лофгрийн точно в момента, в който Бърни казваше:

— Грайферът на подметката, свален от якето, се оказа от „Еър Найк“. В шкафа на Флек имаше два чифта „Конвърс Ол Старс“. И двата модела са широко разпространени, но не са еднакви. Дори не си приличат.

— Номерът същия ли е? — попита Болд, като прочете в материалите по разследването, че отпечатъкът от якето на Санчес е бил четиридесет и втори номер.

— Флек носи четиридесет и четвърти — отговори Лофгрийн. — И тук няма съвпадение с отпечатъка, който свалихме от якето.

Той почака.

— Лу? Там ли си?

— Мисля.

— Не е това, което искаше да чуеш — заяви Лофгрийн, — иначе веднага щеше да ми затвориш телефона, както винаги правиш.

— Наистина ли? — попита Болд, който с удивление научи този факт, касаещ собственото му поведение.

— Всеки път — потвърди Лофгрийн.

— Найкито… — каза Болд — отпечатъкът отчетлив ли е?

— Донеси ми маратонката и по всяка вероятност ще мога да потвърдя, че следата върху якето на Санчес е от нея. Просто трябва да идеш до Хранилището.

Ето, отново Хранилището. Той благодари на Лофгрийн, преди да затвори. Кой казва, че от старо дърво обръч не става?

Болд се обади в Хранилището. Отговори Райърдън. Райърдън работеше с Пендъграс. И двамата бяха от бригадата на Кришевски. Кришевски и Пендъграс бяха уволнени след внезапната проверка на здравните инспектори, разпоредена от началника на Управлението. По някакъв начин обаче Райърдън беше оцелял. Болд реши да премине направо към целта. Райърдън сигурно вече беше научил за среднощното посещение на Болд и Ла Моя у Пендъграс. Райърдън можеше да му свърши работа, но приятели нямаше да станат.

— Искам да ми направиш една справка в дневника — заяви Болд.

— За?

— Шок или Филип — каза Болд. — Посещавали ли са Хранилището през последните десет дни?

В слушалката настъпи тишина.

— Чакай да проверя — отговори Райърдън.

Болд очакваше да чуе шума от разгръщането на страниците на дневника — слухът му беше като на прилеп — но не чу нищо, нито дори потракването на клавиши.

— Нищо не виждам, лейтенант. Защо не дойдеш сам да провериш?

Този път Болд замълча.

— Да… добре… благодаря — каза той, като много добре знаеше, че слухът му не го е подвел.

Защо Райърдън дори не си беше направил труда да провери? От инат? Ядосан, че Болд беше разпитвал Пендъграс? Нима грипът все още продължаваше между тези стени?

Мисълта, че шепа полицейски служители можеха все още да саботират работата на колегите си, които бяха останали на служба по време на грипа, не напусна Болд през целия път към дома му.

Отби се в „Шегата е за ваша сметка“ и изсвири шест балади през една от паузите между комедийните скечове. Когато излизаше, Беър Беринсън го спря и каза:

— Ама че мрачни парчета свириш, мой човек.

След това подкара към Каркийк Парк и се разходи край водата, като се чудеше какво да мисли за явния отказ на Райърдън да му помогне. Мракът вече падаше и цветът на водата плавно се превръщаше от зелен в сив, а сигналните лампи по антените на радиостанциите започнаха една по една да светват. Над главата му почти безшумно прелитаха самолети. Болд се чувстваше смазан. Семейният му живот представляваше истинска неразбория. Колеги от Управлението пречеха на опитите му да разкрие нападателя на Санчес, който междувременно можеше да се окаже и същият човек, пребил Шок и Филип. Първата му мисъл беше да се обади на Дафни, но Болд благоразумно се въздържа да го стори. Вместо това се отправи към къщи. Към къщи, където му беше мястото.

Слезе от колата и без да иска ритна една празна картонена чашка за кафе към алеята. Когато се наведе да я вдигне, прозорецът откъм страната на шофьора се пръсна над главата му на хиляди парченца, които се посипаха като водопад върху земята.

Тренираният му мозък на детектив веднага отбеляза факта, че бяха стреляли по него — изстрел, който трябваше да го улучи в гърдите и да го убие. Следващата му съзнателна мисъл беше Флек.

Болд инстинктивно се навря под колата, беззащитен, но частично прикрит и не толкова уязвим. Изчака следващия изстрел, като се надяваше, че онази част от него, която оставаше открита, не беше толкова голяма, за да попадне в нея куршум. Сърцето му биеше лудо и той се зачуди дали вместо от куршум, нямаше да умре от инфаркт.

Минаха десет секунди.

Двадесет…

Изстрелът беше съвсем безшумен. Дори счупването на стъклото беше прозвучало като най-обикновено плясване с ръце и посипване на камъчета по настилката на алеята. Не искаше да предупреждава Лиз, не искаше в никакъв случай тя да се показва на вратата. Един член на семейство Болд като мишена беше достатъчен.

Изстрел отдалече, помисли си Болд, като си спомни карабината, която Мани Уонг беше продал на Флек. Сигурно от някой покрив, дърво и то от голямо разстояние, което обясняваше защо не беше чул никакъв звук от оръжието. Нито дори закъсняло ехо. Може би дължеше живота си на Уонг, който беше настроил неправилно оптичния мерник.

Болд лежеше под колата, като се мъчеше да се овладее и се чудеше дали немският оптичен мерник не оглеждаше около колата в търсене на достатъчно плът, в която да забие следващия куршум.

Чу как някой чука по прозореца. Не можеше да го види, но знаеше, че това е Лиз. Беше вътре в къщата и по всяка вероятност се питаше къде ли е той. Явно беше видяла колата му. Може би беше чула и приглушеното изпукване на прозореца откъм страната на шофьора. Децата му сигурно се приготвяха да си лягат. Може би вече бяха в леглата си. А останалият свят се занимаваше с обичайните си дела.

Отне му известно време да освободи дясната си ръка и внимателно да се измъкне изпод колата. Не искаше Лиз да излезе, за да го търси. Беше се върнала у дома, без да се посъветва с него и за момент го обзе съпружески гняв. Може би този снайперист му правеше услуга. Можеше ли да каже на съпругата си, че току-що по него са стреляли? Пред собствения му дом?

Имаше ли някакъв избор?

Болд се измъкна изпод колата и хукна приведен ниско към задната страна на къщата. Влезе през вратата на кухнята, накара Лиз да седне и й обясни, че току-що бяха стреляли по него. Нямаше намерение да й казва да вземе децата и да замине. Остави на нея да реши това. Двамата се прегърнаха. Болд почувства как сълзите напират в очите му. Явно страхът от последните няколко минути търсеше отдушник.

Болд простена.

— Кой? — попита тя.

— Дафни — отговори той, като смяташе, че тя все още продължава да го разпитва за целувката.

— Изстрелът — поправи го тя, застинала от напрежение. — Кой стреля по теб и какво смяташ да направиш по този въпрос?

Болд се облегна, извади пистолета от кобура си, провери го и заговори. Това не й хареса. И двамата се чувстваха напрегнати.

— Ще ида да претърся парка. Мисля, че изстрелът дойде оттам. Ако имам късмет, ще намеря гилза. Съмнително, но си струва да опитам. — Той бързо продължи, за да не може Лиз да го прекъсне. — След това ще изляза на алеята за коли и ще потърся куршума, което е единствената ни възможност да се сдобием с веществено доказателство.

— Трябва да докладваш за стрелбата! — категорично заяви тя.

— Всичко, което ще направят, е да потърсят куршума и гилзата. Повярвай ми, знам как стават тези неща. А когато намерим куршума или гилзата, ще се окаже, че изстрелът е произведен от дългоцевна карабина със снайпер, китайско производство.

— Ти знаеш кой е стрелял — каза тя.

— Просто имам доста добра представа кой може да бъде. Но това не води до предявяване на обвинение.

Погледите им се срещнаха — нейният беше изпълнен с тревога. После тя омекна и каза:

— Лу, ако беше целунал сервитьорка на някое ергенско парти…

Това го изненада.

— Но не е същото — продължи тя. — В никакъв случай. Аз се промених през последните няколко години, знам това. Но не съм сигурна, че ти си се променил. В това, разбира се, няма нищо лошо. Искам само да кажа следното: ако ти не ме искаш, то и аз не те искам. Но заради децата ще направя всичко, за да не се разделим. Не сега. Не и докато са толкова малки. Яд ме е на теб. Не толкова заради това, което си направил, а заради това, че си позволил то да се случи. Аз имам своята вяра, която ми дава сила. А ти какво имаш?

Тя отстъпи назад, предизвикателно скръсти ръце и повиши глас:

— Върви да си търсиш куршума. Тази вечер ще спя с Майлс. Заради тях сутринта ще се преструваме на весели и нежни един към друг.

— Може би ще е по-добре да изчакам до сутринта и тогава да го потърся — предложи той, като се надяваше, че все още могат да поговорят и да изяснят отношенията си.

— Ти? — попита тя. — Ти познаваш ли се изобщо?

— Може би не — отговори той.

— Може би не — съгласи се тя. — Ти си ченге. Веднъж и завинаги. — Очите й светнаха, в съзнанието й очевидно се беше зародила някаква мисъл. Изражението на лицето й стана напрегнато. — Ти си ченге! Което означава, че телефонният ни номер не е обявен в указателя и никога не е бил. Името ти и адресът ни не фигурират никъде. Е, откъде този тип е знаел коя къща да наблюдава? Права ли съм? Искам да кажа, нали в това е смисълът на цялата тази потайност? Нали?

— От Интернет? — запита се Болд на глас. — Не знам — малко вяло си отговори сам той. Колкото повече се замисляше над доводите й, толкова повече го впечатляваха те. Кой беше ченгето в семейството сега?

Как е разбрал адреса? — запита се той, като погледна на цялата ситуация от този съвсем нов ъгъл.