Клопка

Четиридесет и втора глава

— Съвещанието беше трудно — каза той на Лиз.

Болд представи противоречивите доказателства, свързани с възможното участие на Флек в нападението над Санчес, на съвещание с шефовете на отдели. Присъстваха капитаните Хил и Шосвиц, както и капитанът на детективите и един от заместниците на началника на Управлението, на когото бяха подчинени всички капитани. Въпреки изявлението на Болд, че макар Флек да беше заподозрян за нападението над Ла Моя и че той възнамерява да го преследва докрай, все още съществуваха редица въпроси, свързани с нападението над Санчес, които, според него, не изключваха участието на „вътрешен персонал“.

Заместник-началникът Макафри заяви, че макар и неохотно, ще възложи на „Вътрешни разследвания“ да направят преглед на случая. Болд помоли включването да се отложи, докато той и Матюс не разгледат отново всички доказателства — преки и косвени. Макафри се съгласи да отпусне на Болд четиридесет и осем часа. Шийла Хил успя умело да договори този срок да бъде увеличен на седемдесет и два часа.

Болд си тръгна от съвещанието с часовник, който отброяваше минутите в главата му.

В разгара на преследването на престъпник, който се криеше от полицията, и в началото на цялостно преразглеждане на случая с нападението над Санчес, той беше затънал до гушата в работа.

Изяде един сандвич с печено агнешко, гарниран с лук и домати, докато Лиз се задоволи само с гръцка салата. Отношенията им се бяха настанали на масата между тях като висока ваза с цветя или запалена свещ, през която нито един от двамата не можеше да вижда. Болд никога не се беше чувствал толкова смутен в нейно присъствие.

— Затънал съм в кал до гушата — каза Болд след настъпилото неловко мълчание. — Точно така се чувствам. Работата. Ти и аз. Всичко.

— Това, което аз чувствам, е нужда — истинска нужда — да поставим нещата по местата им. Защото сега нищо не е както трябва. Натрапвахме се на Джон и Кристин в продължение на седмици, и това не беше нормално. Трябва да ги поканим на вечеря, да им купим някакъв наистина специален подарък в знак на благодарност. Но ти почти не се прибираш у дома, а когато си дойдеш, дори не говориш с мен.

Тя порови в салатата си с вилицата. Болд почувства думите й като удар в гърдите.

— Целунах една жена — заяви той с извинителен тон. Думите сякаш сами излетяха от устата му и той усети невероятно облекчение от това признание. Разбира се, трябваше да поработят, но сега можеха да постигнат истински напредък.

Лиз отново се опита да набоде късче от салатата си, но не успя. Тя бутна купичката, която се обърна и по масата се посипаха мазни парченца краставица, които се разпиляха по покривката като прозрачни хокейни шайби. Лиз не погледна към него. Долната й устна затрепери. Идеше му да потъне вдън земя.

— Само веднъж я целунах — каза Болд. — И с това всичко приключи. Не че то прави нещата по-приемливи. — Той замълча. — Но беше достатъчно да ми покаже, че нещо не е наред. Позволих на тази раздяла да ни отдалечи един от друг. Не можех да те погледна в очите, без да ти кажа за това, а не можех да ти кажа за него, без да те погледна в очите.

Устата й увисна отворена. Между зъбите й беше залепнало парченце пипер. Във всеки друг ден той щеше да й каже за пипера. Вилицата й падна в купичката, но тя не забеляза.

— Коя? — попита тя.

— Има ли значение? — горчиво се усмихна той. — Въпросът е не коя, а защо.

— Защо тогава изпитвам ревност? — попита тя. — Защо имам чувството, че по някакъв начин аз съм виновна?

— И двамата имаме вина — каза Болд. — Не само ти.

— Добре — отговори Лиз. — Това ме кара да се чувствам малко по-спокойна.

За миг замълча.

— Емоционално ли е? — попита тя. — Изпитваш ли емоционално привличане?

— Беше само една целувка — завъртя глава Болд. Чувстваше се като ученик, заловен да слага кабарчета на стола на учителката. — Не става дума за любовна връзка.

— А сърцето ти? — с мъка попита тя. — Къде е сърцето ти в цялата тази история?

— Разбито в момента, както, смятам, и твоето. Но парченцата са при теб, Елизабет, при нас. До едно.

— Искам да изляза на въздух. Трябва ми време да помисля!

— Аз… — започна Болд.

Но Лиз стана и се отправи към вратата, а чантичката й се поклащаше на ремъка си. Тя вървеше с високо вдигната глава — винаги вярна на себе си. Болд имаше чувството, че плува под вода. Сякаш беше обгърнат от мрак.

Той избута чинията настрана. Беше изгубил апетит. Чудеше се какво ще последва. Повдигаше му се. Повдигаше му се и му беше невероятно студено.