Клопка

Петдесет и четвърта глава

— Знаеш ли какво може да направи един майстор с цветен скенер и графична програма в наши дни, а? А аз съм майстор. Аха. И то благодарение на програмите за превъзпитание. Научихте ме на почти всяко шибано нещо, дето трябва да го знам. Така че ти, лейтенант Дафни Матюс, току-що ми даде паспорт да духна оттук. Ти, твоите документи и полицейската ти значка. А какъв избор имах преди туй? Да се прехвърлям половин година от остров на остров и да се скатавам, да задигна някоя шофьорска книжка и да се измъкна през границата, преди да докладват на ченгетата за кражбата. Ама щеше да ми дойде нагорно. Но с полицейска значка? Чекиджийска работа. Оставям си пищова на границата и продължавам напред, съвсем официално. Хоп-цоп. И дим да ме няма. Както си му е редът.

Бяха спрели в тъмна гора. Въздухът беше пропит с острия мирис на борова мъзга. Флек я беше изправил, така че да може да седне в багажника и дъждът се сипеше върху двамата. Съсирената кръв по главата й започна да се размива и да обагря блузата й в зловещо, но познато розово. Флек стискаше в ръката си включен клетъчен телефон. Нейният или неговият? Тя се запита дали Флек беше прекъснал връзката с Болд, или телефонът беше излъчвал сигнал през цялото това време. Надяваше се да е така.

Брайс Абът Флек не знаеше, че тя беше прекарала последните десет-петнадесет минути свита в единия ъгъл на заключения багажник, където беше свалила пластмасовия капак на десния стоп и непрестанно даваше на късо проводника, в безкрайна поредица от три точки, три тирета и три точки. През повечето време бяха пътували по първокласен път и й се искаше да вярва, че в някоя от колите зад тях би трябвало да има някой бойскаут или бивш морски пехотинец, който беше обърнал внимание на стопа, излъчващ сигнал по морзовата азбука. Разчиташе, че някой може би беше записал номера на колата и го беше съобщил на полицията, като беше взел на сериозно сигнала SOS. Това, заедно с обаждането на Болд в Поулсбоу за подкрепления, обаждане, което Дафни разчиташе, че е направил, със сигурност щеше да даде представа на властите за нейното приблизително местонахождение. Психологът в нея нямаше намерение да се предава въпреки очевидните трудности — фактът, че действията и думите на Флек изглеждаха неуравновесени, явно в резултат на още един-два „боздугана“, че той беше затъкнал пистолета й на кръста си, както и изцъкленият поглед в очите му, който я предупреждаваше за същата тази неуравновесеност. Не се и съмняваше, че Флек беше способен да прибегне до физическо насилие спрямо нея. Беше изпитала това на собствения си гръб. Но в тези очи се криеха и други, по-страшни помисли, и тя искаше да ги насочи в различна посока. Първата стъпка беше парцалът, с който беше запушена устата й. Ако искаше да направи нещо, трябваше да се избави от него.

Дафни за първи път издаде звук, който прозвуча така, сякаш идваше от човек без език. Нямаше представа къде се намираха. Предположи, че бяха в или някъде близо до индианския резерват в Порт Медисън, защото беше тъмно като в рог и само някъде в далечината, на много мили от тях, слабо проблясваха оцветени в кехлибареножълто облаци. Пътят беше застлан с чакъл и разкалян. Макар че се намираха в някаква просека — бяха заобиколени от високи гигантски кедри, папрат и гъста растителност. Някъде наблизо се чуваше ромон на поток или река. Ако успееше да избяга и да стигне до водата, можеше да я преплува, да се прехвърли по някакъв начин на другия бряг и тогава той трудно щеше да я открие. Можеше да се покатери на някое дърво и да се скрие. Да изчака изгрева на слънцето. Дафни се вкопчи в тези положителни мисли въпреки предстоящото си убийство. Знаеше ли той достатъчно, за да обвини и нея за смъртта на брат си? На пръв поглед изглеждаше, че Флек обяснява защо се кани да я убие, макар психологът да знаеше, че ако той имаше такова намерение, вече щеше да го е направил. Или беше обзет от съмнения, или имаше нещо друго на ум. Тя отново се опита да заговори. Парцалът имаше вкус на бензин.

— Когато проговориш — заяви той, — ще ми кажеш неговия телефонен номер. Не искам да слушам нищо друго от теб, нито думичка повече. Само телефонния номер. На тоз лейтенант Луис Болд, дето зарад него пречукаха Дейви. И номера на пейджъра му ще свърши работа. Ама никакъв служебен номер. Никакъв обикновен телефон. Ще го набера веднъж. Само веднъж. Включваш ли? Ако се издъниш, сърди се на себе си. Може да те изчукам. Може да те удуша тъй както си седиш тук — мокра и мръсна. А можеш да си заминеш насинена, душицо. Насинена, не изчукана и пречукана. От туй по-лошо няма накъде.

Тя опита отново. Сумтене и пъшкане, на което той не обърна никакво внимание. Звукът беше погълнат от неспирния дъжд.

— Туй, дето ти казвам, е много важно — продължи Флек. — Само телефонния номер на тоз тип. И край. После пак ще ти вържа устата. Сега, ако искаш, кимни да видя, че си разбрала. Само думичка да кажеш, освен телефонния номер, ще ти изкъртя зъбите с дръжката на пищова и ще си платиш. Божичко, как само ще си платиш! Е, какво ще кажеш? Ще кимнеш ли?