Клопка

Двадесет и девета глава

Официалното оплакване, което Болд подаде в Колорадското управление за изправителни заведения, очевидно засегна оголен нерв. То се превърна в център на вниманието в новинарските емисии, като политиците побързаха да се разграничат от одобрената от щата рекламна кампания за набиране на клиенти по телефона, в която участваха затворници. По всичко личеше, че кандидатите за предстоящите тази година избори просто търсят възможност за пореден път да привлекат вниманието на обществеността към себе си. Как иначе краткият доклад на Болд би могъл да прерасне в подхранвана от медиите параноя? Информацията несъмнено беше изтекла от някой чиновник минути след подаването на оплакването. Тя се беше разпространила из медиите, а последвалият им гневен изблик беше добил гигантски размери, когато към него се прибавиха скритите мотиви на политиците, които се опитваха да бъдат преизбрани.

Когато по обяд Болд и Дафни се върнаха в хотела, във фоайето вече ги очакваха десетина репортери от пресата и радиото.

Докато се опитваха да се доберат до асансьора, двамата непрекъснато трябваше да повтарят „Без коментар!“.

Когато след половин час слязоха във фоайето, за да платят сметките си и да напуснат хотела, към репортерите се бяха присъединили два телевизионни екипа, трима представители на щатската администрация, помощниците на един сенатор и двама служители от кметството. Хотелът беше поискал и получил съдействие от отделението за борба с масовите безредици към Денвърската полиция и двама от полицаите вече отблъскваха репортерите, за да помогнат на Болд и Дафни да се доберат до рецепцията.

Въпросите, които репортерите задаваха на висок глас, бяха едни и същи: „Вярно ли е, че затворници от изправителното заведение на Итъридж в Джеферсън Каунти са участвали в рекламна кампания за набиране на клиенти по телефона?“, „Известно ли ви е кой е дал разрешение за подобна кампания?“, „Знаете ли дали губернаторът е коментирал случая?“, „Вярно ли е, че затворниците са извършвали престъпления от частното изправително заведение?“.

На Болд му стана забавно, че вместо тях, на тези въпроси отговаряха различните политици и техните сътрудници. Фактите около програмата за частна търговия в Итъридж постепенно започнаха да излизат на бял свят. Според един от помощниците на сенатора програмата била одобрена от шепа политици и не е била разгласена през изминалите месеци под предлог, че е изпитателна. В този смисъл на електората е било заявено, че както окръгът, така и щатът получават като комисионна значителни постъпления от нея — без, разбира се, да става дума, че определени влиятелни политици са били щедро облагодетелствани, а в касите им за предизборната кампания са постъпили тлъсти суми преди съответната подкомисия да одобри програмата с гласуване при закрити врати.

Оплакването на Болд пред щатското Министерство на правосъдието разпали страстите за доста месеци напред и в края на краищата щеше да сложи край на политическата кариера на мнозина от присъстващите във фоайето на хотела.

— Вярно ли е, че тази програма е била одобрена под предлог, че е част от реформата в затворите? — извика един репортер.

— Каква е ролята на Дейвид Ансел Флек във вашето разследване? — подвикна добре осведомена жена от тълпата.

Болд и Дафни се спогледаха. Как беше изтекло това?

— И какво общо има командировката ви тук, в Денвър, с текущото разследване на трагичното нападение на служителката Мария Санчес?

Дафни го сграбчи за ръката и го спря.

— Трябва да се справим с този проблем. Трябва да отклоним вниманието им. Ако вестта за разследването на Флек стигне до Сиатъл, ще загубим предимството на изненадата пред вероятния му съучастник.

— Съгласен съм! — каза Болд.

Той предполагаше, че репортерката е потърсила имената им в архива на „Таймс“ в Интернет и по такъв начин е разбрала за участието им в разследването на нападението над Санчес. А някой от надзирателите или помощниците на началника на затвора й беше дал името на Флек.

Дафни заговори високо и тълпата за пръв път утихна.

— Дами и господа! Моля ви! Благодаря! Лейтенант Болд и аз работим в Сиатълското Полицейско Управление и разследваме поредица от взломни кражби. — Тя погледна репортерката в очите, за да я накара да разбере по-добре предстоящото изявление. — Пристигнахме в Денвър, за да проследим няколко вероятни улики, които могат да имат или да нямат връзка със заведението на Итъридж в Джеферсън Каунти. Говорихме с доста хора в заведението, но към никой от тях не са предявени обвинения в престъпление. Искам изрично да подчертая това: до днес на нито един човек в Колорадо не са предявени обвинения по което и да е от престъпленията, свързани с нашето разследване. Целта на командировката ни беше, и продължава да бъде, събиране на информация и нищо повече. Сега лейтенантът и аз се връщаме в Сиатъл, за да продължим работата си с помощта на сведенията, които получихме тук. Всички предстоящи обвинения, свързани с разследването ни, ще бъдат своевременно съобщени на пресата. Работим в тясна връзка с Колорадското управление за изправителни заведения и щатското Министерство на правосъдието. Това е всичко, което имаме за вас в настоящия момент. Благодаря.

Болд и Дафни излязоха от фоайето, следвайки двамата полицаи. Някакъв репортер дръпна пътническата чанта на Болд и той го отблъсна с лакът. Очите му бяха заслепени от светкавицата на фотоапарат. Когато с мъка успяха да излязат навън, вместо в наетата кола се озоваха в очакващата ги лимузина с емблемата на хотела. След миг вече пътуваха към летището.

Когато не се обаждаха по клетъчните си телефони, апаратите и на двамата звъняха. На десетата минута от пътуването им радио ABC вече беше разтръбило новината из цялата страна, което означаваше, че на летището в Денвър щяха да ги очакват още повече репортери. След лимузината неотлъчно се движеха две коли и микробус на една от местните телевизии. Когато се изравниха с тях, репортерите се надвесиха навън и започнаха да им викат някой от тях да отвори прозореца и да отговори на въпросите им. Клетъчният телефон на лимузината иззвъня. Обаждаха се от микробуса на телевизията, който се намираше зад тях. Шофьорът затвори.

В този момент иззвъня клетъчният телефон на Болд.

— Лейтенант Болд? — попита мъжки глас.

— На телефона — отговори Болд.

— Джон Рагмън, Колорадско управление за изправителни заведения. Говорихме днес следобед.

— Да.

— Попаднах на нещо тук, което исках да споделя с вас. Става дума за… затворника, когото сте разпитвали в Итъридж.

— Слушам.

— Ако потърсите фамилията на този човек в нашата система, ще получите повече от един резултат. Разбирате ли?

— Да, мисля, че разбирам.

— Чувам, че говорите от клетъчен телефон. Цифров ли е?

— Не.

— В такъв случай, може би не трябва да казвам нищо повече. Репортерите често прослушват аналоговите честоти.

— Да, разбирам. Най-добре се обадете на сержант Джон ла Моя. — Болд му продиктува директния номер. — Аз ще се обадя на Ла Моя от някой телефонен автомат на летището, за да го предупредя, или на вас, ако не успея да се свържа с него… ако двамата все още не сте говорили.

— Разбрано. Това, което открих, ще ви хареса — добави Рагмън. — А може би не. Така или иначе то ви трябва, лейтенант.

Болд затвори телефона, изчака Дафни да приключи разговора си и й каза:

— В системата на Колорадо фигурира още един Флек. Може би роднина.

— И който понастоящем сигурно живее в Сиатъл? — предположи тя.

— Заслужава си човек да си поблъска главата — съгласи се Болд.

— Ето защо Флек отказа да ни съдейства — каза тя. — Може би прикриваше брат, братовчед? — Дафни беше доловила нещо странно в поведението му. Може би точно това беше обяснението.

— Струва си да проверим — каза Болд.

— А този разговор, който току-що проведох? — обади се тя. — Номерът, който е набирал от телефонния автомат в Итъридж? Изглежда става дума за клониран клетъчен телефон. По сметката му има десетки разговори, които клиентът оспорва.

— Клонираният номер осигурява анонимност. Сигурно си права — съгласи се Болд.

— Което означава, че трябва да пипнем този тип на място, за да го свържем с Флек — независимо дали е роднина или не. Но няма да имаме тази възможност, защото ще разбере всичко от шумотевицата в медиите.

— „Изпревари часовника“29 — подхвърли Болд, като си спомни за телевизионното състезание от своята младост.

— Смяташ ли, че допуснахме грешка, Лу? Като го разпитахме? Разкрихме картите си? Може би трябваше да го проучим по-подробно. Да избегнем целия този шум.

Болд смяташе, че тя вероятно има право, но знаеше също така, че в процеса на едно разследване не можеш да се връщаш назад. Затова не отговори направо.

— Ще се захванем с този роднина на Флек и с клетъчния телефон, който е набирал. Трябва да действаме бързо, преди вечерните новини да раздуят случая. Може би ще извадим късмет.

— Откога започнахме да разчитаме на него? — попита Дафни.