Клопка

Петдесет и трета глава

Фериботът се носеше напред през тъмната кипяща вода. Дъждът биеше по повърхността, а насрещният вятър вдигаше леки вълни, типични единствено за Пъджет Саунд, но фериботът се врязваше в гребените им и ги превръщаше в укротена пяна, която се стелеше на талази след него. Болд и Ла Моя седяха един до друг в почти празния салон. Освен тях наоколо бяха насядали няколко уморени бизнесмена и две хлапета с раници. Тези късни рейсове определено носеха загуби на фериботната линия.

— Не трябваше да идваш — каза Болд.

— Да бе — отговори Ла Моя през стиснати зъби.

— Как ще те храним?

— Само през сламка. Ако се издрайфам, ще пукна. Приятна мисъл, а?

— Защо тогава?

— Миналият път доста я понакълцаха, а ти… не престана да се самообвиняваш. Чувам, че сега се самообвиняваш за моето малко премеждие. Няма смисъл, сержант. Изпълнението си беше мое. Изборът си е мой. И гадният късмет е мой — каза той. — Бавен съм, но все още не съм за изхвърляне. Знаех, че ще ти трябва компания.

Клетъчният телефон на Болд иззвъня. Беше Гейнис.

— Озбърн посочил на Дафни местонахождението на Флек — каза тя, — и то доста точно съвпада с вашето в момента — насред Пъджет Саунд.

— И тя е тръгнала оттам?

— Трябвало е да се съобрази с времето — фериботът за Бейнбридж в осем и половина.

— Значи ни води най-малко с един час.

— Ти излезе прав за Озбърн. Той наистина може доста точно да определи мястото на дадено обаждане. Единствената засечка е, че това не става в реално време. Отиват му към петнайсет минути на подаден сигнал, което не е зле, но не е и върхът.

— Подаден сигнал? — попита той.

— Тъй като телефонът е бил отворен, той през цялото време е предавал. Затова ме помоли да подбера различни времена, които да му служат като отправни точки. Избрах три различни времена, с по няколко минути разстояние между тях. Тя се е обадила на по-малко от миля от Санди Хук — на запад, северозапад оттук. Обади ми се, когато наближите моста на Агейт Пасидж. Ще ви помогна да се ориентирате.

— А няколко минути след това? — попита Болд. — Къде се е намирала тя тогава?

— Той все още обработва данните. Казва, че е на запад, вероятно близо до Лемоло. След няколко минути ще знае точното място. Може би още пет минути.

— Нека определи последното известно местонахождение — посъветва я той.

— Но ако не знаем къде е бил след това — обясни Гейнис, — няма да знаем в каква посока се е отправил. На теб ти трябва посоката, нали, Ел Ти?

— След петнайсет минути слизаме от ферибота — каза Болд. — Искам до тогава да имам отговори! Мога като едното нищо да подмина този тип, без да знам.

— Разбрано.

— Накарай Озбърн да повика помощ. Животът на полицейски служител е поставен на карта.

— Ще му предложа.

— Не му предлагай, заповядай му!

— Слушам! — отговори Гейнис, макар и не твърде убедено.

— Направи всичко, което можеш, Боби — каза Болд. Това прозвуча почти като извинение.

— Двама от неговите хора работят по някаква друга технология. Можем да изтеглим тях, но не бих те посъветвала да го правим. Става дума за технология, която действа в реално време. Може би точно тя ще ни помогне.

— Тя затвори телефона! — възрази Болд. — Това вече не е реално време, а чиста загуба на време.

— Тези момчета са много вътре в играта, Ел Ти. Смятат, че нещата са потръгнали. Не ми се ще да ги прекъсвам. Ще го направя, ако искаш, но мисля, че най-добре ще е да ги оставим известно време на мира и да видим какво могат да направят за нас. Доста са се запалили по тази друга възможност.

— Хората на Озбърн са се захванали за нещо, което няма кой знае какви изгледи за успех — обърна се Болд към Ла Моя, — а Гейнис иска да изчакаме и да видим какво ще стане. — Той никога не се съветваше с Ла Моя, когато трябваше да вземе подобно решение и сержантът не можа да скрие изненадата си.

— Преди време едно умно ченге ми каза — отговори Ла Моя, — че синьодрешковеца на улицата може да вземе много по-правилно решение от костюмарите в Управлението. — Той цитираше една стара мисъл на самия Болд, макар и не дословно.

— Аз не съм в Управлението! — възропта Болд. — И не съм костюмар! — Това беше кръвна обида, с която Болд в никакъв случай не можеше да се примири.

— Ти си на борда на ферибот — завалено отговори Ла Моя, — насред една огромна бъркотия, сержант. И туй ако не е кофти. — Той беше прежълтял. — Мисля, че имам нужда да глътна малко въздух.

Огромна бъркотия, помисли си Болд. За него тези думи най-добре обобщаваха както професионалния, така и личния му живот. Това чувство се беше появило по време на грипа и Болд нямаше представа докъде ще го отведе или кога ще изчезне.

— Както прецените двамата с Озбърн — изръмжа в слушалката Болд. — Просто искам резултати, когато дойде време да потегляме с колата.

— Благодаря, Ел Ти. Ще ти се обадя. — Тя затвори телефона.