Клопка

Двадесет и седма глава

Дафни се възползва от точките си по програмата Фрикуънт Флайър Майлс27, за да получи по-хубава стая в хотела, което означаваше няколко квадратни метра повече, дълбока вана с устройство за воден масаж и изглед към Скалистите планини. Щом се озова в своята стая, Болд поръча каничка чай „Ърл Грей“ и след като му го донесоха напълни ваната с гореща вода и прекара двадесет прекрасни минути потопен в нея, усещайки как схванатото му от побоя тяло постепенно се отпуска.

Когато децата му бяха малки, Болд се къпеше заедно с тях и все още пазеше прекрасни спомени за водни пръски, смях и сапун в очите. Семейството ужасно му липсваше. Искаше да приключат този случай, грипът да свърши и семейството му да се завърне у дома невредимо.

Дафни се обади да му каже, че е резервирала маса за вечеря в ресторанта — задължително трябваше да бъде със сако и вратовръзка. В гласа й се долавяше възбуда.

Разследването, помисли си той и изглади една риза, която се беше измачкала в пътническата чанта.

Вечеря. Двамата сами в хотел на хиляди километри от дома. Може би Шийла Хил трябваше да изпрати Ла Моя вместо него.

Изпълнен с носталгия по дома, той се обади на Лиз. След болестта тя сякаш беше преоткрила себе си. Живееше чисто, обърнала поглед към духовното, вглъбена, по-спокойна от всякога. Истински стожер. Досегът й със смъртта беше засилил нейното желание за живот. Не предявяваше никакви претенции към него, освен да бъде пълноценен баща за децата им, и правеше всичко възможно да го подкрепя в работата му, която не намираше най-подходяща за него. Заплатата й в банката беше добра и от време на време се опитваше да убеди Болд да си потърси работа в охраната на някоя от мултинационалните гигантски корпорации в Сиатъл. Но не настояваше твърде упорито. Веднъж почти беше стигнал до интервю в Боинг.

Разговорът им протече добре — тя се радваше, че отново си е у дома с децата. Болд изобщо не спомена за предстоящата вечеря с Дафни, въпреки че на няколко пъти имаше чудесна възможност да го направи. И когато остави слушалката, се зачуди защо не й беше казал.

Той стегна вратовръзката, при което почти се задуши. В стаята му бяха донесли факс от четиридесет страници. Адвокатите на Итъридж бяха взели правилно решение — в ръцете си държеше част от списъка с телефонни обаждания по рекламната кампания на Консолидейтид — номерата с код на областта 206.

Дафни беше облякла кремава копринена блуза с тясна, закопчана догоре яка столче, която скриваше белега й. Над едва загатнатите очертания на финия й дантелен сутиен изящно падаше наниз от перли, който се надигаше и спускаше при всяка нейна дума. Около нея се разнасяше свежо ухание.

Щом я погледна, по цялото му тяло се разля топлина, сякаш беше изпил чаша коняк.

Тя бавно отпиваше от своето „Пино ноар“, а Болд от боровинковия си сок.

— С помощта на своите компютърни терминали — каза тя, — Нюмън и Консолидейтид осигуряват на тези затворници, осъдени за углавни престъпления, достъп до данъчни оценки на имущество, пълни кредитни досиета, брой на членовете на семействата, брой и стойност на регистрираните превозни средства… Какво са очаквали, че ще се случи?

Болд й беше дал едната половина от факса. И двамата претърсваха списъка за телефонните номера на деветте жертви на взломни кражби. Искаше му се да й каже, че изглежда страхотно. Но държеше устата си затворена, а очите — вперени във факса.

— А тази анкета? Остана ли ти време да я прегледаш? Приблизителни доходи. Стойност на жилището. Движимо имущество. Брой на компютрите, притежавани от семейството. Брой на плейърите за компактдискове, брой на видеокасетофоните. Ако всички тези дребни демографски подробности, към които застрахователните компании проявяват неутолим апетит, попаднат в ръцете на някой злонамерен човек… — Тя вдигна глава.

Болд се почувства така, сякаш го лъхна топъл вятър.

— Слушаш ли?

— Апетит за данни — повтори той. В момента изпитваше апетит за други неща. Но се опита да го потисне.

— А момчетата в другия край на стаята правят резервации за пътувания. Не можеш да обереш домовете им, докато отсъстват от града — това ще ни отведе право при теб — но можеш да разузнаеш, да си подготвиш план. Да обереш един или два, но достатъчно далеч един от друг, за да не успеем да установим връзката.

— Открих един! — заяви той малко по-силно от необходимото, като привлече вниманието на вечерящите на съседната маса посетители. — Тук е записано, че на Брукс-Гилман се е обадил затворник номер четиридесет и две.

— Номер четиридесет и две — повтори Дафни, като прокара пръст надолу по колоната, където беше записано кой затворник от програмата за частна търговия се е обадил по телефона. — Бръмуел! — възкликна развълнувано тя, като откри още един познат телефонен номер. — И на Бръмуел се е обадил номер четиридесет и две.

Дафни цялата грейваше, когато беше развълнувана. Тя беше един от онези хора, които излъчваха електричество, осезаема, физическа, чувствена енергия, която сега заискри през масата и зарази Болд. Той усети как тази енергия бурно се вля в тялото му, макар че не му хареса къде точно спря и го засегна най-силно. Болд се размърда на стола, облекчен, че към масата им приближаваше сервитьор. И двамата оставиха страниците на факса.

Изядоха салатите си бавно и в мълчание. Болд усети, че няма желание да дочака основното блюдо. Искаше отново да се заеме с факса. Улови погледа на Дафни и прочете мислите й.

— Нямам нищо против да се позабавляваме — каза той, като се опитваше думите му да прозвучат убедително. — В това няма нищо лошо.

— Нищо лошо — повтори тя, макар и не съвсем убедена.

Измина цяла минута, преди той отново да проговори:

— Дори когато и двамата…

— Да?

— … мълчим, ми е много приятно.

— Да.

— Чувствам се чудесно… Дори прекрасно.

Сервитьорът прибра салатите и поднесе предястието в чинии, покрити с капаци. Когато едновременно ги повдигнаха, във въздуха се разнесе аромат на розмарин и чесън.

— Приятно ми е, това е всичко — каза той, когато отново останаха сами.

— Не е всичко и ти го знаеш — отговори тя.

— Не, може би не — съгласи се той.

— Минахме вече през това, Лу. И имахме много възможности да го повторим, но не го направихме, което е хубаво, мисля.

— Мислиш или знаеш?

— Нейната болест… Ракът… тя още по-силно ви сближи.

— Да, така е — съгласи се той.

— То е като да извлечеш максимална полза от една неприятна ситуация. Вие двамата направихте точно това. Наистина е възхитително.

— Благодаря ти — искрено заяви той. — Все пак това не означава, че съм престанал да те харесвам.

Дафни се пресегна през масата и стисна ръката му в дланите си.

— Знам. Това важи и за мен.

Те се спогледаха усмихнати.

— За оператор номер четиридесет и две от програмата за частна търговия! — Той вдигна чашата си с вода. — Бих казал, че вече имаме заподозрян.

— Аз бих казала, че най-добре ще е да проверим целия списък тази вечер. Ако успеем да установим връзка между господин Четиридесет и две и още някои от жертвите, ще разполагаме с неопровержими доказателства.

— Съгласен съм.

— В моята стая? Или в твоята?

— В твоята, тя е по-голяма — отговори Болд.

Тя дръпна стола си назад, извини се, без да го погледне и пое бързо през ресторанта с типичната за нея грациозна походка.

Когато се върна, той усети, че не желае да остане на масата.

— Какво ще кажеш за един танц преди десерта? — попита тя.

В бара свиреше джаз трио. Болд се беше опитал да се абстрахира от музиката, защото тя можеше така да го погълне, че да обсеби цялото му внимание. Същото можеше да направи и един танц. Искаше му се да каже, че идеята не му харесва.

Дафни добави, че е помолила да впишат вечерята в сметката за стаята й, като му пресече всякакъв път за отстъпление.

— Защо не? — каза Болд, въпреки че никак не беше убеден в това.

Грешка. Болд го разбра в момента, когато леко я прегърна и усети топлата трапчинка на гърба й в широката си длан. В такива моменти се издаваха тайни. Падаха кралства. Дафни, с обувките си на високи токове, беше висока почти колкото него. Тя се притисна по-близо и гърдите им се допряха.

— Добре ли е така? — попита Дафни и дъхът й опари врата му.

Страхотно — каза той, удивен от усещането.

— Знаеш ли какво си мисля? — произнесе тя, този път с дрезгав шепот, от който го побиха тръпки. Ударите на сърцата им се разминаваха. Тя нежно постави ръка на рамото му и сама си отговори: — Мисля си, че това е твърде опасно.

— Аз също — призна той, без да я пуска.

— Песента свърши.

Наистина беше свършила. Без да разбере. Само тази песен, или бяха останали на дансинга по-дълго? Той я хвана за ръката и я поведе.

Поеха заедно по дългия коридор със стаи от двете страни. Тя отвори вратата с електронния ключ и Болд се сети за охраната на затвора. Дафни я натисна с рамо и тя се отвори.

— Всичко е наред, нали?

— Да — отговори той, без да се възползва от възможността за отстъпление. Страниците на факса издуваха джоба на сакото му.

Тя протегна ръка, погали го леко по бузата, после игриво го хвана за вратовръзката и каза:

— В моята стая, момко.

Но думите й се загубиха в по-скоро импулсивната, отколкото съзнателна целувка на Болд. Целуна я по устните, не по бузата. Направо там, насред коридора, както го беше хванала за вратовръзката. Кратка, но изпълнена със страст.

Целувката я смая, но тя не се отдръпна. Придърпа го през вратата за вратовръзката, обърна се и щом той се озова вътре, тя пламенно отговори на целувката му. Целунаха се продължително и жадно, сякаш цяла вечност бяха чакали този миг.

Пръстите му започнаха да разкопчават малките копчета на блузата й, коприната се свлече и оголи гърдите й, докато той развързваше вратовръзката си. Някъде наблизо прогърмя кола и двамата инстинктивно застинаха, а после, като се спогледаха, и двамата с раздърпани дрехи, единият от тях започна да се смее, а другият го последва, докато смехът им започна да кънти из стаята. През това време, изчервена като малко момиче, Дафни закопча блузата си.

— Може би е по-добре да прегледаме факса утре сутринта — нервно предложи тя.

— Аз… — Болд се чувстваше неловко. Опустошен.

— Не казвай нищо — помоли го тя, като допря топлия си пръст до устните му и го задържа там. Ризата му беше полуразкопчана, а вратовръзката висеше от яката му.