Клопка

Осемнадесета глава

Гласът, който чу Болд по клетъчния телефон, звучеше някак неестествено — преправен по някакъв начин — и това веднага го разтревожи.

— Не пропускай това обаждане. Важно е за теб. — Разговорът прекъсна.

Болд вдигна глава и погледна Лиз, а после Кристин Джеймърсън, които седяха на масата срещу него. Това беше първата им вечеря без децата. Възрастните бяха изчакали да мине осем часа, докато и последното, Натали, най-голямата дъщеря на Джеймърсънови, си легна. Обаждането по клетъчния телефон притесни всички. Никой не проговори, но Джон Джеймърсън спря да дъвче и също погледна към Болд. Лиз и децата бяха прекарали повече от седмица в техния дом с шест спални и изглед към Лейк Уошингтън. На най-голямата стена беше окачен колаж на Гари Низбет16, а в дневната — статуетка на кон от Дебора Батърфийлд17. Приятелите им се бяха уредили доста добре.

Лиз беше приготвила агнешко за вечеря, като благодарност за предоставения им апартамент за гости. След побоя над Болд, изглеждаше, че тя и децата трябваше да останат тук още известно време.

Бяха седнали да вечерят преди по-малко от десет минути. Болд все още държеше клетъчния телефон в ръката си. Всички бяха вперили погледи в него.

— Трябва да ви кажа, че това беше някакво загадъчно обаждане да не пропусна нещо важно — обърна се Болд към останалите.

Вилицата на Лиз отново се спусна към чинията.

— Интригуващо — каза тя. — Струва си да се провери за какво става дума.

Очите на Кристин молеха Болд да забрави обаждането. Но нима можеше толкова лесно да престане да мисли за него? За какво „обаждане“ се отнасяше загадъчното съобщение? — чудеше се той. За телефонно обаждане? За обаждане по радиостанциите, свързано с оглед на някакво местопрестъпление? Последното като че ли изглеждаше най-вероятно. Трябваше ли да моли за извинение, за да си върши работата както трябва?

Какво разследване? — запита се той. Кой се беше обадил, за да го предупреди? Това беше човек, който знаеше, или можеше да узнае номера на клетъчния му телефон. Човек, който познаваше присъщото му любопитство.

Лиз предложи да провери за какво става въпрос.

— Провери това обаждане, скъпи. Как смяташ, за какво са измислени микровълновите печки?

Чувстваше, че дължи на Кристин да остане до края на вечерята. Но какво дължеше на Санчес? Ами ако това ново местопрестъпление беше важно?

— Ще се обадя набързо до Управлението да видя какво става.

— Агнешкото е вкусно и студено — каза Лиз без следа от обида в гласа. Нейното „изцеление“, нейната „нова вяра“ й помагаха да приема безболезнено подобни ситуации.

— Ако има възможност, ще остана — каза Болд на съпругата си.

— Знаем — отговори Лиз. — Направи каквото трябва.

Имаше време в съвместния им живот, когато подобна ситуация ги осъждаше на невъзможно дълги часове студени погледи и мълчание — понякога цял ден, че и повече. Сегашната промяна се дължеше на Лиз, не на него. Нейната борба за собственото й здраве се беше превърнала в нещо положително. Дълбоко в душата си Болд знаеше, че музиката е дар от Бога. Беше абсолютно сигурен в това. Едва след раждането на децата им и необяснимото от медицинска гледна точка оздравяване на съпругата му от рак той бавно беше започнал да си дава сметка, че също като музиката целият живот е дар от Бога и че нямаше нищо лошо, ако от време на време човек въздава слава на Твореца.

— Ще сложа чинията ти във фурната, за да е топла — каза тя, като много добре знаеше, че обадеше ли се в Управлението, Болд нямаше да остане за вечеря.

— Не заключвай вратата на спалнята си — каза той.

Лиз се изчерви, усмихна се и на него му се стори, че изведнъж цялата стая светна.

Лейтенант Руди Шок, чиято лява скула на практика липсваше, едва приличаше на човешко същество. Изглеждаше повече на някакъв балон от плът, с огромен кървав мехур на мястото на ухото и врата. Личеше, че се беше опитал да се предпази с лявата си ръка, защото лакътят му не можеше да се свива, а китката му висеше безжизнено. Дишането му беше бавно и мъчително.

Първо бяха ударили лейтенант Мики Филип по тила и той веднага беше загубил съзнание. Макар че лежеше в локва от собствената си кръв, Филип не беше толкова жестоко обезобразен като своя колега.

Болд познаваше и двамата, въпреки че не бяха близки приятели. Тази вечер обаче ги чувстваше като братя. Усети как го обхваща гняв, който опасно напираше да избие навън. Болд обвиняваше лично Кришевски за разкола, който беше предизвикал сред личния състав на Управлението. Беше ясно, че това не е обикновен грабеж.

— Ако го бяха ударили малко по-силно, този тук или щеше да умре, или никога повече нямаше да може да върви — каза един от санитарите на Болд.

— С тъп предмет?

— Точно така.

— И двамата лейтенанти — тихо прошепна зад Болд Марк Хеймън.

Самият той беше лейтенант и допреди седмица работеше в отдел „Наркотици“. Подобно разделение вече не съществуваше. В момента чиновете и длъжностите нямаха почти никакво значение.

Уличката се намираше на пресечка и половина от „Петел и Бик“ — ирландски бар в Норвежкия квартал на Балард — нещо типично за многонационалното население на Сиатъл. На мократа тясна уличка между тухлените сгради имаше два казана за боклук, купчина безразборно струпани един върху друг дървени палети, торбичка от понички и смачкана кутийка от Макдоналдс, от която се подаваха отровнозелени плесенясали останки от пържени картофи. Уличката миришеше отвратително на урина, а във въздуха се долавяше лек металически мирис от кръв. Кръв имаше навсякъде.

— Някой трябва да е видял това. — Болд с надежда се обърна към Хеймън, на когото се беше паднало да води разследването.

— Освен онзи, който го е направил? — отговори Хеймън.

— Дори и да е така, не се е обадил.

— Какво мислиш за това? — попита Болд, като се чудеше как Хеймън ще запише случилото се в протокола.

— Какво мисля — отговори той — е едно. Двама лейтенанти на петдесет метра от едно от главните свърталища на ченгета в Северния район? Името Кришевски да ти говори нещо? — Той помълча. — А как ще го запиша? Грабеж. Нападение. Използване на смъртоносна сила с цел умишлено убийство.

— Грабеж — мрачно процеди Болд. Нямаше как по друг начин да се запише в протокола, но изведнъж му се прииска да беше докладвал за нападението над самия него. Сега вече щеше да е установил определена последователност на действие — първо Санчес, след това той, а сега тези двамата. Май наистина беше работа на Кришевски.

— Без свидетели и липса на всякакви доказателства. — Хеймън сякаш се извиняваше. — А ти как щеше да го запишеш? — Той изглежда се опитваше да се защити.

— По същия начин, Марк. Разбирам те. Ти мислиш също като мен, ако не греша. Може би ще ти бъде от полза да знаеш, че някой си изпробва алуминиевата бухалка върху рамото и гърба ми преди две нощи, но аз не докладвах, защото не ми се занимаваше с писане на обяснения.

Хеймън се замисли над казаното.

— Защо тогава не изглеждаш като тила на Филип?

— Рин Тин Тин. От другата страна на оградата, в двора на съседа ми имаше К-9. Мразех този звяр, докато не ми спаси живота.

— Тези типове ще разпалят война, ако не си опичат ума! — гневно избухна Хеймън.

Болд кимна.

— Казах същото на Шосвиц. Казах му да го предаде на Кришевски. — Той погледна към санитарите от Бърза помощ, които се опитваха да стабилизират състоянието на единия лейтенант. — Но си мисля, че май не си е взел бележка.

— Така ли? По-добре да си вземе, иначе ще се разправя с мен.

— Няма да си сам.

— Само кажи! — заяви Хеймън.

— Спокойно, Марк. Точно това иска Кришевски. Ако не може да ни принуди да се присъединим към тях, ще издейства да ни отстранят от работа заради непристойно поведение и пак ще спечели.

— За това ли е цялата работа? Той пали фитила и гледа как сами ще се взривим?

— Дръж ме в течение — помоли Болд и му подаде визитка с телефонния си номер.

Хеймън също му даде своята.

— Докато ти се оправяш тук — каза Болд, като огледа кървавата сцена — мисля да пийна една бира в „Петел и Бик“.

Хеймън разбра намека му — всички в Управлението знаеха, че Болд не близва алкохол.