Клопка

Шестдесет и втора глава

— Трябва да се замислиш какво би казал Дейви за всичко това — заяви Дафни.

— Предупредих те да си затваряш устата! — гневно й напомни Флек.

— Да. Вярно. А може би просто започва да ме унася от загубата на кръв — отговори Дафни, — но искам да ти помогна, ако мога.

— Майната ти!

— Името Мария Санчес говори ли ти нещо? — попита тя.

— И аз гледам новини — отговори той.

— Твоя работа ли е? В къщата на Санчес?

Флек се изсмя презрително.

— Всички ченгета си приличат. Щом е лесно, тоз е твоят човек.

— Ами ако го бяха приписали на Дейви?

— Дейви нямаше нищо общо с туй.

— А ти имаш ли?

— Според новините.

— Аз питам теб — каза тя. — Опитвам се да ти кажа, че това е главната причина, заради която искахме да те пипнем: Санчес. Трябват ни отговори. Ще ми се да вярвам — продължи тя, като правеше всичко възможно да накара мозъка си да продължи да работи и да използва онези думи, които щяха да й помогнат да установи някаква близост с Флек, — че Дейви не би искал да загазиш за нещо, което ти не си извършил.

— Ти не знаеш нищичко за Дейви. Това, което той направи за мен…

Флек не завърши мисълта си, но съзнанието на Дафни вече препускаше напред в търсене на отговори. Това, което той направи за мен… Изведнъж тя проумя всичко, разбра за какво говореше той. От психологическа гледна точка това променяше коренно нещата. Дейви беше мъченик. Тя се обърна към Флек.

— Кражбата, за която е бил осъден, за която е признал… Извършил си я ти. Той само е споменал за доставката, която очакват в магазина и ти си се възползвал. Но са щели да те заловят. С двете предишни присъди и третата, която те е заплашвала, си щял да получиш от петнадесет до двадесет години без право на предсрочно освобождаване. Дейви се жертвал заради теб, а баткото си събрал багажа и отпрашил за Сиатъл. — Флек изведнъж пребледня, сякаш не тя, а той беше ранен. — Но баткото не можел да стои мирен. Той разбрал за участието на братчето си в програмата за частна търговия и веднага замислил поредната поразия, а братчето не могло да откаже.

Флек я погледна. Изглеждаше унил и съкрушен. Истината можеше да му донесе облекчение, но можеше и да го вбеси, а Дафни беше поела огромен риск, като реши да подходи към него точно по този начин, но за първи път, откакто се беше качила в колата му в трюма на ферибота, тя усети, че е постигнала някакъв напредък. Само не беше сигурна дали щеше да успее да остане в съзнание достатъчно дълго, за да се възползва от него.

— Не открихме данни в работното досие на Дейви за това, че точно той се е обаждал по телефона на Санчес. За всички други обири, които си извършил, имаше данни. Ето защо искахме да те разпитаме, Аби. Вярно, колегите от отдел „Взломни кражби“ щяха да се зарадват на ареста ти. Щяха да ти лепнат от пет до дванадесет години. Но затворите са претъпкани, а тъй като престъплението ти не е свързано с физическо насилие, щеше да излезеш след две. Но да счупиш врата на полицейски служител и да отвлечеш друг? Я си помисли малко.

— Това е тъпо обвинение и ти го знаеш.

— Кое, отвличането? — попита заложничката.

— Санчес — отговори той.

— Имаш ли алиби?

— И какво, ако имам?

— Тогава аз сама съм се простреляла. С моя пистолет — всичко пасва. Подобни неща се случват много по-често, отколкото си мислиш. Освен това — добави тя, — аз съм жена. Колегите ми мислят, че нито една жена не може да борави както трябва с пистолет.

Флек поклати глава.

— Готова си да ме излъжеш в очите, само и само да отървеш кожата.

— Ти не разбираш най-важното, Аби. Какво би искал Дейви да направиш? За това трябва да се замислиш. Нима искаш името му да бъде свързано с това нападение? Нима той заслужава това? Дейви ти е помогнал в момент, когато другите щяха да се измъкнат. А сега ти искаш да го натопиш, а той нищо не може да направи. Но ти…

— Млъкни!

— Той е мъртъв — рязко заяви тя, като си даваше сметка, че точно това беше отприщило гнева му. — Мъртъв заради цяла поредица от грешки. Твоите грешки, Аби. И ако сега гледа отгоре, душата му се къса. Това ли искаш? Нима той се е жертвал заради теб, за да свърши всичко така? Той — в гроба. А ти убиец на ченгета? — Тя замълча, за да му даде време да се замисли над думите й. — Това искаш да направиш, нали? Да убиеш Болд. Или мен? Или и двама ни? Обвиняваш Болд вместо себе си? Не виждаш ли, че всичко това е твое дело? Не разбираш ли, че това няма да ти помогне да прогониш гласовете?

Той рязко извърна глава към нея, сякаш беше сипала сол върху някаква рана.

— Ти чуваш гласове. Започнали са да те измъчват веднага след смъртта на брат ти — продължи Дафни. — И си мислиш, че сега са непоносими? Ти никога не си убивал човек, нали, Аби? Това не е нещо, което можеш да забравиш. Не е нещо, от което можеш да се избавиш и да продължиш напред, все едно че са ти простили. Обвинявай Болд за смъртта на Ансел — но не си прав.

Той впи в нея изгарящ поглед, зави надясно и пое по някаква улица. Дафни мерна табелата — Сид Прайс. Мокра и тъмна тясна алея. С огромни дървета. Тя не беше сигурна, че Флек изобщо я е чул.

Той продължи надолу по някакъв черен път, който водеше към кална поляна и пристан за лодки и свършваше при Милър Бей. На това място тесният плавателен канал беше широк само петдесетина метра. Флек паркира колата встрани от рампата за лодки, отвори двата прозореца, изключи двигателя и загаси фаровете. Дафни усети мириса на отлива и калните плитчини. Мирис на смърт.

— Не прави това — започна да го моли тя. — Все още мога да ти помогна. Но ако го направиш…

Без да й обръща внимание Флек се наведе непохватно, пъхна ръка под седалката и започна да размотава някаква скрита връв.

Сега беше моментът да се справи с него, ако искаше, както беше навел глава. Но Дафни не успя да намери нито сили, нито смелост. Едва се сдържаше да не припадне. Беше загубила огромно количество кръв. Може би умираше. Беше чула Флек да споменава един час, но вече не беше сигурна дали ще може да издържи толкова. Съвсем скоро щеше да загуби съзнание.

— Моля те — каза тя.

Флек се надигна, стиснал в ръка китайската карабина. Немският оптичен мерник. Беше ги закрепил под самата седалка, така че дори при старателно претърсване на колата от някой пътен полицай щяха да останат незабелязани.

— Ченгетата лъжат, маце — каза той. — Лъжат за това, че аз съм пребил онази жена, а ти лъжеш, за да си спасиш кожата. Ченгетата са готови да излъжат за какво ли не, само и само да не си дават много зор.

Той взе омасления парцал и отново завърза устата й, като човек, който просто си върши работата. После включи осветлението в купето и погледна Дафни.

— Ако пречукам Болд, ще те пусна. Ако не успея, ти ще ми платиш. Кажи си молитвата.

После излезе и пое надолу, към водата. Дъждът и мракът го погълнаха.