Клопка

Четиридесет и седма глава

Когато Дафни пристигна на щатския фериботен терминал, на морския съд, който трябваше да пътува за Уинслоу на Бейнбридж Айлънд нямаше повече място за коли, макар че все още продължаваше да приема пътници. Тя спря хондата си на паркинга и пое бързо към ферибота. Чантата й шумно се блъскаше в хълбока й. В съзнанието й примигваше предупредителна червена лампичка — белегът на врата й беше от рана, получена на ферибот, при изпълнение на служебните й задължения. Тогава с нея беше Болд. Искаше й се и сега той да е с нея.

Всички щатски фериботи бяха огромни чудовища от заварена стомана и издигащи се една над друга палуби, боядисани в бяло и сиво, уморени водни автобуси, които всяка година превозваха стотици хиляди пътници. Корабът изглеждаше почти толкова широк, колкото и дълъг, огледален образ на самия себе си, с две лоцмански кабини на носа и кърмата. Тя винаги се беше удивявала, че нещо, направено от стотици тонове стомана и пренасящо в трюмовете си стотици тонове автомобили, въпреки всичко успяваше някак си да се задържи над водата и да плава в открито море. Никога не се чувстваше в безопасност, когато се намираше на ферибот.

Преплетен в мислите й, докато се изкачваше по стълбите към просторните салони на палубата и търсеше Брайс Абът Флек, беше портретът на мъжа, създаден от собствената й психологическа оценка въз основа на престъпното му минало. Избухлив, често склонен към насилие, предразположен към прекомерна употреба на наркотици в моменти на силен стрес, той трябваше да бъде избягван. А тя беше тръгнала да го преследва. Сама. На кораб. Щеше да го наблюдава, но нямаше да установи контакт с него. Най-накрая Болд щеше да отговори на обажданията й и сам да я потърси в отговор на съобщенията, които му беше оставила. Тя беше вбесена, че той очевидно беше изключил телефона и пейджъра си, или ги беше оставил някъде. Според нея задачата й беше да открие и идентифицира Флек, да докладва на Болд местонахождението му и да се посъветва с него какво да прави по-нататък. Едно нещо знаеше със сигурност — и дума не можеше да става на кея в Бейнбридж да ги чака армия от полицаи. Флек не беше човек, когото можеха да притиснат, при положение че на борда се намираха стотици потенциални негови заложници. Също като някой див кон, по-добре беше да го наблюдава отдалеч, отколкото да се опита да го залови сама. Ако трябваше да се хвърля ласо, трябваше много точно да се подбере подходящия за това момент.

Въпреки тези трезви мисли, Дафни изпитваше изгарящо желание да поговори с него преди той да разбере коя е тя. Преди да се сблъска с полицията. Преди да бъде арестуван. Рядко й се отдаваха такива възможности.

Стана обаче така, че той пръв я забеляза. Дафни усети парене в тила и когато се обърна, срещна погледа му. Той стоеше срещу нея, от другата страна на салона при кърмата. Тя не искаше да се извърне твърде рязко, но не искаше и да го гледа много дълго. Флек очевидно взе погледа й за проява на женски интерес към него, или поне за разрешение да я последва. Каквото и да си беше помислил, той закрачи през салона към нея. Едва когато се обърна и се отдалечи от него, й хрумна, че той можеше да е виждал нейна снимка — от някоя пресконференция? В някой от репортажите за Болд и закриването на програмата за затворници? Кортни Самуей беше познала Болд, но не и Дафни. Ами ако Флек я беше видял по време на изявлението, което даде за пресата в онзи хотел в Денвър? Ами ако Флек търсеше нея?

Нервите й се изопнаха и за момент почувства отчаяние, професионалното й хладнокръвие я напусна и едва потисна желанието си да извика за помощ. После размисли. Той е вълк, каза си тя, мъж, който преследва жените. Беше измъкнал Самуей от сцената на някакъв клуб за стриптийз в Денвър. Флек беше покорител. По всяка вероятност единственото, което беше накарало Флек да я последва, беше видът й и дългия поглед, който си бяха разменили. Тя реши да не бърза, за да не събуди някакви излишни съмнения в него. Клетъчният й телефон, все още включен, беше в чантата й заедно с пистолета. Почувства желание да протегне ръка към единия от тези два предмета. Вместо това тя спря до група туристи, които се възхищаваха на силуета на града на фона на нощното небе и стисна здраво с две ръце металния релинг, за да се успокои. Беше готова за сблъсък.

Дафни стоеше там, навела глава, с развята от бриза коса, в ушите й бучеше разпенената от ферибота вода, пред очите й се мяркаха чайки, попаднали в лъчите на корабните прожектори, а в далечината се мержелееше прекрасната нощна панорама на града. Тя стоеше там напрегнала мускули, с изострени сетива и настръхнала кожа, в очакване да чуе зад себе си нисък непознат мъжки глас. В очакване да потръпне от глава до пети. Той нямаше да посмее да я нарани толкова близо до други хора, които по-късно можеха да го идентифицират. Всъщност, даде си сметка тя — като загърби преживяното преди няколко години — един кораб не беше място човек да се забърква в неприятности, защото нямаше как да се измъкне, освен да скочи зад борда, но в смъртоносно студените води на Пъджет Саунд това не беше никакъв изход. Тя вдигна глава и подложи лице на вятъра.

Флек вече беше изчезнал, не се виждаше никъде. Дафни се овладя, обърна се бавно, сякаш се наслаждаваше на бриза и погледна към кърмата. Нямаше го.

Обзе я паника. Нима го беше загубила? Нима беше пропиляла своята възможност? А може би той я проверяваше, наблюдаваше я в този момент, за да види дали ще тръгне след него и дали ще се опита да го открие? Може би това дори не беше той. В салона се намираха на доста голямо разстояние един от друг. Тя си помисли, че това може да е бил друг мъж, не Флек и че съзнанието й е изиграло дяволски номер.

Дафни не можеше да реши какво да прави. Може би си струваше да тръгне след него. Всичко се свеждаше до вида и целите, опита се да убеди самата себе си тя. Хората непрекъснато обикаляха фериботите, разглеждаха многобройните палуби и салони. Единственото, което трябваше да направи, беше да тръгне, без да бърза. Да се шляе, не да се разхожда, не да бърза. Да използва периферното си зрение. Да не претърсва кораба, а да му се радва. Щеше да поеме в обратна посока — към кърмата. Пътуването продължаваше тридесет и пет минути. Десет от тях вече бяха минали. Корабът беше огромен, претъпкан, със стотици пътници на борда, но все пак кораб — ограничено пространство. Щеше методично да претърси тази палуба от кърмата към носа, после следващата от носа към кърмата. Щеше да огледа всеки сантиметър от ферибота, от горе до долу. Полицейският й опит си каза думата — трябваше да го накара да напусне скривалището си. Търпение, напомни си тя, като погледна часовника си.

Разполагаше с около двадесет минути, за да го открие.

Човек си даваше сметка за големината на съда едва когато започнеше да го претърсва. Стотиците лица преливаха едно в друго като аромат на множество парфюми и Дафни не можеше да ги различи едно от друго, без да се взира напрегнато, а тя не искаше да се взира. Още по-лошо беше, че пътуващите с ферибота постоянно се движеха, десетки хора непрестанно сновяха от палубите в салоните и от една палуба на друга, до бара и тоалетните. Мъже, жени и деца, макар че по този маршрут мъжете бяха повече. И въпреки че някои от тях носеха костюми, повечето бяха облечени с джинси и кафяви якета, най-разпространеното за северозападния Пасифик ежедневно облекло.

Дафни се движеше в това разлюляно море от хора както фериботът през тъмната вода — изпълнена с непоколебима решителност, като през цялото време се стараеше да изглежда така, сякаш не я свърта на едно място от скука. Повече от десетина пъти й се стори, че е забелязала Флек, но в края на краищата, разочарована и изпълнена със съмнения разбираше, че това изобщо не е той. Колкото повече го търсеше, толкова повече се убеждаваше, че никога не го е зървала. Флек беше привидение. Несбъднато желание.

Дафни прекара по-голямата част от времето на главната палуба — огромно открито пространство в центъра на което се намираха стълбите и бара. Данните от „Еър Тайм Селюлър“ сочеха, че Флек използва пътуването, за да се обажда от клетъчния си телефон. Тя беше твърдо убедена, че ако той наистина се обаждаше, щеше да прави това колкото се може по-далеч от останалите пътници. След като претърси основно главната палуба, тя насочи вниманието си към останалите.

Минутите се нижеха и разочарованието на Дафни започна да преминава в нетърпение. Крачките й станаха по-дълги и по-бързи. Лицата на мъжете, застанали с гръб към палубата, бяха отчасти скрити в сенките и тя трябваше да върви по-бавно и внимателно да ги оглежда. С изненада установи колко много мъже прекарват пътуването в разговори по клетъчните си телефони.

Минутите продължаваха да се нижат.

Едва когато фериботът зави покрай Уинг Пойнт и се насочи към Игъл Харбър и блещукащите светлини на Уинслоу, тя започна да претърсва палубите с паркирани по тях автомобили.

Дафни се спусна по стълбите през миризмата на масло и море. От всяка страна на открития трюм за превозни средства имаше по две нива с паркирани една над друга коли. Първо провери двете горни крила, като минаваше по пътеката между дългите редици от автомобили, учудена колко много хора предпочитаха да прекарат пътуването зад воланите на колите си, заслушани в някоя новинарска станция. Трюмът беше боядисан с тъмна боя и слабо осветен, броните на колите почти се допираха, предниците им бяха насочени към носа. Кола след кола. Лице след лице. Флек го нямаше.

Стигна до централната част на долното ниво, където бяха паркирани повече от сто автомобила. Времето изтичаше. Водата яростно се блъскаше в носа, ушите й бучаха, в гърлото си усещаше тръпчив вкус. Дафни приближи към един от членовете на екипажа на ферибота и се възползва докрай от интереса, който той прояви към нея.

— Слушайте — каза тя, като повиши глас, за да надвика шума на машините, — има ли някакъв закон, който забранява на една жена да помоли някой от тези добри хора да я откара с колата си?

— Не и що се отнася до мен — отговори мъжът. — Щом пристигнем, тези коли веднага потеглят. Не стойте край тях, защото ще ви изгоня. Опасно е.

— Благодаря.

— Има едно-две таксита — каза й той.

— Благодаря — повтори тя.

Информацията за такситата я накара отново да обмисли плана си. Ако успееше да го открие, тогава таксито щеше да й свърши работа. Можеше да тръгне след него. Твърде възможно беше обаче някой да я изпревари и да се качи на таксито преди нея. Или може би Аби Флек не пътуваше с кола, въпреки че в момента беше твърдо убедена в обратното. Той носеше със себе си доста голяма карабина, а вероятно и крадени вещи. Малко вероятно беше да е тръгнал пеш.

Хрумна й нещо. Предишната вечер, около единадесет часа, бяха стреляли по Болд. Брайс Абът Флек се беше качил на ферибота, който потегляше за Уинслоу в осем и половина — Озбърн разполагаше с неопровержимо доказателство за това. На следващия ден, днес сутринта, Флек беше пътувал с ферибота от Уинслоу до града. Вярно, имаше много фериботи, които пътуваха по обратния маршрут, но какви бяха шансовете Флек да се е върнал същата нощ, за да стреля по Болд? Струваше й се малко вероятно, ако не и невъзможно. Тя бръкна в чантата и грабна телефона — искаше веднага да се обади на Болд. Но докато се готвеше да набере номера вдигна поглед и забеляза, че сега в повечето, ако не и във всички коли, бяха насядали хора. От носа вече се виждаше ярко осветеното пристанище на Уинслоу. Ако искаше да направи това, нямаше никакво време за губене. Оставаше й само тази единствена възможност.

Дафни пусна телефона в чантата, изрепетира мислено няколко реплики за започване на разговор, пое към центъра на четирите реда коли и тръгна по пътеката между тях. Озърна се от ляво надясно и успя да огледа всички шофьори. Търсеше единствено мъже и нямаше намерение да се ограничи само с тази редица.

— Извинете — каза Дафни, — случайно да знаете как завърши срещата на „Маринърс“?

Надеждата, която се беше изписала по лицето на непознатия, се стопи.

— Те не играят днес.

— О! — възкликна тя. — Е, благодаря все пак.

Дафни продължи напред, подмина един микробус и спря до съседното БМВ.

— Извинете — каза тя, след като почука на стъклото, — знаете ли дали в Поулсбоу има магазин на „Костко“38?

— Съмнявам се — отговори мъжът.

— Благодаря — каза тя и продължи нататък.

Корабът плавно намали ход. Дафни искаше да я видят как моли колкото се може повече хора. По тази причина тя се движеше напряко, от левия към десния борд, като същевременно приближаваше назад към кърмата. Беше стигнала почти до средата на кораба, когато забеляза Флек. Той седеше зад волана на стар модел кадилак или плимут. От онези, които ненаситно гълтаха бензин.

Дафни приближи от дясната страна и почука. Колата беше с гюрук, който изглеждаше като прегоряла утайка от кафе — очевидно беше прекарал твърде много години изложен на влиянието на природните стихии.

Флек завъртя ключа, натисна бутона и прозорецът автоматично се отвори.

— Здрасти — каза той.

— Извинете — започна Дафни с лека смесица от кокетство, надежда и предпазливост, — случайно да отивате на север? — Единственият главен път на острова водеше на север, към моста при Агейт Пасидж.

— Сукуамиш — отговори той. — Искате да ви кача ли?

— До Поулсбоу — каза тя, като се престори на разочарована. Сега вече знаеше накъде пътува той — към градчето Сукуамиш в Порт Медисън, населено предимно с индианци. Флек беше проявил достатъчно разум да напуска града всяка вечер и достатъчно разум да се укрива на място, за което нито Болд, нито някой друг би се сетил да го търси — отвъд богатия район на Бейнбридж, в уединеното градче резерват.

— От другата страна на моста има казино. Минават доста коли. Мога да ви оставя там — предложи той. — Или слушайте какво ще направим — продължи Флек преди тя да успее да отговори. — Няма никакъв проблем да ви откарам до града. Някоя и друга миля повече, това е. Качвайте се.

— Сигурен ли сте? — Сърцето й заби силно. Независимо какво мислеше полицаят в нея за тази възможност — а той я предупреждаваше да не прави подобна грешка — психологът жадуваше за шанса да поговори с този човек „в суров вид“ — преди да узнае коя е тя, преди да се затвори в черупката си, без да прикрива истинската си същност. Собствените й амбиции я бяха излагали на опасност и преди, но като учен тя можеше да намери цял куп оправдания за това, като нито едно от които не беше чак толкова убедително, ако трябваше да се вслуша в разума си. В този момент Дафни осъзнаваше, че може да му откаже и да продължи нататък — щеше да запише номера на колата и спокойно да се обади на Болд, за да организират проследяването. От друга страна, можеше да се окаже много трудно отново да го открият. Може би колата беше на някой негов приятел, може би я беше откраднал и щеше да я изостави след няколко часа.

Все още можеше да уведоми Болд. Все още можеше да организира проследяването му. Сукуамиш беше малък град. Нямаше да бъде трудно да открият тази стара кола. Или може би щяха да успеят да му заложат капан на фериботната площадка. Може би трябваше да извади пистолета, да го арестува и да го отведе в полицейския участък в Поулсбоу. В края на краища тя ръководеше разследването на нападението над Санчес. Но сега нито едно от тези неща нямаше значение. Първо трябваше да вземе решение.

Дафни отвори вратата и се качи.

— Благодаря! — каза тя, като сложи чантата си на седалката до нея. След това размисли и я пусна на пода. — Страшно мило от ваша страна.

— Как бих могъл да ви откажа? — попита той.

Мигновен пристъп на страх. Нима я беше познал? Имаше нещо в начина, по който го каза.

Фериботът пристана с лек тласък и екипажът се залови за работа. Психологът усещаше опасността. Кой кого беше заловил? — запита се тя. Дръжката на вратата като че ли крещеше да я сграбчи и да излезе от колата, докато все още можеше. Тя сякаш стана по-голяма, умоляваше я да я използва.

— Никой от останалите ли не искаше да ви помогне? — попита той. Може би беше усетил колебанието й и беше успял да измисли подходяща реплика?

— Всички живеят на острова — отговори тя, като все още усещаше как дръжката на вратата я привлича неудържимо.

Двигателите на колите пред тях запърпориха и купето на стария автомобил се изпълни с отвратителната миризма на изгорели газове. Надписът на жабката гласеше „Елдорадо“. Флек включи на скорост. В този момент Дафни чу познатото изщракване на заключващи се врати. Тя не се огледа. Не искаше да го прави на въпрос, но знаеше, че той беше заключил колата или самият автомобил автоматично беше направил това при включването на скорост. Все пак й се стори, че моделът е твърде стар, за да е оборудван с такава система за безопасност.

Тя постави ръката си на облегалката на вратата и като внимаваше да не я забележи, натисна бутона на прозореца. Стъклото не помръдна, а само преди момент се беше отворило. Флек беше заключил прозорците от блокировката за деца, която се намираше на вратата до шофьора. Каква част от това беше параноя и каква част действителност? Дафни почувства как по ребрата й започна да се стича леденостудена пот.

Колите и камионите започнаха да потеглят. Тя много добре си даваше сметка, че това е последната й възможност да се опита да избяга. Но ако го направеше, щеше да предупреди Флек и той щеше да изостави всички установени привички. Докато психологът се опитваше да обори ченгето, ченгето отвръщаше на доводите на психолога, а психологът привеждаше нови доводи, Флек вдигна крака си от спирачката.

В края на краищата друг взе решението вместо нея. Автомобилът излезе от ферибота и пое напред.