Клопка

Осма глава

— Нужна ми е помощ, Фил. Трябва да открия мръсниците, които нараниха Лиз. А освен това са ми необходими протоколите на твоите хора от „Взломни кражби“ за миналия месец. Помислих си, че можеш да ми помогнеш да се добера по-бързо и до двете — каза Болд. — Освен ако не си „твърде зает“.

Трябваше да свърже белите пластмасови препаски с някои от предишните взломни кражби, да открие определен „почерк“, да разшири обхвата на доказателствата и да увеличи броя на следите, по които да тръгне. А точно капитан Фил Шосвиц беше човекът, който можеше да му помогне в това отношение.

— Да не би да намекваш, че нарочно протакам нещата? — отбранително попита Шосвиц.

Истината беше, че някои от началниците с по-нисък чин съвсем целенасочено бавеха изпълнението на задачите и вероятно Шосвиц беше един от тях. Той непрестанно кръстосваше тесния си кабинет. Маниак на тема бейзбол, капитанът на „Престъпления срещу собствеността“ (към които спадаха и взломните кражби) беше отрупал рафтовете по стените с купи от градски първенства и сувенири от висшата лига — бухалка с автограф на Джуниър, бейзболна топка с подписите на всички играчи на „Маринърс“, снимка на самия Шосвиц пред Сафеко Фийлд5 в деня на откриването му, гордо размахал билета си. Капитанът непрестанно разтриваше лакътя си — нервен тик, който показваше, както че се е замислил, така и че е ядосан.

— Отвратен съм от случилото се с Лиз. Знаеш, че в това отношение съм на твоя страна. Всички са на твоя страна.

— Нима? — Болд беше преминал през цялата служебна стълбица заедно с Фил Шосвиц, беше работил близо десет години под негово ръководство в отдел „Убийства“, осем от тях като сержант на лейтенант Шосвиц. Сега Шосвиц беше капитан в „Престъпления срещу собствеността“, а Болд лейтенант в „Престъпления срещу личността“.

Болд подозираше, че Шосвиц му завижда въпреки по-високия си чин. Отдел „Убийства“ си оставаше златното яйце и работата в него беше най-престижното назначение в Управлението. Шосвиц беше пожертвал работата там заради повишението в чин капитан и по-високата заплата.

— Може би не всички — призна Шосвиц, — но ти сам си виновен за това. Разприказвал си се пред журналистите за отсъствията от работа и дори си размахвал пръст на някои хора.

Това беше вярно. Един телевизионен репортер беше интервюирал Болд и изявлението му, което представяше детективите, присъединили се към „боледуващите“ в твърде неприятна светлина, се беше появило в националните медии. Ако Шосвиц намекваше, че бяха хвърлили синята тухла през прозореца му в отговор на това интервю, Болд вече съжаляваше, че го беше дал. Макар да мислеше всичко онова, което каза и смяташе, че то не трябва да се премълчава, не си заслужаваше заради него да страдат Лиз и децата. Политиците, които се опитваха да си оставят отворена вратичка за продължаване на преговорите, се въздържаха да показват открито чувствата си — ярост, разочарование, гняв — по отношение на събитията от изминалата седмица, а Болд смяташе, че подобно отношение повече вреди, отколкото помага, защото те негласно оправдаваха „боледуващите“, въпреки твърдата позиция, която бяха заели срещу тях. Той обичаше полицейската работа и се гордееше с Управлението. За съжаление грипът беше накърнил неговата репутация, може би завинаги.

— Искам да ми осигуриш достъп до твоя архив, Фил — повтори Болд.

Той смяташе, че Шосвиц е загрижен за Лиз само на думи. След близо двадесетгодишно приятелство Болд видя някогашния си лейтенант в съвсем нова светлина. Ако на Фил му пукаше, той вече щеше да се е обадил на своето приятелче Мак Кришевски и щеше да е настоял да му каже имената на онези, които бяха хвърлили тухлата. Но Шосвиц беше ядосан на Болд, че е разговарял с журналистите и че продължава да разследва случаите, с които го засипваха. Беше ядосан на живота. Гневът го беше опустошил и ако Болд не внимаваше, същото щеше да се случи и с него.

— Какво толкова сложно има да ми помогнеш да получа тези протоколи? — попита той.

В очите на Шосвиц проблесна заплашителна искра, ноздрите му се разшириха. Той престана да кръстосва кабинета и впери в някогашния си сержант до болка познатия на Болд гневен поглед.

— Едва ли ще бъде редно това да стане в отсъствието на разследващия служител или служители…

— Те са болни — заяви Болд.

— Точно това исках да кажа!

— Те са решили така, не аз. Не ти! Какво предлагаш, да протакаме всички текущи разследвания? Да протакаме разследване за нападение над наш колега полицай, за да се укротят грипозните синьодрешковци?

— Не използвай такива определения в моя кабинет.

— Те се преструват, че са болни, Фил. Какъв е…

— Нещата са много по-сложни — недоволно заяви Шосвиц, като го прекъсна.

— Не и за мен — възрази Болд. — Искам нападателят на Лиз да си понесе наказанието и да прегледам протоколите. Обясни ми кое тук е сложното.

Шосвиц го изгледа гневно и отново започна да кръстосва кабинета. Болд си помисли, че капитанът изглежда като питбул в клетка.

Опита се да забрави за миг тревогата си за Лиз и синята тухла — Шосвиц нямаше да му помогне в това отношение — и се помъчи да се съсредоточи върху получаването на достъп до документите, които според него бяха от решаващо значение за разследването на нападението над Санчес. Взломните кражби се поемаха от първия униформен полицай, който се отзовеше на обаждането. Обикновено той или тя провеждаха кратък разпит, извършваха оглед на местопрестъплението и попълваха протокол, като оставяха потърпевшия да се оправя със застрахователната компания. Детективите от „Взломни кражби“ преглеждаха тези протоколи, като търсеха престъпления със сходен почерк или всякаква съществена информация, която можеше да се свърже със сведенията, получени от информатори или продавачи на крадени вещи, които бяха притиснали. Те работеха много по-малко навън, отколкото колегите им от „Убийства“, „Специални нападения“ или „Организирана престъпност“, защото разследването на една отделна кражба, която не можеше да се свърже с други, подобни на нея, представляваше чиста загуба на време за тях — вероятността откраднатото имущество да бъде открито и върнато на собственика му беше почти нулева. Болд се нуждаеше от помощта на Шосвиц, за да получи достъп до протоколите от случаите, с които се занимаваха неговите подчинени. Щеше да има нужда от неговото съдействие и ако искаше да прегледа всички протоколи от извършени наскоро кражби, които се съхраняваха в останалите три районни полицейски управления, Шосвиц можеше да направи това с няколко обаждания по телефона. Но целият му екип се беше присъединил към „заболелите от грип“ и той явно се чувстваше задължен и решен да ги защитава. Това не беше съвсем изненадващо за Болд — Шосвиц открай време беше лоялен към Организацията, въпреки че настоящият му чин и договорът, който беше подписал, не му позволяваха да последва примера на членовете й.

— За себе си ли правиш това или за Матюс?

Всички детективи умееха ловко да сменят темата на разговора, но Шосвиц от години не беше се занимавал с активна следователска дейност. Опитът му да уязви Болд успя единствено защото попадна право в болното място.

Болд знаеше, че не трябва да се поддава на тази провокация, но устата му изигра лоша шега.

— Какво, по дяволите, означава това? — гневно избухна той.

— Тя е водеща по случая на Санчес, а не ти, нали така? — попита невинно капитанът.

— И какво от това?

— Е, кой моли за услуга? — риторично попита Шосвиц. — Има си крушката опашка.

— И каква е тя?

— Лу, трябва ли да ти обяснявам?

— Трябва — увери го Болд.

Лицето му гореше. Устата му беше пресъхнала. С Фил Шосвиц от години бяха приятели, а ето че точно той поставяше под съмнение верността на Болд към съпругата и семейството му.

Шосвиц продължаваше да разтрива възпаления си лакът.

— Вие двамата… работите добре заедно — каза той, като проточи изречението и погледна в очите Болд, който почувства как му премалява под лъжичката. — Чувам, че окончателно разкарала онзи богаташ.

— Между нас отдавна няма нищо, Фил. Престани да ровиш.

— Няма, разбира се.

— Започваш да ме вбесяваш, Фил.

— Как мислиш, се чувствам аз — как се чувстваме всички ние — като гледаме с какъв ентусиазъм работиш?

Политика. Тази мисъл сякаш го заля със студена вода. Не беше очаквал Шосвиц толкова явно да подкрепя Кришевски. Болд беше потресен. Още един съюзник го беше предал, макар все още да носеше полицейска значка и да работеше в Управлението. Приятел. Колко ли други, които все още идваха на работа, мислеха като него? — запита се той. Докъде се беше разпрострял вътрешният саботаж в подкрепа на грипа?!

— Ти беше секретар на Организацията пет години. Разбирам това, Фил — опита се да му припомни той. — Но нас ни свързват не само някакви си договори. Нас двамата ни свързва приятелство. Ние не сме членове на Организацията. Вече не. Все още ли сме приятели?

Шосвиц изпухтя. Полусмях. Полустон.

— Новият началник не трябваше да бърка в портфейлите на хората. Това е страхотна грешка. Вземи нас, например — каза той, като посочи себе си и Болд. — Щяхме ли да се караме тук, ако не беше той?

— Той е нов.

— Той е пълен безхаберник. Какво може да знае един филаделфиец за нашия град?

— Той е един от най-добрите в страната. И двамата знаем това.

— Странен начин е избрал да го докаже — отговори Шосвиц. — Забрани извънредните дежурства. Забрани допълнителната работа в свободното време. Това е тъпо!

— Цената на стадиона надхвърли първоначалния бюджет. Искаш ли да ти кажа кое е тъпо? Погледни ръката на Лиз! — гневно заяви Болд. — Те пренесоха собствените си проблеми в дома ми и това прехвърли всякаква граница.

— Съгласен съм — бързо каза Шосвиц. — Няма спор.

— Наистина ли мислиш така?

— Какво искаш да кажеш?

— Нареди на Кришевски да открие виновника.

— Забранено ми е да поддържам връзка с Кришевски или с който и да е друг… заболял — напомни му Шосвиц. — Още едно прекрасно решение на нашия нов началник.

— Кришевски ще разпали война, ако продължава по този начин. Ченге срещу ченге! Защо е всичко това? В нашата работа няма място за подобни неща.

— Никой не го иска.

— Кажи го на Лиз. Или на Санчес. Стегнали са й главата, за да не може да мърда, Фил. В момента от нея са останали само две очи. Отиде ли да я видиш? Отиде ли някой изобщо? Къде, по дяволите, са се изпокрили всички? Ами ако това се беше случило на мен или на теб? Какво трябва, за да се върнат хората на работа?

— Обещания — каза Шосвиц. — И точно тук Мак Кришевски се намесва в играта. Той трябва да обслужва интересите и на едната, и на другата страна, Лу. Това му е работата.

— Така ли? Е, по-добре да не го прави с тухли.

Настъпи мрачно мълчание. Двамата се гледаха така, сякаш не бяха очаквали подобно предателство един от друг.

— Внимавай с тези протоколи — предупреди го Шосвиц. — Никой от отдела няма да се зарадва, ако разбере, че си пъхаш носа в архива им. Не е редно един лейтенант от „Убийства“ да се намесва и да изземва случай на „Престъпления срещу собствеността“.

— Нямам време да се тревожа за такива неща — въздъхна Болд. — И ако си не само приятел, но и полицай, трябва да ми помогнеш.

— А трябва да се тревожиш.

— Не. Нуждая се от тези протоколи. Ти имаш необходимите пълномощия да ми ги осигуриш — продължи да настоява Болд. — Трябва да ми помогнеш. Искам да разбера от архивите на твоите момчета дали нападението над Санчес е типично за почерка на някой престъпник.

— И защо мислиш изготвяме протоколите в три екземпляра? — попита Шосвиц.

Цялата администрация на Сиатълското полицейско управление се помещаваше в сградата на Обществена безопасност. Болд разбра намека на Шосвиц.

— Искаш да кажеш, че те са тук? Копията от всички тези протоколи вече са тук, независимо от кое районно управление са?

— А къде другаде? — ядосано заяви Шосвиц.

— Ще ги изискаш ли, за да ги прегледам?

— След час ще бъдат на бюрото ти — каза Шосвиц. — Но този разговор изобщо не се е състоял. Сам си се сетил за това. Поискал си някой от архива да ти върне услуга. Представи го както искаш, но в никакъв случай не споменавай моето име.

— Това ли е най-важно за теб? — попита Болд. — Колко още ще подкрепяш човек като Кришевски?

— Всеки с хората си — каза Фил Шосвиц.

— Да, разбира се — отвратен отговори Болд. — И кои са твоите хора, Фил? Онези, които не се явяват на работа ли? Или Санчес в болницата, която се състезава с плочките на тавана кой пръв ще мигне?

— Внимавай, Лу. Ако изтърсиш това в неподходяща компания, ще останеш съвсем без приятели.

— Ти неподходяща компания ли си, Фил?

— Изчезвай оттук, преди да съм променил решението си за онези протоколи.

— Тръгвам си — каза Болд. Не добави, че е получил това, за което беше дошъл, въпреки че се изкушаваше да го стори. Искаше той да има последната дума, но не се възползва от нея. Остави Шосвиц да си мисли, че именно той владее положението. Прие обещанието за протоколите, като се радваше на необявената победа.

Деветдесет минути по-късно протоколите за взломните кражби през последните три седмици — общо сто и четиринадесет на брой, се озоваха на бюрото на Болд. Повечето от тях представляваха просто задължителните описи за липсващо имущество.

Болд включи настолната си лампа, до която вече беше приготвил чаша чай „Ърл Грей“. Ако имаше нощна смяна, хората вече щяха да започнат да пристигат, но заради грипа смените бяха отпаднали. Цивилните служители все още идваха на работа, но тъй като детективите отсъстваха, мястото приличаше на гробище.

Болд разтърка очи, духна бавно и продължително върху стъклата на очилата си, почисти ги с хартиена кърпичка и се зае с протоколите.

Всеки протокол описваше подробно определена взломна кражба, обозначена със специален цифров код. После следваше име, адрес и час. Първият полицейски служител, пристигнал на местопрестъплението. Разследващ детектив, ако имаше такъв. Списък на откраднатите вещи. Кратко обобщение на събитията: завърнал се у дома, разбит прозорец, липсва аудиосистема; събудил се от шум, влязъл в дневната, видял заподозрения да бяга. Повторения, от които очите го заболяха. Патрулиращи полицаи, които извършват рутинни действия, за да накарат ограбените да си мислят, че на някого му пука. Но на никого не му пукаше, освен на застрахователните компании. Те искаха подписан и надлежно заведен протокол. Болд продължи да преглежда протоколите, като се опитваше да отпъди дрямката.

Първо проверяваше описите на откраднатите вещи, като отделяше онези, в които се изброяваха телевизори с голям екран, персонални компютри, клетъчни телефони — вещи, за които предполагаха, че са били откраднати от дома на Санчес. Един-единствен телевизор не му вършеше работа. Един-единствен компютър не го интересуваше. С изключение на клетъчния телефон, единичната цена на вещите, откраднати от дома на Санчес, надхвърляше хиляда долара. Този тип беше придирчив. Прецизен. Очевидно беше набелязал 37-инчовия телевизор на Кавамото. Кабелът на видеокасетофона не беше навит. Дали не е бил достатъчно скъп, за да се занимава с него? Или може би заради появата на Кавамото крадецът не беше имал достатъчно време да го огледа по-внимателно? Обикновено телевизорите и аудиосистемите бяха запазен периметър на наркоманите, които търсеха пари за следващата си доза, но те не пристягаха кабелите с бели пластмасови препаски. Наркоманите не се опитваха да надхитрят алармените системи, като блокират телефонната линия.

Болд подозираше, че въпросният крадец търсеше скъпа електронна апаратура в достатъчни количества, които да оправдаят риска. Един компютър, няколко телевизора и клетъчен телефон, който по-късно щеше да бъде клониран, можеха да му донесат чисти хиляда и петстотин долара, ако ги отнесеше при подходящия продавач на крадени вещи — за един ден работа това никак не беше зле. Повече от заплатата на ченге.

Като се ръководеше от описите на откраднати вещи, Болд отдели настрана двадесет и три протокола. В някои от формулярите квадратчето за домашна алармена система беше отметнато, но не във всички. Забеляза, че в два от протоколите се споменаваше, че системите не са се задействали. Вероятно ставаше въпрос за някаква застрахователна измама — собствениците сами бяха организирали „кражбата“ на вещите си. След това щяха да вземат парите от застраховката, да си приберат вещите и да заплатят известен процент от получената сума на онзи, който беше извършил „взлома“. Степфордските крадци. Това нямаше да бъде първото престъпление на „бели якички“, разследвано от СПУ.

Болд разлисти купчината розови, предназначени за архива копия, като търсеше някое друго свързващо звено. Прочете по-внимателно двадесет и трите протокола, като без да бърза прегледа забележките, в търсене на нещо, което щеше да му помогне да намали техния брой. При сегашния брой на случаите, с които беше затрупан, двадесет и три телефонни обаждания щяха да отнемат дни, ако не и седмици. Дори и ако си ги разпределяха с Дафни, работата щеше да отнеме цяла седмица, а може би и повече. А при положение, че на обажданията им отговореха телефонни секретари, целият процес щеше да продължи две или три седмици. Забележката на Шосвиц за връзката му с Дафни го тревожеше и не му излизаше от ума. Щеше му се да погледне на нея като на твърде преувеличена. Лъжи. Дълбоко в себе си искаше да я приеме като училищна клюка, но вместо това тя събуди у него страх — сякаш го бяха хванали да прави нещо нередно и това най-много го дразнеше.

Потънал в работа, той не усещаше бързия ход на времето. Чаят му изстина, а задникът го заболя — дребните удоволствия на полицейската работа. Отвън движението по улиците беше намаляло. Някъде далеч дочу свистене на гуми, но това не беше онзи познат монотонен шум на уличното движение през деня. Помещението миришеше на дезинфекционен разтвор, на хлорна вар с лек оттенък на разтопен каучук. Не беше забелязал кога е минала чистачката.

Погледна към часовника — беше късно и дължеше на Лиз извинение. Но преди да вдигне слушалката, за да й се обади, отново погледна към часовника, като си спомни, че Кавамото е била нападната през деня — нещо съвсем необичайно. Това не се отнасяше за Санчес, но за момента той успяваше да разглежда двата случая като нямащи връзка един с друг. Отново се върна към протоколите. Започна да отделя един по един онези, общото между които беше времето на извършване на престъплението — посред бял ден. Сърцето му силно заби, когато в новата купчинка се озоваха шест протокола.

Отново прегледа всичките сто и четиринадесет протокола. Този път в купчинката се озоваха девет. Девет взломни кражби посред бял ден. При всяка от тях стойността на откраднатата висококачествена електронна апаратура надхвърляше няколко хиляди долара. Големи удари. Сложни удари. При някои от тях алармените системи очевидно не бяха задействали. Добре организирани кражби. Отработени. Ако се съдеше по самозалепващите се листчета за бележки и прикрепените с телбод страници, детективите на Шосвиц явно бяха забелязали някои от същите тези прилики — тези повтарящи се елементи — вероятно бяха работили по уликите, преди да се разрази грипът и да започнат да остават вкъщи, за да гледат повторенията на бейзболните мачове. Болд се почувства като бегач, който е поел щафетата.

Никъде не се споменаваше за бели пластмасови препаски. За нападения. Само девет розови листа с описи на липсваща електронна апаратура и няколко прикрепени с телбод бележки от изморени до смърт детективи. Полицейска работа.

От коридора се разнесе мирис на загоряло кафе. Чистачката беше забравила да изключи машината. Болд направи това, за да се разтъпче, като се радваше, че очите му ще си починат и ще разкърши схванатия си гръб. Прозя се. Изми каната за кафе и затвори вратата, за да не нахлуе миризмата в стаята. През цялото време непрекъснато поглеждаше през рамо. Не преставаше да мисли за онази синя тухла, лежаща на пода в дневната, за съпругата си, паднала сред море от счупени стъкла и за напрегнатия й, задавен глас, когато произнесе: „Помислих, че е бомба“. Мислеше за децата си, за своята отговорност, за обещанията си. Спомни си за предупреждението на Шосвиц, че намесата му в работата на „Взломни кражби“ и недовършените им разследвания няма да бъде посрещната с одобрение. Но мислите му продължаваха да се връщат към очите на Санчес, които непрестанно го преследваха.

Искаше да поговори с жертвите на взломните кражби от всичките девет случая; по възможност да ги посети лично. Дафни трябваше да бъде с него, за да чуе отговорите им и да ги разтълкува. Често пъти това, което не казваха и начинът, по който избягваха да го кажат, бяха много по-важни от отговорите, които даваха за протокола. Чувстваше се окрилен, с приповдигнат от откритието дух. И в деветте случая кражбите, за които се съобщаваше, бяха извършени посред бял ден в къщи, където обитателите отсъстваха — в заключени къщи, в доста от случаите с включена система за алармена сигнализация — и в нито един от тях системата не беше подала сигнал за присъствието на неканен посетител. Нападението над Санчес оставаше изключение — извършено през нощта, при включена алармена система, но пък отново беше открадната висококачествена електронна апаратура. Мястото на извършване също можеше да послужи като възможна връзка — някои от взломните кражби бяха извършени в Северния район, други в Източния или Южния, но винаги в квартали с бели заможни обитатели.

Вълнението на Болд нарасна, когато отново седна зад бюрото. Случаите изглеждаха дяволски добре навързани един за друг. Подредени накуп. Имаха смисъл взети заедно. Часът беше девет и навън се беше стъмнило. Беше пропуснал семейната вечеря у Джон и Кристин, беше пропуснал да пожелае лека нощ на децата си. Беше пропуснал да се събере със съпругата, семейството и приятелите си заради работата си.

В девет и половина се обади на Лиз и се извини. Гласът й звучеше малко раздразнено, но все пак тя му каза, че й липсва. Тя също му липсваше. Болд не спомена за частичния успех по случая, защото му се стори, че моментът не е подходящ за това. Да пропусне вечерята със семейството беше едно, но да не успее да пожелае лека нощ на децата — съвсем друго. Мразеше да разочарова Лиз, дори причината да беше съвсем основателна.

Връзката им с Лиз беше започнала от джаза, посещението на най-различни филми и късни вечери, изпълнени с разкази и смях. Той си мислеше, че тя е твърде красива за него, а тя се притесняваше, още тогава, че той е твърде голям работохолик. Бяха се оженили млади и години наред бяха поддържали млад духа на брака си. Кариерите им и непрестанното му настояване, че е време да си имат деца бяха тласнали Лиз към краткотрайна връзка, което на свой ред бе окуражило Болд да се отдаде на изкушението с Дафни Матюс за една-единствена нощ. Но нищо не бе в състояние да прекъсне отношенията, които съществуваха между съпруг и съпруга от самото начало и те си оставаха все така пламенни, макар и малко обтегнати. Вече рядко ходеха заедно на кино — всичко се свеждаше до анимационните филмчета на Уолт Дисни и от време на време някое посещение на шоу на лед. Понякога Болд свиреше джазови пиеси за пиано в „Щастливия час“6 за разтуха. Понякога гледаха заедно някой филм по телевизията късно вечер или вземаха касета от видео рента, къпеха се заедно или се любеха на дивана в дневната, когато децата спяха. Разговаряха дълго. Проявяваха взаимна търпимост и взаимно се подкрепяха. Накуцвайки, преодоляваха изпитанията, пред които животът ежедневно ги изправяше, като понякога едва оцеляваха. Но тази вечер Болд усети как Лиз не съвсем успешно се опитва да прояви разбиране.

— Обади ми се сутринта — предложи тя малко по-тихо от обичайното, но все пак спокойно.

— На всяка цена.

— Може би ще успееш да отскочиш за закуска.

— Може би — отговори той.

— Ще работиш цяла нощ — каза тя.

— Да.

— Добре. — Този факт не я зарадва.

Казаха си дочуване и затвориха.

Разтворил пред себе си календара, Болд отбеляза датите на деветте взломни кражби, които по всяка вероятност бяха довели до трагедията с Мария Санчес. Кражбата в дома на Санчес — при положение, че беше част от тази поредица — беше номер десет. Кавамото — единадесет. Нямаше точно определен ден, който да свързва събитията, нито точен час, въпреки че всички, с изключение на кражбата в дома на Санчес, бяха извършени през деня; нямаше и точно определен квартал. На пръв поглед истински кошмар за всеки детектив — между престъпленията съществуваше косвена връзка, но липсваха категорични доказателства, необходими да осигурят следата, по която трябваше да поеме. Въпреки това според Болд приликите бяха достатъчно съществени, за да се набият в очи. Той смяташе, че и деветте кражби са свързани, макар че нямаше да му бъде лесно да го докаже.

Тепърва му предстоеше да открие как крадецът набелязва или определя целите си — а това, разбира се, беше най-важното за вероятното идентифициране на един заподозрян. Жилищата определено не бяха избрани наслуки — не, защото бяха пълни със скъпо струваща електронна апаратура. Връзката между тези обекти — застрахователна компания? охранителна фирма? — му убягваше, но си оставаше от първостепенно значение.

Или поне така си мислеше. Положението започна да се променя, когато забеляза оградените с кръгче инициали над един от деветте протокола. Инициалите бяха сбити в квадратчето, предназначено за разследващия детектив, тъй като точно в това квадратче се бяха подписали двама детективи. Къщата беше собственост на семейство Брукс-Гилман и се намираше в Куин Ан, район с формата на ръкавица за бейзбол, разположен непосредствено на северозапад от централната градска част. Случаят Брукс-Гилман беше прехвърлен на втори детектив, най-вероятно в резултат на Синия грип. Оградените с кръгче инициали бяха изящно и четливо изписани: „М. С.“.

Мария Санчес? — запита се той и едва тогава обърна внимание на датата, на която въпросният детектив беше поел разследването на случая. Тя беше само два дни преди нападението над Санчес. Това надхвърляше рамките на допустимо съвпадение. М. С. Мария Санчес. Сигурно беше тя.