Клопка

Двадесет и първа глава

— Ти си ужасно мълчалив — каза Дафни, поразена от иронията на поставената на видно място табела, която напомняше на посетителите в болницата да пазят тишина.

Заради обичайните сутрешни дейности в коридорите имаше повече хора отколкото при предишните им посещения. Лекарите, следвани от студенти по медицина, правеха визитации. Сестрите и санитарите имаха измъчения вид на хора, претоварени с работа.

— Мисля — отговори Болд.

— За снощните нападения — довърши вместо него тя.

— Пендъграс е предан на Кришевски и е готов да направи всичко, което той поиска от него. Ти си психологът. Знаеш, че само една крачка дели ченгето от престъпника.

— Ако съдя по това, което ми разказа, обясненията на съпругата му звучат съвсем правдоподобно. Кажи ми тогава как това се връзва с Кришевски.

— Ти не можа да видиш очите му. Държанието му. Пендъграс, Райърдън… момчетата на Кришевски в Хранилището… всички подкрепят безрезервно това, което той прави.

— Което не значи, че са строшили нечия глава — отбеляза Дафни.

— Но биха могли.

Трябваха му отговори и все още смяташе, че Санчес е най-добрият източник, от който ще ги получи.

Мъжът от частната фирма, която осигуряваше охрана на стаята на Санчес, позна Матюс и Болд. Дафни влезе първа. На вратата имаше табела с предупреждение, че в стаята се използва кислород, но Болд си помисли, че можеха да поставят и други предупреждения. Нападението над тази жена сякаш беше нанесло дълбока рана в сплотеността на Управлението, то говореше за незаслужена преданост към Организацията и рушеше връзките между колегите полицаи. Болд беше дошъл да разбере дали Санчес е работила по вътрешно разследване, преди да я открият завързана за леглото и със счупен врат. Беше дошъл с надеждата, че нападението над нея ще се окаже просто взломна кражба, изродила се в побой. При липса на други доказателства случаят трябваше да се разследва именно като такъв. Рядко се случваше да пристъпи към разпит с надеждата, че предположенията и инстинктите му ще се окажат погрешни, но точно така се чувстваше, когато влезе в стаята и погледна към парализираната жена, която лежеше на леглото.

Погледът на Санчес непрестанно преследваше Болд. Умоляващ. Ням. Изпълнен с тъга. Една млада и жизнерадостна жена беше принесена в жертва. Мария Санчес беше попаднала в капан — духът й беше пленник на тяло, което не искаше да върне свободата й. През следващите няколко дни или седмици хирурзите щяха да разберат дали операцията щеше да върне тази жена към живота, който доскоро беше водила.

— Знаем, че това ще бъде трудно за теб, полицай — започна Дафни, след като я поздрави. Тя нарочно беше споменала длъжността й. Днес имаха нужда от помощта на полицейската служителка. Трябваха им честни и трудни отговори.

— В случая се появиха важни обстоятелства — уведоми я Болд.

Санчес с усилие затвори клепачи, а когато ги отвори, тъмнокафявите й ириси се вторачиха напрегнато в него.

— Искаме да ти зададем няколко въпроса — каза той и гласът му потрепери.

Очите й се затвориха, после се отвориха. Зениците й сочеха надясно.

— Да — отговори жената.

Днес изглеждаше по-зле отколкото при последното му посещение.

— Имаме още две нападения — каза Дафни, като пристъпи към Болд в долния край на леглото, за да облекчи пациентката. — И двете са над полицейски служители. Състоянието и на двамата е тежко.

Клепачите се затвориха.

— Съществува възможност за връзка — каза Болд, — която никак не ни се иска да допуснем, но се налага да го направим. Основният ни интерес си остава насочен към този взломаджия — особено в твоя случай, при който част от вещите ти липсват. Работим по всички налични улики. За нещастие сме изправени пред нова отвратителна възможност — че тези нападения над полицейски служители, в това число и над мен, са в резултат на някакво вътрешно разследване. Че това разследване, каквото и да е или да е било то, е свързващото звено, което досега не успявахме да открием.

— Това е причината да дойдем тук — кимна Дафни.

— Понякога самата система може да се превърне в спънка за работата на полицейските служители. Трябват ни отговори, които не получаваме от началството.

— Нуждаем се от твоята помощ.

Когато очите й се отвориха, те сочеха надясно.

— Да.

— Преди да те нападнат — започна Болд, — работила ли си по някакво вътрешно разследване?

Клепачите на Санчес потрепнаха, тя затвори очи и остана така.

— Моля те, Мария — каза Дафни.

— Да — дойде отговорът.

Болд изпита нещо средно между облекчение и тревога. Санчес беше работила по вътрешно разследване, преди да я нападнат и ограбят. На върха на езика му се въртяха десетки въпроси.

— Разследването беше ли свързано с Хранилището? — попита Матюс.

Тя втренчи поглед в тавана. Не може, или не желае да отговори? — зачуди се Болд.

— Кришевски? — бързо попита той, защото продължаваше да се съмнява в сержанта от Хранилището.

Очите й останаха вперени в тавана. Стори му се обаче, че с мъка си налагаше да не отговори.

— Пендъграс?

Тя продължаваше да гледа тавана. Може би е поела твърде много лекарства, помисли си Болд.

— Чапмън?

Клепачите й потрепнаха и тя ги затвори. Когато отново ги отвори, тя отново се втренчи в тавана.

— Мария… — измъчван от безсилие произнесе Болд. — Моля те. Ти единствена можеш да отговориш на тези въпроси.

Той изчака Санчес да размисли.

— Смяташ ли, че някой — който и да е той — от Хранилището е замесен в нападението над теб?

Лейтенантът попита това, като се мъчеше да потисне чувствата си, но не успя да скрие собствената си убеденост.

— Не — отговори пострадалата жена.

Дафни погледна Болд — този твърд отговор на Санчес показваше, че хората от Хранилището не са участвали в нападението. Част от него изпитваше задоволство. Вече можеше да насочи усилията си към разследването на взломната кражба и да остави други да ровят под камъните — ако тези камъни изобщо съществуваха. Но притеснението на Чапмън предишната вечер не му излизаше от ума и го предупреждаваше да не приема безрезервно отговорите на Санчес.

— Смяташ ли, че нападението над теб е било свързано по някакъв начин с вътрешното разследване, по което си работила? — попита Дафни.

Санчес пак се втренчи в тавана. Болд отново изпита чувство на безсилие.

— Мария, днес сутринта в тази болница постъпиха още двама полицейски служители. В същото време поведението на някои полицаи от Хранилището е доста подозрително. Въпросите, които имаме, са много повече от отговорите, с които разполагаме. Ясно е, че ти си един от малцината, които знаят какво точно става. Знам, че искам много — твърде много дори — но те моля, помогни ни!

Очите й проблеснаха. По бузата й се търкулна сълза.

Мария отново се втренчи в тавана, разплакана.

— Но ние искаме да помогнем! — отчаяно я замоли Болд.

— Смяташ ли, че нападението над теб е било свързано с вътрешното разследване, по което си работила? — тихо повтори Дафни.

Очите й се затвориха и се отвориха.

— Да — отговори тя, като впери поглед в Болд.

Дафни погледна към него. По лицето му се беше изписало облекчение.

— Трябва да заловим този взломаджия — каза тя. — Ако разполага с алиби за нощта на нападението, тогава…

— Може би това ще бъде достатъчно, за да се разровим в случая, по който е работила — прекъсна я Болд. Вътрешните разследвания винаги бяха обгърнати в тайнственост. Всеизвестно беше, че е почти невъзможно човек да разбере за какво се отнасят. — Ти си права за реда, по който трябва да действаме — този взломаджия може да се окаже най-важният ни свидетел.