Клопка

Четиридесет и шеста глава

Когато Болд влезе през задната врата, веднага разбра, че нещо не беше наред, не само от озадаченото изражение на Лиз, но и от приглушената мелодия на Оскар Питърсън, която долиташе от кабинета — неговата лична стая за музика. Защо Лиз си беше пуснала плоча, но не беше включила боксовете в дневната?

Тя посочи към кабинета.

— Мак Кришевски е тук.

Стомахът на Болд се сви, докато събличаше спортното си сако, новата риза и разкопчаваше самозалепващите се ленти „Велкро“ на предпазната жилетка, която беше надянал върху фланелката си.

— Горещо ми е с това нещо — промърмори той. После отново облече ризата и попита: — Той обади ли се предварително?

Лиз поклати глава.

— Направо дойде. Поговорихме си няколко минути, но настоя да си върша работата, а той щял да си пусне нещо от твоята колекция.

— Откога е тук? — попита Болд.

— Вече близо час. Помислих си, че ще искаш да се видиш с него.

— Благодаря.

Децата бяха в дневната. Сара си беше пуснала нещо на видеото, а Майлс строеше форт с конструктора Лего. Те сякаш изобщо не го забелязаха.

Кришевски се беше състарил от последната им среща. В очите му се четеше напрегнатост, а кожата около тях беше посивяла от недоспиване. Очевидно посещението му тук не беше по собствено желание.

— Мак? — попита Болд, застанал на прага на малката стая. Той запретна ръкавите на ризата си.

Кабинетът му, мъртво пространство три на три и половина метра, част от което се намираше под стълбището, беше претъпкан с близо две хиляди плочи с джазова музика, подредени от пода до тавана, двеставатов лампов стерео усилвател, боксове с ръчно навити медни бобини на говорителите и един-единствен стол с подвижна облегалка, на ръка разстояние от усилвателя.

— Трябва да обсъдим едно-друго — каза Кришевски.

Той стана от креслото и предложи на Болд да седне. За да бъде учтив, Болд отказа и донесе една табуретка от дневната. Забеляза, че Лиз се опитва да разбере какво става.

— Не искам да ни безпокоят по телефона, скъпа — обърна се той към нея. — Ще поговорим насаме с Мак няколко минути.

Тя кимна. Болд затвори вратата. Кришевски намали музиката и вдигна облегалката на креслото.

— Боя се, че новините не са добри — каза Кришевски.

— Искаш ли бира? — предложи Болд.

— Благодаря, няма нужда.

Учтивости между двама мъже, които бяха заклети врагове.

Болд придърпа табуретката и седна.

— Е?

— Целият шибан свят е полудял. Забелязал ли си?

— Казвай какво има.

— Не убивай вестоносеца — помоли Кришевски.

— Аз не убивам, напротив — мен се опитаха да убият.

Явната изненада на Кришевски смути Болд. Нима беше толкова добър актьор? — зачуди се той.

— Значи, ако си дошъл да ме предупредиш — продължи Болд, — си закъснял с един ден и патроните ти са с един по-малко.

— Наистина дойдох да те предупредя. Но каквото и да си мислиш, аз съм просто един вестоносец. А съобщението е дяволски просто: докопаш ли видеокасетата, те никога няма да покажат тази, с която разполагат.

— За каква видеокасета става дума?

Кришевски се пресегна и увеличи музиката.

— Трябва да поговорим.

— Имам нещо за вас. — Мъжът, който се обаждаше, се беше представил на Дафни като Фредерик Озбърн от „Еър Тайм Селюлър“. — Някой си лейтенант Болд остави своето и вашето име — продължи той, — в случай че имам нещо за вас, но на неговия номер отговаря само телефонният секретар.

Информация за клетъчния телефон на Флек, разбра тя и сърцето й подскочи в гърдите. Двамата с Болд бяха говорили за Озбърн.

— Да. — Това беше единственото, което се сети да каже.

— Не става дума за проследяване в реално време. Двамата с него вече го обсъждахме. Съжалявам за това. Работим по въпроса. Всъщност имаме няколко добри идеи как да го направим. Аз обясних на лейтенанта различните технологии и техните недостатъци, когато говорихме с него. Но си мисля, че това ще ви заинтересува. Искате ли да дойдете в офиса ни?

— Часът е седем — напомни му Дафни. — Ако сте открили местонахождението на заподозрения, може би ще бъде най-добре да ми го кажете по телефона — предложи тя.

— Не точно местонахождението му — отговори Озбърн. — Става дума по-скоро за една теория. Мисля, че ще бъде най-добре лично да ви обясня. Можете ли да се свържете с лейтенант Болд?

— Мога да опитам. Да.

— Трябва да видите това преди осем часа… или поне преди осем и половина. Съжалявам, че се обаждам толкова късно, но едва сега успях да съпоставя фактите и да си направя съответните изводи. До осем и половина може и да го изпуснете.

— Да го изпуснем — повтори Дафни.

Мислите й запрепускаха, когато си даде сметка, че Озбърн смяташе, че го е открил.

— Тръгвам веднага.

Лиз почука на вратата на кабинета, изчака малко и влезе. Кришевски се беше настанил в креслото като на трон, а съпругът й седеше на табуретката с лице към него, като дете в кабинета на училищен директор. Тя спря, погледна съпруга си в очите и каза:

— Търсят те по телефона.

— Точно сега не искам да говоря с никого — учтиво й напомни той.

— Тя се обажда — каза Лиз. — Твърди, че е „важно“. — Лиз наблегна на последната дума.

— Ще й се обадя по-късно.

— Ще й кажа — заяви Лиз.

Това изглежда й доставяше удоволствие. Тя затвори вратата, като се чудеше защо музиката свири толкова силно и какво толкова трябва да заглуши.

Регионалният център за управление на „Еър Тайм Селюлър“, както го нарече Озбърн — заемаше части от двадесет и първия и двадесет и втория етажи на небостъргача „Кълъмбия Сентър“. Обикновено офисите, разположени на тази височина, имаха изглед към водата, но центърът представляваше затъмнена операторна зала, подът на която се спускаше амфитеатрално към заоблена стена с прожекционни екрани, върху които беше отразен клетъчния трафик на територията на седем щата, като включваше и части от Юта, Невада и Северна Калифорния. Обстановката наподобяваше на Център за управление на космически полети. Дафни преброи седемнадесет човека, насядали пред компютрите. Всички бяха със слушалки. В помещението се чуваха тихи гласове, които едва чуто си разменяха реплики.

— Охо! — възкликна Дафни, усетила, че Озбърн очаква някаква реакция от нейна страна.

Той погледна часовника си.

— Не разполагаме с много време. Исках да ви покажа какво успях да направя. И така, лейтенант Матюс, бихте ли погледнали към последния екран вдясно? Сигурно знаете, че Конгресът на САЩ прие законопроект, който изисква от нас да откриваме географското местонахождение на всички обаждания на 911, направени от клетъчни телефони, което ни изправи пред сериозна задача, що се отнася до по-старото поколение аналогови телефони. Новото поколение цифрови телефони имат вградени чипове — Системи за глобално позициониране — нещо типично за производствената им технология. Но при по-старите аналогови модели без чипове трябва да използваме само техния сигнал. Съществуват няколко начина да се опитаме да открием местонахождението на аналогов клетъчен телефон — продължи той, — от който в момента някой се обажда, както и няколко конкурентни компании, които се опитват да предложат най-добрата методика. Всички тези методи са заимствани от военните.

Той направи малка пауза и погледна изпитателно Дафни, за да разбере дали тя го слуша внимателно и най-вече дали трябва да дообясни по-подробно част от казаното до този момент.

— Двата най-разпространени метода са за откриване на посоката и времевата разлика на пристигане. И двата са вариации на нещо, което се нарича триангулация. Ние използваме услугите на една канадска компания, която е усъвършенствала втория метод, наречен хиперболична трилатерализация. Триангулацията и трилатерализацията се основават на един и същ принцип: ако имате три антени, и ако всички получават радиосигнал от един и същ източник, а вие можете да измерите и запишете времето, в което този радиосигнал достига до всяка една от тези антени, то тогава ще бъдете в състояние да построите крива по точки, отразяваща местоположението на първоначалния източник на сигнала. Сигналът от един клетъчен телефон активира няколко кули наведнъж, понякога до шест или повече. Тези кули си прехвърлят приемането и предаването една на друга — това се нарича „подаване“ — докато определят коя е най-близката или по-оптимална кула. Тъй като трилатерализацията работи с много големи скорости, като постоянно измерва времето до базата, както му казваме, нейният метод на триангулация е много по-точен от доста от конкурентните й технологии. Ясно ли ви е до тук?

— Мисля, че да — кимна Дафни.

— Казано накратко, при по-стария метод на триангулация са необходими няколко минути, а понякога дори часове, за да се обработи както трябва информацията. Този по-нов метод, за който говоря, е система за работа в реално време с изключителна точност, защото той замерва предаването от клетъчния телефон за наносекунди и нанася кривата в съответствие с него. Вашият проблем е такъв — заяви той. — Докато отговорим на всички правителствени изисквания, ще минат още около осемнадесет месеца. „Еър Тайм“ разполага със софтуера за хиперболична трилатерализация и, разбира се, със собствена мрежа от кули и предавателни центрове, но връзката между тези два компонента все още не е идеална. Нещата се затрудняват още повече от факта, че съществува вероятност две от трите кули, които можем да използваме за измерване на времето до базата, да са собственост на един или няколко от нашите конкуренти. Те с удоволствие ще ни предоставят данните, но ще загубим доста време, докато това се уреди. Смятаме, че след десет месеца системата ще бъде напълно съвместима.

— Тук вече се обърках — призна тя. — Имате ли начин да откриете местонахождението на клетъчния телефон, чийто номер ви е дал лейтенант Болд, или не?

— С помощта на нашите конкуренти можем да въведем в програмата данните, събрани до момента. Като имам пред вид от какво се нуждаете, това означава, че можем… ако си представите, че пускаме през програмата данните, които вече сме събрали… програмата ще ги анализира и ще ни даде местонахождението, въпреки че тези данни обикновено са отпреди няколко часа, защото ги получаваме от друго място.

Той забеляза, че по лицето й се изписа разочарование.

— Единствената друга технология, с която разполагаме — засичане на сигнала при включване — наистина действа в реално време, но изобщо не гарантира точно определяне на местонахождението. Доколкото ми е известно, никой все още не е предложил усъвършенстване за нея. Но това също е едно от нещата, които използваме, за да ви помогнем.

— Вие казахте, че мога да го изпусна — напомни му Дафни, като погледна часовника си, — и аз останах с впечатление, че сте го открили. Или може би не съм ви разбрала правилно?

Озбърн протегна ръка и потупа по рамото мъжа, който седеше пред него. Пръстите на компютърния специалист затанцуваха по клавиатурата. До този момент Дафни не беше разбрала, че мъжът също участва в техния разговор.

— Погледнете към екрана вдясно — каза Озбърн.

Екранът беше огромен, около десетина квадратни метра, наполовина от екрана на някое малко кино. На него се появи цветна карта на града, която Дафни добре познаваше. Тъмнозеленото петно вляво очевидно беше Пъджет Саунд.

— Ако човекът, който ви интересува — каза Озбърн, — се обаждаше по по-нов телефон, технологията щеше да свърши работата вместо нас. Единственият недостатък е, че се влияе от смущенията по линията на видимост. Боя се обаче, че вашият заподозрян използва по-стар аналогов модел. Всеки път, когато се е обаждал през последните осемнадесет часа, нашата мрежа, както и мрежите на конкурентите ни, са записвали тези предавания на сигнали от неговия, и от стотици хиляди други телефони едновременно. Дадена кула приема сигнала, а компютрите го регистрират по време заради телефонните сметки. В центъра на града неговият сигнал може да задейства шест или осем кули, с разлика във времето частици от секундата. Разполагаме със запис на всичко това.

Той отново потупа мъжа по рамото.

— Сега ще видите различните места, от които са подадени сигналите при всяко негово обаждане. Червените точки означават, че той е стоял на едно място. Червените линии показват, че се е движел. Тези линии са оцветени от розово до тъмночервено, за да се укаже посоката — розовото бележи мястото, където е започнал разговора, а тъмночервеното — мястото, където го е приключил.

В този момент Дафни видя как на няколко места върху екрана се появиха няколко червени точки и още няколко червени линии. Някои от линиите бяха много къси — около половин пресечка, други бяха по цяла миля и повече, като Флек по няколко пъти беше завивал на ъглите.

Очарована, Дафни разгледа внимателно схемата. Тя бързо успя да открие в коя част на града Флек прекарваше повечето време. Общо взето, той изглежда се стараеше да избягва района в центъра и около сградата на Обществена безопасност. Дотук нищо изненадващо, помисли си тя.

В лявата част на екрана забеляза три дълги линии, които преминаваха от розово в тъмночервено, насред Пъджет Саунд. Дафни се вгледа по-внимателно в тях.

— Значи знаем точно кога той е бил на всяко от тези места — промълви тя.

Озбърн погледна към нея.

— Виждам, че съвсем оправдано проявявате интерес към линиите вляво, тези в Пъджет Саунд.

— Какво точно представляват те?

Озбърн отново потупа мъжа по рамото.

— Увеличи, ако обичаш.

Линиите, които бяха привлекли вниманието й, бяха обградени от примигващи квадратчета, а после тази част на Пъджет Саунд запълни целия екран, така че дължината на оцветените линии достигна между шестдесет сантиметра и два метра. Ясно се виждаше времето на всяко от обажданията: 10:17:47, 20:36:16, 10:19:38.

— Помислих си — продължи Озбърн, — че за да разберете технологията, за да разберете ситуацията и да вземете обективно решение, доколкото можете да се доверите на тези данни, трябва да видите това, лейтенант. Иначе не бих ви помолил да дойдете тук. Но тези три обаждания включват единствените две предавания, които са били осъществени долу-горе по едно и също време, от единственото възможно място, където бихте могли да откриете човека, който ви интересува.

Дафни поклати глава. Тя все още не можеше да разбере как точно би могло да им помогне това.

— По една случайност — каза Озбърн, — нашият картографски отдел използва картите на „Алфа Мапс“, същите карти, които са отпечатани в началото на телефонните указатели. Разбира се, в това няма нищо чудно, тъй като ние сме телефонна компания. Важното в случая е, че картите на „Алфа Мапс“ показват фериботните маршрути.

Той отново потупа мъжа по рамото. На екрана отново се появи картата на града, като този път от пристанището през Пъджет Саунд бяха нанесени пунктирани линии. Те преминаваха невероятно близо до цветните линии, които обозначаваха предаванията, начертани от компютърната програма.

— Това е маршрутът на ферибота за Бейнбридж Айлънд — посочи Озбърн. — Маршрутът до Уинслоу. Вашият човек е пътувал до града с ферибота в десет и петнадесет вчера преди обед, обратно към острова в осем и половина вечерта, и пак до града в десет и петнадесет днес преди обед. — Той посочи часовника си. — Фериботът в осем и половина тръгва след двадесет минути. Ако побързате, ще успеете да се качите.

Дафни стисна ръката на Озбърн и се втурна към вратата.

— В тази работа човек се научава да ограничава загубите — каза Кришевски на Болд. — И точно това ти препоръчвам. Някой бил стрелял по теб — чувам, че този тип, когото издирваш, купил карабина.

— Не е той.

— Не искам да слушам повече.

— Нещо те притеснява ли? — попита Болд. — Какво? Че не ме улучиха?

— Нищо подобно.

— Така ли? — попита Болд.

— Хей, аз нямам пръст в тази работа. — Кришевски наблегна на тази дума. — Знаеш това.

Думите му смазаха Болд. Той веднага разбра накъде щеше да се насочи разговорът.

Кришевски погледна напрегнато към вратата и сниши глас. Болд едва го чуваше.

— Те имат видеозапис, Лу. На една от охранителните камери в денвърския хотел. Аз нямам нищо общо с това — добави той. — Дойдох тук единствено от желание да не изнесат подробности от личния ти живот в пресата. Ако тази история излезе на бял свят, не само жена ти и децата ти ще страдат, но и един от двама ви ще трябва да напусне Управлението. И това няма да е психоложката, защото тя е единствената в Управлението. И какво остава за теб? Порокът? Транспортният отдел?

Кръвта бучеше в ушите му. Трябваха му имена. Трябваше му някаква възможност да предотврати всичко това.

— Ти ще изгърмиш заедно с тях, Кришевски — предупреди го той.

— Аз? Кой, мислиш, ти се обади онази вечер и те открехна за нападението над Шок и Филип?

Думите му смаяха Болд.

— Виждаш ли? Това е целта на посещението ми. Да огранича загубите. Те са готови да ти съдерат задника. Не им позволявай да го направят. Един път и ти се откажи. Направи услуга на всички. Зарежи тази история.

Болд се постара да отговори с тон, който показваше, че няма никакво намерение да отстъпва и че знае за какво говори.

— Ти, Чапмън, Пендъграс…

— Не е това, което си мислиш.

— Тогава най-добре някой да ми обясни.

Кришевски не можеше да повдигне облегалката на креслото. Мъчеше се като дете, което иска да слезе от висок стол, и най-накрая успя.

— Добре де, излъгах — каза той.

Болд усети как в гърлото му заседна някаква буца.

— Никой не ме е пращал. Тук съм, за да не допусна да завлекат и двама ни в калта. — Той погледна Болд в очите и продължи: — Мисля, че мога да го направя. Но и аз, като теб, също съм загазил здравата, повярвай ми.

— Не ти вярвам.

Кришевски се усмихна нервно.

— Чапмън е докопал видеозаписа. Тези момчета са готови на размяна с теб — касетата на Чапмън срещу онази от хотела в Денвър.

Пейджърът и клетъчният телефон на Болд зазвъняха почти едновременно. Той изключи и двата, без да им обърне никакво внимание и без да сваля поглед от Кришевски.

— Значи аз трябва да намеря тази касета и да ти я дам — спокойно каза Болд. — А ти нямаш нищо общо с това — язвително подхвърли той.

— Не се навирай там — натъртено произнесе Кришевски.

— Нямам кой знае какъв избор — отговори Болд. — Ако си дошъл тук по собствено желание и ако си толкова чист — какво ще те спре да не проговориш?

— Не съм чак толкова чист — призна Кришевски. — Уволниха ме. Не искам да ме вкарат и в затвора.

— А-ха! — многозначително каза Болд.

— Моето престъпление — ако искаш да го наречеш така — е, че се опитах да поправя една глупост. Чужда глупост. Рон Чапмън има видеокасета, която може да създаде доста неприятности на някои от моите момчета. А сега загазих, защото се опитах да им помогна. Всички загазихме. Единственото, което мога да направя, единственото, което мога да ти кажа, е: намери касетата на Чапмън и всичко приключва.

— А Санчес? Дали тя ще може отново да стане и да ходи?

— Ще изляза отпред — каза Кришевски. — Кажи на Лиз и децата довиждане от мое име.