Клопка

Четиринадесета глава

— Къде е Мария Санчес? — попита Болд, като показа значката си на сестрата, която се намираше в сестринската стая.

Когато пристигна установи, че охраната я няма, а стаята е празна. Почувства се така, сякаш подът се беше изплъзнал изпод краката му.

Сестрата започна да проверява в компютъра и Болд се притесни, че тя не можа да му отговори веднага, без да прави справка.

— Преместили са я от интензивното отделение на третия етаж. Стая триста и седемнадесет.

— Значи е по-добре? — обнадежден попита Болд, като си спомни, че при последното му посещение състоянието й определено се беше влошило.

— Преместването показва, че състоянието й е стабилно — поправи го сестрата.

— Някакво движение… освен на очите?

— По-добре е да попитате лекуващия лекар — посъветва го тя.

Болд се качи в асансьора, както беше направил и на идване. За човек, който обикновено се качваше и слизаше по стълбите, усещането беше странно, дори унизително. Той се затътри по коридора, като с болка си помисли, че изглежда като старец. Баща му го беше възпитал, че човек не може да заобиколи болката, а просто трябва да премине през нея. В момента дори не беше взел аспирин. Опитваше се да застави крайниците си да се движат, ребрата да понасят дишането, а главата да не обръща внимание на пулсиращата болка.

Беше съобщил на Лиз, че са го пребили и са му задигнали парите и калъфа с полицейската значка и че кучето на съседите със сигурност е спасило живота му. И преди му се беше случвало да пострада по време на служба. За щастие Лиз не му вдигна скандал, че отново е предпочел да не отсъства от работа. Само каза, че иска да го види. Болд й обеща, че ще се постарае това да стане.

Лиз не знаеше, че крадците бяха използвали кодовото название К-9 и че един от тях се беше опитал да изпробва типичния за Марк Макгуайър10 удар върху главата му. Никой не знаеше — дори и Дафни — че дълбоко в себе си той подозираше, че нападението е поздрав от Кришевски — като онези стриптийзьорки, които чукат на вратата ти и вдигат градуса на празненството по случай петдесетия ти рожден ден. Покана от Кришевски да се разболее тежко от грип. Трябваше отново да помисли по този въпрос.

Болд показа документите си на новия човек от охраната, застанал пред вратата, и провери списъка с посетителите на Санчес. Забеляза, че Ла Моя я посещава поне веднъж дневно, обикновено доста след края на обявените за свиждане часове — нещо типично за хората, които оставаха по-дълго при болните. Представи си как сержантът седи сам в тъмната стая, докато Санчес спи. На мнозина това би се сторило невероятно, но Болд го познаваше по-добре от всеки друг.

Щорите бяха спуснати и в болничната стая цареше полумрак. Телевизорът беше включен на безплатен канал, по който течаха реклами, а от малката колона, прикрепена към леглото, се разнасяше приглушена класическа музика. Той се сети за слушалките в спалнята й и си помисли, че трябва да й донесе нещо по-добро — Хамилтън, Питърсън, Монк или Гейтмаут Браун11.

„Стабилно“, спомни си той обяснението на сестрата. Разбира се, че състоянието й беше стабилно — главата й беше захваната в някакъв уред, който изглеждаше като средновековен инструмент за мъчения. Тя не можеше да помръдне. Само като я погледнеше, стомахът му се свиваше на топка.

Спомни си как преди няколко години младата Мария Санчес стоеше пред вратата на дома му, дошла за първи път да се грижи за децата — оживена, с радостно блеснали очи, но в същото време предпазлива и леко смутена. Тя не желаеше да смесва личните отношения с професионалните и в същото време не можеше да устои на идеята да бъде с децата. Болд подозираше, че точно затова тя не се беше задържала твърде дълго — полицейските им значки бяха попречили отношенията им да прераснат в приятелство. Определено не беше поради липса на разбирателство с децата — те се бяха влюбили в нея от пръв поглед. А това беше достатъчно, за да спечели сърцето на всеки родител, включително и неговото. Болд веднага я беше харесал. От онази вечер нататък беше започнал да я хвали в службата. Беше се опитал да й отвори някои врати така, както навремето беше направил за Гейнис. Може би това също беше помогнало за повишението й от редови полицай в детектив, а може би не. Вече нямаше значение.

Очите й проблеснаха в полумрака. Отворени. Будни.

— Здравей — каза Болд, леко смутен, че унесен в спомени, се беше оставил да го изненада.

Тя примигна.

— Още няколко въпроса. Какво ще кажеш? — Донякъде се надяваше, че тя ще му откаже. Изпитваше омраза към самия себе си, че използва тази жена като свидетел.

Очите й се отместиха надясно.

— Може би няма да са много приятни — предупреди я той.

Тя затвори очи и отново ги отвори. Надясно.

— Добре.

Болд отиде до телевизора и намали звука. Очите на Санчес се втренчиха някъде встрани от него. Не надясно — „да“, нито наляво — „не“. Погледът й не беше вперен в него — за щастие. Най-сетне погледът й го накара да се обърне и той се озова срещу стола. Болд го придърпа до леглото. Сега очите му бяха почти на едно ниво с нейните. Тя се беше изморила да я гледат отвисоко.

— Така по-добре ли е? — попита той.

Очите й се отместиха надясно.

— Да.

Стори му се обаче, че това беше нещо повече от отговор, защото в очите й се четеше нежност и загриженост, те бяха изпълнени с чувства, които виждаше за пръв път откакто я посещаваше в болницата. Спомни си когато същите тези очи се бяха спрели върху собствените му деца, но сега в тях се четеше нещо много по-различно.

— По-добре ли си? По-добре ли се чувстваш?

Никакъв отговор. Тя просто лежеше, вперила поглед в него. Болд се запита дали Мария изобщо можеше да изпита някакво физическо усещане. Седеше до нея и сърцето му се късаше от мъка.

— Ако не изглеждам добре, ако не звуча както обикновено, то е защото наистина се чувствам отвратително. Снощи ме пребиха и ограбиха.

Очите й сякаш леко се присвиха и погледът й стана по-твърд, но изразът на лицето й не се промени — просто не можеше. Болд си помисли, че това е възможно най-лошия от всички затвори.

— И това, което си мисля, Мария… полицай Санчес — поправи се той, — не е нещо, което един служител на реда и закона би искал да си мисли. Никога. Така че предварително извинявай, но трябва да ти задам няколко въпроса, защото сега и ти, и аз сме жертви на нападения. Моето отиваше на зле, на много зле — докато съседското куче не го прекъсна. Така че аз мога да се считам късметлия — продължи Болд. — Има две възможности. Едната е, че съм бил ограбен, въпреки че ще ти кажа следното: в нашия квартал от седемнадесет години не е имало уличен грабеж. Грабежите, които напоследък стават в други части на града — а такива имаше твърде много през миналата седмица — са в центъра, по паркинги и гаражи, по време на спортни прояви, в кина, в денонощни магазини — там, където има много хора. Няма нито един, който да е станал в нечий заден двор. Имахме кражба, при която една жена е била бутната по стълбите, но това не влиза в сметката. Другата възможност — продължи Болд, — е това, което бих нарекъл принудителен грип. Определени хора може да са си помислили, че се правя на твърде здрав и преча на усилията на някои от нашите братя по униформа. Хвърлиха една тухла през прозореца ми като предупреждение, но аз не им обърнах внимание. Продължих да ходя на работа и бях нападнат в собствения ми двор. Сега не чувам много добре с дясното ухо, а гърдите ме болят, когато дишам. Така че се питам… Преди да те нападнат, хвърляли ли са ти тухла, отправяли ли са ти някакво предупреждение да не се натягаш твърде много?

— Не — отговори тя с очи.

Болд не се сещаше по какъв друг начин да зададе следващия въпрос. Просто трябваше да я попита.

— Мария, познаваш ли човека, който те нападна?

— Не — даде му знак с очи тя.

— Ако в началото си се страхувала, страхувала си се, защото си подозирала, че те е нападнал колега полицай, страхувала си се от Матюс и от мен, защото също носим полицейски значки, а не си била сигурна на кого можеш да имаш доверие, надявам се, че сега — когато вече знаеш какво се случи с мен — сега можеш да ми имаш доверие. Така че първият ми въпрос е: смяташ ли, че си била нападната от човек, който е дошъл да те ограби, от взломаджия?

Тя доста време се взира в Болд, неспособна да помръдне захванатата си в уреда глава. Клепачите й потрепнаха, затвориха се и отново се отвориха.

— Да — дойде отговорът й. Но клепачите й пак се затвориха, и когато се отвориха повторно, очите й сочеха наляво. — Не.

— Не си сигурна. Така ли?

— Да. — Тя полагаше огромни усилия.

Той постави въпросителен знак срещу въпроса в бележника си.

— Преди да те нападнат си работила по случай на взломна кражба. У Брукс-Гилман в Куин Ан. Бил ти е възложен след началото на грипа. Спомняш ли си този случай?

— Да.

— Смяташ ли, че нападението над теб е било свързано по някакъв начин с разследването на тази кражба?

— Да. Не… Може би.

— Значи, искам пак да те попитам: смяташ ли, че нападението над теб е било свързано с работата ти?

Тя затвори очи и продължи да ги държи затворени.

— Мария! — Сърцето на Болд заби по-бързо. Той повтори името й. — Възможно ли е нападението над теб да е било свързано по някакъв, какъвто и да е начин, или да е било в резултат на пряката ти работа? — попита той.

— Да. — Пауза. — Не… Може би.

— Справяш се добре, Мария — каза Болд. — Можем ли да продължим?

— Да.

— Добре тогава. — Той погледна към бележника си и се спря на един от въпросите, които искаше да изтегли напред. Част от него не желаеше да продължава. Част от него просто искаше да остави тази бедна жена на мира, за да може тя да обърне внимание на неща, които според него бяха много по-належащи за нея. Защо, запита се той, толкова му се искаше да изстиска от нея някаква информация точно сега?

— Ще бъде ли правилно, ако кажа, че според теб нападението може да е дело на някой твой колега полицай?

Мария затвори клепачи. Когато отново ги отвори, тя впери поглед в Болд и той усети как се размеква и очите му се насълзяват. Не беше готова да се ангажира с такова твърдение, още не. Все още подобна идея й се струваше ужасна, също както и на него. Ченге срещу ченге. Независимо от стачката, това му изглеждаше немислимо.

Тя вече не гледаше право към него. Сега очите й се взираха някъде под зрителното му поле. Към нещо друго. По надолу. Болд се огледа наоколо, за да разбере какво беше привлякло вниманието й. Не видя нищо, което можеше да има някакъв смисъл и започна да се чуди какво означава нейния поглед. Дали не искаше да я остави на мира? Дали въпросите му не бяха засилили още повече чувството й на безсилие? Дали просто не й беше създал още един проблем, с който трябваше да се справи?

— Слушай — започна той, — може би не трябва повече да те мъча.

Болд продължаваше да се опитва да отгатне какво — ако изобщо имаше нещо — бе привлякло и задържало вниманието й. Сега очите й трескаво се взираха в него, поглеждаха надолу и отново се опитваха да привлекат погледа му към онова, което беше видяла.

Тя ми казва нещо, осъзна той, като почувства напрежението във въздуха. Продължи да се озърта. Към пода… Към стената зад него… Към дясната си ръка… Към ключовете…

Лиз се беше оплакала, че навикът му постоянно да си играе с ключовете я нервира. Той дори не усещаше, че го прави. Беше просто някакво движение. Като пушач, който тръска пепелта от цигарата си.

Извади ключовете от джоба си и клепачите на Мария потрепнаха, затвориха се и отново се отвориха. Очите й сочеха надясно.

— Да! — крещяха тези очи, вперени напрегнато в него.

— Ключовете ли? — попита той с все по-нарастващо вълнение.

Тя не отговори, но очите й не се отделяха от ключовете и верижката на ключодържателя.

— Моите ключове ли? — попита той.

— Не.

Сега погледът й се насочи към него. Болд усети как очите му започнаха да парят.

— Твоите ключове?

— Да.

Гърдите й се надигаха и отпускаха тромаво в ритъма на апарата за командно дишане — изкуствените му въздишки бяха дълги и спокойни.

— И какво за твоите ключове? — запита се той на глас, като се мъчеше да проумее какво има пред вид Санчес. Вдигна ключодържателя си и ключовете му започнаха да подрънкват като малки камбанки, проблясващи на светлината на луминесцентната лампа. В очите й отново се изписа очакване, дори страх. Не беше нужно да му казва нищо повече — ключовете по някакъв начин играеха важна роля в това, което се опитваше да му съобщи.

— Важни ли са ключовете? — попита я той направо.

— Да.

— Излязла си от гаража. Запътила си се към задната врата и ключовете ти са били в теб.

Тя затвори очи — от безсилие, помисли си Болд — и известно време остана така. Когато ги отвори, те сякаш се забиха в него.

— Нещо бъркам — прошепна той.

— Да — отговори тя, изтощена от усилието.

Болд усети, че Санчес отчаяно се мъчи да превъзмогне обзелата я умора. И двамата знаеха, че не може да издържи още много. Тя затвори очи, за да си почине, този път по-дълго.

— Твоите ключове — повтори той, като си даваше сметка, че безкрайните му въпроси я изтощават.

Тя с усилие отвори очи.

— Да.

— Обирите? Крадецът е направил копия на ключовете? Нещо такова? — И в този момент си помисли, че разбира накъде го водеше тя. — Човекът, направил това, е бил вътре в къщата ти? Сдобил се е по някакъв начин с ключовете — и те е чакал вътре?

— Не! — Очите й сякаш кипяха от безсилие.

— Съжалявам — промълви той. Великият детектив не може да събере две и две. Чувстваше се съвсем безпомощен. — Дявол да го вземе! — промърмори Болд.

Очите й трепнаха, затвориха се и повече не се отвориха.

— Мария? Мария? — тихо я повика той, но само след миг разбра, че разпитът е приключил. Мария беше заспала.