Клопка

Деветнадесета глава

„Петел и Бик“ беше оформен като ирландска кръчма — с ниски тавани, открити греди и приглушено осветление. Тук сервираха петнадесет вида домашно приготвена и специална наливна бира, още шестдесет вида в бутилки, риба и пържени картофи, сандвичи и половинкилограмови порции говежди пържоли с печени картофи от Айдахо. Заведението миришеше на цигари, хмел и дървени въглища. Ирландската музика, която се разнасяше от тонколоните, беше малко по-силна, отколкото трябва, и принуждаваше посетителите да викат. Всичко това създаваше в претъпканата кръчма весела и доста гуляйджийска атмосфера. Никой не можеше да обясни защо ченгетата избираха точно определен бар или заведение за бързо хранене. Понякога връзката изглеждаше очевидна — братът на някой от полицаите беше собственик или управител на заведението, или близостта му до някое от районните полицейски управления го правеше предпочитано място за посещение. В случая с „Петел и Бик“, любимото свърталище на полицаите от Северното Районно Управление, Болд си мислеше, че това вероятно се дължеше на името на заведението и на изобилието от бира, което то предлагаше.

Когато влезе, няколко души обърнаха глави към него. После започнаха да се побутват с лакти. На никого не направи впечатление, че това беше Лу Болд; направи им впечатление, че това беше лейтенант от Западното Районно Управление. Две млади сервитьорки с подноси си пробиваха път през тълпата, сподирени от похотливи погледи и цинични подмятания, с които бяха свикнали. Атмосферата в баровете, които ченгетата обичаха да посещават, беше нещо средно между тази в гимназиална съблекалня и морга — странна смесица от юношеско перчене и мрачен хумор.

По двата цветни телевизора, разположени над бара, течеше автомобилно състезание. Болд се опита да потисне гнева и яростта, която изпитваше към присъстващите в заведението — всички до един грипозни синьодрешковци. Искаше му се да сграбчи някой от тях за косата, да го завлече до уличката и да натика лицето му в окървавения паваж; да покаже на всички тук зловещата електронна тишина в болничната стая на Санчес. Но много добре знаеше, че никой от присъстващите нямаше да прояви кой знае какво съчувствие към двамата пострадали от нападения полицейски служители, което го накара да се зачуди как е възможно една седмица неявяване на работа коренно да промени тези хора. Как някакво заплащане на извънреден труд можеше да заличи всички прояви на лоялност? Как можеха да продължават да се наливат и да си разказват вицове, сякаш нищо не се беше случило?

Дали при едно основно претърсване нямаше да открие бейзболна бухалка в багажника на някоя от колите, паркирани отзад? До там ли бяха стигнали нещата? Можеше ли доверието, изграждано в продължение на години съвместна работа, да бъде унищожено от някаква забрана за работа в свободното от дежурства време и отказ да се заплаща извънредния труд?

Погледът му беше привлечен от една особено шумна група, десетина-дванадесет мъже, скупчени около масата като комарджии на борба с петли. Болд се промъкна до външния край на компанията и забеляза оплешивяващо зачервено теме, което принадлежеше на Мак Кришевски. Седнал в центъра, заобиколен от своите верни привърженици, президентът на Организацията обясняваше с висок, пиянски глас разликата между мъха по една праскова и този по едно шестнадесетгодишно девойче. Компанията избухна в гръмотевичен смях, когато стигна до финалната реплика: „да оближеш цепката“. Погледите на Болд и Кришевски се срещнаха: очите на сержанта бяха блеснали и възбудени, а тези на лейтенанта — присвити и изпълнени с гняв.

— Аха, примерното момче пристига! — каза Кришевски, без да извърне поглед.

— Имаме двама лейтенанти навън с разбити глави — съобщи Болд. — Да не би да празнувате това, момчета? — с отвращение добави той.

— Знаем какво е станало, лейтенант — изведнъж изтрезнял отговори Кришевски, — и няма нито един човек в този бар, който да не стиска палци за Шок и Филип, така че престани да приказваш глупости. Ако имаш някаква работа тук, кажи каква е. Иначе си намери някое ъгълче и остави колегите си да се радват на приятелството и уважението, които заслужават.

— Работата ми е да събирам информация, полезна за разследването.

— Аха. Е, сигурен съм, че ще искаш да започнеш да разпитваш от единия край на заведението и да стигнеш до другия. Няма да тръгнеш от средата, нали? — Той посочи с ръка масата, на която седеше — в самия център на бара.

— Ако ви остане време между тъпите вицове — каза Болд, — може да си поприказвате помежду си какво знаете за този случай.

Един от по-пияните мъже каза:

— Знам, че утре сутрин главата ще ме боли много повече, отколкото техните ги болят сега.

Няколко полицаи от компанията се засмяха, но не и Кришевски, който отново впери поглед в Болд. В него проблесна някаква искрица разбиране, момент на осъзнаване. Той се изправи и се обърна към пияния мъж:

— Ако искате да се шегувате с раните на колегите ни, пийте без мен. — Кришевски се премести на друга маса, където беше посрещнат като генерал, който се завръща от фронта.

Неколцина от мъжете, които Кришевски беше изоставил, изгледаха злобно Болд. Той се обърна и огледа помещението. Не беше направил и стъпка, когато усети, че някой настойчиво го гледа. Това не го впечатли — тук той веднага се набиваше в очи — лейтенант, който продължава да ходи на работа, сега бе в свърталище на стачници; полицейски служител, чийто кабинет се намира в сградата на Обществена безопасност, на светлинни години от Северното Районно Управление. Но изгарящото усещане продължаваше да го измъчва и той погледна надясно, твърдо решен да накара онзи, който го гледаше, да сведе очи.

Седнал в едно от ъгловите сепарета, в него беше вперил поглед Джон ла Моя. Болд усети как го побиват студени тръпки. Дали именно Ла Моя не беше провалил вечерята му с онова телефонно обаждане? Неговото някогашно протеже? Дори приятел.

Ла Моя се изправи и пое по коридора към мъжката тоалетна. На Болд му се прииска да го последва, но се сдържа. Сержантът не му беше дал никакъв знак или сигнал. Помисли си, че най-добре ще бъде да го изчака.

Ла Моя се вписваше в „Петел и Бик“ така, както шкембестите посетители с тиранти се вписваха в „Маккормикс“ и „Шмидс“. Той беше човек, който се движеше безпроблемно сред униформените полицаи и сред началниците, сред полицейските служителки, които издаваха квитанции за пътни глоби и детективите от „Сексуални престъпления“. Беше предприемчивият всеобщ любимец, който винаги можеше да предложи изгодна инвестиция, или знаеше кой залог е печеливш. Ла Моя се движеше по тънката линия между доносниците и стаите за разпит, между законността и престъплението, но не можеше да бъде обвинен в престъпно поведение, въпреки съмненията, които често оставяше след себе си.

Клетъчният телефон на Болд иззвъня. Той пое към вратата на бара и излезе навън, за да може да чува. В ухото му прозвуча гласът на Ла Моя.

— Ще бъде съвсем естествено да ме поздравиш — каза Ла Моя. — А когато го направиш, ще ти отвърна грубо. Да знаеш.

— Е, сега знам.

— Яхтклубът при Палисейдс. След един час.

— Ще бъда там — потвърди Болд.

Болд започна да разпитва полицаите, които с неохота отговаряха на въпросите му и не желаеха да му съдействат. Повдигаше му се от тяхната неотзивчивост. Но след обаждането на Ла Моя вършеше работата без особено желание. Искаше му се този час да мине неусетно, ала времето се влачеше със скоростта на гол охлюв през разорана нива. Когато най-после се свърза с Хеймън и му докладва, че не е успял да научи нищо от разпита, се чувстваше така, сякаш цялата нощ беше минала напразно.

Вече се беше настанил в колата си, когато клетъчният му телефон отново иззвъня.

— Лу? — Беше Фил Шосвиц. — Имаш ли минутка време?

— Чу ли за Шок и Филип? — попита Болд.

— Чух — потвърди Шосвиц, — но ти се обаждам за друго.

Болд се опита да се съсредоточи, защото разбираше, че става дума за нещо изключително важно. След последната им среща Шосвиц сигурно беше започнал да поставя под съмнение доскорошното им приятелство.

— Слушам.

— Нещата не вървят добре за началника. Изправен е пред възможността Националната гвардия да поеме нещата в свои ръце и се кани да нанесе един-два бързи удара с надеждата да си разчисти сметките с някой и друг от по горните чинове.

При споменаването на началника сърцето на Болд силно затуптя. „Разчистването на сметките“ нямаше да помогне нещата да се оправят. Какво, по дяволите, ставаше? Той знаеше мнението на Шосвиц за новия началник и се страхуваше от най-лошото.

— Искам да ти кажа, че тази вечер няма да спиш. Трябва да се свържеш по телефона с всички твои подчинени, защото до неотдавна те бяха мои подчинени, и до един са най-добрите, с които разполагаме, затова никак не ми се ще да ги загубиш.

— Да ги загубя?

— Той се кани да изпрати сутринта над сто здравни инспектори да обикалят по домовете на отсъстващите и да проверяват кой от тях наистина е болен. Тези, които не са, ще бъдат обвинени в нарушение на трудовия договор и ще бъдат уволнени без право на обезщетение, като ще загубят и сумите, натрупани по 401К18.

Настъпи тягостно мълчание, нарушавано единствено от пукането на статичното електричество по линията. Последиците щяха да бъдат чудовищни: началникът щеше да разпусне Организацията и само за няколко часа да я преструктурира. Болд предвиждаше поредица от съдебни дела, които щяха да се точат с години и нов, по-млад състав на Управлението, който щеше да бъде верен на новоназначения началник. След разпускането на Организацията той можеше да договори нови заплати и да набира хора от цялата страна, като същевременно можеше да се споразумее с Общинската полиция и да събере двете управления под една шапка.

— Господи! — промълви Болд в слушалката.

— Хората ти трябва да се явят утре на развод, Лу, или ще ги изхвърлят от играта.

— Ако уволни толкова много народ, вместо сини тухли те ще започнат да хвърлят коктейли Молотов.

— Не допускай това да се случи с твоите хора, Лу. Започвай веднага да въртиш телефоните. Трябва да забравим всякакви търкания и да съберем колкото се може повече хора утре сутринта.

— Амин!

— И, Лу, обаждам се от монетен автомат, защото щом началникът разбере, че информацията е изтекла, със сигурност ще започне да търси изкупителна жертва. Няма да му хареса, че някои хора са били предупредени, а други са останали на сухо. Обаче точно така ще стане, колкото и да се стараем. Няма начин да се свържем с всички до сутринта. Просто искам да знаеш. Няма да се обаждам от дома си или по клетъчния телефон. Летището може да свърши добра работа — добави той, — в зала А има няколко редици с телефонни кабини.

— Разбрано. — Болд усети, че Шосвиц се кани да привършва разговора. — И, благодаря, Фил.

— Че нали затова са приятелите? — каза Шосвиц и затвори.

Палисейдс — яхтклуб с луксозен ресторант — се намираше на южния бряг на полуостров Куин Ан, укрепен с бетонни пилони и заобиколен от многобройни кейове, подслонили стотици бели яхти в отлично състояние, които блестяха на светлината на лампите. Тук имаше толкова тиково дърво, алуминий и стъклопласт, че с тях спокойно можеше да се построи купол над града.

Болд се наслаждаваше на панорамата, доволен, че Ла Моя беше избрал това място за срещата им. Цените в ресторанта гарантираха, че няма да налетят на някой свой колега полицай. Клиентелата на Палисейдс се състоеше от скъпо платени професионалисти и туристи със златни кредитни карти.

Болд тръгна покрай кейовете, като вдишваше дълбоко хладния нощен въздух и следеше неотклонния напредък на бавнодвижещата се кавалкада от светлини на щатските фериботи. Отдалеч забеляза характерния силует на сержанта. Уверен. Самонадеян. Дори агресивен. Човек, който не познаваше Ла Моя, не би се осмелил да приближи до него нощно време.

Болд се отправи мълчаливо към него, заобиколен от сребристото, прилично на блестящ гигантски клин или уста на акула отражение на далечните градски светлини в тъмната вода. Искаше му се да приключи с тази среща колкото се може по-бързо и да поеме към някой монетен автомат. Ако Шок и Филип не бяха станали жертви на нападение, щеше да отложи срещата.

— Съжалявам за цялата тази конспирация — извини се Ла Моя.

— Благодаря, че ми се обади. Трябва да поговорим — отвърна Болд.

Като по даден знак двамата започнаха да се оглеждат дали някой не ги наблюдава — система, която не се нуждаеше от уточняване и при която единият обходи с поглед ресторанта, а другият околните кейове, след което смениха районите за наблюдение в синхрон, придобит от годините съвместна работа в големия град.

— Много ръце — лека работа — подхвърли Ла Моя.

— Така ли? — недоволно заяви Болд. — Е, благодарение на теб и на останалите от бригадата в момента изпитвам недостиг на работна ръка.

— Не си мисли, че и аз като другите си седя вкъщи и гледам повторенията на „Калифорнийски пътни патрули“, сержант. В момента работя по случая на Мария.

Изненадата, която се изписа по мрачното лице на Болд, приличаше по-скоро на объркване.

— Точно така. Помислих си, че малко помощ няма да се отрази зле на мърляч като теб — добави Ла Моя. — Нямаш представа в какви лайна се ровя.

Това сигурно беше вярно. Следователските методи на Ла Моя бяха твърде далеч от традиционните.

— Трябва да се върнеш на работа — каза Болд.

Ла Моя, със своите многобройни контакти, беше безценен кадър, а новината, която му беше съобщил Шосвиц, застрашаваше бъдещето на сержанта в отдел „Убийства“.

— На харизан кон зъбите…

— Говоря сериозно, Джон. Началникът…

— Шок и Филип следяха Рон Чапмън — прекъсна го Ла Моя. — Готов съм да се хвана на бас.

— Чапмън? — попита Болд. Мислите му започнаха да препускат. Чапмън да посегне с бухалка на колега полицай? Не му се вярваше. — Кришевски работи в Хранилището. Чапмън също работи в Хранилището. Но не виждам Чапмън да върши мръсната работа на Големия Мак. Та той дори не се е присъединил към грипозните! В това няма никакъв смисъл.

— Просто ти казвам какво видях. Тези момчета го бройкаха.

— В онзи бар се навъртат доста ченгета, Джон.

— Чапмън не ходи в „Бика“, сержант. Аз кисна там. Както кисна в „Шегата“, когато ти свириш на пианото. На Чапмън не му е мястото в този бар. Отдалеч биеше на очи, защото всички знаеха, че все още ходи на работа. Може да се каже, че не го посрещнаха възторжено — също както и теб.

— Продължавай — каза Болд, като не преставаше да се озърта наоколо, за да е сигурен, че никой не ги наблюдава. Вече не беше безопасно едно ченге да говори с друго ченге. Мразеше начина, по който бяха тръгнали нещата.

— Чапмън влезе и търсеше някого. Сигурен съм. Беше съвсем ясно. След малко пристигнаха Шок и Филип — единият влезе през входната врата, другият отзад. Като по учебник. Филип пристигна няколко минути след партньора си. Колкото да паркира човек в уличката отзад, схващаш ли какво имам пред вид? Предположих, че следят Чапмън, защото точно на това ми заприлича. Чапмън се помота из бара, поогледа се насам-натам, отказа се и се изниза. Изобщо се държа като курва на кръжок по ръкоделие. Може би е дал знак на някого. А може би не. Шок остана, за да не бие излишно на очи, а Филип излезе през задната врата след обекта… Слушай какво ти казвам, сержант. След няколко минути Шок го последва. Може някой да му се е обадил. Не видях. Не мога да кажа със сигурност. Но не са стигнали далеч, нали така? А ако това е обикновен побой, тогава твоите синини и натъртвания са от падане по стълбите.

Ла Моя очевидно беше чул обяснението за състоянието му, което Болд беше дал в службата. Твърде малко бяха нещата, които се изплъзваха от вниманието му.

— Началникът се кани да изпрати здравни инспектори по домовете. — Болд обясни какво му беше предал Шосвиц.

— Това е блъф, сержант. Информацията е била предназначена да изтече от Шосвиц.

— Ако аз съм началник, ще повиша униформените полицаи в детективи. Новобранците от Академията, които са преминали триседмичния курс, тръгват да патрулират. И ще избегна намесата на Националната гвардия.

Това изглежда убеди донякъде Ла Моя.

— Ти и твоята бригада трябва да се върнете на работа утре преди играта да загрубее.

— Това си е чиста проба блъф, казвам ти. Един-двама лейтенанти да пуснат приказката и трийсет-четирийсет процента от състава се връща на работа само с няколко телефонни обаждания.

— Фил Шосвиц беше секретар на Организацията. Как мислиш, на чия страна е той? — каза Болд. — Не се заблуждавай, Джон. Информацията е вярна. Трябва да започнем да въртим телефони и то още тази нощ. Фил мисли, че не трябва да се обаждаме от домовете си.

— О, страхотно! — Ла Моя изсумтя, поклати глава и погледна Болд, като се мъчеше да отгатне какво мисли той. После неуверено попита: — Смяташ ли, че е вярно?

Болд предпочете да замълчи. Това беше единственият начин да убеди твърдоглавия си сержант. Въпреки че му се искаше да приведе още доводи в подкрепа на думите си, той предпочете да се върне към причината, заради която Ла Моя беше поискал да се срещнат.

— Шок и Филип са от Нравствения отдел. Защо ще следят човек като Чапмън?

— Нима? — попита Ла Моя. — От Нравствения? Ти си от „Убийства“, сержант, а с какво се занимаваш сега?

— Едно ченге да следи друго? Какво, да не са им възложили вътрешно разследване?

Също като ченгетата от „Взломни кражби“, и тези от „Вътрешни разследвания“ бяха повалени от грипа. Не беше невъзможно, колкото и малко вероятно да изглеждаше. „Вътрешни разследвания“ бяха затворено общество — всички се страхуваха от работата им. Но беше съвсем естествено техните разследвания да продължат въпреки грипа. Болд се замисли над тази възможност.

— Трябва да разберем кого е търсил Чапмън.

— Още първия ден на грипа Мария се захвана с нещо, сержант — с явно нежелание каза Ла Моя. — Не искаше да говори за него, а ние си говорехме за всичко. Ядосах се, отчасти защото не искаше да ми каже, отчасти защото не желаеше да се присъедини към грипозните. В края на краищата, сержант, тя ми отряза квитанцията. Следващия път, когато я видях, лежеше в болницата, завързана за онова легло.

— „Вътрешни разследвания“? — попита Болд.

— Това би могло да обясни защо не искаше да ми каже нищо — предположи Ла Моя.

Според разпоредбите работата на бригадата беше строго поверителна. Обяснението задоволи Болд.

— Искам да се позанимая с Чапмън — добави Ла Моя. — Ти поговори с Мария. Ако разбере, че и аз имам пръст в тази работа, пак ще се ядоса. Мексиканци и избухливост, сержант! Огън, плява и топъл вятър!

— Хващай се за телефона.

— Ще си помисля.

— Още веднъж благодаря, че се обади — повтори Болд. — Щях да пропусна огледа на местопрестъплението.

— За какво говориш, сержант?

— За обаждането. Нали ти ми съобщи за нападението?

— Не, аз ти се обадих единствено от бара — каза Ла Моя.

— А преди това?

— Не съм бил аз — поклати глава Ла Моя.

Болд усети как стомахът му се сви. Кой беше искал той да види двамата пребити полицейски служители? И още по-важно: защо? За да може да помогне при разследването, или като предупреждение, че и него можеше да го сполети същата участ?