Клопка

Двадесет и четвърта глава

В обедната новинарска емисия излъчиха обръщение на Кришевски към кмета да се откаже от предприетите твърди мерки и да позволи на полицейските служители „отново да заемат местата си, за да защитават и служат на град Сиатъл“. Този ход на Кришевски обаче беше безвъзвратно закъснял. Кметът беше изиграл своя коз — здравните инспектори бяха обявили за безпричинни десетки отсъствия по болест и в Управлението бяха започнали уволнения на полицаи.

Кришевски се опита да превърне Шок и Филип в мъченици, като заяви, че неопитните курсанти, преждевременно произведени в полицаи от началника на Управлението с благословията на кмета не бяха успели да окажат подкрепа на детективите и че началникът носи пряка отговорност за тяхното състояние. Натискът се оказа безуспешен. В изявление за пресата кметът обяви, че не възнамерява да възстанови на работа двеста и дванадесетте уволнени полицейски служители, че здравните инспектори са установили, че тези полицаи, обявили се за болни, са били напълно в състояние да служат на града си и са загубили доверието на обществеността, лепвайки по този начин позорно петно върху репутацията на всички общински служители и институции. Беше обявено, че самият Кришевски също е уволнен и по думите на кмета той не може повече да бъде президент на Организацията, защото според устава й този пост може да бъде заеман само от полицай на действителна служба.

Тъй като на това се гледаше единствено като на евентуална позиция за преговори, характерът на положението на Кришевски оставаше под въпрос. Компромисът изглеждаше неизбежен. Цената за двете страни — в политическо и икономическо отношение — все още не беше изчислена.

— Изглеждаш ужасно — каза Ла Моя на Болд, когато влезе в канцеларията му. — Но това… — той посочи към препълнения с хора етаж — това е прекрасно.

На целия етаж кипеше трескава дейност.

— Курсанти, преминали едва половината обучение и произведени в униформени полицаи; униформени полицаи, произведени в цивилни детективи — възнегодува Болд. — Истински цирк. Никой не знае какво, по дяволите, трябва да прави. А пък се държат така, сякаш са ударили шестица от тотото, за бога!

— Не бъди толкова придирчив, сержант — каза Ла Моя. — Нали искаше всичко да свърши? До края на деня Кришевски си заминава. Всички искаха това да приключи. Като изгледаш два пъти всички серии на Зейнфелд23…

— Чувствам се повече като учител, отколкото като лейтенант — призна Болд.

Ла Моя се усмихна и каза:

— Чувам, че в нашия отдел са се върнали най-много хора.

— Тринадесет човека от общо седемнадесет — разочаровано заяви Болд. Искаше му се всички да се върнат.

— Да, ами другите четирима? Бедните, клетите хорица — каза той, като нарочно изопачи текста на песента на Уорън Зивън24. Ла Моя беше най-запаленият почитател на Зивън.

Болд добре познаваше тази предизвикателна усмивка на Ла Моя. При положение, че върху бюрото на всеки завърнал се на работа детектив, в това число и на сержанта му, имаше не по-малко от десетина случая, които трябваше да се разследват, посещението му не беше случайно.

— Е, разправяй — каза Болд.

— Обадих се тук-там — гордо заяви сержантът. — Не е застрахователна измама — каза Ла Моя, знаейки, че лейтенантът ще бъде разочарован. — Освен това опитах всичко, което ми дойде на ум, за да установя някаква връзка между жертвите… нещо, което да ми подскаже как нашият човек ги набелязва. Финансите им са наред. Поне аз не видях нищо съмнително. Имай предвид, че това са само първите резултати. Очаквам още няколко обаждания. Може би все пак ще открием нещо. Някоя бензиностанция, която са посещавали. Универсален магазин. Някакво място, където всички са ходили.

— Че защо тогава си се ухилил така? — подозрително попита Болд.

— Как? — Ла Моя отново се ухили.

— Ще ми кажеш ли най-сетне какво си изровил, или цял ден ще се хилиш насреща ми?

— Кой казва, че съм изровил нещо?

— Джон…

— Това не е кой знае колко убедително доказателство, сержант. Просто връзка. Разбира се, може би точно онази връзка, която търсим — самоуверено добави той, за да подразни лейтенанта, — но не е нещо, с което можеш да се явиш пред Шосвиц или Хил.

Болд предпочете да замълчи, за да не поощрява словоизлиянията на сержанта. Ла Моя щеше да увърта колкото се може по-дълго, за да накара Болд да го моли.

— Ще ме мориш с мълчание, а? — изръмжа Ла Моя.

Болд го изгледа безучастно, без да отговори.

— Добре де. Ти искаше да разнищя историята със застраховките. Е, направих го. Хубава идея, струваше си да поработи човек върху нея. Но нищо не открих. Нищичко. Една голяма нула. След това се натъкнах на нещо неочаквано и си казах: „Опс, оттук може да изскочи някой заек!“ — Той почака Болд да реагира, но лейтенантът мълчеше.

В този момент ситуацията придоби характер на състезание и Болд най-сетне се предаде.

— На какво се натъкна?

— Дяволски късмет имах, че се натъкнах на това, защото и през ум не ми беше минало да търся подобно нещо. Нали знаеш? Нали знаеш как става, сержант? Търсиш дървото, пък не виждаш гората. А тя е пред очите ти. Нож… пистолет… Не знам…

— Джон!

— Едно име, това е — каза Ла Моя. — Три от деветте жертви на взломни кражби са прехвърлили застрахователните си полици в седмицата преди обирите. И тримата в една и съща застрахователна компания — Консолидейтид Мючуъл.

Болд се приведе напред.

— Трима от всичките девет са сменили застрахователната си компания?

— Точно така.

— Нови застрахователни полици?

— Да.

— За по-голяма сума?

— Не. В нито един от случаите. Не е това — каза Ла Моя. — Не е застрахователна измама — просто са ги сменили.

— Застрахователен агент. Може би обикаля по домовете — започна да размишлява на глас Болд. — Оглежда какво има вътре. Набелязва обектите.

— Точно това си помислих и аз. Да — каза Ла Моя. — Може би действат в комбина, а може би просто продава информацията на нашия взломаджия, а той сам се оправя по-нататък. Както и да е, това си е чиста проба връзка, нещо, което свързва и тримата. Така или иначе, струва си да поговорим с хората от тази компания.

— Консолидейтид Мючуъл — повтори Болд.

— Не точно — поправи го Ла Моя. — Става дума за Нюмън Къмюникейшънс от Денвър.

Болд си записа името. Той познаваше това изражение: Ла Моя беше преобърнал голям камък.

— Проблемът ни е, че това не фигурира в нито един от протоколите за кражба — загадъчно подхвърли Ла Моя.

Болд отново го изчака да продължи, вместо да подхранва самолюбието му.

— Ти си говорил с тази Хелън Брукс-Гилман, сержант. И с Кавамото. Някоя от тях случайно да е споменала нещо за два безплатни билета за кино? — попита Ла Моя.

— Ти да не си пил нещо? — язвително подхвърли Болд.

— Ами за някаква рекламна кампания за набиране на клиенти по телефона?

Брукс-Гилман наистина беше споменала за тези рекламни кампании, но това беше просто оплакване, че им пречат и не ги оставят на спокойствие в дома им. Беше подхвърлила, че точно тези хора заслужават да бъдат арестувани. Спомни си, че и Кавамото беше споменала нещо подобно пред него.

— Рекламни кампании по телефона? — попита той.

— Мисля, че ако се поровиш в списъците с телефонни обаждания на Нюмън Къмюникейшънс, ще установиш, че това е общото, което свързва всички жертви на обири: всички са били включени в телефонната рекламната кампания на Нюмън. Няколко са избрали да увеличат размера на застрахователното си покритие, други са предпочели безплатните билети за кино. Това е връзката, сержант. Така са били набелязани. Е, какво мислиш? — попита Ла Моя, скръсти ръце и се облегна. — Няма ли да ми кажеш, че умираш от кеф, дето се върнах на работа?