Клопка

Петнадесета глава

— Не съм сигурна, че разбирам смисъла на всичко това — каза Дафни, докато крачеше бързо по коридора към Хранилището. Болд я беше измъкнал от кабинета й.

— Смисълът е — каза Болд, — че нейните ключове са важни. — Цялото тяло го болеше. — Не знам точно защо. Ти ръководиш разследването на нейния случай, което значи, че без твоя подпис не мога да взема ключовете й от Хранилището.

Тя отвори вратата и го изчака да мине.

— Започвам да си мисля, че нападението над мен и това над нея са свързани и точно това ме накара да отида при нея в болницата — продължи той. — Не мога да си затварям очите пред фактите, Дафни — в нашия квартал не нападат и обират хора.

— Знам. Е, ако не са били крадци, тогава кои са били?

— Може би не трябва да знаем кои са били.

— Ченгето в мен не иска да повярва, че някое ченге би могло да стори това на друго ченге. Никога.

— Да не мислиш, че на мен ми харесва? — попита Болд.

— А психологът — той гледа на нещата по различен начин — продължи тя. — Тук става дума за негодувание, за чувство на безсилие от страна на грипозните и желанието им да намерят отдушник за тези чувства е съвсем естествено.

— Но протестът им е успешен.

— За нас — да — съгласи се тя, — защото се скапваме от умора. Но за онези ченгета, които си стоят по домовете? — попита тя. — За тях, както и за обществеността, ние сме омаломощени, паднали сме на едно коляно, но не сме се предали. Не сме вдигнали бяло знаме. Това би могло да бъде причина за силен гняв.

— Насилие? — попита я той.

Матюс сви рамене и кимна неохотно.

— Бих казала, че е възможно — потвърди тя. — Но със сигурност гледам на нападението на Мария като на взломна кражба, която се е изродила в побой. Виж, за твоята малка схватка… не съм толкова сигурна.

— Значи изслушваме жертвата и тръгваме да търсим доказателства — припомни й той.

Законът на Болд за разследването. В случая със Санчес търсенето на доказателства в момента означаваше намирането на точно определена връзка ключове.

Като главен сержант, който ръководеше ежедневната работа в Хранилището за веществени доказателства, Кришевски беше запазил дневната смяна за себе си и за тричленната си бригада. Като президент на Организацията, Кришевски беше заболял тежко от Синия грип. Същото се отнасяше и за хората от бригадата му. Сега в хранилището работеха малцината останали от втората и нощната смени.

Рон Чапмън, униформен сержант с две години по-малко стаж от Кришевски, имаше изтощен вид. С масивни гърди, голямо шкембе и бледо лице, той изглеждаше като ирландски фермер, който отглежда картофи, облечен в изгладена синя полицейска униформа. Болд бегло познаваше Чапмън. Години наред той се беше разминавал с него из коридорите и го беше виждал да работи зад ограденото с рамки от телена мрежа помещение на Хранилището, където подреждаше и описваше веществените доказателства. Всеки уважаващ себе си детектив познаваше полицаите, които работеха в Хранилището — мястото, където се съхраняваха всички веществени доказателства от разследваните и все още неразкрити престъпления, както и по случаи, които тепърва щяха да влизат в съда.

Като водеща на разследването, Дафни се подписа за веществените доказателства по случая на Санчес и Чапмън отиде да ги вземе. След няколко минути той донесе вещите в запечатан кашон, в който се намираше голяма черна найлонова торба, подобна на тези, в които събираха боклука. Торбата беше пристегната със скоба, за която беше прикрепено етикетче с номера и описанието на случая. За да се отвори скобата и да се провери съдържанието на торбата етикетчето трябваше да се скъса. Дафни направи това пред Чапмън, който държеше разпечатка на съдържанието на торбата. Тя извади черното кожено яке на Санчес, изцапано с химикали, използвани от техниците в лабораторията за сваляне на отпечатъци, и го вдигна, за да могат и двамата да го видят.

— Изваждам якето — заяви тя.

— Получих съобщенията за Санчес, които си разпратил по електронната поща — каза Чапмън на Болд.

Болд веднага застана нащрек.

— Знаеш ли, проблемът с електронната поща — продължи Чапмън, — е, че всеки може да разбере кой я изпраща.

— Имаш нещо за мен ли, Рон? Знаеш нещо за кражбата у Брукс-Гилман?

— Не съм казал такова нещо, нали?

— Донесоха ли някакви веществени доказателства от местопрестъплението?

— Аз поне не знам.

— Мога ли да видя дневника за последните две седмици?

— Че защо не? — каза Чапмън, въведе нещо в компютъра и завъртя монитора към Болд и Дафни.

Болд провери в бележника си датата, на която Санчес беше поела разследването от обезлюдения от грипа отдел за взломни кражби на Шосвиц. Забеляза, че три дни преди да бъде нападната Санчес бе посетила Хранилището два пъти — сутринта и надвечер. Преброи общо четири посещения. Нямаше обаче посочен номер на случая, нито име на жертвата, което му се стори, меко казано, странно. Инициалите на Рон Чапмън в графата ДС — дежурен служител — показваха, че точно той е бил на работа, когато Санчес е идвала тук вечерта.

— Защо няма никакви данни, Рон? Нито номер, нито име.

— Сериозно? — каза Чапмън и погледна Болд почти по същия начин, както го беше погледнала Санчес. Сякаш очакваше нещо от него и Болд беше длъжен без повече обяснения да се досети какво има предвид Чапмън.

— Те трябва да бъдат вписани — напомни му Болд.

— Невинаги — отвърна Чапмън.

Думите му смутиха Болд. Откога при посещение в Хранилището не беше нужно да се вписва номера на случая?

— Не може един полицейски служител да дойде тук и просто така да си вземе това, което му трябва — каза Болд.

Чапмън се наведе към мрежата като затворник по време на свиждане.

— Не всички посещения се отразяват по един и същи начин. — Сержантът се поколеба. — Времената са смутни — каза той и отново погледна многозначително Болд, сякаш го молеше да съедини точките на скритата картина.

— Претърсвам джобовете на коженото яке — официално обяви Дафни.

— Нещата са там — каза Чапмън и посочи един запечатан плик от плътна кафява хартия. Той прочете надписа. — Комплект ключове и дистанционно управление за отваряне на гаражна врата.

Болд отново прегледа записите в дневника. Не искаше да загуби Чапмън, който все още се колебаеше дали да му помогне.

— Защо не дадеш едно рамо, Рон?

Дафни се подписа за плика, отвори го и изсипа в ръката си комплект ключове и дистанционно управление. Ключовете и дистанционното управление бяха обработени с прах и пари за латентни отпечатъци и бяха придобили бледолилав оттенък.

Чапмън завъртя монитора към себе си и въведе нещо в компютърния дневник. Всичко трябваше да бъде надлежно записано.

Но срещу името на Санчес не фигурираха номера на случаите. Защо? Болд вече разполагаше с това, за което беше дошъл, но си тръгна с повече въпроси, отколкото отговори.

— Искам да те попитам нещо — каза на Дафни Болд, седнал зад волана на шевролета. — Откога едно униформено ченге като Рон Чапмън не прави това, което е угодно на Кришевски?

— Аз също се чудя — призна Дафни.

— Ти си психологът.

— Изоставяне на началника? — запита се тя, търсейки обяснение. — Обикновено това показва наличието на егоистичен мотив. Нещо лично, може би. Пенсиониране? Някой болен в семейството? Някаква ситуация, в която пликът със заплатата е по-важен от определена кауза.

— Защо му е тогава изобщо да ми помага?

— Трябва да призная, че и аз не мога да си обясня.

— Значи това, което стана в Хранилището, ти се е сторило странно — поощри я Болд, за да продължи разсъжденията си.

— Необичайно — каза тя, като избра своя собствена дума. — Неочаквано.

— Той искаше да ми каже нещо.

— Не — поправи го тя. — Искаше ти сам да го откриеш.

— И Санчес искаше същото — заяви той. — Тези ключове. Тя направо беше готова да умре, само и само да ми помогне да разбера какво иска да ми каже, а аз така и не можах.

— Поне засега — каза тя, като показа ключовете и ги разклати.

Болд спря пред къщата на Санчес, като препречи входа на алеята за коли.

— Все още не мога да простя на хората от отдела, че онази вечер бяха паркирали на алеята. Кой знае какво сме пропуснали!

— Например?

— Ако това е взломна кражба, грабеж, каквото и да е, този тип е трябвало да паркира някъде. Той товари телевизори, не забравяй. Може би е паркирал на алеята. Може би щяхме да успеем да открием отпечатък от грайфер на гума или нещо друго. Кой знае?

— Ако? — попита тя. — Не ти ли писна от това постоянно незнание?

— Знаем, че задигнаха портфейла ми, но останаха, за да ме пребият. Един от тях използва кодовото название К-9.

— Знаем и това, че от началото на грипа са регистрирани десетки побои — напомни му Дафни.

— В момента ни интересуват единствено тези ключове.

— Бъди обективен и нито за миг не забравяй целта — цитира тя. — Болд, 101.

— Амин! — каза той, като измъкна ключовете от ръката й и с накуцване я поведе към къщата на Санчес.

— Добре — каза Болд, щом влязоха вътре. — Хайде отново да поразсъждаваме над несъответствията.

— Мислех си, че става дума за ключовете — възрази тя. — Не можем ли първо да опитаме всички ключове?

— Случаят е твой — леко засегнат отбеляза той и й подаде ключовете. На ключодържателя имаше закачено черно пластмасово устройство с черен бутон.

Тя въздъхна и отстъпи.

— В повечето случаи системите за алармена сигнализация са били включени. Нейната обаче не. Съблекли са я и са я вързали за леглото. Единственото друго нападение, за което знаем, е над Кавамото, но нея само са я бутнали.

— Времето на извършване не съвпада — допълни Болд. — Всички останали са били извършени посред бял ден.

— Но при всички взломни кражби е откраднато висококачествено електронно оборудване, включително и при Санчес. Кварталите си приличат, начинът на действие е един и същ — бижута, сребро и други вещи, оставени на видно място, не са докоснати. Колко често се случва това? — Дафни го поведе към къщата, като опитваше ключовете на външните врати. Единият от ключовете ставаше на всички. Оставаха още три. — Можеш ли да ми обясниш как този тип е избегнал алармените системи?

— Не ги е избегнал. Не точно.

— Какво, на колене ли искаш да те моля?

— Обичам да ме молиш на колене.

— Не си търси белята — отвърна тя, като опитваше един от ключовете на вратата на някакъв шкаф. Скоро откри такъв, който пасваше. Шкафът беше празен.

— Сигурно за касети от рента — каза Болд.

— Е?

— Този тип живее от кражби, нали така? Дяволски добре знае, че домашните алармени системи подават сигнал по телефона. Проучва къщата. Знае, че вътре няма никой. Затова се обажда по телефона непосредствено преди да проникне в нея. Телефонният секретар поема обаждането, което означава, че линията вече е заета. Системата не може да подаде сигнал. Разполага с минута, а може би и повече — зависи за колко време е програмиран телефонният секретар — за да влезе. Щом се вмъкне, разбива сирената на алармената сигнализация и вдига телефонната слушалка.

— Чудесно. Само дето тази сирена започва да вие от мига, в който прекрачи прага, докато не я разбие.

— Тези неща непрекъснато подават фалшиви сигнали. Досадни са като алармите на колите. Мислиш ли, че някой от съседите ще се върже, ако сирената спре да вие след двадесет-тридесет секунди? Едва ли.

— Останаха два ключа, които не са за тук — каза тя. Бяха обиколили цялата къща.

— Гаража?

— Сигурно единият е за него — съгласи се тя.

Излязоха през задната врата. Утъпканото място в тревата беше маркирано и оградено с жълта полицейска лента. Стигнаха до страничната врата на гаража и ключът пасна. Отключиха и влязоха вътре.

— Вече знаем закъде са всички ключове — каза Болд.

— Остана един — напомни му тя, като посочи най-малкия, закачен на ключодържателя.

— Ще видиш, че е за този мотоциклет за крос — каза той, като посочи към машината.

Въпреки това тя се промъкна покрай колата, отиде в отсрещния ъгъл и пробва ключа.

— Ти наистина впечатляваш дамите — заяви Дафни, когато ключът пасна.

— Така ли?

— Да. Абсолютно.

— Но в случая се провалих — каза той. — Защо точно ключовете?

— Може би не си я разбрал правилно?

— Може би.

— Можеше да ме поканиш да дойда с теб — заяде се тя, раздразнена, че не го беше направил и добави саркастично: — Но нали, в края на краищата, случаят е мой.

Тя взе ключовете. Постоянно си ги разменяха, сякаш това беше някаква игра. Приближи до колата и натисна бутона на устройството.

Дафни и Болд гледаха към колата — доста очукана тойота — когато вратата на гаража се отвори зад гърба им. И двамата се обърнаха едновременно.

— Мислех, че е за колата — каза тя.

— Да — съгласи се Болд, взе ключовете от ръката й и спря вратата, която беше започнала да се вдига. Натисна бутона и вратата се спусна надолу.

Болд погледна към Дафни, но тя вече беше започнала да рови из чантата си. Когато извади ръката си, в нея държеше дистанционното управление, което беше намерила в джоба на коженото яке на Санчес. Насочи го към вратата и натисна бутона. Нищо.

Болд грабна устройството от ръката й, насочи го към механизма за отваряне, монтиран над вратата, и натисна бутона. Два пъти. Нищо. Опита отново с малкото черно устройство, закачено на ключодържателя, и вратата повторно се задейства.

Двамата се спогледаха.

— Значи не е имала пред вид ключовете.

— Не.

— И какво мислиш?

— Ясно какво — отговори той.

— На кого е? — каза тя, като посочи към второто устройство.

— Точно така.

— На приятеля й? От къщата на родителите й? На сестра й? На някого, за чиито деца се е грижела?

— От някой от случаите, по които е работела? — продължи Болд.

— Знаех си, че ще кажеш това. — В тона й се долавяше разочарование. Беше й добре известно колко време ще бъде необходимо, за да обиколят деветте къщи.

— Тя искаше да открием това — напомни й той, като държеше дистанционното управление, сякаш то беше някакво съкровище.

— Е, вече го открихме — каза Дафни.