Корсар

9.

Хотел „Коринтия баб Африка“, Триполи, Либия

Щом секретарката отвори вратата на кабинета и отстъпи настрани, посланик Чарлз Муун се надигна иззад бюрото си и в знак на уважение посрещна госта си в средата на застланата с мокет стая.

— Министър Гами, благодаря, че отделихте време от претоварения си график, за да се видим лично — каза Муун.

— Президент Кадафи би желал лично да изрази тревогата на правителството ни, но държавните дела не чакат никого. Моля, приемете скромното ми присъствие като знак, че споделяме загрижеността ви за това бедствено събитие — отвърна Гами и му протегна ръка.

Американецът я стисна и го покани на канапето под стъклената стена, която гледаше към блестящите води на Средиземно море.

Муун беше нисък на ръст и костюмът му висеше отпуснато. Либийският министър на външните работи бе над метър и осемдесет, с хубаво лице и идеална прическа. Костюмът му бе с отличителната кройка на прочутите шивачи от Савил Роу, а обувките му бяха лъснати до блясък. Английският му бе почти безукорен, само с лек акцент, който всъщност дори подсилваше изискаността му. Гами кръстоса крака и внимателно оправи ръбовете на панталона си.

— Правителството ми иска да ви увери, че изпратихме спасителни екипи в района, както и самолети. Няма да спрем, докато не разберем какво е станало със самолета на секретар Катамора.

— Дълбоко благодарни сме за това, министър Гами — отвърна официално Чарлз Муун.

Муун бе дипломат от кариерата и знаеше, че тонът и тембърът на разговора са не по-малко важни от думите.

— Реакцията на правителството ви на тази криза е всичко, което искаме. А личното ви посещение ме уверява колко сериозно е отношението ви към това, което може да се окаже ужасна трагедия.

— Знам, че сътрудничеството между нашите две нации е в начален стадий — каза Гами и махна с ръка, за да покаже стаята. — Дори още нямате официална сграда на посолството и се налага да работите в хотелски апартамент, но не искам това по никакъв начин да изложи на риск успехите ни досега.

— Да, от май 2006 година, когато подновихме отношенията си, се радваме на подкрепа от страна на правителството ви и в този момент не вярвам, че се е случило нещо преднамерено. — И след натъртването и многозначителна пауза добави: — Освен ако не получим нова информация, гледаме на това като на трагичен инцидент.

Беше ред на Гами да кимне. Посланието бе прието.

— Наистина трагичен инцидент.

— Има ли нещо, което моето правителство може да направи, за да помогне? — попита Муун, макар да знаеше отговора. — Самолетоносач „Ейбрахам Линкълн“ се намира в Неапол и може да подпомогне издирването до един-два дни.

— Безкрайно ми се иска да можех да се възползвам от любезното ви предложение, господин посланик. Но вярваме, че нашите военни и цивилни спасителни екипи са по-подходящи за задачата. Дори не ми се иска да мисля за дипломатическите последици, ако се случи друг самолетен инцидент. Освен това народът на Либия не е забравил последния път, когато американски военни самолети летяха в небето ни.

Имаше предвид самолетното нападение на 14 април 1986 година, при което бяха разрушени няколко казарми и сериозно повредена военновъздушната отбранителна система на Либия. Нападението бе в резултат на няколко бомбени терористични атаки в Европа, които бяха свързани с либийски групировки. Либия отрече участието си в терористичните действия, но пък нямаше повече такива до появата на Ал Кайда десет години по-късно. Гами леко се усмихна.

— Разбира се, приемаме, че вероятно сте насочили сателитите си към нас. Ако забележите самолета, няма да имаме нищо против информацията.

Муун запротестира, но либиецът го прекъсна:

— Моля, господин посланик, няма нужда да коментираме този въпрос.

Муун се усмихна за първи път, откакто преди дванадесет часа транспондерът на самолета на Фиона Катамора бе замълчал.

— Просто се канех да кажа, че несъмнено бихме споделили подобна информация.

— Трябва да обсъдим още нещо — каза Гами. — В този момент и с ваше одобрение, разбира се, не виждам причина да отменяме или дори отлагаме мирната конференция.

— Тази сутрин говорих с президента — уведоми го Муун. — Той изрази същото мнение. Ако, не дай си боже, се е случило най-лошото, няма да уважим паметта на секретар Катамора, ако отменим това, което тя смяташе за най-чудесната възможност за постигане на стабилност в района. Вярвам, че тя повече от всеки друг би искала да продължим.

— Ако наистина се е случило най-лошото, както казвате, знаете ли кой ще представлява правителството ви в конференцията?

— Честно казано, не. Президентът отказа да говори по въпроса.

— Разбирам.

— Двамата със секретар Катамора бяха много близки.

— Мога да си представя. От това, което съм чел и виждал по новините, тя беше забележителна. Извинете ме, е забележителна.

Гами се надигна, очевидно раздразнен от гафа си.

— Господин посланик, няма да ви отнемам повече време. Просто исках да изразя загрижеността ни лично. Имате думата ми, че ще ви се обадя веднага щом чуя нещо, независимо от времето.

— Оценявам това!

— А личното ми мнение, Чарлз — Гами нарочно използва малкото име на посланика, — е, че ако това е волята на Аллах, определено не я разбирам.

Муун знаеше, че само най-искрено чувство би накарало Гами да признае, че се съмнява в действията на бога си.

— Благодаря — отвърна посланикът.

Чарлз Муун поведе либийския министър към асансьорите. Миг преди да се разделят, попита:

— Чудя се, как би трябвало да действаме, ако е катастрофа.

— Не разбирам.

— Ако самолетът се е разбил, моето правителство със сигурност ще иска американски експерти да инспектират останките на място. Хората от Националното бюро по безопасност на транспорта са експерти в определянето на какви точно събития са причинили дадена самолетна катастрофа.

— Разбирам, разбирам — отвърна Гами и потърка брадичката си. — Ние също имаме такива специалисти. Не мисля, че това е проблем. Разбира се, ще трябва да се консултирам с президента.

— Да, разбира се. Благодаря.

Минута след като Муун се върна в кабинета си, на вратата се почука.

— Влез.

— Какво мислиш? — попита Джим Кублики, шефът на ЦРУ в посолството.

Бивша колежанска футболна звезда, Кублики работеше за Агенцията от петнадесет години. Трябваше да се навежда, когато минаваше през врати, което пък означаваше, че никога не може да работи под прикритие, тъй като изпъкваше, в тълпата. Но беше компетентен администратор и четиримата агенти към посолството го харесваха и уважаваха.

— И да са замесени по някакъв начин, Гами не знае нищо — отговори Муун.

— От това, което знам, Гами е любимецът на Кадафи. Ако са свалили самолета нарочно, би трябвало да знае.

— В такъв случай интуицията ми казва, че либийците не са извършили нищо и случилото се е инцидент.

— Няма да знаем със сигурност, докато не намерят останките и не пратят екип да ги огледа.

— Така е.

— Попита ли го дали можем да докараме експертите от НББТ?

— Да. Съгласи се, но иска първо да говори с Кадафи. Мисля, че не беше готов за този въпрос и му е нужно време да реши как да приеме предложението ми, без да признае, че нашите хора са по-добри от неговите. Не могат да си позволят дипломатически гаф, като откажат.

— Ако откажат, това със сигурност ще ни каже нещо — отсъди Кублики с типичната за шпионите параноя. — А как е иначе, като личност?

— И преди съм го срещал, разбира се, но този път като че ли видях човека зад дипломатическите любезности. Чаровен и изискан и смятам, че наистина е разстроен от случилото се. Заложи голяма част от собствената си репутация на тази конференция, а сега вижда как тя е помрачена още преди да започне. Наистина е разстроен. Трудно ми е да повярвам, че режимът на Кадафи може да произведе човек като него.

— Кадафи видя какво може да стане, когато свалихме Саддам Хюсеин. Колко време след като го измъкнахме от дупката му Либия се съгласи да изостави ядрената си програма и да отрече тероризма?

— Всъщност само няколко дни.

— Ами да. Явно вълкът може да смени кожата си, когато види последиците от ебаването със Съединените щати.

Муун се намръщи. Не си падаше по патриотарството, а и бе твърдо против инвазията в Ирак, макар да признаваше, че без нея предстоящата мирна конференция вероятно никога нямаше да се състои. Той сви рамене. Кой знае? Събитията се бяха развили по определен начин и нямаше смисъл да разсъждава над миналото.

— Нещо ново? — попита той Кублики.

— Един от шпионските сателити бе преместен от Залива над западната част на либийската пустиня. В момента специалистите оглеждат първите снимки. Ако самолетът е някъде там, ще го намерят.

— Говорим за десетки хиляди квадратни километри — напомни му Муун. — И част от терена е планински.

Кублики не се трогна.

— Тези сателити могат да разчетат номера на кола от хиляди километри.

Муун бе прекалено разстроен от положението, за да му посочи, че разчитането на подробности по определена цел няма нищо общо с претърсването на район с размера на Нова Англия.

— Имаш ли нещо друго за мен?

Осъзнал, че го отпращат, Кублики се надигна.

— Не, сър. Сега е въпрос само на чакане.

— Добре, благодаря. Би ли помолил секретарката да ми донесе аспирин?

— Разбира се — отвърна агентът и се изнесе от кабинета.

Чарлз Муун притисна слепоочията си с пръсти. Откакто бе чул за изчезването на самолета, едва успяваше да сдържа емоциите си и изтощението вече пропукваше професионалната му фасада. Бе абсолютно убеден, че ако Фиона Катамора е мъртва, мирната конференция няма никакъв шанс. Беше излъгал Али Гами. С президента бяха обсъдили въпроса кой ще представлява Съединените щати. Президентът каза, че щял да изпрати вицепрезидента, тъй като заместник държавният секретар просто нямаше необходимата тежест. Проблемът бе, че вицепрезидентът бе млад красив конгресмен без дипломатически опит и, по всеобщо мнение, без много мозък в главата.

Непрекъснато правеше гафове с глупавите си шегички, а на всичко отгоре из интернет вървеше видеоклип, на който стоеше вторачен в деколтето на известна актриса и похотливо ближеше устни.

Макар да не си падаше по молитвите, Чарлз Муун, внезапно изпита желание да коленичи и да се помоли на Господ за живота на Фиона Катамора. И за хилядите хора, които щяха да продължат да умират в безкрайните жестоки войни в района, ако тя загинеше.

— Аспиринът, господин посланик — каза секретарката от вратата.

Той вдигна очи към нея.

— Остави шишенцето, Карън. Ще ми трябва повече от едно хапче.