Корсар

17.

Линда Рос и Франклин Линкълн стигнаха до лагера на археолозите на зазоряване и се спотаиха зад една скала над него. И двамата действаха на адреналин и прекалено малко сън. Марк бе потеглил с Прасето към пустинята, за да се срещне с Джордж Адамс, който им караше с хеликоптера горивото, необходимо да завършат мисията си.

Никой не одобряваше, че се налага да се разделят. Откриването само на един труп до пикапа със сондата и липсата на следи от другите двама американци означаваше, че са били отведени някъде другаде. Предполагаха, че там, където либийският товарен хеликоптер бе отнесъл председателя. Ако бе така, разпитът им щеше да е бърз, брутален и вероятно успешен. Дори в този миг група терористи можеше да пътува към лагера с хеликоптера.

Но времето им изтичаше. Конференцията приближаваше, а колкото по-дълго държаха Катамора, толкова по-вероятно бе да започнат да я измъчват.

Слънцето се показа и лагерът се раздвижи. Линда и Линк стояха и чакаха. Повечето археолози бяха студенти. Имаше и неколцина по-възрастни, вероятно преподаватели. Видяха и десетина тунизийци. Един от тях бе облечен в лошо скроен костюм и изглеждаше раздразнен. Освен това не вършеше нищо, затова предположиха, че тъкмо той е наблюдателят от правителството.

Наложи им се да чакат цял час, преди доктор Емил Бъмфорд, облечен в абсурден костюм за сафари и панамена шапка, да излезе от палатката си. За човек, загубил три четвърти от екипа си, докторът не изглеждаше особено разстроен. Прозя се театрално, когато излезе на слънце, и се понесе към палатката, която служеше за трапезария. Готвачи се трудеха над грила зад нея и макар миризмата да не достигаше до Линда и Линк, и двамата си представиха аромата на яйца и пържени картофи. Тяхната закуска се състоеше от студени военни дажби. Храненето на археолозите продължи дълго — несъмнено след закуската имаше събрание за разпределяне на задачите. Студентите излязоха от трапезарията първи, върнаха се за кратко в палатките си, за да вземат раниците и инструментите си, и се отправиха към римските развалини. Преподавателите бяха по-бавни, но след известно време и те изчезнаха зад хълма, който разделяше лагера от разкопките.

Бъмфорд се върна в палатката си, след като всички други бяха отишли на работа. Остана вътре само минута, после излезе и се настани на шезлонг в сянката пред нея. Книгата, която отвори, бе дебела като енциклопедия. Линк искаше да влязат в лагера веднага, но местните работници се мотаеха наоколо, събираха прането и оправяха палатките на студентите.

— Изкарах курс по археология първата година в колежа — прошепна Линда. — Ходихме на разкопки за няколко дни, обаче нямахме подобни слуги.

— Държавният департамент не е плащал допълнително, за да си ги позволите.

— Да, има логика. Какво мислиш за Бъмфорд?

— Смятам, че изкарва добри мангизи за престоя си тук и не бърза да разбере какво е станало с Алана Шепърд и останалите.

— Чудничко — саркастично изсумтя Линда.

Правителственият представител отиде при Бъмфорд около час след като той се бе настанил на шезлонга. Говориха само минута. Бъмфорд жестикулираше енергично и приключи разговора с безразлично свиване на рамене.

Линк прошепна с арабски акцент:

— Професор Бъмфорд, нещо ново за вашите хора?

После отговори с висок носов глас:

— Нямам представа къде са и какво е станало с тях.

— Не се ли свързахте с университета, за да докладвате за изчезването им?

— Това не е моя отговорност. Тук съм само като консултант.

— Но не се ли притеснявате? Трябваше да се върнат преди няколко дни.

— Не е мой проблем.

Пантомимата на Линк и предсказанието му бяха абсолютно точни. Бъмфорд спокойно се върна към книгата си.

Изчакаха още двадесетина минути суетнята из лагера да затихне. Местните служители не се виждаха никъде. Линк изскочи от скривалището им и се понесе към палатката на Бъмфорд. Извади ножа от дълбокия джоб на гащеризона си. Беше „Емерсън 7А“. Острието му бе така наточено, че когато разряза найлона, не издаде повече звук от нож, режещ масло.

Пристъпи безшумно в палатката и отиде до входа. Бъмфорд беше с гръб, само на педя от него, и нямаше представа, че някой наднича над рамото му. Линк хвърли бърз поглед към Линда, която му махна с ръка да почака — един от готвачите вървеше през лагера на път към клозета. Веднага щом готвачът се разкара, Линда вдигна юмрук.

Линк грабна Бъмфорд под мишниците и го вмъкна в палатката със светкавично движение, което запрати експерта по Отоманската империя на пода. Линк се хвърли върху него като тъмен призрак, затисна устата му с едната си ръка, а с другата му показа ножа.

След секунди Линда се вмъкна в палатката през процепа.

— По дяволите, правиш всичко да изглежда толкова лесно. Този тип тежи поне сто кила.

— По-скоро сто и десет. Наричам тази хватка „Вдигни лекето“.

Линда се наведе към Бъмфорд. Докторът бе ококорил очи, плешивото му теме лъщеше от пот.

— Колегата ми ще свали ръката си. Няма да мърдаш и няма да викаш. Ясно ли е?

Бъмфорд лежеше неподвижно като изкормена риба.

— Кимни, ако разбираш.

Той не помръдна и Линк грубо го тупна по бузата. Професорът потръпна от ужас и закима енергично. Линк пусна устата му и Бъмфорд изскимтя:

— Кои сте вие?

— Говори тихо — нареди му Линда. — Тук сме заради Алана Шепърд, Майк Дънкан и Грег Чафи.

— Кои сте вие? — повтори докторът. — Не ви познавам. Не сте от групата.

Линда протегна ръка към лицето му и той се сви. Тя обаче само внимателно му оправи очилата.

— Ние сме приятели. Трябва да поговорим с теб за останалите членове на екипа ти.

— Не са тук.

— Какъв е този тип? — попита Линк. — Гений — идиот?

— Професор Бъмфорд — опита Линда отново, — тук сме, за да ви зададем няколко въпроса. Ние сме част от американски екип за издирване и спасяване.

— Като военните?

— Цивилни наемници, но хората във Вашингтон смятат мисията ви за достатъчно важна, за да ни възложат задачата.

— Загуба на време — изсумтя Бъмфорд, възвърнал арогантността си.

— Защо?

— Знаете кой съм, нали?

Линда осъзна, че нахалникът иска да получи признание за известността си.

— Емил Бъмфорд, един от най-прочутите световни експерти по Отоманската империя.

— В такъв случай знаете, че не е нужно да обяснявам мненията си. Можете да ги приемете като факт. Тази експедиция за Държавния департамент е загуба на време.

— Защо тогава участваш в нея, по дяволите? — намеси се Линк.

Бъмфорд не отговори веднага и Линда забеляза лукавия му поглед и го предупреди:

— Не лъжи.

Бъмфорд въздъхна и отговори:

— Загубих преподавателското си място заради връзка със студентка, а и в момента се развеждам. Бившата ми съпруга смята портфейла ми за бездънен кладенец, а бездруго не изкарвах много в университета. Добавете към това факта, че не съм публикувал книга от десет години, и ще разберете.

— Пари.

— Държавният департамент плаща по петстотин долара на ден. Имам нужда от тях.

— Затова си седиш тук на сянка, макар останалата част от екипа да липсва. Просто си трупаш паричките.

На лицето на професора не се изписа нито отрицание, нито срам.

Линда изпита огромно желание да шамароса мазната му мутра, но каза спокойно:

— Е, време е да почнеш да си изкарваш парите. Обясни сега защо смяташ, че експедицията е загуба на време.

— Наясно ли сте с историята за Сюлейман Ал Джама, която ни пробутаха? Как той се сприятелил с американски моряк и си променил мнението относно джихада срещу Запада?

— Чували сме я — отговори Линда.

— Не вярвам в нея нито за миг. Чел съм всичко, написано от Ал Джама. Имам чувството, че го познавам. Не би се пременил. Никой от берберските пирати не би се променил. Изкарвали са прекалено много пари във войната с европейските кораби.

— Мислех, че Ал Джама се е бил по идеологически причини, а не за пари — възрази Линк.

— Ал Джама е бил човек като всички други. Сигурен съм, че би се изкушил от богатствата, донесени от пиратството. Може да е започнал с идеята просто да избива неверниците, но в някои от по-късните си писания говори за „наградите“, които бил натрупал. Думите са негови, а не мои.

— Награда не означава точно съкровище — отбеляза Линда, осъзнала, че Бъмфорд тълкува думите на Ал Джама според собствената си алчност.

— Млада госпожице, доведоха ме тук, защото съм експерт. Ако не искате да слушате обясненията ми, моля ви, оставете ме на мира.

— Любопитен съм — обади се Линк — относно точно колко доходоносно е било пиратството за берберите.

— Какво всъщност знаеш за тях?

— Знам, че нашите моряци са ги ритали в задниците, както се пее, „… до бреговете на Триполи“.

— Това всъщност са били петстотин наемници под командата на бившия американски консул Уилям Итън и шепа моряци, унищожили град Дема, затънтено местенце от владенията на пашата на Триполи. Истина е, че действията им са ускорили сключването на мира, но определено не си струват химна.

Линк имаше приятели в морската пехота, които биха убили това леке заради подобна забележка.

— Между петнадесети и деветнадесети век — продължи Бъмфорд — берберските пирати контролирали най-печелившите морски маршрути в света — Средиземно море и северноатлантическото крайбрежие на Европа. По това време корабите на народите, които не можели или не искали да платят астрономическите откупи, ставали плячка за пиратите. Товарите им били открадвани, а екипажите им — или държани за откуп, или продавани в робство. Страни като Англия, Франция и Испания плащали на пиратите милиони в злато, за да защитят търговските си кораби. За известно време дори Съединените щати плащали. Според някои документи повече от една десета от щатските приходи отивали при различните берберски управници. Пиратите също така отвличали хора от крайбрежните селца, като стигали чак до Ирландия. Говори се, че повече от милион и половина европейци били отвлечени от домовете си и продадени в робство. Можете ли да си представите?

— Естествено — отвърна Линк иронично.

Бъмфорд вече бе загрял по темата и реши да не обръща внимание на хапливата забележка на черния гигант.

— Говорим за някои от най-могъщите морски сили по онова време. А Сюлейман Ал Джама вероятно е бил един от най-преуспяващите и безмилостни пирати тогава. Отначало учил за имам, но в семейството му имало традиция за пиратство от поколения. Още като малък слушал разказите за предшествениците си, които нападали кораби, завръщащи се от кръстоносните походи. Пиратството било в кръвта му. Съжалявам, но всичко, което знам за него, говори, че той никога не би се отказал от свещената война срещу Запада, също като съвременния терорист с неговото име.

Линда осъзна грешката си. Бъмфорд не говореше от гледна точка на алчността си. Разглеждаше това, което се опитваха да постигнат, през лещата на неизбежния тероризъм и триумфа на неуморната ислямска догма. Тя говореше с победен човек. Човек, който никога не бе изстрелял и куршум във войната срещу екстремистите от културата, която бе учил, но така и не бе разбрал.

Тя обаче реши да продължи разговора.

— Но сега говорим за времето, когато Томас Джеферсън решил, че Съединените щати вече няма да плащат подкупи. За първи път в историята си пиратите били изправени срещу първокласна флота, която предпочитала да се бие, вместо да плаща. Ал Джама със сигурност е разбрал, че настъпва краят на безнаказаното пиратство. Декларацията на Джеферсън за война срещу пиратството е била началото на края за тях. Цял народ се е изправил срещу дивашките им нападения, макар останалата част от света да продължила да трепери.

Още докато го изричаше, приликата със сегашната борба с тероризма я накара да потръпне. Европа бе прекарала по-голямата част от двадесети век под постоянната заплаха от тероризъм. Бомби в нощни клубове, отвличания, убийства из целия континент — и почти никаква реакция от страна на властите.

Съединените щати бяха поели по същия път след първото нападение срещу Световния търговски център. Правителството се бе отнесло към него като към престъпно действие, а не като към първия удар във война. Извършителите бяха арестувани и пратени в затвора, а въпросът бе почти забравен. До 11 септември.

Но вместо да игнорира истината за втори път, правителството отвърна на нападението през 2001 година, като пренесе битката при онези, които поддържаха тероризма. Също както бе постъпила двеста години по-рано, Америка заяви на света, че ще се бие, а няма да живее в страх.

— Дори ако допусна възможността, че Ал Джама си е променил мнението и е намерил начини за помирение между ислямизма и християнството, съществува практическият проблем за откриването на кораба му, „Сокол“ — каза Бъмфорд. — Просто е невъзможно той да е останал скрит в пустинята цели два века. Или е бил унищожен от зловещите климатични условия, или е бил оплячкосан от номадите. Повярвайте ми, не е останало нищо за намиране.

— Просто за идеята — прекъсна го Линк, понеже видя, че песимизмът на Бъмфорд вбесява Линда. — Ако е оцелял по някакъв начин, имаш ли представа къде може да се намира?

— От писмото, което четох във Вашингтон, съдя, че трябва да се намира в пресъхналото речно корито на юг от нас, но Алана, Майк и Грег го разучиха повече от грижливо. Спряха, когато се натъкнаха на бързеи, които са били непреодолима пречка. Там няма скрит берберски кораб.

— Имаше ли някакви други следи в писмото? Или нещо друго важно?

— Хенри Лафайет твърди, че корабът бил скрит в голяма пещера, която била достъпна само чрез използването на, тук цитирам, „хитро устройство“. Моля, не ме питайте какво означава това. Алана ми досажда с този въпрос дълго време. Единственото друго, което съм чувал, е местна легенда. Тя твърди, че корабът е скрит под черното, което гори.

— Кое? — озадачи се Линда.

— Черното, което гори. Преданието идва от дневника на прекия подчинен на Ал Джама Сюлейман Караманли. Той се е запазил, тъй като Караманли бил племенник на пашата на Триполи и дневникът бил прибран в архива. Но каквото и да означава това, не го разбирам.

— И аз — промърмори Линда.

Щом опитна археоложка като Алана Шепърд не можеше да намери кораба на Ал Джама, след като бе работила седмици със специално оборудване, нямаше надежда, че тя, Марк и Линк ще го открият за няколкото дни, които оставаха до мирната конференция.

Линда си погледна часовника. Разполагаха с един час, за да се върнат до мястото, където трябваше да се срещнат с Марк. След като докладваше на Макс Ханли наученото от Бъмфорд, щеше да му каже, че най-разумното им следващо действие ще е да подкарат Прасето към мястото, където се намираше Хуан, и да се надяват, че председателят има по-добър късмет от тях.

— Хайде, Линк — каза тя. — Доктор Бъмфорд, благодаря ви за отделеното време. Предполагам, не е нужно да ви напомням, че никога не сме били тук.

— Разбира се — съгласи се професорът. — Между другото, намерихте ли някакви следи от екипа ми?

Линда едва сдържа хапливия си отговор.

— Единият от мъжете е мъртъв. Или Грег Чафи, или Майк Дънкан. Единствен изстрел в главата. Лешоядите не бяха оставили достатъчно, за да го идентифицираме. Не знаем нищо за другите двама.

— Мили боже! Безопасно ли е за мен да остана тук? Може би трябва да се върна в Щатите?

Линк я сграбчи за ръката, преди да е халосала лекето.

— Спокойно, момиче. Не си струва. Да вървим.

Измъкнаха се от палатката и прекосиха безлюдния лагер. Не забелязаха дребната фигурка на момчето, което бе подслушало разговора им, клекнало до палатката.

То ги изчака да изчезнат зад пясъчния хълм, после забърза към правителствения представител. След двадесет минути, информацията бе предадена на човек в Триполи срещу солидна сума, а четиридесет минути след това турбините на един хеликоптер Ми-8 изреваха в един отдалечен тренировъчен лагер.