Корсар

32.

Заради пясъка, който се изсипваше от тавана, въздухът в подземната стаичка ставаше невъзможен за дишане, макар да бяха вързали кърпи около устите си. Фенерите едва успяваха да осветят мрачното помещение.

Алана, Линда, Марк и Ерик упорито се катереха, за да останат на върха на нарастващата купчина. Пясъкът се стичаше толкова бързо, че заравяше краката им за секунди. Движеха се по инстинкт, печелейки малко време, преди да бъдат погребани живи. Купчината вече бе толкова голяма, че не можеха да стоят прави, а бяха присвити под тавана.

Който и да бе проектирал капана преди стотици години, бе свършил чудесна работа.

Жените се справяха по-добре от мъжете, защото бяха по-леки, и помагаха на двамата си приятели да се изровят.

Алана тъкмо бе измъкнала крака на Стоуни от купчината, когато той се сети нещо и извика на Мърфи:

— Сигурен ли си, че тази стая е под старото речно ниво?

— Съвсем сигурен. Защо?

— Ние сме идиоти! Едно цяло и шест.

— Едно цяло и шест?

— Точно така — потвърди Ерик. — Пресметни и петдесет процента презастраховка в строежа.

— Разбира се. Защо не се сетих?!

— Имате ли нещо против да ни обясните какво е толкова важно за едно цяло и шест? — извика Линда.

— Тъй като тази част от тунела е под реката, капанът вероятно е проектиран да я напълни с вода и да удави жертвите. Но през годините пясъкът е запълнил резервоара.

— Е, и?

— Пясъкът е едно цяло и шест пъти по-тежък от същия обем вода.

Линда не схвана и му махна нетърпеливо да продължи.

— Тухлената стена е построена да издържи налягането на определено количество вода. Но сега, когато тази стая е пълна с пясък, тя тежи едно цяло и шест пъти повече, отколкото са предвидили строителите й. Всеки добър инженер би пресметнал и допълнителни петдесет процента за всеки случай. Дори ако са подсилили стената, пясъкът все пак е десет процента по-тежък, отколкото тя може да издържи. Въпрос само на време е да се срине.

Линда ги гледаше скептично. И двамата все още се мъчеха да се задържат върху нарастващата купчина пясък, но мрачното примирение на лицата им бе изчезнало. Бяха убедени, че ще се измъкнат живи от капана. А това й се стори достатъчно добро.

След секунди обаче стената още не се бе сринала, а четиримата бяха принудени да застанат на колене. Притиснаха гърбове към тавана. Оставаше още около половин метър, преди стаята да се напълни догоре. Последните секунди щяха да минат бързо.

Краткото въодушевление на Линда, че ще оцелее, се стопи, но тя не се отказа от борбата. Марк и Ерик ровеха енергично, за да се задържат на повърхността, но Алана Шепърд се бе предала. Чуха хлиповете й през съскането на пясъка.

На шест метра под тях тухлите се предадоха. Хоросанът се напука и тънки струи пясък се застичаха през процепите.

Внезапно цялата стена поддаде и се срина в съседната пещера.

Четиримата, които преди секунди бяха прошепнали последните си молитви, бяха понесени от цунами от пясък и метнати отвъд стената. Пясъкът, който преди секунди щеше да ги убие, сега омекоти падането им.

Марк се съвзе първи и изрева радостно. После тупна Ерик по рамото.

— Браво, приятел! Много яко!

Ерик беше пребледнял.

— Накрая не бях толкова сигурен.

— Никога не се съмнявай — каза Марк, помогна му да се изправи, после вдигна Алана и Линда.

Алана обви ръце около врата на Ерик и го целуна бурно, сякаш тъкмо предсказанието му бе накарало стената да се срине.

— Благодаря ти — прошепна тя в ухото му.

— Няма защо — отвърна той притеснено.

Минаха няколко минути, докато намерят оръжията си и ги почистят от пясъка. Автоматите не бяха проектирани за подобни премеждия, така че трябваше да си свършат работата съвестно.

Намираха се в друга пещера, също част от комплекса варовикови пещери на хълма. Имаше само един изход, тесен процеп, достъпен по стъпала, издялани в скалата.

— След като вече знаем, че това място е осеяно с капани, аз поемам начело — каза Линда. — Ерик зад мен, после Алана и накрая Марк. Отсега нататък ще вървим заедно и никой няма да се отделя. Всички да бъдат нащрек. Оглеждайте стените за нещо необичайно — странен камък, надпис, каквото и да е.

Изкатериха се в тясната пещера. Едва успяха да се промушат през тунела. Пътят бе неравен и опасен. Погрешна стъпка можеше да доведе до изкълчване на глезен. Линда се движеше внимателно и забеляза телта на капана навреме.

Беше тънка, медна, опъната на нивото на пищялките им. Единият й край бе завинтен към стената с железен болт, а другият изчезваше в тъмнината напред. Линда я посочи на останалите и я прекрачи предпазливо.

Стръмният тунел свършваше на около тридесет метра от телта в малка стая с нисък таван. Наложи им се да пропълзят под дървената подпора, построена на входа на тунела. Жицата бе увита около метален лост, вграден в устройство, което падаше назад, когато тя се опънеше. Това на свой ред пускаше огромна каменна топка, поставена на рамка. Топката тежеше поне половин тон. Пряк удар, след като се търколеше в шахтата, щеше да размаже човек.

— Хайде да я пуснем — каза Марк, може би защото хлапето у него искаше да види как гигантският камък се търкаля надолу в тунела.

— Остави я — отвърна Алана.

Археологът у нея не искаше да оплесква най-великото откритие в кариерата си.

— Ще направим компромис — каза Линда, взе един камък от земята и го заклещи под топката.

Дори ако някой се спънеше в жицата и мръднеше лоста, камъкът щеше да попречи на топката да се търколи.

В стаята имаше още няколко изработени от човешка ръка предмета — очукан дървен сандък без капак, празна кания за берберски ятаган, направена от месинг, няколко въжета и няколко тънки метални пръчки, които Марк определи като шомполи за пушки. Смениха батериите на фенерите и започнаха да проучват наоколо.

Три различни тунела се отклоняваха от това, което нарекоха „стаята с топката“. Проучиха първия без инциденти и се намираха на половината път на втория, когато Линда настъпи скрит спусък.

Точно под повърхността на тунела бе заровена дървена плоча. Тежестта на Линда бе отъркала парче стомана в кремъка под плочата, а това произведе достатъчно искри за запалването на фитил. Бурето с барут бе скрито по-навътре в дупката и съдържаше достатъчно експлозив, за да убие и четиримата.

Линда мигновено отскочи и с хватка, която би направила чест на професионален ръгбист, бутна тримата си другари назад. Но взрив не последва. Барутът само засъска и изпълни тунела с миризлив бял дим. Все пак, откакто бе направен капанът, бяха минали двеста години.

— Всички добре ли са? — попита Линда, когато барутът догоря.

— Аз да — отговори Алана, като потисна кашлицата си.

— Имам чувството, че съм изкарал три рунда с Еди в дожото му — отвърна Ерик и разтърка ребрата си. — Никога не съм мислил, че толкова дребна женица може да удря толкова силно.

— Впечатляващо е какво прави адреналинът — ухили се Линда, изправи се и изтупа пясъка от дрехите си. — Фактът, че в този тунел има капани, ми казва, че сме на прав път.

Продължиха напред. Тунелът започна да се издига. Нямаше начин да знаят колко са дълбоко или къде са по отношение на речния бряг, но всички чувстваха, че се доближават до целта си.

Видяха още следи от човешко присъствие. Линда спря групата още два пъти, за да огледа земята внимателно, но не откри повече капани.

Тунелът зави остро. Линда надникна иззад ъгъла и застина. Пред нея имаше вградена в скалите желязна врата. Металът имаше червеникав оттенък и следи от ръжда. Нямаше ключалка. Просто гладка метална плоча. Което означаваше, че пантите са от другата страна.

Линда клекна и отвори в раницата си.

Марк застана пред вратата, разпери театрално ръце и извика:

— Сезам, отвори се!

Вратата не помръдна.

— Мислех си, че заклинанието ще свърши работа — ухили се той на Алана.

— Това ще я свърши — обади се Линда и се надигна с пакет пластичен експлозив в ръка.

Взе парче картон от кутията за първа помощ и го пъхна между вратата и касата, за да определи къде са пантите. После залепи експлозивите върху тях. Избра два двеминутни взривателя и ги набута в експлозива.

— Идвате ли? — попита мило и четиримата бързо се оттеглиха на петдесет метра в тунела.

Разстоянието заглуши взрива, но налягането ги раздруса яко.

Когато се върнаха, вратата бе излетяла от пантите и лежеше на три метра навътре.

За разлика от останалите клаустрофобични стаички, помещението, в което се озоваха, бе огромно — лъчите на фенерите не достигаха до края му. Таванът се издигаше на петнадесет метра над главите им. По-голямата част бе варовик, но стената вдясно бе огромна купчина боклуци, взривени върху входа на пещерата, когато Хенри Лафайет бе потеглил по дългия път към къщи.

Вляво имаше издигната платформа, която навремето сигурно бе обслужвала кея на Сюлейман Ал Джама. А за нея бе завързан прочутият пиратски кораб „Сокол“.

Мачтата му бе свалена, а такелажът — прибран, за да може да го вкарат в пещерата, но изглеждаше способен да заплава отново. Сухият въздух бе запазил дървения корпус идеално. Дулата на дългите оръдия на кърмата приличаха на огромни черни дупки.

При по-близък оглед видяха местата, където пиратският кораб бе пострадал по време на битката си с американския кеч „Сирена“.

Фалшбордът бе натрошен от гюлета, виждаха се и обгорени места по палубата. Едно от оръдията липсваше и ако се съдеше по щетите около мястото му, бе експлодирало по време на битката и бе паднало зад борда.

— Невероятно — задъхано прошепна Алана. — Жива история.

— Почти мога да чуя битката — съгласи се Марк.

Имаха още безброй неща за проучване, но няколко минути и четиримата останаха приковали погледи в кораба.

Някакво движение привлече вниманието на Ерик, изкара го от унеса му и той насочи лъча на фенера си към касата на вратата в мига, когато през нея мина някаква фигура. Тъкмо се канеше да изкрещи предупредително, когато се чуха изстрели и около тях засвириха куршуми.