Корсар

29.

Докато стигне до дъното на шахтата, Хали Касим бе целият в прах, а рамената и колената го боляха зверски. Обеща си, че когато се върне на „Орегон“, ще започне да прекарва повече време във фитнес центъра. Беше видял с каква лекота Еди се изкатери нагоре, а бившият агент от ЦРУ бе почти десет години по-стар от него.

Подът беше покрит с парчета гипс и засъхнали курешки от гълъби. Лев Голдман се спусна до Хали. Потта беше издълбала бразди в мръсотията по лицето му, а прахът, покрил брадата му, го състаряваше с двадесет години.

— Добре ли си? — задъхано попита Хали.

— Май трябваше да открия по-добър маршрут за бягство — призна евреинът изморено. — Ела. От тук.

И поведе Касим към задната част на кооперацията, където летвите бяха ниско до земята. Двамата ги изритаха едновременно. Отначало гипсът само се напука, но после няколко парчета се откъртиха. Голдман разшири дупката с ръце и се пъхнаха в нея.

Излязоха в подземен гараж. Беше почти празен. Имаше само няколко коли, очевидно обикновено шофирани от неработещи съпруги. Ако някоя беше по-стар модел, Хали можеше да я запали, но всичките бяха нови и имаха аларми.

— Чакай ме до изхода, но не се показвай — каза той на Голдман. — Нашата кола е зад ъгъла.

Изтупа дрехите си и изскочи под яркото слънце. На улицата цареше пълна суматоха. Изстрелите от хеликоптера бяха накарали всички да се скрият. Портокалите се бяха изсипали от съборените кофи. Столовете на старците, които бяха играли табла, бяха катурнати. Полицейските ванове тъкмо пристигаха.

За Хали не бе проблем да се престори на уплашен либиец. Стигна до колата и отвори вратата. Сирените на полицейските коли завиха и заглушиха дори хеликоптера.

Двигателят на фиата запали от първия опит. Ръцете на Хали бяха толкова потни, че воланът му се изплъзна и колата се удари леко в задната броня на паркираната отпред кола, чиято аларма се присъедини към полицейските сирени.

Първите ченгета, облечени в черни командоски униформи, слязоха от най-близкия ван. Щяха да отцепят квартала след секунди. Но очевидно никой не се интересуваше от друго, освен от предната врата на кооперацията. Тактиката на Еди вършеше работа. Либийците вярваха, че са притиснали заподозрения в ъгъла, и пренебрегнаха установените процедури.

Хали зави зад ъгъла, намали, но не спря. Лев Голдман се хвърли на седалката до него и Касим се вля в движението по съседната улица.

С всяка измината пресечка разстоянието между тях и ченгетата се увеличаваше. След осем светофара Голдман се почувства в безопасност, вдигна глава над таблото и каза:

— Отбий на бензиностанцията.

— Не можеш ли да устискаш?

— Не бой се, няма да напълня гащите. Трябва да си сменим местата. Ти не познаваш пътищата, а и не караш като местен. Тук никой не се подчинява на пътния правилник.

Хали отби на бензиностанцията и спря. Лев остана неподвижен за момент, очакваше Хали да слезе, за да може да се плъзне на шофьорското място. Вместо това обаче той бе принуден да излезе и Касим се настани на мястото му.

Лев се засмя невесело, когато подкара колата.

— В подобно положение треньорите от Мосад казват, че от колата трябва да излезе шофьорът.

Касим го изгледа скептично.

— Тъй ли? Ако го направим така, това ще означава, че няколко секунди никой няма да седи зад волана. Трябва да поговориш с инструкторите си.

— Няма значение — ухили се Лев, този път доволно. — Успяхме. — Замълча и попита: — Съжалявам, как ти беше името?

— Касим. Хали Касим.

— Това е арабско име. Откъде си?

— Вашингтон, окръг Колумбия.

— Не. Имах предвид родът ти. Откъде е?

Поеха по тясна уличка между две високи безлични сгради.

— Дядо ми имигрирал от Ливан, когато бил малък.

— Мюсюлманин ли си, или християнин?

— Какво значение има?

— Ако си християнин, няма да се чувствам толкова зле заради това.

В малкия фиат се чу рязко изпукване. Кръв опръска десния прозорец, когато куршумът излетя от гръдния кош на Хали. Голдман натисна спусъка на пистолета със заглушител за втори път в мига, когато колата попадна в дупка на пътя. Не успя да уцели, а страничният прозорец се разби на хиляди парченца.

В първия миг Хали беше толкова зашеметен, че не направи нищо да спре втория изстрел. Стори му се, че са забили в гърдите му нажежен ръжен.

Той посегна към пистолета и това принуди Голдман да пусне волана и да стреля светкавично. Куршумът попадна право в раната от първия. Хали изпищя от зверската болка и изпусна горещото дуло на оръжието.

Вместо да продължи битката, която не можеше да спечели, той отвори вратата и се изсипа от колата. Движеха се с четиридесет километра в час и той падна по задник, така че не се търколи, а просто се плъзна по асфалта.

Стоповете на фиата светнаха незабавно, но докато колата спре, Хали бе извадил пистолета от кобура на глезена си. Стреля веднага щом видя главата на Голдман да се показва от колата. Не уцели, затова стреля пак, като този път се прицели през колата. Разбитите стъкла иззвъняха като камбанки. Още три куршума удариха фиата. Човекът, когото бяха смятали за израелски агент, реши, че не си струва да си губи времето с убиването на Хали.

— Ако беше излязъл от колата на бензиностанцията, просто щях да я подкарам и да те оставя там — каза Голдман, затръшна вратата и потегли с изсвистяване на гумите.

Хали седна и дръпна ризата си, за да види раните. Около дупката се бяха образували малки мехурчета. Нямаше нужда доктор Хъксли да му казва, че е прострелян в дробовете. Знаеше, че ако не се добере до болница скоро, ще умре.

Уличката бе дълга и не се виждаше никой. Беше идеален капан, помисли си той, стисна зъби от болка и се надигна. Който и да беше Голдман, беше ги изиграл майсторски.

Направи две-три крачки и падна сред счупените стъкла и боклуците.

Последната му мисъл, преди да изпадне в безсъзнание, бе облекчението, че Еди вероятно ще успее да се измъкне. Нищо не можеше да спре жилавия бивш агент.

Еди Сенг можеше само да се надява, че Хали и Голдман са в безопасност, тъй като самият той си имаше сериозни неприятности. Полицейският хеликоптер изръмжа над главата му и той изпрати два куршума към него, преди пилотът да го отдалечи. Снайперистът продължи да стреля. Куршумите се забиха в стената зад Еди и го принудиха отново да побегне. Стрелецът нагласи пушката си по-удобно и следващият откос се заби на сантиметър от краката на Еди.

Сенг се чувстваше като актьор на празна сцена. Нямаше никакво прикритие и бе само въпрос на време кога точно ще го уцелят. Пред него покривът свършваше с декоративен корниз, а отвъд него се намираше скелетът на новата постройка. Дори олимпийски състезател по дълъг скок не би могъл да скочи дотам. Кулата на крана, който бяха видели с Хали, беше по-близо, но пък там нямаше за какво да се хване.

Видя въжето на крана да се залюлява, но нямаше представа какво повдигат.

На този етап това бездруго беше без значение.

Втурна се енергично напред. Снайперистът пусна дълъг откос по петите му. Тъкмо преди да стигне до корниза, Еди видя, че кранът вдига палет с гипсови панели. Без да се колебае, стъпи за миг на корниза и се метна в празното пространство.

Полетя надолу и стомахът му се преобърна. Панелите бяха на четири метра под него и продължаваха да се издигат. Когато скочи на тях, глезенът му се изкриви и той едва не падна.

Успя да се хване за едно от въжетата, но теглото му наруши равновесието на товара, палетът се изкриви и панелите се плъзнаха. Еди стисна въжето и с другата си ръка в мига, когато двата тона панели се изсипаха. Полетяха надолу, сякаш гигантска ръка бе метнала тесте карти във въздуха.

Еди се залюля, успя да увие крак около въжето и се задържа.

Операторът на крана реагира бързо. Вместо да губи време и да го спусне бавно на земята, насочи празния пакет към недовършената сграда.

Огромната кука в края на въжето беше достатъчно тежка, за да разлюлее Еди и да го вкара в празната постройка. Той я пусна и падна на циментовия под. Работниците, които бяха наблюдавали каскадата му, се намираха няколко етажа над него. Щяха да са им нужни няколко минути, за да слязат по стълбите.

Еди закуца към ръба на сградата, където бе закачен улей за боклуци — метална тръба с диаметър около половин метър, която свършваше над голям зелен контейнер. Еди се вмъкна в нея, запъна здравия си крак в стената и започна да се спуска бавно. Единственото му притеснение бе, че някой горе може да пусне нещо след него.

Стъпи леко върху парчета цимент и разни железа. След секунди се измъкна от контейнера и тръгна през строежа. Всички смятаха, че все още е на третия етаж, и никой не му обърна внимание. Най-важното бе, че снайперистът наблюдаваше сградата, а не самотната фигурка, която вървеше през строежа.

Наблизо бе паркирана бетонобъркачка. Еди скочи на предния й калник и се хвана за голямото странично огледало, преди шофьорът да усети присъствието му. Залюля се през отворения прозорец, изрита мъжа в челюстта със здравия си крак и се настани на мястото му.

Бетонобъркачката вибрираше от въртенето на огромния барабан. Еди изблъска изпадналия в безсъзнание мъж на пода и подкара на първа скорост. Не чу виковете на изненаданите работници, но ги видя да тичат след бетонобъркачката.

Подкара камиона през строежа. От улея продължаваше да се стича цимент, сякаш бетонобъркачката бе механично чудовище, страдащо от диария. Хеликоптерът сигурно бе уведомил полицаите на земята за бягството му, тъй като няколко ченгета се втурнаха към телената ограда. Еди профуча през нея и разпръсна арабите като кегли за боулинг.

Завъртя волана и стоманеният улей се люшна като бейзболна бухалка, събори двама мъже и разби предното стъкло на една паркирана кола. Полицейска кола с виеща сирена се устреми след бетонобъркачката и когато я настигна и подкара до нея, Еди натисна спирачката и завъртя волана. Тежката машина размаза капака на патрулната кола и спука предните гуми и радиатора. Полицейската кола се извъртя напряко на тесния път и го блокира.

Движението разлюля улея на другата страна и той разби стъклата на друга кола. Продължи да се люлее напред-назад като метална опашка, като трошеше околните коли и държеше полицаите назад.

Еди ги видя да се прицелват в камиона, но огромният барабан отбиваше куршумите, а и той бързо увеличаваше разстоянието между себе си и преследвачите. Но проблемът му не бяха ченгетата, а хеликоптерът над главата му. Не можеше да избяга, ако наблюдаваха всяко негово действие и докладваха за положението му.

Когато излезе от квартала, улицата се разшири. Срещу него с почти сто километра в час се носеха още три полицейски коли. До тях фучеше и някакво бронирано возило и Еди предположи, че на него е монтирана картечница.

Натисна газта и когато наближи на двадесетина метра до полицейските коли, скочи на спирачката и завъртя волана. Предната броня удари задницата на голям камион за доставки и това бе достатъчно да наруши равновесието на бетонобъркачката. Тя се вдигна на външните си гуми и се преобърна настрани.

Еди стисна здраво волана, за да не се изсипе върху съседната врата, и закри лицето си с лакът, за да го предпази от летящите стъкла.

Ударът в земята бе достатъчно силен, за да разбие болтовете, които държаха барабана. Инерцията свърши останалото.

Единадесет тона стомана и цимент се затъркаляха по улицата. Две от полицейските коли реагираха бързо и се качиха на тротоара. Едната се заби в електрически стълб, а другата се размаза в стената. Бронираната кола и третата патрулка нямаха шанс. Барабанът размаза бронираната кола и откъсна купола й. Стрелецът щеше да бъде прерязан наполовина, ако не се бе скрил в последната секунда.

Барабанът издумтя на пътя, като напука асфалта, после удари полицейската кола и размаза задницата й.

Еди грабна джинсовото яке на шофьора и скочи през разбитото предно стъкло. Бетонобъркачката го скриваше от погледа на снайпериста, така че той си отпусна няколко секунди да избърше грима от лицето си и да нахлузи якето. Болката в глезена му бе нещо, което можеше да овладее, и той се отдалечи от камиона, без да куца. Измина няколко метра и спря да погледа заедно със зяпачите, които се бяха струпали да наблюдават преследването.

Когато полицията пристигна и започна да разпитва свидетелите, никой не му обърна внимание. Издирваха либиец, а не китаец, който при това не знаеше арабски. Еди бавно се отдалечи. Никой не го спря. Пет минути след като се обади на наетите бандити, седеше във вана, който се отдалечаваше от квартала.

На осем километра от строежа Тарик Асад се обади по мобифона си от фиата.

— Аз съм. Днес имаше полицейска акция. Ченгетата едва не ме пипнаха. Първо, разбери защо не бях предупреден. Това не трябваше да се случва. Хората от оня проклет кораб ми помогнаха да избягам. Тъкмо получавах информация от тях, когато ченгетата пристигнаха.

Вслуша се за миг, после каза:

— Внимавай с тона! Ти уреди засадата на крайбрежния път и там бяха твоите хора. И двамата видяхме копие от протокола благодарение на човека ни в полицията. Вместо да оставят другите коли да минават спокойно, твоите уж добре обучени мъже са тормозили шофьорите за подкуп. Не знам как американските наемници са успели да убият всичките, но го направиха. После взривиха „Хинда“, освободиха повечето ни затворници и разстроиха идеалния ни план. Какво? Да, освободили са ги. Товарният им кораб сигурно е бил закотвен на кея на въглищната станция. Нашите хора са видели потъването на празен вагон. Откъде да знам? Може корабът да е по-бърз, отколкото изглежда. Или пък хората в хеликоптера са били по-големи глупаци от онези, които изпрати да спрат пикапа. Трябва да изчезна от града — продължи той. — Всъщност трябва да изчезна от страната. Познавам пилот, който симпатизира на каузата ни. Ще го помоля да ме откара до мястото, където нашите хора издирват гробницата на Сюлейман Ал Джама, и ще поема контрол върху операцията. Въпреки пречките, изглежда, че всичко е наред. Фиона Катамора вече трябва да е в стаята за екзекуции, а полковник Хасад ми съобщи, че отрядът от мъченици е на път. Няма да говорим повече, преди работата да приключи. Аллах да благослови всички ни.

Прекъсна връзката и метна кодирания телефон на седалката до себе си. Винаги успяваше да сдържи емоциите си. Нямаше да издържи толкова дълго, ако не можеше да го прави. Днешното премеждие обаче го вбеси. Не излъга, когато каза, че имат шпиони и привърженици на всяко ниво от либийското правителство. Бяха го предупредили, че полицията наблюдава апартамента и службата му. Трябваше да му кажат и за нападението.

Изглежда, върховният водач Муамар Кадафи се нуждаеше от напомняне, че автономията му си остава ограничена.