Корсар

20.

Непозната аларма събуди доктор Джулия Хъксли. Каютата й се намираше до кабинета й и вратата между тях бе леко открехната. Алармата идваше от компютъра й. Тя погледна натам и видя, че екранът е оживял и осветява малкото й бюро.

Отметна завивките, прибра косата си на опашка и я стегна с ластика, оставен на нощното шкафче. Поради вродената си женска суета обичаше да спи в украсена с ръчно плетени дантели бяла сатенена нощница, която прилепваше по извивките й като втора кожа. Ако знаеше, че има възможност за спешен случай посред нощ, спеше с огромна тениска, но когато положението бе спокойно, обличаше някоя от любимите си сатенени нощници. Едва не я бяха разкрили няколко пъти, но тя държеше хирургическата си униформа до леглото и можеше да се преоблече за секунди.

Прекоси бързо каютата и се настани пред компютъра. Още преди да запали лампата, знаеше защо е изпищяла алармата. Един от чиповете за проследяване, имплантирани в краката на всички оперативни работници, бе спрял да изпълнява задачата си. Компютърът имаше няколко тона в зависимост от естеството на аварията. Най-често бе изхабяването на електрическия заряд, но това, което чу сега, я накара да изтръпне. Пронизителният електронен вой означаваше, че или чипът е свален, или собственикът му е мъртъв. Историята бе написана на монитора й. Чипът на Хуан Кабрило вече не предаваше местоположението му на позиционните сателити. Тя разгледа написаното на екрана и видя, че преди няколко часа Хуан е напуснал района на терористкия лагер и старата мина и се е отправил на юг с шест километра в час. Беше изминал почти двадесет и пет мили. Преди десет минути бе спрял и без предупреждение чипът му бе спрял да функционира.

Джулия посегна към телефона да се обади на Макс, но алармата внезапно спря. Чипът предаваше отново. Тя нареди на компютъра да провери системата, тъй като забеляза, че председателят не е помръднал. Проследяващите чипове бяха нова технология, и макар да не им бяха създавали проблеми, Хъкс знаеше, че не са абсолютно надеждни. Според системата Кабрило бе умрял за тридесет и осем секунди или чипът бе изваден от тялото му и после върнат в него.

Внезапно алармата запищя отново.

Бип, биип биип. Бип, биип. Бип, биип, биип. Бип.

Бип, биип, биип. Бип, биип биип, биип.

През хаоса от тонове й се стори, че разпознава определена схема. Увери се, че компютърът й записва всичко от чипа, и бързо се зарови в интернет, за да провери идеята си. Мина почти минута, докато дешифрира първите серии звуци.

„Събуди… се…“

Бип, биип, биип, биип. Бип, биип, биип. Бип, биип, биип, биип. „Хъкс…“

Хуан някак си прекъсваше сигнала от чипа и изпращаше съобщение със стария морзов код.

— Ах ти, хитро копеле — промърмори Джулия възхитено.

После алармата запищя продължително. Джулия протегна ръка към телефона и събори чашата си с моливи.

След като изминаха първите шест километра, Кабрило намери заслонено място, където да се скрият от слънцето. С новото му протеже Алана Шепърд трябваше да изчакат спускането на нощта, за да навлязат в пустинята. Посъветва я да поспи, а той се върна един-два километра назад, за да се увери, че следите им са заличени от вятъра. Знаеше, че мюсюлманите не държат кучета, дори и за проследяване, и бе сигурен, че никой няма да открие следите им поне за известно време.

Малко след залез тръгнаха отново. Хуан искаше да увеличи разстоянието между тях и лагера — усещаше, че след като им се наложи да спрат, той няма да успее да продължи много напред. Ако двамата бяха сами в пустинята призори, лешоядите щяха да започнат да кръжат над тях. Тъй като храната в пустинята никога не достигаше, лешоядите кръжаха над жертвите си в продължение на дни, докато ги чакаха да умрат. А това щеше да привлече вниманието на терористите. Ако арабите изпратеха патрул, особено хеликоптера, бързо щяха да ги открият.

Другото, за което трябваше да мисли, бе издръжливостта на Алана. Тя изглеждаше в по-добро състояние от останалите затворници, които бе видял, но все пак бе пострадала сериозно. Хуан бе откраднал няколко манерки от лагера и често й даваше да пие, но тя все пак бе силно обезводнена. А и не можеше да направи нищо относно къркоренето на стомаха й, за което тя не спираше да се извинява.

Към три сутринта Хуан разбра, че Алана е напълно изтощена. Можеше и да измине още около километър, но не се налагаше. Беше време да разчита на екипа си, а не на волята на Алана.

— Е, разкажи ми за разкопките — подкани я той, за да я разсее, като се настани на земята и облегна гръб на една от скалите, които им осигуряваха добро прикритие.

Досега почти не си бяха говорили, защото им се налагаше да вървят прекалено бързо.

— Отчайваща работа — отговори тя и отпи от манерката.

Въпреки свирепата жажда Алана притежаваше инстинкти за оцеляване и отпиваше малки глътки.

— Оригиналният източник сочи, че корабът на Сюлейман Ал Джама все още е скрит в пещера някъде наоколо, но не открихме никакви следи. Геологията тук е съвсем неподходяща за пещери.

— Възможно е указанията на този тип, Лафайет, да са били неточни и да сте претърсвали погрешно речно корито — каза Хуан и нави крачола на панталона си.

Алана се вторачи в титановия крак, но не каза и дума.

— Порязах се при бръснене — ухили се Кабрило.

— Трябва да използваш депилатоар — отвърна Алана развеселено, после продължи: — Третият и най-вероятен сценарий е, че арабските прислужници, които Лафайет споменава в дневника си, са се върнали в пещерата след смъртта на Ал Джама, откраднали са каквото са можели и са унищожили останалото.

— Това всъщност е най-невероятният сценарий — възрази Хуан, докато вадеше ножа от бойния си крак. — Ако са били лоялни към Ал Джама, уважението им би продължило и след смъртта му. За набожен мюсюлманин е по-вероятно да яде шунка за Великден, отколкото да оскверни гроб.

— Но мюсюлманите не ядат… А, загрях.

— Ако онова поколение слуги е запазило тайната на скрития кораб, сигурен съм, че той все още се намира някъде там.

— Не и където търсихме ние — отвърна Алана, после попита: — Ще успеем ли да спасим Грег Чафи?

Хуан я погледна в очите.

— Няма да те лъжа. С екипа ми имаме друг приоритет, по-важен от спасяването му. Съжалявам. Веднага след като изпълним мисията си, ще се върна в лагера. Обещавам.

— Търсите самолета на Фиона Катамора, нали? — попита Алана и прие мълчанието на Хуан като потвърждение. — Видяхме го да пада. Точно заради него с Грег и Майк прекосихме границата с Либия. И ние го търсехме.

— Това обяснява защо са ви затворили.

— Намери ни патрул. Те… те убиха Майк Дънкан. Застреляха го, защото се опита да ми помогне.

Хуан видя сълзите й на лунната светлина. Знаеше, че някои жени биха искали да ги прегърне и да ги успокои, но Алана Шепърд не бе от тях. Не се нуждаеше от съчувствието, а от помощта му. Уважението му към нея нарасна.

— Предстои важна мирна конференция — каза той меко. — Присъствието на Катамора там би гарантирало успех.

— Знам. Държавният департамент ме нае да намеря кораба на Ал Джама. Вярват, че оставените от него писания биха помогнали на Катамора по време на конференцията.

— Значи не става дума само за археология? — попита Хуан и Алана кимна. — Разкажи ми всичко от самото начало.

Алана му разказа за срещата си с Кристи Валеро и Свети Джулиан Пърлмутър в кабинета в Държавния департамент, за престоя си в лагера на археолозите и пленяването от граничния патрул.

— Познавам репутацията на Пърлмутър — каза Хуан, когато тя приключи. — Той вероятно е най-добрият историк на света и ако е убеден, че „Сокол“ все още е скрит в пустинята, мнението му е достатъчно добро за мен. Чудя се защо не е отнесъл случая в НМА. Мислех, че е един от консултантите им.

— Не знам. Никога не бях чувала за него. Останах с впечатлението, че е решил да се обърне към Държавния департамент заради дипломатическите последици.

— Все пак е трябвало да отиде в НМА — каза Хуан и се замисли за професионализма на хората от Националната морска агенция, с която работеше от години. — Имаш ли представа кои са останалите затворници в лагера?

— Не — призна Алана. — Грег може би има. Той знае арабски. С изключение на времето за хранене бях далеч от мъжете, а никоя от жените не говореше английски или поне малко испански.

— Друга загадка за друго време — промърмори Хуан. — Сега е време да повикаме кавалерията.

Разкопча колана и си смъкна панталона. Кабрило бе енигма за Алана още от първия миг, когато го бе видяла, и вече нищо, което правеше, не я изненадваше. На прасеца му имаше широк два сантиметра червен белег.

Без дори да си поеме дъх, Хуан го сряза с ножа си. От раната потече тъмна кръв.

— Какво правиш?! — уплашено възкликна Алана.

— В крака ми има чип за проследяване — отговори Хуан. — Мога да го използвам, за да сигнализирам на хората ми да дойдат да ни приберат.

Пъхна два пръста в разреза и стисна зъби от болка. След секунда извади устройството — малък черен пластмасов предмет с размера и формата на евтин дигитален часовник. Избърса го в ризата си, изчака безмълвно тридесет секунди и го притисна към крака си. Повтори действието, после задвижи чипа по-бързо и замърмори:

— С… Ъ… Б… У… Д… И… С… Е… Х…

Като пустинен дух, изникнал от земята, призрачна фигура прескочи скалистия парапет, който скриваше Хуан и Алана, хвърли се върху Хуан и чипът отхвърча във въздуха. Костеливи пръсти се впиха във врата на Кабрило.

С кървяща рана в крака и смъкнат до коленете панталон Кабрило бе почти напълно обездвижен. Мръсното същество изръмжа гърлено и се опита да забие колене в гърдите му. Остри нокти одраха кожата му.

Пистолетът бе в джоба на смъкнатия панталон, а ножът — далеч от обсега му. Хуан отдръпна глава назад и после я заби в носа на нападателя си. Разстоянието не бе достатъчно голямо, за да му счупи костите, затова трябваше да се задоволи със струите кръв, които потекоха по лицето му, и воя от силната болка.

Кабрило се завъртя по корем и изтласка тялото си нагоре. Съществото отлетя от него и се удари в скалата. Хуан се претърколи и грабна ножа си. Бе готов да го метне към проснатия призрак, когато осъзна две неща. Нападателят му бе изключително слаб и лек, а и бе облечен със същите парцали, каквито носеха затворниците в лагера. Беше прекалено късно да спре отлитането на ножа, но успя да промени ъгъла и острието се заби във варовика на сантиметър от главата на мъжа.

От нападението бяха изминали едва пет секунди. Алана бе успяла само да вдигне ръце към устата си и нищо повече.

Хуан въздъхна.

— Мили боже — ахна Алана. — Грег каза, че двама затворници избягали преди няколко дни. Върнали в лагера само един.

Хуан се запита какви ли са шансовете да се натъкнат на единственото живо същество в радиус от тридесет километра и реши, че всъщност са доста големи. С Алана бяха поели по най-лекия път, за да увеличат разстоянието. Това бе най-логичният избор и затворникът бе постъпил по същия начин.

Очевидно те се бяха движили по-бързо от него, което не бе изненадващо, като се имаше предвид мизерното му състояние. Чудо бе, че мъжът въобще бе успял да стигне дотук.

Хуан застана до затворника и протегна ръка към Алана да му подаде манерката.

— Пий — каза на арабски. — Няма да те нараним.

Под мръсотията и небръснатата от седмици или дори месеци брада Кабрило видя, че мъжът е горе-долу на неговата възраст, с широко чело и голям нос. Бузите му бяха хлътнали от глад и жажда, а очите му бяха помътени. Но бе имал силата да стигне толкова далеч и да извърши обмислено нападение. Хуан бе впечатлен.

— Справи се добре, приятелю — каза му той. — Спасението ни е наблизо.

— Ти си саудитец — прохърка мъжът, след като изпи половината вода от манерката. — Познавам акцента ти.

— Не. Научих арабски в Рияд. Всъщност съм американец.

— Слава на Аллах.

— И на пророк Мохамед — добави Хуан.

— Вечен мир за него. Спасени сме.

— Ние?