Корсар

33.

Хуан гледаше вълните. Беше гледка, от която никога не се изморяваше. За него океанът беше загадка и величие, обещание за онова, което лежи зад хоризонта. Можеше да се наслаждава на тихите спокойни води на тропическа лагуна или на свирепата ярост на азиатски циклон и на ужасяващите му вълни. Морето беше едновременно сирена и враг, а двойствеността му само засилваше любовта на Кабрило към него.

Когато създаде Корпорацията, му се стори съвсем логичен избор да направи базата й на борда на кораб. Това им осигуряваше подвижност и анонимност. Но и бе тайничко доволен от факта, че се нуждаят от кораб като „Орегон“, за да може да си доставя подобни удоволствия.

Вятърът шепнеше леко, а вълните се разбиваха нежно в корпуса на кораба. Далеч от брега въздухът беше чист и имаше солен аромат, който му напомняше за детството му по бреговете на Южна Калифорния.

— Капитане, извинете — каза някой. — Неприятно ми е да ви безпокоя, но исках да ви благодаря още веднъж, преди да си тръгнем.

Хуан се обърна. Пред него, издокаран с костюм, предоставен от Работилницата за вълшебства, стоеше бившият външен министър на Либия. Беше протегнал ръка.

Кабрило я стисна.

— Не е необходимо.

Искаше да се увери, че освободените затворници ще напуснат „Орегон“ през деня. Имаше пълно доверие в кораба и екипажа си, но никой капитан не обича да спуска хора със спасителни лодки, а нощта увеличаваше рисковете. Кабрило погледна надолу към масата хора на палубата.

Не бяха успели да снабдят всички с нови дрехи, затова много от тях носеха парцалите, с които бяха избягали от затвора. Поне бяха имали възможност да се нахранят и изкъпят. Няколко души му помахаха, после всички се присъединиха към тях. Чуха се радостни викове.

— Всички щяха да загинат, ако не бяхте вие — каза министърът.

— Животът им е достатъчна благодарност — отвърна Хуан. — Ще поддържаме връзка с моряците, които изпращам с вас, така че ще знаете какво точно се случва. Надявам се да успеем да ви приберем на зазоряване. Ако нещо се обърка, хората ми ще ви отведат в Тунис. От там ще можете да отидете където поискате.

— Аз ще се прибера у дома — решително каза либиецът. — И някак си ще си върна работата.

— Как бяхте арестуван? Гами ли нареди това?

— Не. Министърът на правосъдието. Мой политически съперник. Един ден съм министър на външните работи, а на следващия ме натъпкват във ван и Гами получава службата ми.

— Кога стана това?

— На седми февруари.

— Какъв беше Гами преди? Работил е за вашето министерство, нали?

— Той иска хората да вярват в това. Не знам с какво се е занимавал, преди да заеме поста ми, но не работеше в министерството. От това, което подочух, разбрах, че успял да си уреди среща с президент Кадафи. А това никак не е лесно. На следващия ден бе съобщено, че аз съм арестуван, а Гами бе назначен на мястото ми.

— Възможно ли е той да разполага с нещо срещу Кадафи?

— Не можеш да изнудваш човек който е президент до живот.

— Чакайте малко.

Хуан стъпи на мостика и натисна бутона на монтирания на стената микрофон. Дежурният офицер в оперативния център се обади след секунда.

— Направи ми една услуга — каза Кабрило. — Провери международната преса за всяко престъпление, включващо либийски граждани. Върни се около месец преди седми февруари тази година.

— Какво подозирате? — попита министърът, когато Хуан се върна при него.

— Не назначаваш непознат човек на подобна длъжност без причина.

Хуан ужасно искаше да се обади на Овърхолт и поне да настоява да убедят вицепрезидента да не присъства на приема довечера.

— Все още не знам дали Гами е свързан със Сюлейман Ал Джама, но му нямам доверие. Изигра страхотно представление в дипломатическите кръгове, а уреждането на мирната конференция е страхотно постижение… — замислено почна Хуан и изведнъж млъкна.

— Какво има?

— Моментът и фактът, че вие сте бившият министър — отговори Кабрило. — Не е случайно, че се намирахте в терористичния лагер, ръководен от Ал Джама. Между него и Гами има връзка. Убеден съм в това.

— Капитане, трябва да разберете нещо за страната ми, с което не се гордея. Подслонявали сме много терористи, които са тренирали в земята ни. А и често сме им позволявали да използват политически затворници.

— Мислех, че правителството ви се отрече от тероризма.

— Така е, но много хора не са съгласни с тази политика. Министърът на правосъдието е един от тях. Знам, че и в миналото е помагал на Ал Джама.

— Значи според вас Гами не е престъпник?

— Неприятно ми е да го призная, но е възможно. А аз имам безброй причини да мисля лошо за него. Присвои си работата ми и дори сега живее в къщата ми.

Интеркомът на мостика изпищя. Хуан пристъпи напред и натисна бутона.

— Нещо ново?

— Нищо зашеметяващо. Бързото проучване показа двама либийци, арестувани за контрабанда на хероин в Амстердам, един убит в тежка катастрофа, при която загинали и още четирима души в Швейцария. Либиец, живеещ в Унгария, бил арестуван за домашно насилие, а друг — за опит за убийство на магазинер в Тунис.

— Добре, благодаря — каза Хуан и се обърна към министъра. — Задънена улица.

— Какво мислехте?

— Честно казано, не знам.

Под тях кранът спусна четиридесетместната спасителна лодка, за да могат бегълците да се натоварят в нея през портичката в парапета на кораба. Щеше да се наложи да претоварят лодките, за да свалят всички бивши затворници от „Орегон“. Те бяха напълно затворени и можеха да издържат дори на ураган благодарение на дизайна на корпусите си, така че най-лошото, което бегълците щяха да преживеят, бе теснотията.

Хуан се ръкува с министъра за втори път.

— Късмет.

Кабрило загледа как и последните либийци се качиха на лодките и кимна на Грег Чафи, който не бе щастлив, че го изпращат с тях. Но пък и Хуан не бе доволен, че Алана Шепърд бе потеглила с Линда и останалите зад гърба му.

След секунди лодката се отдалечи от „Орегон“.

Втората лодка се присъедини към първата. Двете щяха да останат заедно през нощта и, ако всичко бе наред, щяха да се върнат навреме за закуска.

Хуан се качи в тайния асансьор към оперативния център и се настани на мястото си. Все още нямаше план как да осъществят приближаването си към „Сидра“, нито как да избегнат потапянето му след спасяването на Катамора. Единият ъгъл на главния монитор показваше участъка на радара. Поради изумителните възможности на „Орегон“ либийците нямаха представа, че са наблюдавани, и се носеха спокойно на около миля от брега. Единственият друг кораб наоколо бе супер танкер, който вероятно пътуваше да натовари нефт в Ал Завия.

Кабрило си погледна часовника. Дипломатическият прием в дома на Али Гами трябваше да започне след около час. Гостите сигурно вече бяха на път. Пълната тъмнина щеше да настъпи два часа по-късно. Луната щеше да изгрее след полунощ, а това ограничаваше възможностите им.

За да се разсее, Кабрило провери в интернет информацията от полицейските протоколи, свързани с либийци. Катастрофата в Швейцария бе кошмарна. Три от жертвите били толкова лошо обгорени, че се наложило да ги идентифицират по стоматологичните им картони. Либиецът, студент, бил идентифициран, тъй като шофирал кола под наем.

Хуан огледа още няколко протокола и се замисли за разговора си с бившия външен министър. Намери снимката на министъра на правосъдието на Либия и се намръщи. Мъжът беше грозен, с огромен нос, свински очички и някакво кожно заболяване, от което лицето му изглеждаше покрито с буци.

На всичкото отгоре бе претърпял тежко нараняване. Половината му долна челюст липсваше, а присадената кожа бе осеяна с белези. Официалната му биография твърдеше, че раната била в резултат на американските бомбардировки над Триполи през 1986 година, но след известно ровене в базата данни на ЦРУ Кабрило узна, че министърът бил пребит почти до смърт от ревнив съпруг, на когото сложил рога.

Ухили се. Сравни информацията с впечатленията си от бившия външен министър. Този човек бе изискан. Бе загубил службата си, бе затворен и принуден да върши тежка физическа работа, но все пак не обвиняваше Гами, че е организирал цялата работа. Изглеждаше по-разстроен от факта, че сега Гами живее в къщата му.

— Сигурно е страхотно място — промърмори Хуан.

Нужни му бяха няколко минути да открие в интернет статия за дома на Гами и адреса му. После вкара позиционните координати в „Гугъл Земя“. Компютърът показа къщата след миг. Хуан скочи от стола си толкова бързо, че стресна останалите в оперативния център. Натисна бутона на интеркома и извика:

— Макс, ела веднага. Имаме проблем.

После отново се вгледа в сателитния образ. Къщата се издигаше насред пустинята, на километри от каквито и да било постройки. Беше оградена с висока стена. Частният път правеше кръг под издадения навес. От едната страна имаше облицован със стъкла солариум, а задните ливади представляваха лабиринт от жив плет. На покрива имаше огромна сателитна антена.

Хуан бе видял този образ за първи път преди четиридесет и осем часа.

В този момент разбра всичко. Нападението беше планирано за довечера. Ал Джама искаше да го извърши преди конференцията, за да покаже символично, че мирът въобще не е имал шанс. Понеже познаваше склонността на терориста към театралничене и любовта му към обезглавяванията, Хуан бе сигурен какво ще сложи начало на атаката. Представи си нежния врат на Фиона Катамора и мъж, застанал над нея с ятаган.

Затвори очи и острието профуча надолу.