Корсар

21.

Хуан не предаде отново след първото си обаждане до Джулия, затова Макс реши да изпрати Линда, Линк и Марк към последните му координати. Минаха два часа, докато триото стигне до района. Ханли се намираше в оперативния център. Компютърът на „Орегон“ поддържаше позицията им, така че нямаше нужда от повече от един дежурен, но се бяха събрали десетина мъже и жени. Единствените звуци бяха от жуженето на климатика и отпиването на кафе. Ерик Стоун седеше в контролната станция, а Джордж Адамс — в оръжейната на Мърфи. Пилотът бе впечатляваща фигура с елегантната си униформа и красиво лице. Адамс бе един от най-добрите играчи на покер на кораба и единственото, което издаваше нервността му, бе подръпването на мустака му. Със скоростта, с която го правеше тази вечер, сигурно скоро щеше да остане без него.

Главният монитор показваше тъмнината преди зазоряване. Леко оцветяване се забелязваше на изток не толкова светлина, колкото липсата на пълна тъмнина. По-малък екран показваше напредъка на Прасето. Блестящите точици, представляващи Прасето и последната позиция на Хуан, бяха на милиметри една от друга.

Всички се стреснаха, когато телефонът звънна. Техникът, седнал в комуникационната станция на Хали Касим, погледна към Ханли. Макс кимна и си сложи слушалките.

— Ханли слуша — каза той небрежно, тъй като не искаше да разсмее Хуан с тревогата си.

— А, Макс. Лангстън Овърхолт съм.

Макс изсумтя раздразнено.

— Хващаш ни в много лош момент, Ланг.

— Надявам се не е нещо сериозно.

— Знаеш ни. Винаги е сериозно. Е, завършваш нощта или започваш отрано?

Във Вашингтон бе полунощ.

— Честно казано, вече не знам. Всичко се сля в един от най-дългите дни в живота ми.

— Сигурно е лошо тогава — отвърна Макс. — Все пак си в компанията още от времето на кубинската ракетна криза.

— Тогава бях толкова млад и зелен, че дори не ми даваха кода за началническата тоалетна.

Макс Ханли и Лангстън Овърхолт произлизаха от двете крайности на американския живот. Бащата на Макс бе работник в самолетен завод, а майка му — учителка. Медалите му от войната във Виетнам бяха спечелени със смелост и способности. Овърхолт, от друга страна, бе роден в семейство с толкова стари пари, че смятаха Астор за парвеню. Той бе резултат на дванадесет години частно училище, четири години в Харвард и три в правен факултет. Но двамата се уважаваха взаимно.

— Е, сега пък една от тоалетните е кръстена на теб — засмя се Макс.

— Радвай се на здравата си простата, докато можеш, млади приятелю.

— Какво става?

— Либийците съобщиха, че пилот на нощни тренировки забелязал, нещо в пустинята близо до границата с Тунис. Изпратили патрул и открили тайна база, екипирана с хеликоптер „Хинд“. Мястото било атакувано. Хеликоптерът бил унищожен и май няма оцелели.

— Да, възнамерявах да ти разкажа за това. Нашите хора се натъкнаха на него. Свалиха го и видяха, че е модифициран за ракети въздух-въздух, по-точно… — той погледна към Ерик, който бързо му прошепна: „Ейпекс“. — … „Ейпекс“. Руско производство.

— По дяволите, Макс, трябваше да ми го кажеш, когато ти съобщих, че професор Бъмфорд е отвлечен.

— Не се обиждай, Ланг, но ти ни нае да намерим Фиона Катамора. Смятам всичко друго за странично.

Заподозря, че Овърхолт се опитва да овладее гнева си, тъй като не проговори поне тридесет секунди, но не се притесни. ЦРУ наемаше Корпорацията, защото нямаше към кой друг да се обърне. А как се изпълняваха мисиите зависеше само от него и Хуан.

— Прав си. Съжалявам. Понякога забравям, че можете да действате със свобода, за която само мога да си мечтая.

— Не се тревожи. Каква е работата с хеликоптера?

— Либийците твърдят, че намерили компютър, заровен под командната палатка или каквото е останало от нея.

Макс отвори уста, за да каже, че хората му са огледали мястото, но знаеше, че огледът им е бил повърхностен.

— И какво има в компютъра? — попита вместо това.

— Информация, че хеликоптерът е свързан със Сюлейман Ал Джама, както и за създаването на терористки лагер под носа на либийците чрез фиктивна компания, която уж отваряла отново стара въглищна мина.

Макс и Ерик Стоун се спогледаха многозначително. Точно този въпрос бяха обсъждали предишната вечер.

— Как се сдобихте с това? — попита Макс.

— Нарочно изтичане на информация до шефа на ЦРУ в Триполи Джим Кублики. Връзката му е колегата му от АБД…

— Агенцията по безопасността на Джамахирията. Знаем кои са. Колко добър е източникът?

— Ако вземем предвид сътрудничеството на либийците относно мирната конференция и помощта им за откриването на самолета на Катамора, доста добър.

— Или пък е номер. Проклетите либийци може да са замесени.

— Не и според остатъка от новините ми.

— Макс — прекъсна ги дежурният. — Обаждане от Прасето.

Макс погледна главния монитор. Точиците, представляващи Прасето и позицията на Хуан, се бяха слели.

— Чакай една секунда, Ланг — помоли Макс, после се обърна към дежурния. — Свържи ме.

— Добро утро, Макс.

От тона на Хуан Ханли разбра, че председателят е добре.

— Задръж линията, Хуан — каза той и се върна към Овърхолт. — Продължавай, Ланг.

— Какво беше това?

— Нищо. Просто Хуан се обади. Може да почака. Каква е новината, която ще ме убеди, че това не е работа на АБД или някоя друга тайна организация?

— Либийците ще ударят лагера след около два часа. Джим Кублики е в една от военновъздушните им бази и вече навлича пилотска униформа, за да ги придружи. Ако това не е достатъчно, възможно е Фиона Катамора да е в базата в момента. Освен това компютърът ги снабдил със следи към самия Ал Джама. Хеликоптерът и останалото оборудване били вкарани в страната с помощта на корумпиран пристанищен лоцман, казва се Тарик Асад. Досието му показва, че работи на пристанището от пет години, но преди това няма нищо. Нито училищни документи, нито служебни досиета. Кръгла нула. Вярват, че името на Асад е всъщност легенда на Ал Джама, и вече са на път да го заловят.

Макс и Ерик се спогледаха ужасено.

Хуан и останалите се намираха на около четиридесет километра от терористкия лагер. Имаха достатъчно време да се покрият преди нападението на либийците. Ужасът на двамата мъже се дължеше на факта, че Еди Сенг и Хали Касим следяха Тарик Асад от нощта, когато „Орегон“ спусна котва. Хуан не се доверяваше на Бебето, кипърската им връзка, затова бе наредил на най-добрия си оперативен служител, Еди Сенг, и на единствения арабин, Хали Касим, да наблюдават Асад.

С изключение на факта, че Асад пръскаше страхотни суми по любовниците си из целия Триполи, не бяха открили нищо подозрително. И затова решиха, че престрелката край пътя през първата нощ е само съвпадение. Сега Макс осъзна, че Асад им е устроил капан още в самото начало.

А в зависимост от това колко широка щеше да е мрежата на АБД за залавянето му, Еди и Хали можеха да попаднат в нея.

Ханли най-после успя да проговори.

— Ланг, новината ти променя напълно тактиката ни. Трябва да обсъдя положението с Хуан, защото може да си имаме страхотни неприятности.

— Добре. Дръж ме в те…

Макс не го изслуша, а се прехвърли на другата линия.

— Хуан, чуваш ли ме?

— Не знам дали още искам да говоря с теб — отвърна Кабрило с престорено обиден глас.

— Имаме проблеми, приятелю.

Сериозният глас на Макс унищожи веселото облекчение на Кабрило от спасяването му.

— Какво става?

— Либийците ще атакуват лагера, където бяхте, след два часа. Мислят, че Катамора може да е там, затова ще проведат едновременно опит за спасяване и акция за унищожение. На всичкото отгоре ще арестуват Тарик Асад, защото той е Сюлейман Ал Джама.

— Ами мината? — попита Хуан.

— Не съм сигурен — призна Макс. — Защо?

Кабрило не отговори. Ханли познаваше добре председателя и знаеше, че в момента прави труден избор.

— По дяволите — промърмори Хуан, после каза твърдо: — Първата ни задача е да съобщим на Еди и Хали да внимават.

— Ерик вече се зае с това.

— В този лагер има поне двеста терористи. Ако Фиона Катамора е там, което е съвсем възможно, нищо не може да им попречи да я убият. Либийците ще имат нужда от двадесет-тридесет минути да обезопасят лагера, предостатъчно време някой да забие куршум в главата й. Трябва да изравним шансовете.

— Как?

— Мисля по въпроса. Къде се намирате?

— На сто и двайсет километра от брега.

— И разполагаме с два часа?

— Горе-долу.

— Добре. Макс, не искам да ръмжиш за скъпоценните си двигатели. Трябва да пристигнете тук колкото се може по-скоро. Нареди на Джордж Адамс да е готов за излитане.

— Аварийна енергия! — извика Макс. — Пълен напред. Към кея на въглищната станция… Не се тревожи, Хуан, ще ви изкараме от там.

Проснат на задната седалка на Прасето, където Линк шиеше крака му под местна упойка, Кабрило погледна към предната, където седеше либийският затворник, спасен от него и Алана. Казваше се Фодл. Солните таблетки и литрите вода, които бе изпил, вече го бяха съживили.

— Да, ще ни спасите — каза Хуан. — Всички до един.