Корсар

10.

Полираните месингови врати на асансьора се отвориха на долната палуба на „Орегон“ и Хуан Кабрило усети пулсиращия ритъм в гърдите си. Но не революционните двигатели причиняваха пулсирането в застлания с мокет коридор, а ужасно скъпата стереосистема на Марк. За Хуан музиката, гърмяща от единствената каюта в тази част на кораба, звучеше като редица експлозии, придружени от вой на биещи се котки. Воят се надигаше и спадаше без отношение към ритъма и на всеки няколко секунди се чуваха диви крясъци.

Вкусът на Марк Мърфи към музиката, ако това въобще можеше да се нарече музика, бе причината, поради която в тази част на „Орегон“ нямаше други каюти.

Кабрило спря пред открехнатата врата. Членовете на Корпорацията получаваха щедри суми, за да обзаведат каютите си както искат. Тази на Хуан бе облицована с различни видове екзотична дървена ламперия и наподобяваше повече на английски замък, отколкото на каюта. Франклин Линкълн, който бе израснал в бедност по улиците на Детройт и бе прекарал двадесет години във флота, обзаведе своята с легло, шкаф и гардероб. Остатъкът от парите му отиде за изработен по поръчка „Харли Дейвидсън“. Каютата на Макс представляваше миш-маш от различни мебели, които изглеждаха купени от вехтошарски магазин.

Следваха Марк и партньорът му в престъпленията Ерик Стоун. Стаята на Ерик бе фантазията на всеки смахнат компютърджия с всички съществуващи на света видеоигри. Стените бяха украсени с плакати на красиви момичета и казина. Подът бе застлан с антистатична гума, кръстосана от километри кабели. Леглото му беше разхвърляна купчина одеяла и чаршафи в единия ъгъл.

Марк бе последвал стила на минималистите. Стените бяха в приглушено сиво, както и мокетът. Едната стена представляваше видеоекран с почти шест метра диагонал, съставен от десетки плоски екрани. Имаше две кожени кресла, двойно легло и скрин. Доминираха тонколоните. Четири се издигаха на повече от два метра височина и напомняха за музея „Гугенхайм“ в Билбао, Испания, проектиран от Франк Гери. Мърф твърдеше, че острите ъгли в системата влияели на звука. Като се имаше предвид боклукът, който слушаше, Хуан не можеше да разбере как младият оръжейник прави разлика.

Мърф и Стоун стояха пред екрана и разглеждаха сателитните образи, предоставени от Лангстън Овърхолт. Докато „Орегон“ плаваше към Либия, Кабрило бе сключил договор с Овърхолт да действа като спасителен екип под прикритие и бе заръчал на хората си да мислят за това, което ще намерят, след като стигнат до местоназначението си. Освен това бе изискал от Лангстън да му предостави сателитните образи, с които бе сигурен, че Националната разузнавателна служба се бе сдобила само часове след изчезването на Катамора.

Марк и Ерик бяха настроили специалния софтуер да им помогне в търсенето на образа на свален самолет. НРС разполагаше с десетки опитни специалисти, които вършеха същата работа, при това с помощта на много по-добър и нов софтуер от този на неговите хора, но Хуан бе убеден, че те ще намерят сваления самолет първи.

Светна лампата, за да привлече вниманието им, и Мърф насочи дистанционното към уредбата и спря музиката.

— Благодаря — каза Хуан. — Кажи ми какво слушаш, за да не би да си купя диска по погрешка.

— „Драйфащите музи“ — отвърна Мърфи невъзмутимо.

— Е, няма да допусна чак такава грешка.

Марк носеше съдрани джинси и тениска с надпис „Педро президент“. Косата му бе тъмна рошава грива, но за изненада на Хуан бе обръснал пършивите космалаци, които наричаше брада. Ерик беше с обичайните си бежови панталони и закопчана риза.

Кабрило попипа брадичката си и каза:

— Крайно време беше да се отървеш от тая перушина.

— Момичето, с което си говоря в интернет, каза, че изглеждам по-добре без брада.

Самоувереността на Марк се бе върнала след порицанието на председателя заради грешката му в Сомалия. Сам Прайър, раненият механик, каза, че не хранел лоши чувства към Мърф, но щял да го използва като личен прислужник, докато не излезе от клиниката.

— Умно момиче. Ожени се за нея. Е, какво открихте досега? Чакай. Преди да отговориш — какво е това?

И посочи на екрана мястото, където Сахара се срещаше със Средиземно море, на около осемдесет километра от Триполи и предградията му. Крайбрежната ивица по принцип беше права, но точно в този район морето навлизаше в сушата в идеално оформен правоъгълник. Очевидно беше нещо, изработено от хора — и беше огромно.

— Нов вид приливна електростанция — отговори Ерик. — Появи се в Мрежата преди около месец.

— Не мислех, че Средиземно море има достатъчно високи приливи — отбеляза Хуан.

— Няма, но тази електростанция не разчита на приливите. Мястото, на което е построена, е тесен залив, много по-дълбок от обичайните за района. Построиха висока стена в устието му и го пресушиха. После разшириха пресушения залив и го направиха много по-широк и дълбок. И изградиха шлюзове. По време на прилив водата се влива през тях, тръгва надолу по тръбите и завърта турбините.

— Не звучи логично. Нали старият залив ще се напълни с вода. Не ми пука колко дълбок са го направили.

— Забравяш местоположението — ухили се Ерик. Когато бе прочел за проекта, той интуитивно бе схванал номера. Хуан се вторачи в него неразбиращо и Ерик добави:

— Пустинята.

Председателят внезапно загря.

— Изпарението. Гениално.

— Резервоарът трябва да е колкото се може по-широк. Изчислили точното количество изпарения, за да проектират точния размер. Докато слънцето залезе, изкуственото езеро е вече празно. После приливът се надига, водата се влива през шлюзовете и цикълът се повтаря.

— Ами…

— Солта? Откарват я с камиони нощем и я продават на Европа за обезледяване на пътищата. Напълно обновима чиста енергия плюс няколко милиона годишно от продажбата на сол.

— Има обаче един потенциален проблем — намеси се Марк. — С времето допълнителното изпарение може да промени посоката на вятъра.

— В доклада, който четох, пише, че това ще е без значение — каза Ерик, за да защити проекта от вродената параноя на приятеля си.

— Докладът е написан от италианската компания, изготвила проекта. Естествено е да твърдят, че това няма да има значение, но не съм толкова убеден.

— Не е наш проблем — обади се Хуан, преди Марк да навлезе в поредната си теория за конспирация. — Нашият проблем е да открием самолета на държавния секретар. Разполагате ли вече с нещо?

Мърф надигна кутия „Ред Бул“ и изгълта половината, преди да отговори.

— Значи, имаме няколко сценария. Първо, самолетът е експлодирал във въздуха в резултат на механична повреда, като онзи на ТУА8ОО над брега на Лонг Айланд, или е бил уцелен от ракета, също като ТУА8ОО, в зависимост от това на кого вярваш. Ако случаят е такъв, останките може да са разпръснати на над сто километра, като вземем предвид скоростта на самолета и височината на полета.

— Ще е почти невъзможно да забележим нещо от останките, без да знаем поне приблизително къде е станало събитието — каза Ерик, бършеше очилата си в ризата си.

— Знаем кога са умрели транспондерът и връзката — посочи Марк. — Бързото пресмятане на курса, скоростта и очакваното време на пристигане на международното летище в Триполи води до извода, че самолетът се е разбил близо до границата с Тунис, а останките му са в Либия.

— Това ли разглеждате? — попита Хуан и посочи пустинята на монитора.

Мърф поклати рошавата си глава.

— Не, вече го проверихме и няма нищо. Видяхме изоставен пикап и много следи от гуми, оставени вероятно от граничните патрули, но не и самолет.

— Това е добра новина — каза Хуан. — Самолетът не се е взривил във въздуха.

— Добра и лоша — обади се Ерик. — След като не знаем природата на събитието, е много по-трудно да разберем какво точно се е случило. Дали кислородната система се е повредила и е убила екипажа, а самолетът е продължил да лети, докато му свърши горивото? Ако е така, може да е паднал на седемстотин километра на изток от Триполи, вероятно дори в Средиземно море. Или пък може двигателите да са отказали. Ако се е случило това, самолетът може да е летял много километри безмоторно, преди да падне.

— Но това не обяснява мълчанието на радиото — напомни Кабрило. — Екипажът щеше да докладва за повреда.

— Знаем — съгласи се Марк. — Но все пак трябва да разследваме всяка възможна теория, за да определим района за претърсване. Не е много вероятно радиото и двигателите да откажат по едно и също време, но са се случвали и по-странни неща. Знаеш ли, я накарай ФБР да говори с хората, които са обслужвали самолета за последно. Може пък да става дума за саботаж.

— ФБР вече действа.

— Трябва да проверят и екипажа на самолета. Някой може да е член на Ал Кайда или нещо подобно.

— Екипажът се състои от персонал на военновъздушните сили — възрази Хуан. — Съмнявам се, че тъкмо те са заплаха за националната безопасност.

— ЦРУ твърдеше същото за Олдридж Еймс. Сигурен съм, че и ФБР е вярвало на Робърт Хансен.

Въпреки огромния си интелект, а може би тъкмо заради него, Мърф обичаше да посочва чуждите грешки.

— Няма причина някой тип от военновъздушните сили да не може да бъде подкупен. Може дори да е откарал самолета в някоя отдалечена либийска база и в момента там да измъчват държавната секретарка. — Погледна вдъхновено Ерик и продължи: — Готов съм да се обзаложа, че са я вързали на дъската за водни мъчения. Нали и ние правим същото с типовете в Гуантанамо. Или пък са закачили електроди за…

— Хайде да не прибързваме — прекъсна го Хуан решително.

— Извинявам се — обади се Ерик, макар да бе мълчал по време на изблика на Мърф. — Е, добре. Ако и двата двигателя са умрели, пресметнахме скоростта, височината и спускането с петстотин метра в минута. Това ни дава район от приблизително осемдесет морски мили.

— Този район ли е на екрана? — попита Кабрило.

— Не точно — отговори Ерик.

Марк изпревари следващите думи на приятеля си.

— Да, трябваше да разгледаме сценария с едновременната повреда на двигателите и радиото, но бързо го отхвърлихме и измислихме нещо по-добро.

Хуан вече започваше да губи търпение с двамата гении, но се сдържа. Знаеше, че Мърф и Ерик умират да си покажат интелекта, и не искаше да ги лишава от удоволствието им.

— И какъв е отговорът?

— Опашката на самолета е паднала.

— Или поне част от нея — добави Ерик.

— Структурна повреда в опашката би повредила радиоантените, което обяснява мълчанието — обясни Марк. — А в същото време може да повреди и транспондера.

— В зависимост от степента на повредата — продължи Ерик — самолетът все още може да прелети известно разстояние. Ще е много нестабилен, а пилотът ще има минимален контрол. Опасността идва от факта, че „Боинг 737“ няма способността да изхвърля гориво. Трябва да лети в кръг, за да изгори излишъка, или да рискува да се спусне прекалено тежко.

Хуан отвори уста, но Марк бе предвидил въпроса му.

— Заредили са в Лондон, когато спрели за бърза среща с английския министър на външните работи. Според моите изчисления са имали достатъчно гориво да летят още час след прекъсването на връзката.

Кабрило кимна.

— Дори с намален приток са можели да продължат още няколкостотин километра.

— Но не са го направили — каза Ерик. — Ако бяха, щяха да опитат да се приземят аварийно в Триполи.

— Звучи логично. Тогава къде са, по дяволите?

— Комбинирахме двата сценария. Откъсване на опашката и повреда на двигателите — гордо отвърна Марк. — Възможно е. Твърде невероятно е, но може да се случи. Това стесни района до около сто и петдесет квадратни километра. Намерихме едно потенциално място, но се оказа геологическо образувание с формата на самолет — обясни той, после посочи екрана. — А ето тук намерихме това.

Хуан пристъпи напред. Екранът показваше планински район, почти недостъпен за друго, освен хеликоптер или солиден джип. Марк натисна един бутон на дистанционното и приближи образа.

— Ето го — прошепна председателят.

Самолетът бе близо до един връх. Поне това, което бе останало от него. Останките бяха разпилени на километър или повече по склона. Хуан видя следите по земята, където се бе ударил, преди да се издигне отново, да се просне по корем и да се разкъса. Огън бе изгорил земята на половината път между втория удар и мястото с повечето останки. Единият двигател лежеше на тридесетина метра от самолета. Хуан не видя втория.

— Има ли нещо, което да подсказва за оцелели? — попита той, макар да знаеше отговора.

— Съжалявам, шефе — отговори Ерик. — И да има оцелели, не са направили нищо, за да дадат сигнал за помощ. Господин Овърхолт каза, че ще получим нови сателитни снимки след десет часа. Ще ги сравним с тези и ще видим дали нещо се е променило. Но погледни сам. Не изглежда вероятно някой да оцелее в подобна катастрофа и пожар.

— Прав си. Знам. Просто не ми харесва. Фиона Катамора беше от най-добрите. Мръсна работа е да загине по този начин. Особено в навечерието на мирната конференция.

Мисълта, че Катамора е мъртва, натежа като камък в стомаха му.

— Слушайте, момчета, свършихте добра работа с намирането на самолета — продължи Хуан. — Изпратете точните координати на моя компютър, за да мога да ги предам. Няма смисъл да губим времето на правителствените специалисти да издирват самолета, след като вече сме го намерили. Сигурен съм, че Ланг ще иска да разследваме мястото, преди да съобщим за него на либийците. Между другото, те къде търсят?

— На сто и петдесет километра от там — отговори Марк. — Ако искаш да чуеш моето мнение, просто се преструват, че търсят. Знаят, че разполагаме със сателити, и се мотаят, докато нашето правителство не им каже къде да търсят.

— Вероятно си прав — съгласи се Хуан. — Както и да е, трябва да се доберем до там, а не можем да използваме хеликоптера, така че изгответе маршрут за Прасето.

Хуан можеше да си представи ужаса, който бяха изпитали жертвите в мига преди самолетът да се забие в планината. Зачуди се какви ли са били последните мисли на Катамора.

След час седеше сам в каютата си, вдигнал крака на бюрото и хванал кубинска пура. Наблюдаваше как димът се вие лениво към тавана. Всичко за пристигането им в Триполи следващата нощ бе подготвено. Беше се свързал с Бебето — сенчест посредник в Никозия, Кипър. Никога не се беше срещал с него лично, но Бебето имаше връзки из цялото Средиземноморие и срещу определена сума бе уредил митническите формалности за разтоварването на Прасето. Също така бе извадил визи за Хуан и екипа, който щеше да го придружи в планината. Лангстън настояваше да се уверят, че Катамора е мъртва.

Хуан не се радваше на мисълта, че трябва да се ровят из останките на самолета, но знаеше, че трябва да са сигурни.

Погледна отново сателитната снимка, която лежеше на бюрото. Нещо в катастрофата го притесняваше, но не можеше да определи точно какво. Извади няколко снимки на самолетни катастрофи от интернет и не видя очевидни разлики. Нямаше и две еднакви, но все пак нещо в тази го тормозеше.

Хуан знаеше перфектно арабски и не бе чудно, че беше прекарал известно време в Либия, докато работеше за ЦРУ. Двете мисии, на които бе изпратен, не бяха особено сложни. Едната бе да помогне на либийски генерал и семейството му да избягат от страната. Другата бе тайна среща с учен, който твърдеше, че работи по програмата за ядрено оръжие на Кадафи. Оказа се, че типът не разполага с полезна информация, така че не излезе нищо. Хуан хареса хората, с които се запозна, и усети, че не си падат много по правителството си, но са прекалено уплашени, за да го признаят. Но пък такъв беше животът в полицейска държава.

Зачуди се дали това се е променило. Наистина ли Либия се отваряше към Запада, или все още гледаха на САЩ като на врагове? Доколкото знаеше, в коридорите на властта имаше различни мнения. Но той бе взел решение. Нямаше да повярва, че случилото се със самолета на Катамора е инцидент, докато не чуе записите от черната кутия. И нямаше да повярва, че тя е мъртва, докато не види резултатите от ДНК пробите, които Лангстън искаше да съберат.

Навремето в ЦРУ Хуан бе чудесен агент, тъй като имаше отлични инстинкти и им се доверяваше. С Корпорацията постигна още повече успехи по същата причина.

Нещо не беше наред и той бе твърдо решен да разбере какво.