Корсар

19.

На сладкото му личице бяха изписани решителност и удоволствие. Въпреки лютивия хлор очите му бяха отворени. Капки вода висяха по дългите му извити мигли. Тялото му се извиваше в ритъм с ритащите му крака, надуваемите възглавнички около ръцете му се удряха в брадичката му.

Алана стоеше в плиткия край на басейна, а Джош плуваше към нея, докато тя бавно отстъпваше назад. Той знаеше играта и щеше да се ядоса, ако се измори, преди да стигне до нея, или да се ухили гордо, когато стигне до очакващите го ръце.

Тя притисна гръб в циментовия ръб на басейна. Джош бе само на няколко метра от нея, ухилен триумфално. Знаеше, че ще се справи. Внезапно енергията му се изпари и лицето му потъна във водата. Алана се опита да се отблъсне от стената, но кожата и банският й бяха залепнали за цимента и плочките.

Джош изскочи на повърхността, давеше се. Очите му се ококориха паникьосано, малкото му телце се разтресе от кашлица. От устните му потекоха вода и слюнка.

— Мамо! — успя да извика той, преди главата му отново да се скрие под повърхността.

Алана протегна ръце, но не можа да го достигне. Не можеше да помръдне. Навсякъде имаше хора, проснати на шезлонги или седнали на ръба на басейна и потопили крака в прохладната вода. Тя се опита да извика за помощ, но от устата й не излезе и звук.

Джош спря да се мята. Въздългата му коса се разпери около главата му. Ръцете му бяха свити в малки юмручета, сякаш се опитваше да се задържи на повърхността. А Алана не можеше да направи нищо.

Филтърната система на басейна го отдалечаваше все повече от нея. Ръцете я заболяха от опъването напред, в главата й пулсираше нечовешка болка. Това бе наказанието й, задето бе лоша майка.

Детето й умираше.

Тя умираше.

И би приела подобна съдба, но действителността бе много по-жестока. Събуди се от кошмара.

Болката в главата бе от удара, нанесен й от един от пазачите. Ръцете я боляха, защото я повлякоха за тях от опашката, където преди секунди бе сипвала рядка каша в тенекиените чинии на останалите затворници. Гърбът й бе изтръпнал, понеже я влачеха бързо по грубия чакъл.

Друг пазач изкрещя на онзи, който я удари. Той спря и я пусна на земята. Тя не обърна внимание на бързите арабски думи, които си размениха двамата. Просто лежеше неподвижно и се надяваше да я забравят.

Образът на давещия се Джош, създаден от въображението й, за да добави още повече мъка в кошмарното й съществуване, бе като тъпа болка в гърдите й. Сега синът й бе на единадесет, а не петгодишното хлапе, което виждаше в кошмара си, и бе отличен плувец.

Разправията между пазачите се ожесточи, намеси се и трети. Алана знаеше, че той е от старшите в лагера. Думите му прекратиха скандала в миг. Онзи, който я бе ударил, я срита в ребрата, за да става, и й махна да се върне на мястото си в бюфета за затворниците. Всички прислужници бяха жени, а хората, които хранеха, бяха най-вече мъже, измъчени от жега и глад, с хлътнали бузи и увиснали на мършавите им тела дрипи.

Алана бе тук от по-малко от седмица, а повечето нещастници страдаха от месеци. Не изглеждаха по-добре от малкото освободени от нацистките концлагери.

Тя се върна на мястото си и жената до нея й промърмори нещо на арабски.

— Съжалявам, не разбрах — извини се Алана.

Жената, очевидно доста дебела навремето, ако се съдеше по увисналата по врата й кожа, посочи към очите на Алана, а после към масата. Май се опитваше да й каже да не поглежда към пазачите. Или поне Алана разтълкува жеста й така. Или пък трябваше да се съсредоточи върху работата си. Каквото и да бе, когато следващият затворник пристъпи към нея, тя вдигна очи само колкото да види чинията, която държеше в треперещата си ръка.

След като получеха храната си и чаша гореща вода, затворниците ядяха на земята. Неколцина имаха късмета да облегнат гърбове на една от старите постройки. Сградите бяха дву- и триетажни, с ръждясали метални покриви. Стените бяха от талашит, изкривен и нацепен от слънцето и жегата. От другата им страна имаше релси, на които стояха няколко вагона и два локомотива, единият не по-голям от пикап. За разлика от сградите и вагоните, локомотивите бяха по-нови, макар и прашни. Малко по-надолу по линията, която изчезваше зад един завой в планината, се издигаше огромна структура от ръждясала стомана със стари конвейерни ленти и метални улеи, изкривени и увиснали тъжно.

Не й бе нужно дълго време, за да се сети, че това е стара мина, а затворниците се трудят, за да я отворят отново. Групи от по-здравите пленници отиваха всяка сутрин да работят по релсите на север, а останалите се трудеха в огромната яма в дъното на долината. Единственото оборудване, което използваха, бе висок кран, монтиран на релсова платформа, и един-два булдозера. Всичко друго се извършваше на ръка под зорките погледи и бързите юмруци на пазачите.

Внезапно затворниците зашумяха и се обърнаха на изток. Приближаваше някаква кола.

Беше патрулен пикап. На покрива му беше монтирана картечница. Когато се приближи, Алана забеляза на капака му някаква купчина. След малко видя, че е тялото на мъж. Беше гол, тъмната му кожа бе почервеняла от изгаряне и се белеше зловещо. Очевидно и животно се бе добрало до трупа, защото по ръцете и гърдите му имаше кървави резки. Лицето му бе на каша.

Патрулът бе докарал избягал затворник.

Пикапът спря до масите и вратата до шофьора се отвори. Мъжът, който изскочи, заговори капитана на охраната. Той на свой ред се обърна към затворниците. Алана нямаше нужда да разбира езика, за да знае, че ги предупреждава какво се случва с онези, които се опитат да избягат. После мъжът извади нож, преряза въжетата, които държаха трупа, и се отдалечи. Тялото падна на земята, а мухите, които се въртяха над чиниите с храна, внезапно си намериха по-апетитно блюдо.

В стомаха на Алана нямаше достатъчно храна, за да повърне. Тя се сви, подпря ръце на коленете си и се сгърчи конвулсивно. Когато се изправи, някакъв пазач я гледаше с интерес.

След половин час храненето приключи. Алана и останалите жени започнаха да почистват тенекиените чинии с пясък. Не че затворниците бяха оставили много по тях. Едно от основните средства, които пазачите използваха, за да държат всички в подчинение, бе почти пълният глад.

Върху Алана падна сянка и тя хвърли поглед към останалите жени, без да вдига глава. Те не отместваха поглед от работата си. Внезапно силна ръка я вдигна на крака и я завъртя грубо. Беше пазачът, който я бе ударил. Стоеше достатъчно близо до нея, за да усети миризмата на тютюн в дъха му и да види, че надали е на повече от двадесет. Очите му я гледаха безжизнено. Не гледаше на нея като на човешко същество.

Останалите пазачи гледаха встрани. Бе сключена сделка. Алана Шепърд принадлежеше на този тип за колкото дълго му се искаше.

Тя се опита да го изрита с коляно в слабините, но той бързо се отдръпна. Похотливото му изражение не се промени дори когато я шамароса по бузата, която вече бе насинена и подута.

Алана отказа да се разплаче или да припадне. Стисна зъби и преодоля болката. Пазачът заби костеливите си пръсти в рамото й и я задърпа настрани.

На стотина метра имаше порутена барака. Половината й покрив липсваше, а стените й бяха изкривени като хълбоците на стар кон. Вратата висеше на една панта. На прага пазачът бутна силно Алана напред и тя се просна на пода. Знаеше какво предстои, бе изтърпяла подобно мъчение веднъж в колежа и се бе заклела, че никога няма да позволи да се случи отново. Завъртя се с лице към пазача и събра пръст и камъчета в ръка.

Той се втурна напред и ритна китката й. Ръката й изтръпна и пръстите й се отвориха. Мръсникът промърмори нещо на арабски и се засмя.

Алана отвори уста да изпищи, а той внезапно се просна върху нея. Едната му ръка затисна носа и устата й, другата се плъзна под дрехата й. Тя се замята под тежестта му и се опита да го ухапе по пръстите, но не успя. Държеше я здраво прикована към земята. Тя не можеше да си поеме дъх. Ударът му бе изкарал въздуха от дробовете й, а ръката му запушваше носа и устата й. Зави й се свят и тялото й я предаде. Движенията й се забавиха. Безсъзнанието се спусна над нея като черна сянка.

Внезапно се чу рязко изпукване и тя успя да се завърти и да си поеме дъх. Видя над себе си ръката на мъж и тила на нападателя си. Пазачът бе свален от нея. Тя вдиша дълбоко. Арабинът се отпусна на сантиметри от лицето й. Ако това въобще бе възможно, смъртта бе вдъхнала малко живот в немигащите му очи.

До нея коленичи пазачът, който я бе наблюдавал в трапезарията. Беше прекършил врата на изнасилвача с голи ръце.

Заговори й с успокояващ глас. Нужни й бяха няколко секунди, за да осъзнае, че разбира думите му. Говореше на английски.

— Няма страшно — каза й. — Пламът му охладня. Завинаги.

— Кой сте вие?

Мъжът свали кефията си. Беше по-възрастен от останалите пазачи, кожата му бе обветрена от години, прекарани на открито. Едното му око беше кафяво и насълзено, а другото — яркосиньо.

— Хуан Кабрило. Ако искаш да живееш, двамата с теб трябва веднага да изчезнем оттук.

— Не разбирам.

Хуан се надигна и й протегна ръка.

— Не е нужно да разбираш. Просто трябва да ми се довериш.

След като цяла нощ се бе промъквал през долината към строителната площадка, достъпът до нея се оказа учудващо прост и лесен. Пазачите имаха заповеди да пазят хората да не избягат. Никой не им бе казал да държат хора, облечени като тях, навън.

Когато на закуската след сутрешната молитва го попитаха защо е тук, той отговори, че бил изпратен от другия лагер като наказание задето се провалил на тренировъчната площадка. Младежът, който го разпитваше, повярва и не каза нищо повече.

И така Хуан се превърна в част от пейзажа — още един арабин с камуфлажна униформа и със скрито от карираната кефия лице. Трябваше да е много внимателен. По време на търкалянето с лавината бе изгубил една от кафявите си лещи. Другата изми колкото се можеше по-добре със слюнка, но всеки път, когато примигнеше, имаше чувството, че търка роговицата си с шкурка. Окото му не спираше да сълзи.

Прекара сутринта, като се оглеждаше зорко и без да се отдалечава от останалите пазачи, за да не привлича внимание. Бързо разбра, че се намира в трудов лагер и че затворниците са живели в него от доста време, ако се съдеше по състоянието им, или просто не са били в добра форма, когато са ги докарали тук. Последното бе по-вероятно, тъй като не изглеждаше да са свършили много работа.

След няколко часа осъзна, че точно това е важното. Тези хора не бяха докарани да вършат работа. Дупките, които бяха изкопали в дъното на долината, изглеждаха случайни, а не поръчани от минен инженер. Явно задачата бе просто да държат затворниците изтощени и гладни, но да не ги убиват. Поне засега.

Това го накара да се замисли за секретар Катамора. Все още не се знаеше дали е жива, или мъртва.

Докато слушаше разговорите на пазачите, си състави мнение за мястото. Чу всички възможни арабски акценти, от жаргона на мароканските коптори до правилния градски говор на образован в университет саудитец. Идеята му, че терористите са насъбрани от целия Близък изток, бе потвърдена от вавилонската смесица от диалекти и акценти.

По-късно през деня се приближи достатъчно до палатката на началника на лагера, за да го чуе как говори по радиото, или по-вероятно по сателитен телефон. Поспря за миг, уж за да върже обувката си, на две крачки от пазача пред палатката. Беше сигурен, че чу името на Сюлейман Ал Джама. Но знаеше, че трябва да изчезне оттук, преди пазачът да се настрои подозрително.

По време на обяда осъзна, че не всички затворници са араби. Забеляза светлокож мъж с рядка руса коса. Слънцето го беше изгорило ужасно. После един от пазачите удари жена от прислугата и Хуан видя, че и тя не е от местните. Беше дребна, с късо подстриган бретон под шала, а очите й бяха искрящо зелени. Можеше и да е туркиня, но нещо му говореше, че е американка.

Не престана да я наблюдава и когато нападателят й се върна да отмъсти за унижението си от сгълчаването пред останалите, реши да се намеси.

Кабрило носеше това, което наричаше „бойния“ си крак — протеза, изработена в Работилницата за вълшебства на Кевин Никсън с помощта на главния оръжейник на „Орегон“. В пластмасовия прасец беше скрита телена гарота, която можеше да използва, но искаше да избегне кръвта, както и малък пистолет „Кал Тек“. Оръжието нямаше заглушител, така че остана в джоба му, а той просто прекърши врата на арабина.

— Май нямам избор — каза Алана, хвана протегнатата ръка на Кабрило и се изправи.

Бараката бе достатъчно далеч от останалата част от лагера и никой от пазачите не я виждаше ясно. Арабите предполагаха какво става вътре и никой не си правеше труда да я наблюдава. Хуан предпазливо изведе Алана, изкачиха ниския хълм зад бараката и залегнаха. Кабрило огледа лагера, за да види дали някой е забелязал изчезването им.

Всичко изглеждаше нормално.

След няколко минути той реши, че е безопасно да потеглят на път. Спуснаха се по другия склон и се отправиха към пустинята.

Според Хуан разполагаха поне с час, преди някой да потърси изчезналия пазач, а когато преброяха затворниците, способни да прекършат нечий врат, щяха да открият, че всички са си на мястото. Объркването щеше да забави изпращането на патрули. А и след като се отдалечаха от лагера, нямаше защо да се притеснява от преследване. Беше видял изпълнението с беглеца по време на обяда и бе разбрал, че пазачите оставят пустинята да свърши работата вместо тях и чакат лешоядите да ги отведат до плячката им.

Вероятно след един-два дни щяха да изпратят патрулна кола, която да потърси кръжащи в небето лешояди.

А тогава той възнамеряваше вече да лежи в медната вана в каютата си на „Орегон“ с питие в едната ръка и кубинска пура в другата. А тъй като бе загубил сателитния си телефон, на крака му щеше да има превръзка.