Корсар

36.

Посланик Чарлз Муун се проваляше в една от основните си задачи тази вечер — президентът лично го бе помолил да се погрижи вицепрезидентът да не пие много на приема в дома на министър Гами.

Вицепрезидентът притежаваше пълната липса на самоконтрол на алкохолиците, но не и издръжливостта им, а вече бе изпил четири чаши шампанско през тридесетте минути, откак бяха дошли. Човек можеше да го разбере, ако знаеше, че къщата вероятно ще е обект на терористко нападение, но администрацията смяташе, че не могат да доверят подобна информация на вицепрезидента, ако искат планът им да проработи.

Муун остави собственото си недокоснато шампанско на една мраморна масичка и избърса потните си длани в смокинга си. До него вицепрезидент Донър стигна до края на неприличен виц. Десетината гости около тях се смълчаха за миг, после се разсмяха учтиво. Прессекретарката му, която изпълняваше ролята на негова дама за приема, го дръпна настрани, преди да започне следващия виц.

Муун се възползва от възможността да огледа елегантната зала. Изолираната къща на министър Гами беше зашеметяваща. Бе построена от камък и напомняше на мавърски замък, огромен и безопасен. Главният вход под навеса бе висок три етажа. Изискани парапети от ковано желязо обграждаха горните етажи, а стълбището бе широко поне седем метра. На средната площадка бе настанен оркестър, който свиреше класическа музика с лек арабски аранжимент.

На колкото и да бе впечатляваща, къщата направо бледнееше в сравнение с важните гости. Муун преброи поне десетима държавни глави сред издокараната тълпа. В единия ъгъл, под драматично осветена палма, израелският министър-председател говореше с ливанския президент. В другия край на стаята иракският министър-председател споделяше нещо с иранския външен министър.

Муун очакваше тези хора да общуват любезно на подобен прием — все пак бяха политици и дипломати, — но имаше чувството, че става дума за нещо по-силно. В помещението се долавяше оптимизъм, че мирната конференция ще бъде успешна.

А после мрачният глас в главата му задуши кратката му радост. Първо трябваше да преживят нощта.

Най-голямата група стоеше около Али Гами близо до облицован с мозайка фонтан. Двамата мъже срещнаха погледи за момент и Гами вдигна чашата си — тържествен жест, който Муун разтълкува като салют към най-важната гостенка, пропуснала приема.

Фиона Катамора беше главната тема за разговор тази вечер. Муун бе дочул, че Кадафи, с цивилен костюм вместо с любимата си униформа, ще произнесе реч за загубата й.

Телохранителят на Муун, облечен в смокинг под наем, го потупа по ръката и кимна към входа на съседната стая. Сгушена далеч от погледите, близо до тавана бе монтирана видеокамера.

— Преброих пет досега — каза телохранителят.

— За безопасност?

— Или за поколенията. Можеш да се обзаложиш, че в момента работят и са готови да запишат нападението. Също така забелязах, че плазменият телевизор във всекидневната е нагласен временно. Кабелите му са залепени за пода, а не минават под персийския килим. По този начин всички ще станат свидетели на обезглавяването. А и ще се скупчат един до друг и ще се превърнат в удобни мишени. Мисля, че представлението ще е двустранно, тъй като видях до телевизора и малка уебкамера.

— Наистина ще се случи, нали?

— Това е планът им, но не се тревожи. Знаем какво правим.

— Успяхте ли да разберете кои са истинските охранители и кои са терористите?

— Терористите са още навън. Хората, планирали нападението, знаят, че не биха успели да останат дълго под прикритие.

Телохранителят може и да изпитваше увереност, но наблюдаваше внимателно смесените с гостите либийски агенти.

Муамар Кадафи изкачи няколко стъпала, за да се издигне над тълпата. Държеше безжичен микрофон. Оркестърът замълча, а гостите се обърнаха към него, за да чуят речта му за Фиона Катамора.

Либийският лидер бе прочут със склонността си към дрънкане, също като Фидел Кастро. След първите пет минути Муун спря да го слуша.

Вече бе избърсал потните си ръце два пъти и знаеше, че ако си свали сакото, петната под мишниците му сигурно ще са чак до колана му.

Телохранителят до него изглеждаше съвсем спокоен.

В тъмната пещера Ерик опипом смени пълнителя на автомата. Бяха му останали само още два. Рамото му пулсираше в ритъм с препускащото му сърце, а не бе имал възможност да се погрижи за него. Лепкава кръв се стичаше чак до пръстите му.

Друга граната удари точно под планшира на „Сокол“ и падна на земята. Експлозията бе заглушена от корпуса, но залюля кораба към кея. Този път сухото дърво се запали веднага, а те не можеха да направят нищо.

— Щом стане достатъчно светло, ще се превърнем в идеални мишени — кисело отбеляза Марк.

Линда Рос вече различаваше определени очертания в мрака. Знаеше, че Мърфи е прав. Тъмнината ги беше пазила досега, но когато огънят се разгореше и светлината му изпълнеше пещерата, предимството щеше да е на страната на терористите. Въпросът бе дали да чакат и да се надяват да се справят някак си с нападението, или да търсят друг изход.

Взе решение в мига, когато осъзна ограничените им възможности.

— Добре, ще се покрием с кратка стрелба. Марк, Ерик, вземете Алана и скочете на кея, после се отдалечете от входа. Опитайте се да намерите отбранителна позиция. Ще ви отпусна тридесет секунди аванс. После ще ги обстрелям отново и ще се присъединя към вас.

Придвижиха се бързо до парапета на „Сокол“. Пожарът още не бе осветил цялата пещера, но виждаха на пет-шест метра разстояние. Трупът на терорист лежеше проснат на земята пред тях. Черното петно под гърдите му бавно се просмукваше в пръстта.

— Огън! — нареди Линда.

Отекна мощен залп, който обсипа камъните и пръстта, взривени навремето, за да запечатат входа към пещерата.

Веднага щом изпразниха пълнителите, Марк и Ерик вдигнаха Алана под мишниците. Линда продължи да стреля зад тях, за да задържи враговете. Тримата скочиха на кея. Алана почти падна и ако Ерик не я бе хванал, щеше да се подпре на зловещо обгорените си ръце.

Приведен ниско, Марк ги поведе напред, протегнал ръце пред себе си. Докосна задната стена на пещерата, обърна се надясно и започна да опипва неравната повърхност. Алана не можеше да сложи ръка на камъните, но Ерик я държеше за рамото, за да й помага.

Вървяха опипом около двадесет и пет метра. Ожесточената престрелка зад тях продължаваше.

Марк рискува да светне с фенера си за миг. Намираха се в края на кея. Точно пред тях бяха струпани въжета, вериги в плетени кошници и дъски. Това, което привлече вниманието му, бе входът към странична пещера. На скалата над него бе монтиран метален прът. От него висяха парцали от плътните бродирани завеси, които навремето бяха осигурявали усамотение на човека вътре.

— Може и да се уредим — каза Марк и тримата влязоха в новата пещера.

Ерик бързо дръпна завесите и смени пълнителя. Марк предпазливо освети помещението.

— Невероятно — прошепна Алана благоговейно, за момент забравила болката в ръцете си и престрелката зад тях.

Подът на пещерата бе застлан с пухкави килими. По стените висяха гоблени. От едната страна имаше две легла, едното грижливо оправено, а другото разхвърляно. Мебелировката включваше няколко скрина и голямо писалище, върху което бяха подредени мастилници и пера. Дървеният плот бе инкрустиран със седеф. На пода около писалището и по рафтовете на съседния шкаф бяха струпани книги. Инкрустиран коран стоеше на почетно място до вехта библия.

До библиотечката имаше натъпкана със сандъци ниша. Капакът на един бе отворен и когато Марк насочи лъча в процепа, вътре проблесна злато.

Той се опита да види дали зад сандъците има отвор, но те бяха наредени толкова плътно, че не можеше да види, без да ги отмести. Опита да бутне горния настрани, но той не поддаде. Ако беше пълен със злато като долния, сигурно тежеше поне петстотин кила.

Марк подаде фенера на Алана и тя го пъхна под мишницата си, тъй като не можеше да го хване с ръка.

— Няма изход — каза Марк. — Но пък хубавото е, че ще умрем богати. В тая ниша има поне стотина милиона в злато.

Стрелбата отвън продължаваше. Линда сигурно се придвижваше към тях, тъй като не чуваха нейното оръжие над зловещото тракане на калашниците на терористите. Кърмата на „Сокол“ избухна в пламъци, които стигнаха до тавана на пещерата и бързо я изпълниха с дим.

Ерик непрестанно шепнеше: „Марко“ в тъмнината и накрая чу очакваното: „Поло“.

Линда се вмъкна в пещерата много преди стрелците да осъзнаят, че е изчезнала.

— Е, споделете добрите новини — каза тя.

— Богати сме — отвърна Марк. — Има и лоша обаче: в капан сме.

Двата кораба се намираха толкова близо един до друг, че стрелбата бе невъзможна. Бяха попаднали в смъртоносно патово положение. „Орегон“ използваше размера и мощността си, за да избутва либийската фрегата към брега. Когато корпусите се сблъскваха, по-малкият кораб завиваше надясно, за да не бъде размазан. От време на време някой смел и готов на самоубийство терорист изскачаше на палубата и се опитваше да изстреля нова ракета към „Орегон“, но картечниците го прерязваха, преди да се прицели. Двете ракети, които терористите все пак успяха да изстрелят, профучаха над кораба.

В коридорите на фрегатата цареше суматоха. Въздухът бе задимен от пожара в предната част на кораба. Виеха аларми, крещяха мъже.

Всичко това бе музика в ушите на Фиона Катамора, която лежеше окована за рамката на леглото в една офицерска каюта. Нямаше представа какво се случва, но разбираше, че хората, които я бяха отвлекли, си имат сериозни неприятности.

Знаеше, че е качена на борда на кораб след полета с хеликоптера от лагера на джихадистите. Усети аромата на соления въздух през качулката, с която бяха покрили главата й, а после долови и разбиването на вълните в корпуса. Не знаеше на какъв кораб се намира, докато не чу изстрелите от оръдията.

Не се изненада, че Сюлейман Ал Джама бе успял да се уреди с либийски боен кораб — вероятно целият екипаж бе от неговата организация.

Експлозии разтърсваха фрегатата и при всеки взрив настроението й се повишаваше. Не се заблуждаваше, че ще оживее, но американският флот щеше да гарантира, че престъпниците няма да получат шанс да се радват на победата си.

Особено силна експлозия разлюля кораба и предното оръдие замлъкна. Фиона разбра, че американският кораб е взривил един от главните оръдейни куполи на либийската фрегата.

Вратата на каютата рязко се отвори. Пазачите й носеха шалове, за да скрият чертите си, а на гърбовете им бяха преметнати калашници. Закопчаха ръцете й зад гърба и безмълвно я изведоха.

Униформените моряци не ги и поглеждаха — бяха прекалено заети със спасяването на кораба си.

Когато Фиона видя черното платно, окачено на задната стена в залата, където я вкараха, видеокамерата и мъжа с огромния ятаган, устните й сами започнаха да шептят молитва. В стаята имаше и други терористи, но не и либийски моряци. Един стоеше зад камерата, друг близо до него настройваше сателитната връзка. Останалите маскирани мъже бяха там в ролята на свидетели. Фиона позна бежовите им униформи от пустинната база. Мъжът с ятагана бе облечен в черно.

Колоните на алармата в трапезарията сигурно бяха изключени, но воят й все пак се чуваше, макар и приглушено.

— Вместо да те спаси — каза палачът на арабски — този кораб само ускори екзекуцията ти.

И се вторачи в Катамора. Тя отвърна решително на погледа му.

— Готова ли си да умреш?

— В името на мира — отвърна тя, като се помъчи да говори спокойно. — Бях готова да умра още в мига, когато схванах идеята.

Оковаха я на стол, поставен пред черното платно. Подът бе застлан с найлонови чаршафи. Завързаха й устата, за да й попречат да каже прощалните си думи.

Палачът кимна на оператора и той започна да снима. Камерата се фокусира върху Фиона за момент, за да се увери, че публиката знае кой точно ще умре. После палачът застана пред нея и вдигна инкрустирания си ятаган.

— Ние, слугите на Сюлейман Ал Джама, заставаме пред вас днес, за да отървем света от още една неверница — прочете той от напечатан лист. — Това е нашият отговор на кръстоносците, които искат да ни наложат покварата си. От тази неверница дойдоха най-ужасните им лъжи, затова тя трябва да умре.

Фиона си наложи да не обръща внимание на дрънканиците му и чу само собствения си глас в главата си: „Отче Наш, който си на небесата…“

Видът на простреляните му другари сви сърцето на Кабрило, но нямаше начин да се върне при тях. Вместо да обмисля оттеглянето си, той реши да се впусне в битката сам. Никой от либийските моряци не му обърна внимание. Благодарение на терористите на Ал Джама, които използваха кораба за база за екзекуцията на Фиона Катамора, непознатото лице не беше тревожна гледка. Хората, които се движеха из кораба, бяха прекалено заети със собствените си задачи. Когато един пожарникарски екип се втурна към него, Хуан спря и залепи гръб за стената, както би постъпил всеки обучен моряк.

— Ела с нас — извика водачът на екипа, без да спира.

— Имам заповеди от капитана — отвърна Хуан през рамо и се затича в обратната посока.

Намери стълбата и взе стъпалата през три. На следващата палуба се устреми право към трапезарията. Пред вратата стояха двама въоръжени пазачи. Единият гледаше вътре, а другият погледна Кабрило, но реши, че е член на екипажа, заради униформата му.

Ако Хуан се нуждаеше от потвърждение, че на борда има терористи, вече го имаше. Тези типове с кефиите и калашниците определено бяха терористи.

Чу от трапезарията глас, който тъкмо казваше:

— … убиха жените и децата ни в домовете ни, бомбардираха селата ни и оскверниха повелята на Аллах.

Това му беше достатъчно. С ледена ярост, родена от дългите години битки, той смъкна автомата от рамото си. Очите на единия терорист се ококориха, но това бе единствената реакция, за която председателят му отпусна време. Оръжието му изгърмя и преряза телата на двамата араби. Кръвта им опръска стената.

Хуан се движеше толкова бързо, че му се наложи да срита настрани още гърчещите се тела, за да влезе в трапезарията. Шестима въоръжени мъже стояха вдясно от него, извън обсега на монтираната на триножник камера. Още двама се намираха близо до камерата, а трети стоеше пред нея, стиснал лист хартия в едната си ръка и ятаган в другата.

Фиона Катамора седеше зад него. Устата й бе вързана, но очите й гледаха смело и ясно.

Кабрило осмисли видяното за половин секунда. Палачът трябваше да се премести, за да нанесе удара си, а мъжете до камерата бяха оставили оръжията си на пода.

Хуан се плъзна на колене, за да си осигури по-добра позиция за стрелба, и откри огън по шестимата терористи. Двама се проснаха на пода, преди да осъзнаят, че е нахлул през вратата. Третият умря, докато се опитваше да се прицели в него. Половината череп на следващия отлетя и опръска околните с мозък и кръв.

Кабрило прикова останалите двама към стената с куршумите си и се завъртя към онзи с ятагана. Типът обаче имаше най-бързите рефлекси, които Хуан бе виждал. Само четири секунди бяха изминали от първия изстрел. Всеки нормален човек би прекарал половината от това време в осмисляне на случилото се.

Но не и типът с ятагана.

Той се задвижи още в мига, когато погледът на Хуан мина покрай него за първи път — вдигна високо ятагана, извъртя се грациозно и замахна към голия врат на Катамора още преди последният терорист да падне.

Възбуден от прилива на адреналин, Хуан го гледаше като на забавен кадър. Завъртя дулото на автомата, но знаеше, че е прекалено късно. Все пак стреля, а от отсрещната страна на трапезарията операторът измъкна пистолет от кобур, който Кабрило не бе видял.

Свирепа болка избухна в главата на Хуан и светът стана черен.