Корсар

11.

Оказа се, че връзката им е лоцманът, натоварен със задачата да вкара „Орегон“ в пристанището на Триполи. Беше непринуден мъж, среден на ръст, с къдрава коса, която започваше да се прошарва. Веждите му бяха гъсти и сключени, а един от предните му зъби бе счупен. Когато не говореше, непрестанно прокарваше език по зъба, което наведе Хуан на мисълта, че го е счупил наскоро. В ъгъла на устата му имаше и лека синина, която потвърждаваше подозрението му.

Лоцманът обясни, че поел работата, тъй като му трябвали пари, за да се погрижи за огромното си семейство. Зет му наскоро загубил работата си като строител в Дубай и цялото му семейство се нанесло в къщата му. И двамата му родители били живи, слава на Аллах, но му изяждали по-голямата част от парите. А и му предстояло да плати за две сватби. На всичкото отгоре често му се налагало да помага на лели, чичовци и братовчеди.

Цялата тази информация бе споделена през времето, което им бе нужно да стигнат до каютата на Хуан.

— Наистина сте почтен човек, господин Асад — каза Хуан възпитано.

Не вярваше и на дума от чутото. Подозираше, че допълнителните мангизи отиват за издръжката на любовница и че или тя, или жена му наскоро го е халосала достатъчно силно, за да му счупи зъба.

Лоцманът размаха цигарата си и огънчето проблесна в здрачната каюта. Слънцето беше залязло, а Хуан бе запалил само слабата лампа на бюрото си. Беше се дегизирал — тъмна перука, очила и марли в бузите, за да му придадат подпухнал вид, но не искаше Асад да го разгледа добре, макар от собствен опит да знаеше, че типове като него бездруго не искат да оглеждат клиентите си подробно.

— Правим каквото се налага, за да преживеем — философски отсъди Асад, после сложи коженото си куфарче на бюрото и го отвори. — Нашият общ приятел в Кипър каза, че искате да разтоварите пикап и се нуждаете от визи и печати за трима мъже и една жена.

Извади купчина документи и митнически печат. Хуан знаеше реда и му подаде четири паспорта. Всичките бяха произведени в Работилницата за вълшебства на Кевин Никсън и с изключение на снимките в тях нямаше нищо вярно.

Лоцманът записа имената, номерата и другата информация, после подпечата паспортите и връчи на Хуан още няколко документа.

— Дайте ги на митническите инспектори за пикапа. А тези — той извади номера за кола и ги остави на бюрото — ще улеснят пътуването ви из страната.

Това спести на Кабрило нуждата да краде номера от някоя кола в града.

— Много разумно. Благодаря.

Либиецът се усмихна.

— Клиентът трябва да е доволен, нали?

— Вярно е — съгласи се Хуан.

— Добър ли сте в помненето на числа?

— Моля?

— Числа. Номера. Ще ви дам номер на мобилен телефон, но не искам да го записвате.

— А, разбира се. Давайте.

Асад изреди няколко числа.

— Дайте на човека, който вдигне, номер, на който мога да ви открия, и ще ви се обадя до един час. — Асад се ухили. — При положение че не съм с жена си, нали?

Хуан се усмихна насила на тъпата шега.

— Сигурен съм, че няма да се нуждаем отново от услугите ви, но благодаря.

Внезапно жизнерадостното настроение на Асад се изпари и очите му се присвиха подозрително под гъстите вежди.

— Не виждам как трима мъже и една жена в пикап могат да представляват опасност за страната ми, но ако заподозра нещо, което чуя по новините, няма да се поколебая да се свържа с властите. Имам си начини да запазя името си вън от това, ясно ли е?

Кабрило не се ядоса на предупреждението. Беше го очаквал и го бе чувал от десетки хора през годините. Някои дори имаха смелостта да изпълнят заканата си и Асад можеше да е един от тях. Имаше такъв вид. Хуан знаеше какво следва. Асад щеше да се опита да получи някаква информация.

— Американското правителство сигурно е много разстроено заради смъртта на държавния секретар — отбеляза той.

Хуан не си падаше по клишетата.

— Сигурен съм, че е така. Но, както видяхте от паспорта ми, аз съм канадски поданик. Нямам много общо с това, което се случва с южната ни съседка.

— Все пак те вероятно нямат търпение да открият мястото на катастрофата.

— Убеден съм, че е така — отвърна Кабрило с каменното лице на професионален играч на покер.

— Откъде точно сте? — внезапно попита Асад.

— Сейнт Джонс.

— В Нова Скотия?

— Не, в Нюфаундленд.

— А, полуостровът.

— Остров е.

Асад кимна. Тестът бе издържан успешно. Вероятно капитанът наистина бе канадец.

— Може би правителството ви иска да помогне на южните си приятели в това начинание — все пак опита той още веднъж.

Хуан разбираше желанието на Асад да се увери, че са тук заради самолетната катастрофа, а не за нещо друго. Това бе единственото логично предположение, което арабинът можеше да направи, като се имаше предвид времето на пристигането им. Не видя никаква причина да не успокои либиеца.

— Сигурен съм, че са повече от готови да помогнат с каквото могат.

Усмивката на Асад се върна.

— Министърът на външните работи, Гами, излезе снощи по телевизията и помоли хората, които разполагат с информация за катастрофата, да се обадят незабавно на властите. В интерес на всички е самолетът да бъде намерен, нали?

— Да, така е — отвърна Хуан.

Почваше да му писва от въпросите на Асад. Отвори чекмеджето на бюрото и извади издут плик. Арабинът се наведе нетърпеливо към него.

— Мисля, че това ще помогне за добрата ни сделка — каза Хуан и му подаде плика.

Асад го натъпка в куфарчето си, без да го отвори.

— Общият ни приятел в Кипър ме увери, че сте почтен човек. Ще се доверя на думата му и няма да броя парите.

Кабрило едва се сдържа да не се изхили. Знаеше много добре, че преди да закара „Орегон“ до мястото за закотвяне, арабинът ще преброи парите поне два пъти.

— Преди малко казахте, че клиентът винаги е прав. Аз трябва да добавя, че за бизнеса е важна и добрата репутация.

— Вярно е.

Двамата се надигнаха и се ръкуваха.

— А сега, капитане, ако бъдете така любезен да ме отведете до мостика, няма да ви губя времето повече.

— С удоволствие.

Кабрило винаги бе вярвал, че организираната престъпност е започнала на доковете и кейовете на древните финикийци, когато двама мошеници са отмъкнали амфора вино. Представяше си как са отлели една-две чаши на пазачите, за да погледнат на другата страна, и смяташе, че някой ги е видял и е започнал да ги изнудва да откраднат още. В това просто действие се съдържаха и трите неща, нужни за рекет. Крадци, корумпирани пазачи и тип, който настоява да си получи своя дял. Единственото, което се бе променило през хилядолетията оттогава, бяха мащабите на кражбите. Пристанищата си бяха отделен свят и независимо колко авторитарен бе местният режим, поддържаха известна автономия, която можеха да експлоатират само корумпираните.

Беше виждал това безброй пъти и докато работеше за ЦРУ, бе използвал пристанищната корупция като вход към престъпния свят в различни градове. Поради огромното количество стоки, които влизаха и излизаха от тях, пристанищата бяха идеални за кражби. Нищо чудно, че навремето мафията бе инвестирала толкова много в профсъюзите на докерите.

Употребата на контейнери бе понамалила дребните кражби, тъй като стоките вече бяха заключени и запечатани. Но пък мафиотските шефове бързо бяха решили, че може да крадат направо цели контейнери.

Хуан стоеше на мостика заедно с Макс Ханли. Ароматен дим се издигаше от лулата на Ханли и замаскираше вонята на гориво и гниеща риба. Срещу тях мобилен кран вдигаше контейнер от крайбрежен товарен кораб. На крана нямаше светлини, а тракторното ремарке, което очакваше да поеме товара, дори бе угасило фаровете си. Единствено лъчът от фенера на моряка, застанал до контейнера, хвърляше някаква светлина. Господин Асад бе отишъл право от „Орегон“ да надзирава разтоварването. Кабрило различи силуета му — стоеше на кея до капитана на кораба. Беше прекалено тъмно, за да види размяната на пликове, но Ерик му бе докладвал за нея, след като я бе изгледал през специалната камера на „Орегон“.

— Очевидно Бебето познава хората си — отбеляза Макс. — Нашият господин Асад е зает човек.

— Какво казва Клод Рейнс в „Казабланка“? „Аз съм само беден корумпиран служител“.

Радиостанцията на Кабрило изпука.

— Шефе, свалихме капака. Готови сме.

— Добре, Еди. Асад каза, че можем да използваме нашия си кран, за да свалим Прасето. Действайте.

— Разбрано.

Също като загадъчния кораб, закотвен отсреща, „Орегон“ бе напълно тъмен. От другата страна на пристанището гигантски кранове, монтирани на релси, разтоварваха огромен кораб с контейнери под ярката светлина на халогенни лампи. Отвъд тях се виждаше поле с подредени един върху контейнери, а зад тях бе оградата, няколко склада и високи резервоари с гориво.

Един от палубните кранове на „Орегон“ спусна въже с кука към отворения люк. Куката изчезна в трюма за минута, после се заиздига нагоре.

Макар да не виждаше подробностите в тъмнината, Хуан разпозна силуета на Прасето. Усъвършенстваното возило бе рожба на Макс. На външен вид приличаше на обикновен товарен пикап, украсен с логото на фиктивна компания за петролни проучвания. Под грубата му външност обаче се криеше шаси мерцедес, единствената непроменена част от него. Турбодизеловият двигател бе с мощност почти осемстотин конски сили, а с помощта на азотен окис — над хиляда. Масивните самозапечатващи се гуми бяха на специално окачване, което можеше да издигне пикапа и да му даде почти шестдесет сантиметра луфт над повърхността, петнадесет сантиметра повече отколкото на военните хамъри. Четириместната кабина бе бронирана и можеше да понесе обстрел от упор.

Когато Ерик и Марк чуха за първи път плановете на Макс за Прасето, започнаха да го наричат Кю в чест на оръжейника от филмите с Джеймс Бонд. Под предната броня бе скрита тридесетмилиметрова картечница. Освен това возилото бе оборудвано с ракети, които се изстрелваха от скрити стойки на страните му, а димният генератор можеше да създаде зад него плътен екран. От специален люк на покрива Прасето можеше да изстрелва снаряди. Товарната му част можеше да се променя в зависимост от изискванията на мисията — от подвижна клиника до тайна радарна станция или транспортен пикап за десет напълно екипирани бойци.

И все пак, с изключение на огромните гуми, нищо във външния вид на Прасето не издаваше истинската му същност. То беше земната версия на „Орегон“. Ако някой инспектор отвореше задните врати, щеше да види шест столитрови варела, подредени от пода до тавана. А ако същият този инспектор бе прекалено любопитен и наредеше да свалят първата редица, щеше да види втора. Първите бяха истински варели за гориво и осигуряваха на Прасето около хиляда и петстотин километра пробег. Втората редица бе просто фасада, която скриваше вътрешността.

— Е, Макс, сега ще видим дали изобретението си заслужаваше труда.

— Тома Неверни — изсумтя Макс кисело.

Кабрило заговори сериозно.

— Наясно си как да действаш нататък, нали?

— Да. Веднага щом се изнесете от Триполи, напускам пристанището и потеглям на запад. Ще заемем позиция в международни води на север от мястото на катастрофата и хеликоптерът ще е в готовност.

— Знам, че ще сте в максималния обсег на хеликоптера, но е хубаво за всеки случай да имаш застраховка. Ако нещата минат, както планираме, ще си наша сянка до крайбрежието, когато избягаме в Тунис.

— А ако не минат по плана?

Хуан го изгледа с престорен ужас.

— Кога беше последният път, когато нещата не минаха според плана?

— Преди няколко дни в Сомалия, преди няколко месеца в Гърция, миналата година в Конго, преди това…

— Да, да, да…

Тонколоната изпращя и прекъсна думите на Хуан. Той влезе в кабината, взе микрофона и каза:

— Кабрило.

— Председателю, Прасето е на кея и сме готови. Последната информация е, че либийският спасителен екип е на петстотин километра от катастрофата.

— Добре, Линда, благодаря. Ще се видим на мостика след пет минути — каза той и се върна при Макс.

Ханли изчука лулата си в парапета — от нея се посипаха искрици — и каза:

— Е, ще се видим след два-три дни.

— Точно така.

Почти никога не си пожелаваха късмет преди акция.

Хуан шофираше, Марк Мърфи седеше до него, а Линда Рос и Франклин Линкълн се бяха настанили на задната седалка. И четиримата носеха бежови гащеризони, типичната униформа за петролните служители из Северна Африка и Близкия изток. Линда си беше подстригала косата и я бе натъпкала под бейзболна шапка. Слаба и стегната, тя лесно можеше да мине за млад мъж.

Светлините на Триполи скоро изчезнаха от огледалото за обратно виждане. Движението по крайбрежния път бе почти нулево и след около час още не се бяха натъкнали на проверка. Полицейска кола профуча покрай тях с виеща сирена и запалени светлини, но ги подмина без проблеми и изчезна в далечината.

Кабрило имаше доверие във фалшивите им документи, но предпочиташе да останат анонимни колкото се може по-дълго. Не се притесняваше от законна проверка от страна на властите. Тревожеха го корумпираните ченгета, които блокираха пътищата, за да изнудват шофьорите. Носеше пари в брой за подобен случай, но знаеше, че нещата бързо може да излязат от контрол.

Лошият им късмет бе, че на по-малко от петдесет метра от мястото, където трябваше да напуснат магистралата, за да навлязат в пустинята, имаше пътна проверка. Две полицейски коли бяха паркирани диагонално, за да вкарат шофьорите само в едното платно. Ченге със светлоотразителна жилетка стоеше облегнато на трета кола, цивилна, която гледаше в другата посока. Лъчът на фенера му осветяваше вътрешността й. Хуан видя още двама мъже в другата патрулка. Подозираше, че има и четвърти, скрит от поглед.

Намали и попита:

— Мърф, можем ли да продължим и да завием по-нататък?

Младият оръжейник, който бе вкарал координатите на катастрофата в навигационната система на Прасето — поклати глава.

— Изготвих маршрута точно според сателитните снимки. Ако не завием тук, ще се натъкнем на ужасно стръмни скали.

— Значи тук или никога, а?

— За жалост, да.

Кабрило намали достатъчно далеч от блокадата, за да даде възможност на ченгетата да се уверят, че групата му е безопасна. В скрития джоб вдясно от седалката си опипа дръжката на любимия си пистолет, „Фабрик Насионал 57“. Куршумите имаха невероятна пробивна сила, а поради малкия им размер в пълнителя можеха да се заредят двадесет. Реши засега да го остави в джоба.

Когато наближиха, видя, че в колата седи семейство. Главата на жената бе покрита с шал и лицето й представляваше блед овал на светлината на фенера. Държеше бебе. Плачът на детето се чуваше ясно. Второ дете седеше на задната седалка. Бащата нервно се разправяше с ченгето.

— Това законна проверка ли е, или mordida? — попита Линк, като използва мексиканския евфемизъм за подкуп.

Хуан отвори уста да отговори, но ченгето внезапно се отдръпна от отворения прозорец на колата и извади пистолета. Стреснатият писък на жената отекна в нощта. Мъжът послушно вдигна ръце.

Другите две ченгета изскочиха на платното и измъкнаха пистолетите си. Едното се приближи до вратата на колата със семейството, а другото се втурна към Прасето с насочено оръжие.

Напрежението на Хуан се смени с внезапен гняв, защото знаеше, че ще закъснеят.

Марк Мърфи отвори жабката, от която се плъзна панел с плосък екран и клавиатура с малък джойстик, и задейства монтираната отпред картечница в мига, когато наведеното към колата на семейството ченге стреля.

От главата на безпомощния шофьор изригна червен фонтан и омаза предното стъкло с кръв. Кабрило чу още два изстрела. Жената и бебето замълчаха едновременно. Четвърти изстрел — и Хуан бе сигурен, че детето на задната седалка също е мъртво.

Очевидно се бяха натъкнали на изнудване за подкуп, което се бе провалило.

Инстинктът надделя и Кабрило натисна газта. Ускорението не бе силната страна на Прасето, но то полетя напред като раздразнено животно. Ченгето, което тичаше към тях, спря и откри огън. Куршумите му изровиха безвредни кратери в бронираното стъкло или рикошираха от бронираната каросерия.

— Готов съм — извика Марк.

Хуан погледна за миг настрани. Екранът показваше монтираната под тайната картечница камера, която даваше възможност на Марк да се прицели. Оръдието се бе спуснало надолу и дулото му надничаше изпод бронята.

— Давай! — изръмжа Хуан.

Марк натисна бутона и мощна вибрация разтърси пикапа. Куршумите се забиха в пътя пред близкото ченге. То се опита да побегне наляво, но не успя — Марк оправи прицела и откосът преряза прасците му, после се вдигна нагоре по тялото му, като пробиваше четиристотин дупки в минута. Кинетичната енергия го метна на асфалта и го претърколи по гръб. Торсът му изглеждаше като обезобразен от лъв.

Полицаят, който беше застрелял семейството, се хвърли към колата си, а третият — към своята. Марк завъртя дулото. Куршуми обсипаха колата и я направиха на парчета. Гумите се спукаха и тя безпомощно клекна. Ченгето намери временно укритие зад частично затворената врата, но явно разбра, че позицията му е беззащитна. Метна се в колата, отвори отсрещната врата и се просна на земята от другата страна. Сви се зад предната гума и зачака спирането на обстрела.

За момента този тип бе неутрализиран, така че Хуан завъртя волана и се насочи към другата патрулка. Стрелецът почти се бе настанил на шофьорската седалка, когато мощните халогенни фарове на Прасето осветиха колата и се заковаха върху него. Той вдигна пистолета си и стреля. Куршумите му нямаха повече ефект от тези на другаря му.

Кабрило не изпита друго, освен студена ярост, когато подкара право към убиеца.

— Подгответе се — каза в мига преди Прасето да размаже патрулката.

Чу се зловещо скърцане на метал, когато вратата се заби в тялото на ченгето и отряза единия му крак в глезена, ръката му в китката и главата му. Ударът изхвърли патрулката във въздуха и я просна на покрива й.

— Първата кола! Първата кола! — извика Линда от задната седалка.

Хуан погледна натам и видя, че шофьорът протяга ръка към вътрешността на патрулката. Несъмнено искаше да грабне радиото. Кабрило нямаше време да завърти Прасето, така не измъкна любимия си пистолет и го метна на Линда. Тя го хвана с едната си ръка, а с другата бързо свали бронирания прозорец и откри огън. Линк се протегна да спусне прозореца още по-надолу, за да й помогне.

Ъгълът пречеше на Линда да уцели ченгето, затова щом прозорецът се спусна, тя се измъкна до кръста от пикапа, като се хвана за страничното огледало с лявата си ръка за опора. Натискаше спусъка толкова бързо, че изстрелите звучаха като фойерверки.

Кабрило тъкмо се канеше да я предупреди, че вероятно има и четвърто ченге, скрито някъде, когато то изскочи иззад дюната край пътя и откри огън с автомат. На това разстояние оръжието беше зашеметяващо неточно и при петстотин изстрела в минута изразходва целия си пълнител за четири секунди. Куршумите обсипаха Прасето, без да му нанесат щети. Един обаче влетя през отворения прозорец над гърба на Линда и се удари в рамката на вратата на два сантиметра от главата на Линк. Ударът изби от рамката парче метал, което се заби във врата на бившия тюлен. Ако ъгълът бе различен само с няколко градуса, щеше да му пререже вратната вена.

Линк притисна кървящия си врат с ръка, сграбчи глезените на Линда с другата и когато Хуан завъртя волана, за да разположи бронираната част на Прасето между тях и стрелеца, успя да я удържи да не изпадне.

— Ранен си — извика тя, когато видя кръвта, която се процеждаше между пръстите му.

— Порязах се, докато се бръснех — отвърна спокойно Линк, но не се възпротиви, когато Линда извади аптечката изпод седалката си.

Кабрило отново завъртя Прасето, за да осигури обсег за картечницата. Действията на Линда им бяха осигурили няколкото нужни секунди. Стрелбата й беше приковала ченгето зад патрулката и то едва сега отново протягаше ръка към радиото.

Марк откри огън. Не се целеше в предната част на колата, тъй като ченгето бе добре защитено, а обсипа задницата с куршуми, които взривиха резервоара. Експлозията вдигна колата от асфалта. Либиецът се втурна към пустинята, но не беше достатъчно бърз.

Колата излетя нагоре и падна точно пред него. Зловещи пламъци обгърнаха ченгето. То се затъркаля по земята в напразни опити да угаси дрехите си, но бе подгизнало от бензина и огънят отказваше да угасне.

Мърф изстреля по него милостив откос.

— Къде е последният тип? — попита Хуан.

— Мисля, че избяга в пустинята — отговори Линк.

Кабрило изруга.

Беше само въпрос на време да се появи нова кола. Но нямаха избор. Не можеха да си позволят да оставят свидетели. Той завъртя волана и излезе от пътя.

Прасето се понесе напред с лекота. Следите на ченгето се виждаха ясно на светлината на халогенните фарове.

Мина само една минута, преди да забележат корумпирания полицай, който търчеше като уплашен заек. Но макар огромният пикап да се носеше заплашително към него, той не направи опит да се предаде. Продължи да тича. Хуан докара пикапа плътно зад него, за да му даде възможност да усети горещината на двигателя.

— Какво ще го правим? — попита Марк угрижено.

За секунда Хуан не отговори. Беше виждал и причинявал смърт в стотици форми, но мразеше хладнокръвните убийства. Беше извършвал такива, да, но всеки път му се струваше, че губи част от душата си. Искаше му се либиецът да се обърне и да стреля по тях, но глупакът бе захвърлил оръжието си. Разумното щеше да е просто да го прегази и да приключи с него.

Кракът му се поколеба над педала за газта. Трябваше да има и друг начин. Внезапно полицаят се опита да отскочи встрани от Прасето, подхлъзна се на мекия пясък и падна. Хуан натисна спирачката и завъртя волана, но не успя да избегне удара. И четиримата го почувстваха.

Преди Прасето да спре напълно, Хуан вече бе отворил вратата си и скачаше на земята. Наведе се над трупа. Бърз поглед му каза всичко, което искаше да разбере. Намръщи се и се качи в пикапа.

Опита се да мисли за ченгето, което стреляше по Прасето, за увисналата през прозореца Линда и за раната във врата на Линк, но знаеше, че това няма да му помогне да се почувства по-добре. Излезе на пътя и подкара към колата на убитото семейство.

Взе пистолета си от Линда, вкара нов пълнител, скочи от пикапа и насочи оръжието напред. Бръкна в първата патрулна кола, изтръгна радиото и го метна в пустинята. Второто сигурно беше напълно стопено, така че реши да не го търси.

Приближи до цивилната кола, пое си дъх и надникна през прозореца. Миризмата на кръв подразни гърлото му. Мъжът, жената и двете деца бяха мъртви. Единствената утеха бе, че куршумите ги бяха убили мигновено. Това, разбира се, не намали гнева му от безсмислената жестокост. Видя в скута на бащата тънък портфейл. Взе го и го отвори. Абдул Мохамед. От Триполи, гимназиален учител. В портфейла, освен личната карта, имаше само няколко динара.

Хуан спря да изпитва угризения заради прегазването на четвъртото ченге.

Младото семейство бе загинало, тъй като бе прекалено бедно, за да плати подкупа.