Корсар

28.

Еди Сенг внимателно затвори мобифона си. Помисли си, че е успял да сдържи въздишката си, но от другия край на горещата хотелска стая Хали Касим попита:

— Какво става?

Макс вече бе разказал на двамата за случилото се, затова обаждането му сега продължи по-малко от пет секунди, но ако се съдеше по изражението на Сенг, новините не бяха добри.

— Председателят иска да отвлечем Тарик Асад.

— Кога? Довечера ли?

— Сега.

— Защо?

— Не питай.

Мизерната стая, която бяха наели от китайската банда, нямаше климатик, нито течаща вода, затова и двамата бяха само по боксерки. Телата им блестяха от пот, но изглеждаше, че Хали страда повече, понеже гърдите и рамената му бяха покрити с гъсти твърди косми.

Еди стана и започна да се облича, като първо изтръскваше хлебарките от дрехите си. От ресторанта под стаята се носеше съблазнителен аромат.

— Наистина ли ще го направим? — попита Хали.

— Хуан смята, че Асад е ключът, така че, да, ще го направим.

— Ключът? Асад да е ключът? Този тип е елементарен корумпиран държавен служител.

Сенг погледна експерта по комуникациите.

— И това не те ли кара да се чудиш защо обградиха къщата и офиса му на кея? Вчера Макс каза, че според либийското правителство Асад е свързан с групата на Ал Джама, макар това да не изглежда логично. Стилът му на живот е прекалено подозрителен за терорист. Истинските откачалки нямат по пет-шест любовници и не привличат вниманието на полицията, като взимат подкупи.

— Добре, това го схващам. Но ако не е с Ал Джама, защо тогава либийците го искат толкова силно?

— По същата причина, поради която го иска и Хуан. Асад знае нещо за цялата тази бъркотия, само дето никой не е наясно какво точно.

Касим се надигна и прибра глока в кобура на глезена си, преди да нахлузи панталона си.

— Затова си стоя на кораба. Там работата ми е лесна. Радиото изпищява, аз отговарям. Някой иска да си поговори с човек в другия край на света, свързвам го. Оперативните служители се нуждаят от кодирани телефони, които приличат на цигарени кутии — снабдявам ги. Но мотаенето посред бял ден и опитите да отвлека човек, наблюдаван от либийските тайни служби, не ми допадат.

Еди заговори като стар китайски мъдрец:

— Разшири апетита си, скакалецо, и светът ще нахрани душата ти.

Сенг не беше прочут с чувството си за хумор. Не че не обичаше добрите шеги, но той самият рядко бе източникът им, затова сега Хали се засмя. Тази шега бе начинът на Еди да го увери, че знае какво прави.

— Не се тревожи. Последното ни съобщение е, че Асад е в къщата на любовница номер три. Либийските власти не са наоколо. Досега той вече сигурно знае, че е издирван, затова всеки, който му предложи спасително въже, ще му се стори изпратен от Аллах. Просто ще влезем вътре, ще му обясним, че няма други шансове, и ще го доведем тук. Фасулска работа.

Третата любовница на Асад, пълната съпруга на съдия, живееше с мъжа си в квартал с пететажни сгради, построени преди стотина години. Прозорците и балконите бяха защитени с решетки от ковано желязо, а плоските покриви представляваха море от сателитни чинии. Приземните етажи бяха магазини и бутици за тузарската клиентела.

Тротоарите бяха широки и удобни, а пътните платна — тесни и извити, останки от времето, когато кварталът е бил обслужван от каруци, а не от коли. Криволичещите улици му придаваха интересен вид и го превръщаха в спокоен оазис в оживения град.

Китайските бандити, наети да следят Тарик Асад, седяха в очукан ван за доставки. Бяха паркирали срещу кооперацията на любовницата, бяха вдигнали капака на вана и бяха пръснали резервни части върху постлано на тротоара платнище. Мъже и жени, някои облечени в роби, а други по западняшки, минаваха покрай тях, без да ги погледнат.

Еди намери място за колата пред малка бакалия по-надолу от вана. Миризмата на наслаганите в кофи до вратата портокали изпълваше въздуха.

Сенг зарови из жабката на колата и заоглежда улицата за нещо необичайно. Всичко изглеждаше на мястото си и инстинктите му, които му бяха служили вярно през годините, му казаха, че районът е чист. Двама старци играеха табла в открито кафене. Момчето, което почистваше една маса на витрината на магазин за мебели, не поглеждаше настрани от работата си. Никой не седеше в спряна кола. С изключение на китайските бандити нямаше други ванове, които да служат за наблюдателници.

В края на улицата имаше строителна площадка с кран, който повдигаше материалите до десетия етаж на бъдеща луксозна кооперация. Еди не видя нищо подозрително в бетонобъркачките и камионите, които минаваха през вратата на обекта.

— Готов ли си? — обърна се той към Хали.

Касим въздъхна дълбоко.

— Как ти, Хуан и останалите сте толкова спокойни?

— Хуан обмисля всеки възможен сценарий и се уверява, че има резервен план. Аз пък въобще не мисля по въпроса. Просто си прочиствам мозъка и реагирам, както се наложи. Не се тревожи, Хали. Ще се справим.

— Да действаме тогава.

Еди нагласи шапката и тъмните си очила, единствената дегизировка, която използваше, за да скрие китайските си черти, и слязоха. И двамата носеха торбести панталони и отворени ризи, типичното облекло за повечето квартали в Близкия изток.

Докато минаваха покрай вана, Еди подаде евтин мобифон на един от гангстерите и му прошепна:

— Разширете периметъра и наблюдавайте червения фиат, с който дойдохме. Номер едно за бързо набиране е моят телефон.

Китаецът не показа с нищо, че е чул думите му. Еди и Хали продължиха делово напред.

Предната врата на кооперацията не беше заключена, но на канапе във фоайето седеше портиер и четеше вестник. Двамата влязоха вътре засмени, сякаш единият тъкмо е разказал смешен виц. Не обърнаха внимание на портиера, който остави вестника настрани и каза нещо на арабски.

Хали въобще не видя движението. Дори не вярваше, че са достатъчно близо.

Еди се стрелна като фехтовач, протегнал напред свитите си пръсти. Удари портиера в гърлото, точно под адамовата ябълка. Можеше да го убие, ако искаше, но ударът бе идеално премерен. Либиецът започна да се дави. Еди го удари отстрани по врата. Очите на портиера се подбелиха и той се просна на канапето.

Сенг погледна през стъклената врата, за да види дали някой ги наблюдава, после, с помощта на Хали, завлече изпадналия в безсъзнание портиер в близката задна стаичка.

— Колко време ще е в безсъзнание? — попита Касим.

— Около час — отговори Еди, докато преравяше джобовете на портиера за документи.

Видя, че името му е Али.

— Да вървим. Асад е на четвъртия етаж в предния ъглов апартамент.

Извадиха пистолетите си и се заизкачваха по стълбите. Не се притесняваха, че ще се натъкнат на някого. Хората, които живееха в подобни кооперации, винаги използваха асансьора.

Еди предпазливо отвори вратата на четвъртия етаж. Коридорът беше застлан с мокет и осветен от аплици. Шестте врати на апартаменти бяха от солидно дърво, украсено с резба, остатък от времената на изкусни занаятчии. Сенг изпита облекчение, че на вратите няма шпионки.

Приближи се до апартамента на любовницата и почука почтително. След секунда чу приглушен женски глас. Предположи, че това е любовницата на Асад, и каза:

— Али, госпожо.

Тя заговори отново. Вероятно го питаше какво иска, затова Еди каза първото, което му дойде наум, като се молеше да е произнесъл думите правилно:

— „Федерал Експрес“, госпожо.

Беше видял камионетките на „Федерал Експрес“ из целия град.

Прошепна на Хали да отстъпи назад и щом чу изтракването на верига и завъртането на ключ в ключалката, блъсна вратата с рамо. Срещна повече съпротива, отколкото бе очаквал, но успя да бутне жената настрани. Бързо приклекна и над рамото му изсвистя куршум от пистолет със заглушител.

Жената изпищя. Сенг се метна встрани коленичи зад канапето и каза спокойно:

— Тарик, не стреляй. Тук сме, за да ти помогнем.

Писъкът на жената се превърна в кротко мърморене.

— Кои сте вие? — попита Асад.

— Преди две нощи ти уреди да разтоварим един пикап на пристанището.

— Канадците?

— Да.

— Чрез кого се свързахте с мен?

— Бебето.

— Можеш да се изправиш — каза Асад.

Еди бавно се надигна и показа на арабина, че пръстът му не е на спусъка.

— Тук сме, за да ти помогнем да се измъкнеш.

Хали предпазливо влезе в стаята. Асад го огледа за момент, после пак насочи вниманието си към Еди. Сенг беше свалил шапката и очилата си, за да даде възможност на лоцмана да види лицето му.

— Познах те — каза Асад. — Ти си кормчията. Знаеш ли, оттогава ми се струва, че полудявам. Имам чувството, че ме наблюдават, а накъдето и да се обърна, виждам млади китайци, които се държат странно. Предполагам, че ти си обяснението.

— Наех няколко местни момчета да те държат под око — отвърна Еди, докато прибираше пистолета в колана си.

Асад се приближи до разплаканата жена и й помогна да се изправи. Тя избърса нос с опакото на ръката си и остави мокра диря по финия си мустак. Еди предположи, че тежи поне деветдесет килограма. Беше висока малко повече от метър и петдесет и с оранжевата си роба приличаше на баскетболна топка.

Тарик Асад не беше Адонис, но не бе и грозен и Еди смяташе, че може да си намери и по-хубава любовница от тази дебелана. Но ако нямаше любов или похот, явно ставаше дума за информация. Все пак тя бе съпруга на съдия.

Докато либиецът шепнеше нежни уверения в приличащото на зелка ухо на дебеланата, Еди огледа апартамента. Домът на съдията бе добре обзаведен, с нови кожени кресла и канапе и мраморна масичка за кафе, върху която бяха подредени шарени списания. На излъсканото дюшеме бе постлан впечатляващ килим. Библиотеката бе натъпкана с книги с кожени подвързии. Стените бяха украсени със сложни гоблени с геометрични форми. Еди предположи, че са изработени от жената. През прозрачните завеси пред балкона нахлуваше лек ветрец. Апартаментът се намираше достатъчно високо и шумът от движението едва се чуваше.

Асад потупа любовницата си по тлъстия задник и я отпрати в спалнята.

— Тя е добро момиче — отбеляза още преди жената да изчезне. — Не е особено умна и е малко страшна за очите, но пък е тигрица в това, което има значение.

Еди и Хали потръпнаха ужасено.

— Питие? — попита Асад, когато вратата на спалнята се затвори. — Съдията предпочита джин, но аз донесох скоч. О, да, съжалявам, че стрелях по вас. Просто рефлекс. Мислех, че е той.

— Смятам, че е време да изоставиш ролята си, Асад.

Няколко секунди никой не проговори. Еди разчете изражението на арабина. Беше живял в шпионския свят прекалено дълго и сега се чудеше дали двамата непознати наистина могат да му помогнат да се измъкне. Накрая той леко сви рамене.

— Добре, приключваме с ролята.

Все още говореше английски с акцент, но този бе малко по-различен.

— Прецакан съм, независимо какво ще стане, така че вече няма значение. Кои сте вие? Реших, че сте от ЦРУ, когато се запознахме на кораба.

— Достатъчно близо — отговори Еди. — Това е Хали Касим. Аз съм Еди Сенг.

— И сте в Либия, за да разберете какво е станало с държавния секретар?

— Да. Но мисията ни се превърна и в издирване на Сюлейман Ал Джама.

— Знаех си, че ще стане така. Организацията му е като октопод с пипала из цялото либийско правителство. Работят в сенките и проникват във важните служби без проблеми.

— А ти кой си и каква работа имаш тук?

— Казвам се Лев Голдман.

Еди внезапно загря.

— Мили боже, Мосад! Информацията ни казва, че си тук от пет години.

— Не. Легендата ми е отпреди пет. Пристигнах в Триполи преди година и половина. Тел Авив подозираше, че Ал Джама ще превземе някоя от страните в Северна Африка чрез бавно и подмолно проникване в правителството. Изпратиха агенти под прикритие в Мароко, Алжир, Тунис и тук. Когато стана ясно, че мишената е Либия, другите агенти се прибраха у дома, а аз останах.

— Ами всичките тези жени?

Голдман сниши глас.

— Самотни съпруги на властни мъже. Най-старият номер на света.

— И работиш на пристанището?

— Нищо не влиза и излиза оттам, без да знам за него. Оръжия, запаси, всичко, което Ал Джама докара тук. Включително модифициран „Хинд“, докараха го от Пакистан. Бил използван във високите планини на Кашмир и може да се изкачи, на височина, непосилна за друг хеликоптер. Нямах представа защо им е, преди самолетът на Катамора да се разбие.

— Членовете на нашия екип го извадиха от обръщение — съобщи му Еди. — Освен това спасиха стотина души, навремето работили за либийското външно министерство.

— Разнесоха се слухове за прочистване, когато Али Гами стана министър, макар пресата да съобщи, че всички напуснали или са се пенсионирали, или са били прехвърлени в други клонове на правителството. А това все още си е полицейска държава и никой не задава неудобни въпроси.

— Слушай, можем да обсъдим това подробно по-късно. Трябва да те изкараме от тук. Тайната полиция наблюдава дома и службата ти.

— Защо мислите, че се крия тук?

— Каква е стратегията ти за оттегляне?

— Имам няколко, но мислех, че ще получа известно предупреждение от някоя от връзките ми. Сега действам по инстинкт. Планирах да направя засада на съдията, когато се върне от работа, и да му открадна колата. Имам електронен уред, който предава местоположението ми на израелски сателит. Заповедите ми са да навляза колкото се може по-навътре в южната пустиня и да чакам военен хеликоптер, дегизиран като хеликоптера на благотворителна агенция, която се грижи за бегълците от Дарфур.

— Можем да те изкараме по-бързо и леко, но трябва да тръгнем веднага.

В същия миг телефонът на Еди звънна. Той отговори, слуша няколко секунди, после прекъсна.

— Прекалено късно. Нашите момчета докладваха, че в района е пристигнал полицейски ван. Освен това чули приближаващ хеликоптер. Тия мръсници ще установят широк периметър, преди да нападнат.

— Имам таен изход от кооперацията, но няма да ни отведе достатъчно далеч. Бях го подготвил в случай, че съдията се прибере по-рано някой ден.

Еди бързо взе решение.

— Ще се разделим. Хали, остани с Лев. Отидете в някое посолство, но не нашето. Опитайте Швейцария или някоя друга неутрална страна. Там ще сте в безопасност, докато всичко това приключи.

— Ами ти?

— Аз ще ги разсея. Лев, къде е банята?

— Там. — Той посочи към вратата на спалнята.

Тримата влязоха в стаята. Лев и съпругата на съдията поговориха за минута. Той се опитваше да я успокои, тя го обвиняваше в какво ли не. Еди влезе в банята и запали лампата. Прерови няколко шкафчета и чекмеджета, докато намери онова, което търсеше.

Първо сложи гел в косата си, за да я направи къдрава като на Голдман, после я поръси с талк, за да изглежда прошарена. Съедини веждите си с черен молив за очи и използва тоалетна хартия и спирала, за да изглежда небръснат.

Голдман видя действията му и свали униформената си риза. Еди му метна своята и облече неговата.

Израелският агент ги изведе от банята и ги вкара във вградения гардероб. Бутна настрани закачените дрехи, като пренебрегна хленчещите въпроси на любовницата си, отмести миризливо шкафче за обувки и дръпна един панел на стената. Зад ламперията имаше половин метър кухина по протежението на кооперацията. Отсреща бяха летвите на съседния апартамент. Напукан гипс запълваше пролуките между тях.

— Това е останало от времето, когато сградата е била служебна — обясни Лев. — Открих го в старите чертежи. На дъното изрязах друга дупка, която води към гаража.

— Добре, вие двамата слизайте долу. Хали, докарай колата ни и вземи Лев от гаража. Кордонът още няма да е затегнат и ако имаме късмет, полицията ще се съсредоточи върху мен.

— Ако въобще е полицията — каза Голдман. — Не забравяй, че Ал Джама си има собствено правителство в това на Кадафи.

— Това май е без значение за момента — обади се Хали и се вмъкна в отвора.

Тръгна предпазливо. Движението му вдигаше облаци прах, а старите летви се огъваха под тежестта му. Парчета гипс западаха в тъмнината долу.

Голдман почна да се сбогува с разстроената си любовница. Гримът й се стичаше по дебелите бузи, а мощната й гръд се надигаше при всяко изхлипване.

— Жени — отбеляза той, когато най-после се освободи от прегръдките й и тръгна след Хали.

Еди го последва, но вместо да се смъкне надолу, започна да се катери нагоре. Беше само един етаж, така че след няколко секунди се озова под един от таванските прозорци. Жегата в шахтата беше зашеметяваща.

Чу полицейския хеликоптер и прецени, че му остават няколко секунди. Маджунът, който държеше стъклата към металните рамки, бе твърд като камък и след леко натискане стъклото се отдели.

Над прозореца мина сянка. Хеликоптерът.

Еди се измъкна на плоския покрив и се изправи. Хеликоптерът бе на няколко пресечки, увиснал на стотина метра над покривите, и Еди трябваше да изчака почти цяла минута, докато го забележат. Машината се завъртя във въздуха и се понесе към него. Страничната врата беше отворена и от нея се подаваше полицейски снайперист.

Еди се затича към стената, която отделяше кооперацията от следващата. Тя се издигаше до гърдите му и бе покрита с остри парчета стъкло, за да попречи на хората да правят това, което планираше. Но пък много бяха изпопадали. Еди се прехвърли без проблеми.

Покривът беше практически идентичен с този на първата кооперация. Широко пространство, отрупано със сателитни чинии и стари антени.

Хеликоптерът се спусна и Еди се погрижи снайперистът да види лицето му — надяваше се, че е успял да заприлича на Тарик Асад поне малко. Получи отговора само след секунда, когато кратък откос изрови бразда до краката му.

Сега, когато полицаите вярваха, че заподозреният е на покрива, Хали и Голдман трябваше да успеят да се измъкнат без проблеми.

Еди се втурна към задната част на сградата, като криволичеше, за да попречи на снайпериста, и едва не се метна през ръба, преди да осъзнае, че за разлика от предишната кооперация, тази не предлага следваща. Проста метална стълба бе монтирана на стената — смъртоносен капан, ако решеше да слезе по нея, след като снайперистът бе толкова близо.

Погледна назад. Щеше да се затича право към хеликоптера, ако тръгнеше натам, затова се втурна встрани, към следващата долепена кооперация. Прескочи стената и този път разпори дланта си в някакво стъкло.

Още куршуми обсипаха покрива. Еди извади пистолета си и отговори на стрелбата. Не уцели никого, но принуди снайпериста за момент да се прикрие.

Затича към следващата сграда, прехвърли се през стената… и едва в последния миг успя да се вкопчи в ръба й. Покривът бе цял етаж под него — а от другата му страна почваше строителната площадка. Увиснал на връхчетата на пръстите си, Еди бързо се огледа. Не видя противопожарна стълба.

И тъкмо да се набере обратно и да потърси друг изход, снайперистът се съсредоточи върху ръцете му. Куршуми засипаха стената и принудиха Еди да се пусне. Той се търколи, за да омекоти удара, но оцеляването при падането не означаваше, че не е попаднал в капан.