Корсар

25.

Когато някой най-после вдигна телефона, Абдула, командирът на терористкия лагер, не знаеше дали да се страхува, или да изпитва облекчение.

— Докладвай — каза глас, изпълнен с омраза, каквато нормалните хора не изпитваха.

Абдула нямаше нужда да се представя. Само шепа хора знаеха номера на този сателитен телефон. Той мразеше мисълта, че телефонът е изработен от проклетите евреи, но изделието бе сто процента надеждно.

— Трябва да говоря с него.

— Той е зает. Говори с мен.

— Спешно е — настоя Абдула, но се закле наум, че няма да настоява, ако му откажат.

Някъде по линията чуваше корабна сирена и весело дрънкане на звънец. С изключение на тези звуци отговорът бе пълно мълчание. Абдула спази обета си.

— Кажи на имама, че затворниците се опитват да избягат.

Абдула не знаеше подробностите, затова продължи бързо:

— Изглежда, са надвили пазачите и са откраднали един от малките пикапи, модифициран да се движи по релсите, както и един вагон.

Мъжът от другата страна отново не проговори. Абдула продължи притеснено:

— Опитите да ги спрат при мината са се провалили. Няколкото пазачи в лагера също не успели да ги спрат. Изпратих някои от елитните ни бойци с хеликоптера. Те ще взривят железопътния мост. Сигурни сме, че по този начин ще ги пипнем.

Командирът на терористите преглътна притеснено.

— Ъъъ… мислех си, че благодарение на информацията, която научихме от американския археолог, присъствието ни тук вече не е необходимо. Идеята, че скритата база на стария Сюлейман Ал Джама е в тази долина, на юг от „черното, което гори“, е погрешна. Ал Джама и „Сокол“ са скрити в друго речно корито, в Тунис. Хората, които изпратихме там, вече може да са ги намерили.

Корабната сирена и дрънкането на камбаната се чуха отново.

— Къде сте? — попита Абдула, обзет от глупаво любопитство.

— Не е твоя работа. Продължавай.

— Ами… след като вече не се нуждаем от претекста за отварянето на старата въглищна мина, горящото черно, което объркахме с легендарния знак, реших, че взривяването на моста е най-добрият ход. С един куршум два заека. Убиваме всички избягали й приключваме операцията си тук.

— Колко от елитните ни сили са там?

— Около петдесет — веднага отговори Абдула.

— Не рискувай тези бойци за нещо толкова маловажно като затворниците. Изпрати някои от по-малко обучените. Кажи им, че ако загинат като мъченици в тази мисия, ще намерят специално място при Аллах в рая. Имамът нарежда така.

Абдула реши да си спести обясненията, че няма време да оттегли елитните бойци от моста, и вместо това попита:

— Ами жената? Секретарят?

— Хеликоптерите ще са там след половин час и ще се погрижат за нея. Твоята основна грижа е смъртта на затворниците, както и да се увериш, че силите ни в Триполи са готови. Те ще убият охранителите на мирната конференция и ще заемат местата им. Правителствените лица не са въоръжени. Ще последва кървава баня и ще сложим край на тъпите идеи за мир.

Това бе най-дългата реч, която Абдула бе чувал от устата на събеседника си. Той вярваше в каузата им както всички останали, не по-малко от самия имам Ал Джама. Но дори той трябваше да признае, че има нива фанатизъм, които не може да осмисли.

Често бе слушал момчетата, които вербуваха, младежи от коптори и от богати семейства. Те си измисляха садистични мъчения, на които да подложат враговете на исляма, като начин да повдигнат увереността си. Самият той бе правил същото преди години, по време на ливанската гражданска война. Но тайно всеки знаеше, макар да не го признаваше, че това е само фукане, начин да покажеш самоотвержеността и омразата си. Накрая повечето бяха прекалено ужасени, за да могат да държат пистолетите, а жилетките за самоубийци трябваше да се правят идиотоустойчиви.

С мъжа от другата страна на линията не бе така. Абдула знаеше, че той обича да реже главите на западняците с ятаган, който датираше от времето на кръстоносните походи. Беше изгарял живи руски войници в зловещите чеченски планини и бе помагал да бесят обезобразените тела на американски войници в Багдад. Беше вербувал собствения си племенник, тийнейджър с мозъка на двегодишно дете, да влезе в пералня на сунитите в Басра с увити около тялото му двадесет килограма експлозиви. Петдесет жени и момичета загинаха в експлозията.

Абдула изпълняваше задълженията си в името на Аллах. Връзката му във вътрешния кръг на Ал Джама, личният телохранител на имама, убиваше и измъчваше, защото това му харесваше. Всеобщо известна тайна бе, че той дори не изповядва исляма. Макар и роден мюсюлманин, никога не се молеше, не постеше и пренебрегваше всички закони на вярата.

Защо имамът допуска подобна мерзост бе тема на разговори сред старшите командири като Абдула, докато слухът за тези разговори не достигна до ушите на Ал Джама. Два дни по-късно четиримата, които бяха обсъждали избора на имама за върховен лейтенант, пострадаха сериозно. Отрязаха им езиците, извадиха им очите, отрязаха носовете и пръстите им и пробиха тъпанчетата им.

Посланието бе повече от ясно.

— Волята на имама ще бъде изпълнена — избъбри Абдула бързо, когато осъзна, че трябва да отговори.

Линията вече бе прекъсната.

— Линда, довлечи си задника тук заедно с картечницата — извика Хуан по радиото. — Вземи колкото можеш повече муниции. Марк, трябва да откачиш Прасето от вагона.

— Какво? — втрещи се Мърфи. — Защо?

— Не можеш да се движиш достатъчно бързо назад.

Линк се намеси.

— Мислех, че проблемът ни е да забавим тоя тъп влак.

— Вече имаме друг проблем.

След няколко секунди тридесетмилиметровата картечница изстърга на покрива на вагона. Кабрило се втурна да помогне на Линда с тежкото оръжие. Зад нея Алана Шепърд стоеше с преметната през врата картечна лента. В краката й имаше две кутии с патрони. Тя му ги подаде, а той й помогна да се качи горе.

— Опитваш се да си спечелиш ботушките, а?

Щом видя моста, Линда Рос разбра защо на председателя му трябва огнева мощ. Бързо нагласи картечницата и легна зад нея, а Хуан вкара лентата.

Мостът беше още далече, но дори неточните изстрели около дървените подпори щяха да принудят терористите да се скрият и да осигурят нужното време на бегълците.

Цялото тяло на Линда се раздруса, сякаш бе хванала оголена електрическа жица, а от дулото излетя пламък. Никой не беше убит, но всички се втурнаха да търсят убежище.

Като използваше контролирани откоси, та оръжието да не прегрее, Линда продължи да обстрелва арабите. Късметлийски куршум уцели един и той падна от моста, удари се в една напречна греда и се стовари на земята в облак прах.

Марк Мърфи чуваше тракането на картечницата, но нямаше представа какво обстрелват. Изскочи от Прасето и клекна над задната броня, като се опитваше да не обръща внимание на траверсите, които летяха под краката му.

Линк ускоряваше малко по-бързо от вагона, така че въжето не беше опънато. Марк го нападна енергично с огромни клещи. Ако вагонът се отдалечеше от Прасето, въжето щеше да се скъса, а краката на Мърф най-вероятно щяха да бъдат прерязани под коленете.

Навлязоха в завой. Картечницата млъкна и Марк се сети, че хълмовете блокират обзора на Линда. Вагонът ускори. Въжето се опъна.

— Линк, забързай малко — извика Марк и Линкълн даде газ.

Напрежението намаля и Марк отново почна да реже.

— Когато приключиш — извика Хуан по радиото, — стъпи на площадката на вагона, за да не губим време да се връщаш в Прасето.

Марк не беше сигурен кое му харесва по-малко — идеята да се крепи на тясната площадка или мисълта за това, което бе накарало председателя да му даде подобна заповед.

— Чу ме, нали, Линк? — продължи Кабрило. — Щом Марк е готов, обърни Прасето и бутни вагона с всичка сила. Чуваш ли ме?

— Свърших — обади се Марк, преди бившият тюлен да отговори.

В Прасето Линк натисна спирачките и завъртя волана. Тежкият пикап се смъкна от релсите и Линк бързо обърна и подкара след вагона сред облак прах и чакъл. След два неуспешни опита успя пак да качи колелата върху релсите и даде газ.

Подсилената броня се долепи до вагона и Линк даде още газ и загледа възхитено как Марк Мърфи стъпва с единия си крак на бронята и се навежда пак да върже въжето. Линк никога не се бе съмнявал в смелостта на хлапето, но дори самият той би си помислил два пъти, преди да изпълни подобна опасна маневра.

— Председателю — извика той, — обърнах и бутам. Мърф пак ни връзва.

— Марк, направи ли си изчисленията? — попита Кабрило и се наведе над младия оръжейник от ръба на вагона.

Мърфи си свърши работата, изкатери се на предното стъкло на Прасето, обърна се към председателя и отговори чак тогава:

— Да, точно както ме помоли. Вагонът може да се задържи на повърхността за известно време. Не знаем само колко бързо ще се напълни с вода.

— Макс просто ще трябва да действа бързо с крана на „Орегон“.

— Кажи му да смени обикновената кука с магнитна.

Хуан веднага схвана логиката в идеята. Огромният електромагнит не изискваше членовете на екипажа да свързват крана с вагона.

Зад него Линда отново откри огън и Хуан се обърна. Мостът вече беше доста по-близо. Изглеждаше крехък като макет. Терористите, които поставяха експлозивите, отново се скриха зад гредите от градушката куршуми, която се изсипваше върху тях. Със скоростта, с която Прасето буташе вагона, след секунди щяха да навлязат в поредния завой и арабите щяха да са свободни да си свършат работата.

Кабрило пребледня. Нямаше да успеят. Нямаше да имат пряка видимост към проклетите терористи и те щяха да взривят моста в мига, когато влакът се озовеше на него.

Кабрило тъкмо се канеше да нареди на Линк да натисне спирачката с надеждата, че ще успеят да разтоварят пътниците си и да се отбраняват, когато някакво движение от другата страна на моста привлече погледа му. Отначало, не разбра какво вижда, тъй като гредите скриваха гледката.

После, без никакво предупреждение, лъскавият черен хеликоптер на Корпорацията, „Макдонал Дъглас МД-520“, изрева над моста. Джордж Адамс бе използвал всички възможни прикрития в терена и бе постигнал пълна изненада.

Грохотът на перките и победоносният крясък на Адамс нахлуха в слушалките на Хуан, но бързо бяха заглушени от трясъка на тежка картечница. Човекът на отворената задна врата на хеликоптера бе открил огън от упор. Дебелите греди на моста бяха стояли напечени от безпощадното пустинно слънце в продължение на повече от век и бяха твърди като желязо. Въпреки това парчета дърво се разхвърчаха под упорития обстрел. Там, където куршумите се натъкваха на плът, щетите бяха много по-лоши.

— Крайно време беше да се появите — каза Хуан по радиото.

— Съжалявам за драматичната поява в последния момент — отвърна Адамс. — Насрещен вятър по целия път.

— Дръжте ги приковани на моста, докато минем, после ни покривайте, докато стигнем до кея — нареди Хуан и смени честотата. — Макс, чуваш ли ме?

— Разбира се — отговори Макс пресилено небрежно, което показа загрижеността му.

— Какво е времето ви на пристигане?

— Ще сме до кея около две минути преди вас. Трябва да те уведомя, че това е плаващ кей и със скоростта, с която ще ударите релсовите амортисьори в края, ще убиеш всички във вагона.

— И това е идеята ти за информация? Имаш ли план?

— Разбира се. Ще се справим.

— Добре. — Хуан се доверяваше напълно на приятели си.

Вече навлизаха в завоя. Инженерите, построили железопътната линия, бяха прокопали много тясно трасе, едва достатъчно за вагона, и Хуан си помисли, че когато са прекарвали големия локомотив оттук, сигурно са се движели със скоростта на охлюв.

Тясното трасе спаси живота им.

Външните колела на влака се вдигнаха от релсите и горната част на вагона задра каменната стена и засипа Кабрило с остри отломки. Ударът върна колелата на релсите и за момент те се задържаха там, преди центробежната сила да ги повдигне отново. Горната част на вагона пак остърга скалата, но този път Хуан се завъртя, така че отломките засипаха гърба, а не лицето му.

— Шефе? — обади се Линк.

В гласа му Хуан долови нещо, което никога не бе чувал. Страх.

— Не смей да намаляваш! — извика Хуан.

Под себе си чуваше ужасените писъци на пътниците. Макар пътуването на покрива на вагона да бе страшно, той дори не можеше да си представи какво изпитват нещастниците в пълната тъмнина вътре.

Удариха скалата още два пъти, после завоят стана по-плавен и колелата останаха на релсите. Това бе последният завой преди моста и след секунди пред тях се просна права отсечка. Слънцето проблесна в бинокъла на наблюдател в долината под моста. Някой очевидно даде заповед, защото мъжете, които слагаха експлозивите, се заспускаха по подпорите, като пренебрегваха унищожителния огън от хеликоптера.

Кабрило изпълзя към предницата на вагона, където Линда и Алана лежаха зад картечницата.

— Страхотно преживяване — изсумтя Линда. — В сравнение с него спускането от Матерхорн е шега работа.

Тя вече не можеше да обстрелва терористите, но пък Адамс затрудняваше оттеглянето им.

— Не можем да направим нищо повече — извика Хуан.

Движеха се с над осемдесет километра в час и силният вятър заплашваше да ги издуха от покрива на вагона.

— Да се върнем в Прасето — каза Хуан и хвана картечницата.

Линда и Алана допълзяха до задната част на вагона, спуснаха се върху Прасето и изчезнаха през люка. Хуан остана на покрива на вагона за миг и присви очи, за да огледа релсите. Адамс се снижаваше и издигаше с хеликоптера, за да избягва вражеския огън, а стрелецът му — май бе якият Джери Пуласки — обсипваше терористите с куршуми.

Внезапно звукът на колелата се промени. Вече бяха на моста. Бърз поглед встрани му показа, че земята под тях изчезва.

Експлозията избухна по-нататък, близо до една от опорните греди. Огън и дим се понесоха застрашително нагоре. Кабрило се хвърли по корем. Влакът профуча през огъня и изскочи от другата страна без повреди.

Стрелбата на Линда и Адамс бе попречила на терористите да заложат експлозивите правилно и мостът издържа цели десет секунди, преди да почне да рухва — време достатъчно за влака да стигне почти до края.

Огромните греди падаха като клечки. Гъстият прах скриваше кацналия хеликоптер и дребните фигурки на бягащите терористи.

Мостът падаше като плочки за домино. Стоманените релси увисваха като телени жици. Линк сигурно бе видял какво става зад Прасето, тъй като ръмженето на двигателя се промени, когато цилиндрите се напълниха с азотен окис.

Желязо и греди падаха в лавина, която преследваше бягащия вагон. Кабрило гледаше почти с благоговение как мостът зад тях изчезва. Трябваше да изпитва страх, но съдбата им не беше в неговите ръце, затова наблюдаваше спектакъла едва ли не безстрастно. Прасето ускори, но същото стана и с неизбежното срутване на моста. На тридесет метра от задната му броня релсите потръпнаха и изчезнаха във вихрушката прах.

Хуан не посмя да погледне напред, за да види колко още им остава. По-добре беше да не знае.

Тъкмо когато релсите под тях започнаха да се огъват, звукът под вагона отново се промени и под релсите се появиха траверси. Успяха. Стигнаха до твърда земя в мига, когато целият мост се срина в долината.

Кабрило размаха юмрук, разкрещя се радостно и едва не падна от вагона.

— Страхотно шофиране, Линк! Всички ли са добре!

— Добре сме — отговори Линкълн.

Хуан долови в тона му нещо особено.

— Какво има, малкият?

— Разгоних фамилията на трансмисията последния път, когато пуснах азотния окис. В огледалото виждам, че оставяме страхотна диря масло по релсите.

Едва сега Хуан забеляза, че вече не чува агресивното ръмжене на двигателя.

— Марк твърди, че остатъкът от пътя е лек, но…

— Чакай да отгатна — прекъсна го Хуан. — Спирачките също не работят.

— Точно така.

Кабрило погледна напред. Океанът проблясваше в далечината. Пътят не се виждаше ясно, но той прецени, че им остават още няколко километра. Няколко километра гладко спускане. Можеше само да се надява, че планираното от Макс ще свърши работа, тъй като, когато завъртя спирачното колело, осъзна, че и неговите спирачки са отишли на кино.

— Макс, чуваш ли ме? — попита той в микрофона.

— Идеално.

— Къде сте?

— На място сме и сме готови да ви приберем.

— Някаква информация за хеликоптерите на либийския нападателен отряд?

— Не. Подозирам, че ще дойдат от юг, така че няма да ги видим. По-важното обаче е, че и те няма да ни видят.

— Веднага щом ни вдигнете с магнита, искам Ерик да се понесе с възможно най-високата скорост към международни води.

— Успокой се, Хуан. Всичко е готово. Хъксли и хората й обзаведоха предния трюм с легла, одеяла и системи. Готвачите приготвиха достатъчно храна за нещастниците, които сте спасили, а аз заредих всички оръжия на борда, в случай че някой иска да си вземе затворниците обратно.

— Добре, добре, загрях. Ще сме при вас след около три минути.

Вече бяха на последната отсечка. Хората от Корпорацията, Алана, Грег Чафи и новият им либийски приятел, Фодл, се закопчаха с предпазните колани в Прасето, а бегълците във вагона бяха предупредени да се подготвят за поредното премеждие.

Старата въглищна станция бе съсипана развалина. Крановете, които навремето бяха пълнили вагоните с въглища, бяха изчезнали. Виждаха се само останките на няколко постройки.

„Орегон“ се издигаше над новия плаващ кей. Товарният му кран беше в готовност, огромният електромагнит висеше на шест метра над кея.

Обикновено Хуан се изпълваше с гордост, когато видеше творението си, но този път мислите му бяха съсредоточени върху скоростта, с която влакът фучеше напред. Той устоя на желанието си да погледне скоростомера, но предположи, че се движат с около сто километра в час. Предполагаше, че Макс е поставил на релсите някаква бариера, която да забави влака, но не видя нищо. После осъзна, че кеят лежи много по-ниско във водата, отколкото си бе мислил. Всъщност далечният му край бе напълно потопен.

Кабрило се засмя на глас, когато влакът се понесе по кея. Макс бе пробил дупки в пластмасовите понтони, вероятно с тежката картечница. Кеят бе започнал да потъва под собствената си тежест, а когато и вагонът се понесе по него, потъна още повече.

Океанът уби инерцията на влака толкова гладко, че никой в Прасето не усети нищо. На две трети от пътя бяха намалили до тридесет километра в час.

Вагонът едва се движеше, когато се наклони над ръба на кея и повлече пикапа със себе си. Понесоха се по водата за няколко секунди, после електромагнитът се спусна над тях. След миг старият вагон и Прасето бяха извадени от морето. Хуан знаеше, че Макс сигурно лично управлява крана, тъй като бе преценил центъра на тежестта идеално.

Прехвърлиха ги над парапета на „Орегон“ и ги пуснаха на палубата. Хуан отвори вратата си в мига, когато гумите докоснаха плочата. Моряк с горелка в ръка вече режеше въжето, което свързваше Прасето и вагона. Кабрило профуча покрай него и едва не се сблъска с доктор Хъксли в бързината да отвори вратата на вагона. До нея стояха санитари с носилки.

— Май смяташ, че не си изкарвам заплатата, като се грижа за твоите хора, а? — подкачи го тя. — И си ми докарал цял вагон нови пациенти.

— Какво друго можеш да подариш на лекар след кратка почивка на брега?

Хуан отвори вратата на вагона и от него се изля вълна от вода. После от тъмнината изскочи първият кльощав като скелет затворник.

— Вече си в безопасност — каза Хуан на арабски. — Всички сте в безопасност. Но трябва да побързате, ясно ли е?

Фодл се присъедини към него и доктор Хъксли и заедно изкараха стреснатите мъже и жени от вагона. Имаше ранени! Имаше и счупени крака и ръце. Китката на един от затворниците бе простреляна от куршумите на терористите, с които Хуан се беше бил на покрива.

Марк Мърфи вече бе преметнал сака си през рамо и стискаше водоустойчивата кутия на лаптопа си. Вървеше към коридора, който водеше към каютата му.

— А, без тия, господин Мърфи — викна Кабрило. — От тази секунда ти и господин Стоун имате изключително важна задача.

— Не може ли да почака, докато се изкъпя?

— Не. Веднага. Искам да знам всичко възможно за нещо, наречено Бижуто на Йерусалим. Алана Шепърд спомена, че може да е било заровено със Сюлейман Ал Джама, но не знаеше какво точно представлява.

— Звучи като легенда от смотан роман.

— Може и така да е. Разбери. Искам доклад след един час.

— Да, шефе — отвърна Марк примирено.

— Кои са всички тези хора? — попита Джулия Хъксли, докато побутваше една жена към близкия санитар.

— Всичките са били в горните нива на либийското външно министерство — обясни Хуан. — Един от тия нещастници трябва да е самият министър.

— Не разбирам. Защо всичките са затворници?

— Защото, освен ако не съм се объркал, новият външен министър, уважаваният Али Гами, е Сюлейман Ал Джама.