Корсар

3.

Докато Малик и Азис влизаха в празната трапезария, на пазача му се стори, че нещо помръдва в коридора. Той се вторачи в тъмнината и вдигна автомата. Ако не беше толкова уплашен от неочакваното изчезване на екипажа, щеше спокойно да огледа, но всеки нерв в тялото му трепереше, сякаш го бе ударил ток, и той натисна спусъка и пусна див откос. Пламъчето от дулото на калашника показа, че коридорът е празен. Куршумите само олющиха още боя от мърлявите стени.

— Какво става? — викна Азис.

— Стори ми се, че видях някого — заекна пазачът.

Азис бързо взе решение.

— Малик, иди с него и претърсете палубата. Аз ще ида да кажа на Хаким.

Пиратският водач бе чул стрелбата и вече слизаше по стълбите откъм мостика. Държеше пистолета, както бе виждал да правят гангстерите по филмите — с протегната напред ръка и извъртял дулото настрани. Очите му блестяха от гняв.

— Кой стреля и защо?

— Трапезарията е празна и Ахмед си помисли, че е видял някого. С Малик в момента претърсват.

— Какво искаш да кажеш? Как така е празна?!

— Екипажът е изчезнал. Жицата си беше на вратата, а Ахмед беше буден, но по някакъв начин са изчезнали.

Вратата на трапезарията бе леко открехната и Хаким я изрита с всичка сила. Тя се удари в стената с трясък. Всичките двадесет и двама моряци си седяха около масите точно както ги бяха оставили. Израженията им бяха нервни и притеснени.

— Каква беше тази стрелба? — попита капитан Куан.

Хаким изгледа Азис с убийствен поглед.

— Плъх.

Сграбчи младия мъж за ръката, изблъска го навън, затръшна вратата и го шамароса два пъти.

— Глупак такъв! Толкова си друсан, че…

— Не, Хаким, заклевам се. И тримата видяхме…

— Спри! Ако отново те хвана да пушиш трева по време на някоя от операциите ми, ще те застрелям на място. Ясно ли е?

Азис сведе очи и не проговори. Хаким го стисна за брадичката и прикова очи в неговите.

— Ясно ли е? — повтори заплашително.

— Да, Хаким.

— Завържи вратата и намери Малик и Ахмед, преди пак да почнат да стрелят.

Азис изпълни заповедта, а Хаким остана пред вратата. Притисна ухо до нея, но не чу нищо през дебелия метал. Огледа празния коридор. Не забеляза нищо необикновено, но внезапно му се стори, че някой го наблюдава. Усещането изпрати по гърба му нервни тръпки. „Тия проклети тъпаци ще ме накарат да преследвам сенки“, помисли си ядосано.

Две палуби под трапезарията, в част на кораба, която пиратите дори не можеха да си представят, че съществува, Хуан Родригес Кабрило видя потръпването на сомалиеца и лека усмивка повдигна ъгълчетата на устата му.

— Бау! — каза той на образа на огромния плосък монитор, който заемаше голяма част от помещението, познато като Оперативния център.

Оперативният център беше мозъкът на кораба — зала с нисък таван, който проблясваше в синьо от светлината на многобройните монитори. Подът беше застлан с антистатична гума, а конзолите бяха изпълнени в тъмносиво и черно. Ефектът, както бе планирано, напомняше за по-тъмна версия на мостика на космическия кораб „Ентърпрайз“ от телевизионния сериал „Стар Трек“. Двете места точно пред главния екран бяха станциите на кормчията и оръжейника. Другите бяха за радио, радар, сонар, инженерство и контрол на щетите.

В средата се намираше креслото, което наричаха „стола на капитан Кърк“. От него Кабрило имаше отличен поглед към всичко, което ставаше в Оперативния център, а от компютъра, вграден в облегалката за ръце, можеше да поеме контрола над всяка функция на борда на кораба.

— Не трябваше да им позволяваш да го правят — сгълча го Макс Хан ли, президентът на Корпорацията. — Ами ако момчетата на Мохамед Диди бяха влезли, докато тайната врата бе отворена?

— Макс, тревожиш се като баба ми. Щяхме да си върнем „Орегон“ от пиратите и да преминем на план Б.

— А план Б е?

— Ще ти кажа веднага щом го измисля — ухили се Хуан, надигна се и протегна ръце над главата си.

Кабрило имаше яко тяло, високо почти метър и осемдесет, волево загоряло лице и впечатляващи сини очи. Косата му бе подстригана по войнишки, но малко по-дълга. Бе израснал по крайбрежието на Калифорния и бе плувал цял живот, а слънцето и морската вода бяха изрусили косата му. Макар да бе минал четиридесетте, тя все още бе гъста и хубава.

Имаше покоряващо излъчване, което веднага привличаше хората. Не притежаваше шлифовката на корпоративен шеф, нито сковаността на военен. Знаеше какво иска от живота и беше убеден, че ще го получи. Освен това притежаваше безкрайна самоувереност, натрупана с дългогодишни постижения.

Макс Ханли, от друга страна, беше в началото на шестдесетте, ветеран от Виетнам. Беше по-нисък от Кабрило, с червендалесто лице и ореол рижави къдрици около оплешивяващото теме. Би могъл да свали няколко килограма, нещо, за което Кабрило редовно го подкачаше, но беше солиден като скала във всяко отношение.

Корпорацията бе рожба на мозъка на Кабрило, но твърдата ръка на Макс я бе превърнала в истински успех. Макс ръководеше ежедневните дела на мултимилионната компания, а също така бе главен инженер на „Орегон“. Ако някой обичаше кораба повече от Хуан, това бе Макс Ханли.

Въпреки седемте въоръжени пирати, които се мотаеха на кораба, и двадесет и двамата моряци, пленени в трапезарията, никой в Оперативния център не бе притеснен, най-малко Кабрило.

Сегашната операция бе планирана с безукорно внимание към подробностите. Качването на пиратите на борда безспорно беше най-критичният момент, защото никой не знаеше как ще се отнесат с екипажа — но пък разположените в предната част на кораба снайперисти държаха на прицел и седмината. Освен това моряците носеха тънки бронирани жилетки, каквито в момента Германия разработваше за НАТО.

Миниатюрни камери и подслушвателни устройства бяха монтирани из всички помещения на кораба, така че пиратите бяха наблюдавани по всяко време. Където и да отидеха, поне двама членове на Корпорацията ги следяха от скривалищата си, готови да реагират на всяка ситуация.

Старият товарен кораб всъщност бе два кораба в едно. На външен вид бе развалина, очакваща бракуване. Но това бе само фасада за прикриване на истинската му същност от митнически инспектори, пристанищни лоцмани и всеки друг, който се озовеше на борда. Разрухата бе предназначена да накара всеки, който види „Орегон“, веднага да го забрави.

Петната от ръжда бяха боядисани, боклуците, затрупали палубата, бяха поставени там нарочно. Лоцманската кабина и каютите в надстройката бяха само сценичен декор. Пиратът, който в момента стоеше зад руля, нямаше никакъв контрол над кораба. Кормчията в оперативния център получаваше информация от руля по компютърната система и правеше необходимите корекции в курса.

Всичко това бе черупка върху вероятно най-сложния разузнавателен кораб на света. „Орегон“ бе натъпкан със скрити оръжия, а електрониката му можеше да съперничи на всеки самолетоносач. Корпусът му бе брониран срещу използваните от терористите оръжия като гранатомети и базуки. В кораба имаше две миниподводници, които се спускаха през специални врати по кила, и хеликоптер „Макдонал Дъглас МД-520“, скрит от стена, проектирана да прилича на натрупани контейнери.

Що се отнасяше до помещенията за екипажа, те можеха да съперничат на най-луксозните каюти в скъп пътнически параход. Мъжете и жените от Корпорацията рискуваха живота си всеки ден, затова Хуан искаше да е сигурен, че живеят колкото се може по-удобно.

— Къде е гостенинът ни? — попита Макс.

— На приказки с Джулия.

— Коя е причината според теб? Това, че е лекарка, или че е хубавица?

— Полковник Джузепе Фарина, както показва името му, е италианец. Освен това знам, че се смята за най-добрия, така че я преследва, защото е жена. Линда Рос и останалите жени го разкараха прекалено бързо. Милата доктор Хъксли е единствената, която остана, а тъй като не може да напусне клиниката, в случай че имаме нужда от медицинска помощ, полковник Фарина има отлична публика.

— Проклето губене на време е въобще да имаме наблюдател с нас — изсумтя Макс.

— Е, примиряваш се със сделката, която получиш — отбеляза Хуан. — Властите не искат нещо да се обърка на делото, след като най-после пипнат Диди. Фарина е тук, за да се увери, че следваме наложените ни процедури.

Макс се намръщи кисело.

— Борба с терористи по правилата на маркиз Куинсбъри? Абсурдно.

— Не е толкова лошо. Познавам Джузепе от петнадесет години. Готин е. А тъй като няма начин за екстрадиране на Диди по легален път, понеже Сомалия няма функционираща съдебна система…

— Нито каквото и да било друго.

Хуан пренебрегна прекъсването.

— … предложихме алтернатива. Цената, която плащаме, е присъствието на Джузепе, докато откараме Диди в международни води и американският флот го поеме от нас. Диди само трябва да стъпи на кораба и работата е свършена.

Макс кимна неохотно.

— А караме предостатъчно от това, което прилича на експлозив, за да възбудим любопитството му и да го накараме да поиска да се увери лично.

— Точно така. Подходяща стръв за тоя мръсник.

Корпорацията се бе нагърбила с, необичайна мисия. По принцип работеха за правителството и се заемаха с операции, прекалено рисковани за американските войници или членовете на разузнавателната общност, като получаваха, солидни суми за дейността си. Този път работеха чрез ЦРУ, за да помогнат на Международния съд в Хага да изправи Мохамед Диди пред правосъдието. Американските власти искаха да изпратят Диди право в Гуантанамо, но после сключиха сделка със съюзниците си да бъде съден в Европа, при положение че е заловен по начин, който не включва предаване.

Лангстън Овърхолт, основният контакт на Корпорацията с ЦРУ, натовари протежето си Хуан Кабрило с трудната задача да отвлече Диди по такъв начин, че това да не се смята за отвличане. Кабрило и хората му бяха изготвили плана си за по-малко от двадесет и четири часа, докато всички други си бяха чесали главите озадачено в продължение на месеци.

Хуан погледна хронометъра в ъгъла на екрана, провери скоростта на кораба и прецени, че няма да стигнат до брега преди разсъмване.

— Искаш ли да вечеряме? — обърна се той към Макс. — Омар „Термидор“, ако не се лъжа.

Макс се потупа по шкембето.

— Хъкс ми наложи половин час на тренажора.

— Борбата за сваляне на шкембето продължава — ухили се Хуан.

— Ще ми се да видя твоя корем след двадесет години, момченце — изсумтя Макс.

Корабът приближи сушата малко след зазоряване. Блата и мангрови гори се простираха по цялото протежение на брега. Хаким пое руля лично, защото познаваше най-добре тайните дълбоководни канали, които щяха да им осигурят достъп до скритата им база. Макар това да бе най-големият кораб, който бяха отвличали досега, той бе убеден, че може да стигне до лагера, без да заседне, или поне да се приближи достатъчно, за да си нямат проблеми, когато започнат да разтоварват.

Въздухът бе натежал от влага. В мига, когато слънцето изгря, температурата рязко скочи.

Големият кораб навлезе в блатото. Дирята зад него стана кална. Хаким нямаше представа как да разчете ехолота, монтиран на капака, но само три метра вода деляха дъното на кораба от тинята. Гората се сгъсти и короните на дърветата се сключиха над тях.

Каналът бе тесен и труден за маневриране. Хаким не си го спомняше толкова малък, но пък никога не го бе виждал от кабината на огромен кораб. Носът се удари в потънало дърво, което би пробило дупка в рибарското му корабче, но едва издраска корпуса на товарния кораб. Очакваше ги още един завой, преди да стигнат до базата, но пък бе най-тесният.

— Мислиш ли, че ще успееш? — попита Азис. Хаким не го погледна. Още му беше ядосан заради инцидента през нощта.

— На по-малко от километър сме от лагера. Дори и да не успея, можем да разтоварим кораба и да откараме всичко там.

Стисна здраво руля, разкрачи крака и изчака последната секунда, за да го завърти. Корабът не реагира толкова бързо, колкото се надяваше, и продължи към брега.

После, съвсем бавно, посоката се поизправи, но бе прекалено късно. Щяха да се ударят. Хаким даде назад с надеждата да смекчи удара.

Няколко палуби по-долу Кабрило седеше в креслото си в оперативния център. Ерик Стоун бе най-добрият кормчия на кораба, но в момента бе заключен в трапезарията, където играеше ролята на Дуейн Мериуедър. А и бездруго в този момент Кабрило не би му отстъпил управлението на кораба. В подобни плитки и тесни канали Хуан не доверяваше кораба на никого, освен себе си.

Макар Хаким да искаше да даде назад, Кабрило пренебрегна командата му и продължи напред. Освен това усили реактивните двигатели, които задвижваха кораба.

Горе на мостика вероятно изглеждаше, че вълшебен вятър е придвижил кораба внезапно, макар клоните на дърветата да не се полюляваха. Носът зави рязко, сякаш бутнат от невидима ръка. Хаким и Азис се спогледаха озадачено. Не им се вярваше, че товарният кораб може да завие толкова бързо. Никой от двамата не осъзна, че корабът също така е излязъл от завоя съвсем изправен. Хаким завъртя руля — все още вярваше, че той управлява кораба.

— Аллах благослови тази мисия от самото начало — отбеляза Азис, макар никой от двамата да не беше особено религиозен.

— Или просто аз знам какво правя — рязко отвърна Хаким.

Пиратският лагер се издигаше на десния бряг, почти на нивото на палубата. Високият бряг защитаваше района от приливи и наводнения. Бандитите бяха построили тридесетметров док, достъпен по няколко стоманени стълби, вкопани в твърдата земя. Стълбите бяха свалени от един от първите кораби, които бяха пленили. Рибарското корабче на Хаким бе вързано за кея заедно с две по-малки.

Лагерът представляваше бъркотия от разхвърляни постройки, изградени от окрадени материали.

Виждаха се палатки, предназначени навремето за бежанци, традиционни колиби от кал, постройки от дърво и метал. Това бе домът на повече от осемстотин души, триста от тях деца. Периметърът бе определен от четирите наблюдателни кули, направени от тръби и вехти дъски. Земята бе обсипана с боклуци. Полудиви псета скитаха на гладни глутници.

Тълпи жизнерадостно крещящи хора се струпаха покрай брега и по кея, който можеше да се срине всеки момент. Полуголи деца, жени с мърляви рокли и с бебета на гърба, стотици мъже с автомати. Мнозина стреляха във въздуха и шумът бе оглушителен. Бебетата обаче бяха свикнали с данданията и спяха спокойно.

Мохамед Диди стоеше в средата на кея, заобиколен от най-доверените си хора.

Въпреки страховитата си репутация Диди нямаше внушителен вид. Беше метър и шестдесет и пет, а униформата висеше като парцали на плашило на кльощавото му тяло. Долната половина на лицето му бе покрита с рядка прошарена брада. Очите му сълзяха, а бялото им бе изпъстрено с червени линии. Беше толкова мършав, че големият пистолет на кръста му го караше да се превива, сякаш страдаше от сколиоза.

По лицето му нямаше и следа от усмивка или някакво друго изражение. Това беше още един от отличителните му белези. Никога не проявяваше емоции — нито когато убиваше, нито когато вземеше на ръце някое от многобройните си деца.

Около врата му висеше огърлица с неравни зърна, които при по-близък поглед се оказваха човешки зъби със златни коронки.

На Хаким му бяха нужни петнадесет минути, за да долепи кораба до кея. Веднъж се приближи толкова рязко, че хората се разбягаха. Можеше да отнеме и повече, но на Кабрило му писна от жалките опити на сомалиеца и свърши работата вместо него. Пиратите хвърлиха въжета на тълпата и корабът бе вързан за кея.

Гъстият дим, който излизаше от комина, се разсея. Хаким натисна сирената и тълпата се развика още по-весело. Азис забърза да помогне със спускането на стълбата, та Мохамед Диди да се увери лично какво съкровище са докарали.

В оперативния център Джузепе Фарина посочи екрана и каза:

— Нашият човек е онзи в средата.

— Дребосъкът с пилешката перушина по лицето? — попита Макс Ханли.

— Да. Няма внушителен вид, но е закоравял убиец.

Фарина носеше италианска военна униформа и лъснати до блясък черни ботуши. Беше хубав мъж с тъмни очи и коса, мургава кожа и изискани черти. Бръчките от смях в ъгълчетата на устата и по челото му бяха резултат на чудесно чувство за хумор. Докато Хуан служеше в ЦРУ и работеше с руската си връзка в Рим, с Джузепе неведнъж бяха лудували из града.

— Искам да сме съвсем наясно със заповедите — обади се Хуан. — Трябва да изчакаме Диди да се качи на борда, нали?

Фарина кимна и Кабрило добави:

— После какво?

— После го залавяш както си искаш. Това е регистриран кораб и следователно е суверенна собственост на… Къде е регистриран корабът?

— В Иран.

— Майтапиш се.

— Не — ухили се Хуан. — Можеш ли да се сетиш за по-подходяща страна за премахване на подозрението, че сме американски шпионски кораб?

— Не — съгласи се Джузепе и се начумери. — Но това може да повдигне веждите на хората в Хага.

— Успокой се, Джузепе. Разполагаме и с документи, в които „Орегон“ е регистриран като „Грандам Феникс“ в Панама.

— Що за име?

— Така се казва един кораб в една книга, четох я преди години. Хареса ми. Няма да имаме проблеми, след като откараш Диди в Международния съд.

— Добре. Щом стъпи на кораба ти, вече не е в Сомалия, така че имаме право да го пипнем.

— Как ще обясните в съда, че италиански полковник случайно се е оказал на товарен кораб, отвлечен от типа, за чиято глава има половин милион долара награда?

— Няма да обясняваме — отговори Фарина. — Никой няма да узнае за намесата ви. Нося лекарство, което ще изтрие спомените му за последните двадесет и четири часа. Ще се събуди с най-ужасния махмурлук в историята, но няма никакви постоянни увреждания. Имаме едно пленено рибарско корабче, излязло на повече от двадесет километра от територията на Сомалия. Прехвърляте Диди на него в международни води, а после американският военен кораб го проверява и открива приятна изненада. Просто и семпло, без усложнения.

— Лудост — промърмори Макс.

— Шефе — каза Марк Мърфи, за да привлече вниманието на Хуан.

Мърф беше оръжейникът на кораба. От работното си място до кормчията можеше да задейства страховития арсенал, вграден в бившия товарен кораб. Работеше с торпеда, ракети, тридесеткалиброви картечници, както и двадесетмилиметровите оръдия „Вулкан“, четиридесетмилиметровите „Орликон“ и голямото сто и двадесет милиметрово оръдие на носа.

Кабрило се завъртя към него и видя на екрана, че стълбата е спусната и Мохамед Диди идва към тях.

— Влез в мрежата ми, казал паякът на мухата — ухили се Хуан.