Корсар

27.

Мечтата на Кабрило за дълга гореща вана след завръщането му на кораба не можа да се осъществи — той си позволи само бърз душ, след като всички затворници бяха настанени удобно в трюма. Беше представен на бившия външен министър на Либия от Фодл, който бе негов заместник. Тъй като наближаваше обяд, Хуан му показа накъде се пада Мека, за да му даде възможност да се помоли за първи път, откак бе затворен.

Докато Хуан се обличаше, Макс Ханли почука на вратата на каютата му и влезе, без да чака. След него вървяха Ерик Стоун и Марк Мърфи, който все още бе с мърлявата си униформа. Видя изкъпания Кабрило и изсумтя недоволно:

— Е, това вече е абсолютно несправедливо.

— Привилегиите на ранга — ухили се Хуан и завърза черните си кубинки. — Какво става?

— Очевидно са повярвали на номера с потъналия вагон — отговори Макс. — Изпратиха хеликоптера да разследва петнадесет минути след като ви качихме на борда. Преценката на Марк за времето за потъване беше абсолютно точна. Сигурно са го видели секунди преди да потъне.

Ерик се намеси:

— После завъртях наблюдателната система към лагера на терористите. Поради височината, на която я поддържам, за да не я чуят, картината не е идеална, но имаме представа какво става.

— И?

— Прав беше — отговори Макс. — Либийските военни хеликоптери кацнаха спокойно и нямаше битка. Изглежда, на тях е имало само няколко души.

— Прилича ми на осигуряване на транспорт — отбеляза Хуан.

— И ние така решихме — каза Ерик. — Ще превозят повече хора, отколкото могат да качат в стария Ми-8, с който летя ти.

— Какъв е капацитетът на хеликоптерите?

— Поне петдесет души.

— Впечатляваща сила.

— Целта сигурно е мирната конференция — отсъди Марк.

Ерик Стоун поклати глава.

— Няма начин. Охраната е желязна. Никой терорист не може да стигне и на километър до важните особи.

— Могат да го направят, ако либийското правителство стои зад това — възрази Макс.

— Това е най-важният въпрос. Ако министър Гами е Сюлейман Ал Джама, дали Кадафи го знае?

— Как може да не знае? Нали той го назначи.

— Добре, да кажем, че знае. Това обаче не означава, че знае какво планира.

— Каква е разликата? — попита Ханли.

— Може и да няма разлика, но е нещо, което трябва да знаем.

— И как да разберем?

— Ще се спра на този въпрос след минута. Марк, има ли шанс да свалим тези хеликоптери?

— Ще трябва да изстреляме ново самолетче с дистанционно управление — каза Ерик, преди Мърфи да успее да отговори. — Горивото на първото свърши и се наложи да го изхвърля. Но не и преди да се снабдя с това.

И подаде на Хуан неясна снимка от видеокамерата на самолетчето. Подробностите не се виждаха ясно, но все пак различиха двама мъже, които водеха някого към един от хеликоптерите.

— Това секретар Катамора ли е?

— Вероятно. Изчислихме височината на типичен либиец и сравнихме средната фигура с тях. Главата й е покрита, затова не можем да видим косата, която веднага би я издала.

— Но предполагаме, че е тя?

— Да, тя е, но докато се обърнем, вече ще е изчезнала.

Хуан се намръщи. Бе взел решение да спаси либийските затворници, вместо да чака терористите. Сто живота срещу един натежаваха на везните, но мисълта да се намира толкова близо до Катамора и да не може да я прибере го вбесяваше.

— Добре, какво ще стане, ако свалим другите хеликоптери? — попита той, приковал очи в снимката.

— Можем да ги ударим с ракети, но пък секретар Катамора може да пострада.

— Други възможности?

— Да ги заковем по време на полет, ако потеглят над океана. Но пак ще рискуваме живота й, ако е пленница на някой от тях.

— Те бездруго ще се придържат към пустинята — намеси се Ерик.

Макс се прокашля.

— Слушай, защо не предадем наученото на Овърхолт и не го оставим да съобщи на другите делегати за възможността за масирано нападение?

— Ще поговорим с Ланг — отвърна Хуан, — но не искам тази информация да се разпространява.

— Защо не, по дяволите?

— По две причини. Първо, ако знаят, че предстои нападение, ще отменят конференцията. А шансът да ги събереш на едно място отново, за да говорят за мир, е нулев. Конференцията трябва да се състои. Второ, нямаме нищо конкретно, което да свързва Гами с Ал Джама. Това е единствената ни възможност да разкрием и него, и цялата му операция.

— Рискуваш много важни хора.

— Например мен — обади се Марк.

— Признавам, че това е най-рискованото нещо, което сме правили досега, но знам, че си струва. Овърхолт ще се съгласи. Той разбира, че ако заковем Ал Джама в навечерието на мирната конференция, това ще въодушеви делегатите и те със сигурност ще изготвят разумно споразумение. С един удар ще съсипем втория най-издирван терорист на планетата и ще гарантираме мир.

— Не съм сигурен, Хуан. Наградата е страхотна, да. Но цената…

— Довери ми се.

Все още неубеден, Макс попита:

— И как ще действаме?

— Момент — отговори Хуан и се обърна към Мърф и Стоуни. — Е, какво измислихте?

— Няма много, което да не попада в сферата на фантазиите.

— Чакай — намеси се Макс. — Какво си ги накарал да проучат?

— Алана каза, че нещо, наречено Бижуто на Йерусалим, може да е скрито в гробницата на истинския Сюлейман Ал Джама. Свети Джулиан Пърлмутър й разказал за него. Но дори той не бил сигурен какво е. Какво открихте, момчета?

— Не ни отпусна много време, затова докладът ни е повърхностен. Има две мнения по въпроса. Всъщност три, ако включиш мнозинството учени, които смятат, че цялата тая работа е пълна дивотия. Както и да е, едната школа твърди, че бижуто е рубин с размера на бейзболна топка с думи, издялани в него. Вярват, че може да е сура 115 от Корана, финалната глава в мюсюлманската свещена книга, която не може да се види никъде другаде, защото Мохамед я е смятал за толкова идеална и специална, че можело да бъде написана само върху безукорен камък.

— Имаме ли представа какво казва? — попита Хуан.

— Зависи от коя страна на радикалната граница стоиш. Според фанатиците думите им нареждат да убиват неверници по цял ден. По-умерените смятат, че идеята проповядва мир между исляма и християнството.

— Значи никой не знае.

— Точно така — отвърна Марк скептично. — Вземи какъвто и да е предмет, дай му способността да притежава специални познания или сили — и хоп, имаш си легенда, която ще продължи с поколения. Нещо като библейския кивот. Пълна Дивотия, но хората го търсят и до днес.

— Пропусни коментара и се придържай към историята.

— Добре. Казват, че Саладин донесъл бижуто в Йерусалим след обсадата на града през 1187 година. Камъкът бил пазен в кедрова кутия в пещера под Купола на скалата. Легендата твърди, че всеки, който посмеел да го погледне, ослепявал или полудявал, или и двете. Удобно, нали? Та камъкът седи в подземния си трезор до шестия кръстоносен поход през 1228 година. Тогава Фридрих II, крал на двете Сицилии и император на Свещената Римска империя, сключил договор с управителя на Египет, който предал контрола над целия Йерусалим на християните, с изключение на Купола на скалата и близката джамия Ал Акса. През този период германските наемници, работещи за рицарите тамплиери, нахлули в Купола и откраднали бижуто.

— Защо пък християнските рицари ще искат ислямска реликва?

— Защото я смятали за нещо друго. Не забравяй, казах ти, че има две школи. И тук пътеките им се пресичат. Тамплиерите вярвали, че Бижуто на Йерусалим въобще не е рубин. Смятали, че е медальон, изработен преди хиляда години за един човек на име Дидимус или Юда Тома.

— Никога не съм чувал за него — изсумтя Макс.

— Познаваш го като Тома Неверни, един от дванадесетте апостоли на Христос — обясни Ерик.

— И този медальон? — подтикна ги Хуан.

— Както знаеш, в библейската история Тома не вярвал във възкресението на Христос и поискал да докосне раната. Библията не казва дали го е докоснал, или не, но тамплиерите били убедени, че го е направил. Вярвали, че Бижуто на Йерусалим е кристал, в който алхимикът Джоакаби вградил капки от кръвта, останала по пръстите на Тома. После кристалът висял на огърлица, която попаднала под мюсюлмански контрол, когато Саладин превзел града.

— Ако това беше вярно, мюсюлманите нямаше ли да го унищожат? — попита Ханли.

— Всъщност не — отговори Ерик. — Според всички разкази Саладин се отнасял с уважение към християните и църквите им. Може да не е върнал медальона, но се съмнявам, че би го унищожил.

— Значи сега бижуто, рубин или огърлица, е в ръцете на тамплиерите. Как се е оказало заровено със Сюлейман, Ал Джама?

— Защото корабът, който ги връщал в Малта…

— Бил нападнат от берберските пирати — завърши вместо него Хуан.

— Всъщност от един от предците на Ал Джама — поясни Ерик. — Кедровата кутия с бижуто била предавана от баща на син до смъртта на Ал Джама. Хенри Лафайет го оставил в гробницата и то си седи там и днес.

— Пълна дивотия — презрително каза Марк. — Председателю, ако видиш някои от сайтовете, където намерихме тази информация, ще разбереш, че е глупост. Мит като чудовището от Лох Нес или Снежния човек.

— Имаше зрънце истина в мита за Ноевия ковчег, ако си спомняш приключението ни преди няколко месеца — каза Хуан. — Знаем от Лафайет, че в последните си години Ал Джама виждал надежда за мир между християни и мюсюлмани. Това бе открито съвсем наскоро, нали? И не е нещо, познато на привържениците на теории за конспирации. Ето ти една идея. Да кажем, че първата версия на историята е вярна и бижуто е гравиран рубин, а Ал Джама е прочел последните думи на Мохамед и това е довело до промяната му. Вдъхва малко доверие, нали?

— Възможно е. Но, а стига бе. Какви са шансовете да се озове в ръцете на Ал Джама?

— Защо не? Бил е уважаван имам от семейство с дълга история на пиратство. Дори ако един от предците му не е участвал в нападението над кораба на тамплиерите, възможно е бижуто да му е било дадено като награда.

— Господа, да се върнем към действителността — предложи Макс. — На този етап от играта няма значение какво е бижуто, нито къде се намира. Трябва да се фокусираме върху спасяването на Катамора и предотвратяването на нападението на Ал Джама.

— Макс, ти спомена как либийците сега твърдят, че нашият стар приятел от пристанището, Тарик Асад, е Ал Джама.

— Очевидно просто искат да ни заблудят, ако сме прави.

— Еди докладва ли нещо, което да те кара да мислиш, че Асад е свързан с групата на Ал Джама?

— Не, но тази сутрин забелязаха, че къщата и службата на Асад са обградени от агенти. Либийците си спазват обещанието да го заковат.

— И когато прахта се слегне, ще си имат изкупителната жертва — отбеляза Ерик. — Ще го осъдят набързо и ще го екзекутират.

— Либийците го следят по някаква причина. Има нещо у него, нали? Макс, нареди на Еди да го доведе тук. Трябва да го разпитаме.

Кабрило се вгледа в Мърфи за момент. Бузите му бяха покрити с набола четина и седеше отпуснат на стола, сякаш бе залепен за него, но очите му все още гледаха будно. През последните няколко месеца, след доста закачки от страна на екипажа, той бе започнал първата тренировъчна програма в живота си. Беше преживял много през последните четиридесет и осем часа, но Хуан вярваше, че е готов за повече.

— Готов ли си за нова операция? — попита той.

— Все още първо си искам душа, но, да, готов съм.

— Искам ти и Ерик да минете границата с Тунис и да намерите гробницата на Ал Джама.

Кабрило нямаше желание да се лишава от най-добрия си кормчия в подобен момент, но Мърфи и Стоун работеха заедно толкова добре, че се налагаше да изпрати и двамата.

— Няма да е лошо да вземете и няколко стрелци — предложи Макс. — Не забравяйте, че терористите отвлякоха четвъртия член от екипа на Алана Шепърд.

— Бъмфорд — каза Марк. — Емил Бъмфорд. Линда и Линк казаха, че бил абсолютен кретен.

— Просто искам да знаете срещу какво се изправяте — продължи Ханли. — Останалите археолози докладваха, че бил отвлечен от поне дузина терористи.

— Гомес може да ви закара дотам и обратно за няколко часа.

— Все още имаме гориво в скривалището, което направихме в пустинята, когато отидохме да говорим с Бъмфорд.

— Чудесно. Искам да сте във въздуха след два часа. Засега държа само да намерите гробницата. Ако са ви изпреварили, стойте наблизо и наблюдавайте. Но не влизайте в битка. Грег Чафи предложи да разпита затворниците, но от това, което чух досега, очевидно Ал Джама иска да намери гробницата не по-малко от нас. Цялата му операция в пустинята е с тази цел. Бъдете готови за всичко.

Телефонът на Кабрило звънна. Обаждаше се дежурният от оперативния център.

— Шефе, реших, че трябва да знаеш нещо. Радарът улови нисколетящ самолет или хеликоптер. Движи се успоредно на брега близо до тренировъчния лагер на терористите.

— Можеш ли да го проследиш?

— Не. Появи се само за секунда, после изчезна. Лети прекалено ниско.

— Улови ли скоростта или посоката му?

— Нищо. Проблесна за миг и се изпари.

— Добре, благодаря — каза Хуан и затвори. — Хората на Ал Джама се раздвижиха.

Макс си погледна часовника.

— Не им отне много време.

— Иска ми се да вярвам, че малкото ни приключение ги е притеснило, но се съмнявам, че е така — каза Хуан. — Какво правят близо до брега, по дяволите?

— Какво?

— Хеликоптерът. Защо рискуват да се приближат до брега, където може да ги забележат? Ерик е прав. Трябваше да се придържат към пустинята. Макс, искам да провериш либийските военноморски сили. Трябва да знам къде се намира всеки кораб, на който може да кацне хеликоптер.

— А ти какво ще правиш? — попита Ханли.

— Ще се обадя на Лангстън и ще го убедя да се придържа към моя сценарий. После искам Джулия да огледа мястото, откъдето извадих чипа, и да ми сложи нов. Имам чувството, че ще имам нужда от него.