Корсар

35.

Първата добра новина, която Кабрило чу от доста време, бе, че познаваше супер танкера, който бавно напредваше към либийската фрегата. Беше собственост на „Петромакс Ойл“ и се казваше „Аги Джонстън“. Преди няколко месеца „Орегон“ го бе спасил от ирански торпеда, като бе изпратил едно от своите по подводницата, която ги беше изстреляла.

Вече се намираха достатъчно близо до „Сидра“ и Хуан предположи, че те могат да подслушват всички комуникации. За да преодолее това препятствие, намери имейла на танкера в страницата на „Петромакс“ и изпрати съобщение на капитана. Не беше най-удобното средство за връзка и си разменяха послания почти десет минути, преди да успее да убеди капитана, че е командирът на кораба, който го следва на около километър, а не някое откачено хлапе, което праща имейли от мазето на родителите си в Щатите.

Докато чакаше отговора, Кабрило съжаляваше, че Марк и Ерик не са на борда — двамата щяха да проникнат в мрежата на компанията и да издадат директни заповеди, а на него нямаше да му се налага да обяснява какво иска от плаващото чудовище и защо.

Нов имейл се появи в кутията му.

— Мамка му! — извика Хуан. — Ще го направи.

Макс Ханли стоеше до масата с картите, стиснал лулата между пожълтелите си от тютюна зъби.

— Не очакваш да съм въодушевен, когато планираш да си играеш с тежковъоръжена фрегата, нали?

— Това ще е идеално — възрази Хуан. — Ще се промъкнем през защитата й още преди да осъзнае какво става. През цялото време ще държим танкера между нас и „Сидра“. И според тях покрай фрегатата ще мине само един кораб. Нямат представа, че ние сме тук, и няма да го разберат, докато „Джонстън“ не се отдалечи.

После натрака бърз отговор в компютъра.

На масата беше разстлан подробен план на руската фрегата — показваше всичките й вътрешни помещения и коридори. До Макс стояха Майк Троно и Джери Пуласки, които щяха да водят нападателните екипи. Бяха идеално обучени бойци, участвали в безброй битки, но Хуан все пак копнееше Еди Сенг и Франклин Линкълн да бяха с него. Зад Троно и Пуласки стояха десетина души, които щяха да се качат на борда на либийския кораб.

Отвъд илюминаторите се виждаше могъщият корпус на „Аги Джонстън“. Огромният блок на кърмата му беше с размера на офис сграда, а квадратният комин приличаше на преобърната цистерна.

— Добре, да се върнем към плана. Всички ли са съгласни, че най-вероятното място за екзекуцията е трапезарията за екипажа?

— Това е най-голямото помещение на кораба — отговори Майк Троно, слаб мъж с кестенява коса, който бе постъпил в Корпорацията, след като бе работил години като парашутист за спасителни операции.

— Звучи логично — отбеляза Скай.

Едрият поляк, бивш морски пехотинец, се извишаваше половин глава над останалите. Вместо с командоските си дрехи мъжете бяха облечени с моряшки униформи, които персоналът на Кевин Никсън бе направил да приличат на униформите на либийците. Объркването на врага, видял позната униформа, но непознато лице, можеше да означава разликата между живот и смърт.

— Защо пък на кораб? — внезапно попита Майк.

— Моля?

— Защо да изпълняват екзекуцията на кораб?

— Защото ще е почти невъзможно да се определи откъде идва предаването — обясни Макс. — А дори и да успеят, корабът ще е изчезнал много преди някой да отиде да разследва.

— Ще проникнем — в „Сидра“ от тук — каза Хуан и посочи един люк на главната палуба. — После се придвижваме две врати по-надолу вдясно от първото стълбище. Слизаме на долната площадка, завиваме наляво, надясно и пак наляво. Трапезарията ще е точно пред нас.

— Сигурно ще има доста часови — предрече Джери.

— По принцип бих се съгласил — отвърна Хуан. — Но веднага щом се задействаме, те ще се отправят към контролната кабина. Коридорите ще са празни, а всеки, останал в трапезарията, ще е терорист. Военният екипаж ще заеме позициите си. Ние ще очистим лошите, ще грабнем госпожица Катамора и ще се разкараме от проклетото корито още преди да осъзнаят какво става.

— Има още един проблем в плана ти — каза Макс, докато палеше лулата си. — Не си ни обяснил стратегията за оттегляне. Веднага щом се отдалечим, „Сидра“ ще тръгне след нас. Размишлявах по въпроса и искам да предложа следното. Още един екип да се качи на борда й с допълнително количество експлозиви. „Орегон“ може да извади от строя някои от оръдията й по време на нападението, а екипът ще взриви останалото.

Ханли не беше прочут със стратегическите си идеи, така че Хуан наистина се впечатли.

— Макс, това е великолепен план.

— И аз така си помислих — гордо отвърна Макс.

— Единственият проблем е, че тези хора ще бъдат убити много преди да стигнат до основната оръжейна система на „Сидра“ — каза Хуан и посочи плана на фрегатата. — Имат тридесетмилиметрови картечници и в четирите ъгъла на надстройката. Можем да извадим от строя тези откъм нас, но двете от другата страна са защитени от самия кораб. Нашите момчета ще бъдат накълцани на парчета.

— Изпрати Гомес с хеликоптера и ги удари с ракета — предложи Ханли, разстроен, че не одобряват плана му.

— Радарите ще ги уведомят за появата му много преди да се приближи.

Макс попита нацупено:

— Добре, хитрецо, каква е твоята идея?

Хуан дръпна чертежа настрани. Под него се виждаше карта на либийската брегова линия на юг от сегашното им местоположение. Той потупа едно място на петнадесетина километра на запад от тях.

— Това.

Макс огледа картата и се ухили демонично.

— Гениално.

— Подозирах, че ще ти хареса. Това е причината, поради която забавяме нападението с няколко минути. Те трябва да стигнат достатъчно близо, за да изпълним плана — каза Хуан и добави: — Ако няма нищо друго, всички по местата си.

— Да действаме — каза Майк Троно.

Мъжете се спуснаха по стълбите към главната палуба. Хуан и Макс останаха за момент до масата.

— Все още изглеждаш недоволен — каза Кабрило на най-добрия си приятел.

— Влизаш в бърлогата на лъва, Хуан. Това не е като да се вмъкнеш в някой склад посред нощ и да набиеш няколко ченгета под наем. На този кораб има наистина опасни типове. Страхувам се, че в мига, когато осъзнаят, че става нещо, ще убият Катамора и всичките ни усилия ще отидат на кино.

Председателят сдържа хапливия си отговор и каза сериозно:

— Знам, но ако не се опитаме, значи им признаваме победата. В известно отношение сегашната война е започнала в тези води преди двеста години. Тогава нашата страна се е застъпила за принципите си и се е борила юнашки. Няма ли да е чудесно, ако тъкмо ние приключим войната сега?

— Е, ако не друго, поне ще е поетична справедливост.

Хуан го плесна по гърба и се ухили.

— Така те искам. А сега слизай в оперативния център и се грижи нищо лошо да не се случи с кораба ми, докато ме няма.

Макс поклати глава.

— Знаеш, че не мога да спазя подобно обещание.

Дадоха сигнал на капитан Макюло и огромният танкер промени курса си на юг към либийската фрегата. Разстоянието между двата кораба бързо се скъси. „Орегон“ също се устреми към плячката си.

Радиото мълча, докато танкерът не се приближи на две мили северно от фрегатата. Хуан сложи слушалките си и зачака в сянката на планширите заедно с хората си. Слънцето зад тях залязваше и най-ужасната жега бе олекнала, но палубата все още бе прекалено нагорещена.

— До танкера, който се приближава към кърмата ми. Говори „Халидж Сурт“ от либийския флот. Прекалено близо сте за безопасно разминаване. Моля, променете курса си.

— „Халидж Сурт“, говори Джеймс Макюло, капитан на „Аги Джонстън“.

Макюло говореше тихо и възпитано. Хуан си го представи — метър и деветдесет и абсолютно плешив.

— В момента минаваме през някакъв странен отлив. Завъртяхме руля и корабът започва да реагира. Ще се подчиним на заповедта ви навреме, уверявам ви.

— Добре — последва лаконичен отговор от „Сидра“. — Моля, уведомете ни, ако затрудненията ви продължат.

Макюло се придържаше към сценария на Хуан и първото действие от пиесата мина отлично. Разбира се, капитанът на танкера щеше да запази курса и да предостави повече време на „Орегон“.

Минаха десет минути и разстоянието между корабите се скъси още повече. Хуан мислеше, че либийците ще се обадят много по-рано. Прие като добра поличба факта, че очевидно не се бяха разтревожили.

— „Аги Джонстън“, обажда се „Халидж Сурт“ — каза мъжки глас, говореше хладнокръвно и професионално. — Все още ли имате затруднения?

— Момент, моля — отвърна капитан Макюло, сякаш бе зает с нещо важно.

Не отговори още две минути и либиецът повтори въпроса си, този път по-настойчиво.

— Да, съжалявам. Отливът се засили. Вече излизаме от него.

— Ние не усетихме подобен отлив.

— Това е защото нашият кил е петнадесет метра по-надолу и много по-дълъг.

„Браво, приятел“, помисли си Хуан.

Кабрило и капитанът се бяха уговорили, че следващото обаждане ще е от страна на Макюло. И наистина, след две минути той предаде:

— „Халидж Сурт“, говори „Аги Джонстън“. Скоростите ни се повредиха. Наредих аварийно спиране, но при сегашната ни скорост това ще отнеме няколко мили. Изчислих, че ще минем на километър от вас. Мога ли да предложа да промените скоростта и посоката си?

И вместо да намали, танкерът ускори напред. Това не беше в сценария и Хуан разбра, че Макюло пренебрегва собствените си условия, за да помогне на „Орегон“ да се доближи колкото се може повече. Кабрило се зарече да намери капитана и да го почерпи няколко питиета, след като всичко това приключеше.

„Сидра“ започна да се завърта и да ускорява, но все още се движеше бавно. Танкерът приличаше на великан до фрегатата — вече бе на половин километър от нея.

Хуан усети как палубата на „Орегон“ леко потръпва. Огромните помпи бързо изтласкваха морската вода от баластните резервоари.

Макс Ханли седеше в контролната станция. Също като Хуан, и той чуваше разговора между либийците и Макюло, но за разлика от него, бе успял и да види част от действията. До него седеше оръжейният техник. Всички оръдия бяха подготвени.

Макс спря помпите, после обърна притока.

Корабът намали толкова бързо, че кърмата му леко се вдигна над водата. Веднага щом се отдръпнаха от „Аги Джонстън“, той ускори.

„Орегон“ се понесе напред като състезателен кон и елегантно зави около задницата на танкера. Пред него се издигна ниският сив силует на либийската фрегата.

Ханли си представи смайването на мостика на „Сидра“, когато два пъти по-голям от нея кораб внезапно се появи иззад танкера. След първите тридесет зашеметяващи секунди въздухът се изпълни с ругатни, въпроси и заплахи.

Макс бързо вкара „Орегон“ между двата кораба, а Макюло рязко зави на север.

— Идентифицирайте се или ще открием огън.

Макс чуваше това за втори път и се съмняваше, че ще има трети. Все още между двата кораба имаше достатъчно разстояние и „Сидра“ можеше да обстреля „Орегон“ без проблеми. Той устоя на импулса да грабне микрофона и да се представи.

Видя на монитора изгърмяването на предното оръдие на „Сидра“. Снарядът профуча покрай носа им и избухна в морето на двадесетина метра от тях.

— Предупредителните изстрели са лесна работа, приятел — процеди Макс през зъби. — Опитай още веднъж и ще свалим ръкавиците.

Този път стреля задното оръдие и снарядът му удари страничния мостик и го събори. Макс едва не скочи от стола.

— Това е! Огън!

Стесненото пространство между двата кораба оживя, когато тридесетмилиметровият „Гатлинг“ и по-големите „Бофор“ загърмяха. Включи се и противосамолетното оръдие на „Сидра“.

„Орегон“ звънтеше като камбана при всеки удар. Снарядите проникнаха в корпуса му, но бяха спрени от преградните стени. Три каюти бяха разрушени и парчета мрамор от стените на плувния басейн се откъснаха. Всяко попадение нанасяше все повече поражения. Конферентната зала бе уцелена и огромната маса се преобърна, кожените столове станаха на трески.

Автоматичната противопожарна система се бореше с няколко пожара едновременно. Пожарникарските екипи бяха предупреди да останат в другата страна на кораба, а да не рискуват живота си по време на битката.

Но „Орегон“ отвръщаше достойно на ударите. Всички прозорци на мостика на „Сидра“ бяха простреляни, а волфрамовите снаряди, които профучаха през тях, съсипаха управлението й. Спасителната й лодка се залюля под масирания обстрел и се покри с дупки.

Никое от малокалибрените оръжия не можеше да пробие бронята, която защитаваше куполите, така че оръжейникът задейства монтираното на носа сто и двадесет милиметрово оръдие. То притежаваше същата стабилизираща контролна система като танк Б1А2 и бе невероятно точно. Първият му откос удари мястото, където куполът бе свързан с палубата на „Сидра“, и той подскочи три метра във въздуха, преди да се стовари обратно на палубата.

Двата кораба продължиха да се обстрелват, а пролуката между тях да се стеснява. Нямаше нужда въобще да се прицелват, тъй като стреляха от упор.

Нищо подобно не бе отбелязвано в аналите на морските битки през последните стотина години и въпреки опасността Макс Ханли не би искал да се намира никъде другаде на света.

Председателят и хората му на палубата се бяха скрили зад тройно подсилената броня, но въпреки това се чувстваха незащитени.

Хуан не можеше да си представи как хората редовно са участвали в подобни битки. Технологията бе променила войните. Беше ги направила далечни и безстрастни. Натискането на бутон бе единственото, което трябваше да направиш, за да унищожиш врага. Но това тук бе нещо съвсем различно. Хуан едва ли не усещаше омразата на враговете си.

Искаха да го убият. И не само да го убият, но да заличат съществуването му напълно, сякаш никога не е бил роден.

Друг снаряд се удари в бронираната плоча и ги разтресе и Хуан за миг се зачуди дали не е допуснал ужасна грешка.

После обаче си каза, че тези хора няма да спрат, ако някой не застане срещу тях. Не бяха съгласни да се вслушват в другите и трябваше да понесат последиците от варварските си действия.

Последва ново мощно раздрусване. „Орегон“ бе опрял в „Сидра“. Макс бе балансирал кораба идеално и парапетите му бяха на едно ниво с тези на фрегатата. Хуан грабна автомата си и се прехвърли на либийския кораб.

Проблясващата опашка на снаряд профуча на сантиметри от главата му и удари в бронираната плоча в мига, в който екипът му го последва. Ударът беше ужасен. Десетина от хората му пострадаха от взрива, а двама паднаха във водата.

Макс видя всичко това на монитора и незабавно отдръпна „Орегон“ от „Сидра“, за да не позволи корпусите да се ударят пак и да размажат хората им. Не знаеше дали са загинали, или не, но нареди на спасителния екип да спусне лодката.

Техникът завъртя камерата и огледа палубата на „Сидра“.

— Ето там! — извика Макс.

Кабрило стоеше сам на либийската фрегата. Автоматът му пушеше, след като бе прострелял типа с гранатомета. Хуан погледна право в камерата с най-свирепото изражение, което Макс някога бе виждал, и изчезна във вътрешността на кораба.