Корсар

26.

Петте руски хеликоптера с военните цветове на либийската армия изскочиха от южната пустиня като разярени оси. Четири бяха боядисани в камуфлажни цветове, а петият носеше мърлявото сиво на либийския флот.

През петнадесетте си години в ЦРУ Джим Кублики никога не бе смятал, че някой ден ще наблюдава как либийската армия напада терористки лагер. Посланик Муун бе уредил присъствието му лично с министър Гами. На повърхността новото ниво на сътрудничество с Триполи изглеждаше впечатляващо, но и Муун, и Кублики си имаха съмнения. Главното бе резултат от поверителен доклад, доставен от Лангли. Кублики нямаше представа как агентите са проникнали в либийското въздушно пространство по време на най-оживеното издирване на самолета на държавния секретар, но бяха успели. Уликите, които бяха намерили, водеха до единствения възможен извод: самолетът бе принуден да се приземи преди катастрофата, вероятно за да отвлекат Катамора. После боингът бе нарочно ударен в планината.

Докладът също така заявяваше как един хеликоптер кацнал до мястото на катастрофата и хората в него нарочно объркали следите. Точните думи бяха: „Понесоха се из развалините като торнадо през бараки“.

Екипът от НББТ бе изготвил поверителен предварителен доклад, който подкрепяше съобщеното от Лангли. Въпреки усилията на терористите в развалините имаше подозрителни улики, които не можеха да бъдат обяснени.

Когато пристигна във военновъздушната база, откъдето щеше да започне нападението, Кублики се срещна с ръководителя на операцията, полковника от специалните сили Хасад. Полковникът му обясни, че либийската пустиня е осеяна със стари тренировъчни бази, останали от дните, когато правителството бе осигурявало убежище за терористите. През няколкото години, откакто правителството се отрекло от тероризма, той и хората му унищожили повечето лагери, за които знаели, но сигурно имало десетки останали.

Хасад седеше до пилота, а Кублики бе наместил дългото си тяло в сгъваемата седалка зад кабината. В задната част на хеликоптера седяха неколцина бойци. Останалите войници бяха в другите хеликоптери.

Либийският полковник се обърна назад. Наложи му се да надвиква ритмичното тракане на перките.

— Кацаме след минута.

Кублики се шашна.

— Какво?! Мислех, че ще се появим там след нападението.

— Не знам за вас, господин Кублики, но аз искам да участвам в битката срещу тези типове — ухили се Хасад с вълча усмивка.

— Съгласен съм с вас, полковник, но униформата, която ми дадохте, не дойде с оръжие.

Либиецът извади пистолета от кобура си и му го подаде.

— Само не пиши в доклада си, че съм те снабдил с оръжие.

Кублики се усмихна конспираторски и по навик провери пълнителя. Беше пълен. В тесния процеп от едната му страна лъщяха тринадесет патрона. Той пъхна пълнителя в пистолета и реши да свали предпазителя чак след като кацнат.

От ниската седалка зад кабината не можеше да види нищо през предното стъкло, но знаеше, че се канят да кацнат. Не беше участвал в битка от първата война в Залива, но комбинацията от страх и вълнение бе усещане, което никога нямаше да забрави.

Хеликоптерът се приземи и Кублики свали предпазния колан. Изправи се и надникна над рамото на Хасад. Видя лагера на терористите на стотина метра напред. Мъже с карирани кефии и с калашници в ръце тичаха към тях. Не видя и следа от войниците от другите хеликоптери.

Страхът започна да заличава вълнението.

Хасад отвори вратата си и се смъкна на земята. Изчезна от погледа на Кублики за миг, после страничната врата на хеликоптера се плъзна назад.

Кублики примигна от ярката светлина.

Двамата се вторачиха един в друг за няколко секунди. В очите им проблесна разбиране. Ветеранът от ЦРУ смъкна предпазителя на пистолета и светкавично го насочи към либиеца. Това, което му бе прозвучало като уплашени викове от страна на терористите, всъщност бяха радостни крясъци, излизащи от стотина гърла.

Кублики натисна спусъка четири пъти, преди да осъзнае, че пистолетът не стреля. Някой грубо притисна в гърба му оръжие, а Хасад се протегна и взе пистолета от ръката му.

— Няма ударник — каза либиецът, после повтори обяснението на арабски и групата терористи се разсмя одобрително.

В последните секунди от живота си Джим Кублики си обеща, че няма да загине без борба. Забрави за дулото, притиснато в гърба му, и скочи от хеликоптера, протегнал ръце към гърлото на Хасад. Стигна на няколко сантиметра от целта си, преди онзи отзад да стреля. Откосът от калашника разпра гърба на Кублики от бъбреците до рамената и той се просна в краката на полковника. Либиецът го погледна, но вместо да почете смелия враг, се изплю върху трупа, обърна се и се отдалечи.

Намери командира на лагера, Абдула, пред палатката му. Двамата се поздравиха радушно. Хасад пренебрегна учтивите условности, които бяха неизменна част от мюсюлманския живот, и заговори делово:

— Кажи за бегълците.

Двамата имаха един и същи ранг в терористичната група на Ал Джама, но Хасад бе по-силната личност.

— Мъртви са.

— Всичките? А, да, чух, че се готвите да взривите моста. Свърши работа, нали?

— Не — отговори Абдула. — Преминаха го. Но се движеха толкова бързо, че когато стигнаха до края на кея, потънаха.

— Някой видя ли ги да потъват?

— Не, но само петнадесет минути след като минаха по моста, нашият хеликоптер стигна до въглищната станция. От затворниците нямаше и следа, значи не са се измъкнали от вагона, който беше на около двеста метра от брега. Само покривът му беше над водата, после потъна целият.

— Чудесно! — Хасад го плесна по рамото. — Имамът няма да е доволен, че не може да е свидетел на смъртта на бившия външен министър, но ще се зарадва, че бягството е било осуетено.

— Има още нещо — каза Абдула. — Докладите на моите хора не са точни, но изглежда, затворниците са имали помощ.

— Помощ?

— Пикап с няколко мъже и една жена нападнал лагера по същото време, когато затворниците се втурнали да бягат.

— Кои са били тези хора?

— Нямам представа.

— Пикапът?

— Явно е потънал заедно с вагона. Както казах, свидетелските показания са от някои от новобранците ни. Възможно е в суматохата да са объркали някой от нашите пикапи с друг.

Хасад се изсмя презрително.

— Сигурен съм, че някои от тези хлапета виждат агенти на Мосад зад всеки хълм и камък.

— След утрешното нападение, когато се преместим в новата ни база в Судан, поне половината от тях ще останат тук. Онези, които изглеждат обещаващи, ще дойдат с нас. Останалите не си струват труда.

— Вербуването на членове никога не е било проблем. Но вербуването на качествени бойци е нещо друго. Като говорим за…

— А, да.

Абдула кимна на помощника си, който стоеше наблизо, и след секунди той доведе един от хората им. Мърлявата униформа и потният шал бяха изчезнали. Мъжът носеше нова черна униформа, а крачолите му бяха натъпкани в безукорно чисти ботуши. Косата му беше подстригана, а страните — грижливо обръснати. Коженият колан с кобура бе идеално излъскан, а пагоните на рамената му проблясваха като злато.

Докато терористите бяха с калашници, произведени години преди повечето от тях да се родят, този човек носеше чисто ново оръжие.

— Документите — излая Хасад.

Мъжът извади от джоба си кожен портфейл и го отвори. Хасад го огледа внимателно. Военната карта бе изработена в същата служба, която правеше истинските карти, от привърженик на каузата. Либийската армия бе пълна с такива хора на всяко ниво. С тяхна помощ си бяха осигурили хеликоптерите за днешната операция и руския „Хинд“, с който бяха свалили самолета на Фиона Катамора.

До личната карта се виждаше пропуск, който даваше право на собственика му да работи като охрана на утрешната мирна конференция. Пропуските бяха фалшифицирани в лагера, тъй като терористите смятаха за прекалено рисковано да ги получат от съответната служба. Хасад имаше приятели в армията, които щяха да присъстват на конференцията като охранители, и бе разучил пропуските им. Това, което видя сега, бе идеално копие.

Той върна документите и попита:

— Какво очакваш утре?

— Да стана мъченик в името на исляма и Сюлейман Ал Джама.

— Вярваш ли, че заслужаваш подобна чест?

Отговорът дойде след секунда.

— Имамът вярва, че я заслужавам. За мен това е достатъчно.

— Добре казано — отбеляза Хасад. — Ти и другарите ти ще нанесете на Запада удар, от който той ще се съвземе чак след години, ако въобще се съвземе. Имам Ал Джама постанови, че те вече няма да могат да ни диктуват как да живеем живота си. Корупцията, която разпространяват с филмите, телевизията, музиката и демокрацията си, вече няма да бъде допускана. Скоро ще видим началото на края им. Най-после ще разберат, че техният начин на живот не е за нас. Също така ще разберат, че ислямът ще превземе света. Това е честта, която Ал Джама вярва, че заслужаваш.

— Няма да го разочаровам — отговори терористът решително.

— Свободен си — каза Хасад и се обърна към Абдула. — Много добре, приятелю.

— Военното обучение е сравнително лесно — отвърна командирът. — Трудното е да ги задържим верни на каузата, без да приличат на ококорени фанатици.

И двамата знаеха, че безброй самоубийствени нападения бяха осуетени, тъй като извършителите им изглеждаха толкова нервни и не на място, че всеки неопитен цивилен осъзнаваше какво ще стане. А петдесетимата, които изпращаха в Триполи днес, щяха да бъдат заобиколени от истински охранители, нащрек за възможни нападения. Терористите бяха пресели стотици кандидати от тренировъчните лагери из Близкия изток, за да намерят подходящите хора.

Хасад си погледна часовника и каза:

— След осемнадесет часа всичко ще приключи. Американската държавна секретарка ще умре, а дворецът ще потъне в кръв. Мирът отново ще остане на заден план, а ние ще продължим да разпространяваме нашия начин на живот.

— Както е написал старият Сюлейман Ал Джама: „Когато в борбата да запазим вярата си от поквара открием, че волята ни отслабва, а решителността ни намалява, трябва да положим върховни усилия и да направим саможертва, за да покажем на враговете си, че никога няма да бъдем победени“.

— Предпочитам друг цитат: „Тези, които не приемат исляма, са обида за Аллах и заслужават само куршумите ни“.

— Скоро ще ги получат.

— А сега, защо не ме представиш на американката? Разполагам с малко време, преди тя да се качи на фрегатата за срещата си със съдбата, и бих искал да я видя.