Корсар

7.

Над Сахара

Струната се изплъзна изпод пръста й и Фиона изруга. Огледа се бързо, за да се увери, че никой не я е чул, макар да беше сама в спалнята в задната част на самолета. Майка й твърдо вярваше, че миенето на устата със сапун е идеално средство срещу лошите думи, и реакцията на Фиона бе автоматична дори сега, след цели четиридесет години.

Цигулката беше бягството й от света. С лъка в ръка тя можеше да опразни съзнанието си от всички неприятности и да се съсредоточи само върху музиката. Никоя друга дейност или хоби не можеха да я успокоят толкова добре. Тя често си мислеше, че само музиката я поддържа нормална, особено откак бе приела назначението за държавен секретар.

Фиона Катамора беше от онези редки същества, които се появяват веднъж във всяко поколение. На шестия си рожден ден изнасяше концерти като солов изпълнител. От родителите си, интернирани по време на Втората световна война, тъй като бяха родени в Япония, знаеше японски. Сама научи арабски, мандарин и руски. Влезе в Харвард на петнадесет, а в юридическия факултет — на осемнадесет. Преди да вземе изпита за адвокат, си отпусна известно време, за да усъвършенства фехтоваческите си умения, и щеше да потегли към Олимпийските игри, ако не беше скъсала сухожилие в коляното само седмица преди откриването им.

Направи тези неща и още много други и всичко, изглежда, й се удаваше с лекота. Фиона Катамора притежаваше почти фотографска памет и се нуждаеше само от четири часа сън нощем. В добавка към спортните й, научни и музикални таланти тя беше чаровна, привлекателна и притежаваше заразителна усмивка, която сякаш огряваше помещението, в което се намираше.

След като взе изпита за адвокат, получи стотина предложения за работа, включително преподавателско място в университета, но искаше да се посвети на работа в полза на хората. Присъедини се към един вашингтонски мозъчен тръст, специализиран по енергийните въпроси, и бързо си създаде репутация със способността си да открива причинно-следствени връзки, каквито другите просто не виждаха. След пет години защити докторска дисертация.

Репутацията й нарасна до такава степен, че Фиона стана редовен консултант в Белия дом, където съветваше президенти и от двете партии. Беше само въпрос на време да й предложат правителствен пост.

На четиридесет и шест, все още неомъжена, Фиона Катамора бе зашеметяваща красавица с лъскава като обсидиан черна коса и гладко лице. Беше слаба и почти метър и седемдесет, висока за произхода си. В интервютата заявяваше, че е прекалено заета за собствено семейство, и макар клюкарските списания да се опитваха да я свържат с различни богати и могъщи мъже, тя нямаше почти никакви връзки.

През двете си години като държавен секретар бе направила чудеса, за да възстанови репутацията на Съединените щати като умиротворител и безстрастен арбитър. Беше помогнала за прекратяването на битките между правителството на Шри Ланка и Тамилските тигри и бе използвала уменията си, за да разреши спорните избори в Сърбия, които заплашваха с избухването на нова гражданска война.

Бе раздвижила и нещата в коридорите на Държавния департамент. Спечели си прякора Змеицата с прочистването от излишен персонал и накрая департаментът стана пример за ефективност за останалата част от правителството.

Сега се отправяше към това, което можеше да се превърне в коронното постижение на кариерата й. Предварителните разговори бяха предназначени да определят структурата на мирните преговори, наречени „Съглашение Триполи“. Ако някой можеше да докара мир в Близкия изток след провалите на десет правителства, това щеше да е Фиона Катамора.

Тя приключи музикалното упражнение и остави лъка и цигулката. Избърса пръсти в избродираната с монограма й кърпичка и направи няколко физически упражнения. Страхуваше се, че я заплашва прекалено ранен артрит.

Някой почука на вратата.

— Влез.

Беше личната й помощничка Грейс Уолш. Грейс работеше за Фиона повече от десет години и следваше шефката си навсякъде.

— Искаше да ти кажа, като стане четири.

— Благодаря, Грейси. В колко трябва да пристигнем?

— След четиридесет и пет минути. Скоро ще сме над либийска територия. Искаш ли нещо?

— Шише вода, благодаря.

Фиона зарови купчината документи по леглото си. Това бяха досиетата на всички главни играчи в предстоящата среща, включително кратки биографии и снимки. Беше ги преглеждала и преди и бе запаметила повечето неща, но искаше да се увери, че помни всичко правилно. Зададе си въпроси за министрите, за имената на съпругите и децата им, за образованието им и всичко друго, което можеше да помогне за осъществяване на близост.

Заинтересува се най-вече от динамичния нов министър на външните работи на Либия Али Гами. Неговото досие бе най-кратко. Гами бе служил като низш държавен служител, преди да привлече вниманието на Муамар Кадафи. Само дни след срещата между двамата Гами бе назначен за министър на външните работи. През шестте месеца оттогава той бе пътувал упорито из района, за да набира подкрепа за мирната конференция. Отначало в столиците на Близкия изток го приемаха хладно, но динамичната му персона и неустоимият чар постепенно промениха отношението към него. В много отношения той приличаше на Фиона и вероятно заради това тя не можеше да си обясни какво у него я притеснява.

Грейс почука отново, влезе, остави шише вода на нощното шкафче и се обърна да си тръгне.

— Чакай малко — спря я Фиона и й показа снимката на Гами. — Какво ти казва женската интуиция?

Гами носеше идеално скроен западен костюм. Имаше гъста посребрена коса и същия мустак. Грейс й върна снимката.

— Не съм подходящият човек, когото да питаш. Влюбих се в Омар Шариф, когато гледах „Доктор Живаго“ като ученичка, а този тип има същото излъчване.

— Хубав е, да, но погледни очите му.

— Какво по-точно? — попита Грейс.

— Не мога да определя. Има нещо или нещо липсва. Не знам.

— Може просто да е лоша снимка.

— Или пък просто не ми харесва идеята да се захващам с това, без да знам нищо за домакина ни.

— Не можеш да разполагаш с интимни бележки за всички — подкачи я Грейси. — Помниш ли, когато направи проверка на онзи готин адвокат, с когото искаше…

Силен зловещ трясък прекъсна думите й. Двете се спогледаха с ококорени очи. И двете бяха прекарали безкрайни часове във въздуха и знаеха, че каквато и да е причината за трясъка, не е добра.

Изчакаха да видят дали ще стане още нещо. След няколко секунди едновременно си отдъхнаха и се засмяха нервно.

Фиона се надигна и тръгна да попита пилота какво става. Беше стигнала почти до вратата, когато самолетът потрепери и почна да пада. Шеметното ускорение притисна Грейс към тавана и тя изпищя. Фиона успя да се задържи на крака, като притисна ръце към пластмасовия корниз над главата си.

От предната част на самолета долетяха писъците на хората й. Всички бяха изпаднали в ужас от ефекта на временната безтегловност.

— Не знам какво стана — каза по интеркома пилотът, полковник от военновъздушните сили. — Но си закопчайте коланите колкото се може по-бързо.

Остави интеркома включен и докато двамата с втория пилот се опитваха да овладеят падащия самолет, Фиона и останалите можеха да ги чуват.

— Как така не можеш да се свържеш с никого? Преди две минути говорихме с Триполи.

— Не знам — отговори объркано вторият пилот. — Радиото просто изключи.

— Не се тревожи за него сега. Помогни ми. По дяволите, левият двигател изгасна. Опитай да го…

Внезапно интеркомът изключи.

— Ще се пребием ли? — попита Грейс.

Стоеше до Фиона и двете се прегръщаха уплашено като малки момиченца в къща с духове.

— Не знам — отговори Фиона много по-спокойно, отколкото се чувстваше.

Вътрешностите й потръпваха, дланите й бяха изпотени.

— Какво стана?

— Не знам. Нещо механично сигурно.

Този отговор въобще не я задоволи. Нямаше причина самолетът да почне да пада в момент, когато и двата му двигателя работеха. А той можеше да лети и само с единия. Нещо друго бе причинило внезапното падане. И какъв беше този силен трясък? Първата й и единствена мисъл бе, че са ударени от ракета, предназначена да повреди самолета, а не да го унищожи.

Стремглавото падане се забави. Пилотите бяха успели да възвърнат достатъчно контрол и самолетът вече не падаше така лудешки… но все пак бе прекалено бързо.

Фиона и Грейс се добраха до главния салон и се закопчаха в големите кожени кресла. Секретар Катамора опита да успокои хората си. Искаше й се да може да направи нещо повече, за да облекчи ужаса им, но истината бе, че едва овладяваше собствените си емоции. Страхуваше се, че ако продължи да говори, ужасът й ще изригне като лава от вулкан.

— Дами и господа — обади се вторият пилот, — не знаем какво се случи преди малко. Един от двигателите ни не работи, а другият едва се справя. Ще се наложи да се приземим в пустинята. Не искам никой да се тревожи. Полковник Маркам е правил това и преди, по време на първата война в Залива. Щом дам сигнал, искам всички да заемете поза за аварийно кацане. Сведете глави между коленете си и обвийте ръце около тях. Веднага щом самолетът спре, стюардът да отвори вратата на салона. Охраната на секретар Катамора трябва да свали от самолета първо нея.

На борда имаше само един агент. Останалите от екипа на Фиона, както и няколко души от персонала й, бяха в Либия вече от седмица и подготвяха пристигането й.

Агентът, Франк Магуайър, разкопча предпазния си колан и се настани между Фиона и вратата. Когато му дойдеше времето, щеше да грабне Фиона и да я изнесе през вратата за секунди.

Стиснала ръката на Грейс, Фиона започна да прави нещо, което бе забравила през последните години — да се моли. Но не за живота им. Молеше се, ако най-лошото се случи и загинат при катастрофата, мирната конференция да завърши успешно. Лишена от егоизъм до края, секретар Катамора се тревожеше повече за мира, отколкото за собствения си живот.

Под тях бе безлюдната пустиня. Самата тя не беше пилот, но все пак знаеше, че въпреки уверенията на пилота шансовете им не са големи.

— Добре — обади се вторият пилот. — Кацаме. Заемете позиции и се дръжте здраво.

— Какво е… — почна пилотът.

Интеркомът замълча. Нямаха представа какво е видял пилотът — а и бездруго беше по-добре да не знаят.