Корсар

34.

Екзекуторът огледа стаята критично. Беше сам засега, но имаше достатъчно място за свидетели, макар да бяха принудени да използват лотарийна система, за да изберат късметлиите. Черният фон — дебел плат, окачен на тръба — си бе на мястото. Камерата стоеше на триножника си и вече бе изпробвана. На пода бяха застлани плътни найлонови чаршафи, за да улеснят почистването по-Късно.

Припомни си първия път, когато бе обезглавил човек с меч. Сърцето на жертвата му биеше лудо, а кръвното й бе зашеметяващо високо, затова когато главата падна, от врата избликна истински фонтан. Кръвта бе толкова много, че предпочетоха да изоставят обезопасената къща в Багдад, вместо да почистват свинщината.

Тази вечер щеше да получи единадесетата си жертва, а за него тя щеше да е най-приятната. Никога досега не беше убивал жена, поне не с меч. С бомби бе унищожил десетки жени от Индонезия до Мароко. А по време на престрелките с американците в Афганистан и Ирак куршумите му със сигурност бяха уцелили много други.

Въобще не се замисляше за тях. Ал Джама издаваше заповеди, а той ги изпълняваше. Съвестта не го мъчеше повече, отколкото ако му бяха наредили да се ръкува с жертвите си, вместо да ги взриви.

Разбира се, иронията — всеобщо известна тайна в организацията — бе, че той не беше стриктен мюсюлманин. Родителите му не бяха много набожни и посещаваха джамиите само по празници. Присъедини се към Ал Джама след кратка служба във френския Чуждестранен легион, която му вдъхна любов към битките. Бореше се, убиваше и обезобразяваше заради самия себе си, а не поради смахнатото религиозно убеждение, че тези кланета са воля на Аллах.

Не се опитваше да разбере мотивацията на съратниците си, стига да изпълняваха заповедите му. Признаваше, разбира се, че желанието им да отидат в рая поддържаше мотивировката на бойците до степен, каквато можеха да постигнат само най-добре обучените армии. А способността да убедиш хората да се самовзривят бе оръжие, несравнимо с никое друго.

Един негов подчинен почука на вратата и попита:

— Всичко ли отговаря на нуждите ти, Мансур?

— Да — разсеяно отговори той. — Всичко е наред.

— Кога да доведем американската курва?

— Чак когато стане време за екзекуцията й. Опитът ми показва, че хората са най-ужасени в първите мигове, когато осъзнаят, че идва смъртта.

— Както заповядаш. Ако се нуждаеш от още нещо, отвън съм.

Палачът не си направи труда да отговори и мъжът излезе.

Съмняваше се, че жената ще се моли. Беше я наблюдавал, макар и за кратко, и бе забелязал гордостта и непримиримостта й. Всъщност предпочиташе да е така. Колегите му обичаха плачовете и хленченето, но той ги намираше за досадни. Да, това бе точната дума. Досадни. По-добре да приемеш съдбата си, отколкото да се унижаваш с безполезни молби. Чудеше се дали жертвите наистина вярват, че ако продължават да плачат и да се молят, това ще отмени екзекуцията. Когато се срещнеха с него, смъртта им вече бе неизбежна, а молбите така безполезни, както да се опитваш да спреш лавина с ръце.

Не, тази жена нямаше да се моли.

— Наблюдавайте десния фланг — нареди Линда и изстреля кратък откос над парапета на „Сокол“. — Опитват се да ни заобиколят, като пълзят покрай срутената стена.

Отговориха на огъня й от четири различни места.

Ерик — бе коленичил шест метра по-нататък на палубата — очакваше това. Обсипа с куршуми мястото, където се криеше един от терористите, но в пълната тъмнина нямаше представа дали го е уцелил.

В първите свирепи мигове на престрелката и двете страни забързаха да се организират. Линда нареди на хората си да се качат на „Сокол“, който предлагаше най-доброто прикритие. Водачът на терористите заповяда на подчинените си да пестят мунициите и да се приготвят за настървено нападение.

Движеха се бързо и от време на време светваха фенерите си, за да огледат терена. Екипът на Корпорацията съсредоточи огъня си върху терористите с фенери, преди да осъзнае грешката си. Мъжете с фенери ги светваха само когато бяха прикрити. Лъчите бяха предназначени за другарите им, които напредваха енергично.

— Хайде де — мърмореше Марк, докато ровеше в раницата си. — Знам, че си тук.

Куршуми обсипаха кораба и Линда извика на Ерик:

— Заедно с мен. Давай!

Скочиха едновременно и откриха огън. Докато бързаше да намери укритие, един от терористите се озова в лъча от фенера на партньора си. Катереше се по стария речен бряг, за да се качи на кея. Ако беше успял, щеше да засипе палубата с куршуми и битката щеше да приключи.

Лъчът едва докосна краката му, но това бе достатъчно — Линда прецени къде се намира тялото му и стреля. Бе наградена с писък, който отекна из цялата пещера.

Двамата с Ерик се наведоха, когато около тях засвистяха куршуми.

— Откачена работа — изстена Ерик.

Не можа да види доволната й усмивка, но я долови в гласа й, когато му отговори.

— Никога не съм участвала в престрелка, която да не е била откачена.

Нещо тежко изтрака по кърмата на „Сокол“.

— Залегни! — извика Линда.

Гранатата избухна след секунда. Шрапнели полетяха над проснатите им тела и се забиха в корпуса на кораба.

Ушите на Линда зазвънтяха, но самообладанието не я напусна. Гранатата беше предназначена да ги обездвижи за секунди и тя бе твърдо решена да не доставя това удоволствие на терористите.

Надникна над парапета. И откъм двата входа на пещерата проблясваха лъчи от фенери. Тя се пребори с ледения страх, който потече във вените й. Бяха всъщност двама срещу поне десетина, тъй като Алана нямаше оръжие, а Марк Мърфи беше ужасен стрелец.

Линда бръкна в раницата си и извади блокче пластичен експлозив. Набута в него шестдесетсекунден взривател и го метна. Изстреля три кратки откоса и се скри.

— Трябва да им попречим да ни заобиколят — извика на Ерик. — Метнах малко експлозив. Когато избухне, си намери мишени.

Възползва се от възможността да смени пълнителя, тъй като не бе сигурна колко куршума й остават. След малко щеше да накара Алана да напълни празните пълнители.

Взривът се чу след миг. Огнена топка се вдигна към тавана и заля пещерата с демонична светлина.

Линда и Ерик откриха огън. Терористите се втурнаха да търсят укритие.

Отвърнаха на огъня от осем различни места. Някаква откъртена треска удари Линда по брадичката и я разкървави. Не й се искаше да губи остатъка от светлината, но се наложи да се покрие под ожесточения обстрел.

Когато стрелбата позатихна, Линда стреля сляпо по брега под кея, в случай че някой отново опита да се изкатери. Изведнъж над силната воня на барут усети позната миризма: горящо дърво.

Гранатата бе запалила палубата. Пламъкът не бе голям засега, но нарастваше с всяка секунда. Ако не го угасяха, „Сокол“ щеше да се превърне в погребалната им клада.

— Марк, заеми се с това. Ще те покривам.

Алана допълзя до нея.

— Марк работи по нещо. Аз ще ида.

— Стой ниско — предупреди я Линда, впечатлена от смелостта на археоложката.

Пламъците се издигнаха по-високо и отначало осветиха само кърмата. Но светлината се разпростря бързо. Терористите се възползваха от това предимството — сега виждаха кораба по-ясно и точността им се подобри.

На десет метра от Линда Алана видя, че не гори палубата, а пейката на кормчията. Просна се по гръб, подгъна крака под горящата седалка и натисна с всичка сила. Но вместо да излети през борда, пейката се счупи на две и я обсипа с горящи парчета.

Алана свали тениската си и започна да гаси огъня с ръка, защитена само от тънкия памук. През цялото това време Линда и терористите стреляха над главата й.

Докато загаси и последните упорити пламъци, тениската изгоря напълно, а кожата на дланите й се олющи и остави само обгорено месо, което болеше зверски.

Болката беше толкова силна, че Алана не можеше да пълзи на ръце, а трябваше да се гърчи като змия, за да се върне при другите.

Линда освети раните й и ахна.

— Ще се оправя — изпъшка Алана.

— Запушете си ушите — прошепна Марк настойчиво.

Мърф изчака секунда, броеше примигващите фенери. После пъхна взривателя в пластичния експлозив, който бе натъпкал в корабното оръдие. Между него и дулото имаше гюле, направено от десетки метални топчета.

Пластичният експлозив се взриви и оръдието изрева оглушително. Въжетата, които го държаха, се скъсаха и два тона бронз профучаха през парапета и се забиха в стръмния бряг под кея.

Мърфи се огледа и видя, че два от трите лъча вече не светят.

Гърмежът на оръдието сякаш сигнализира края на първи рунд и началото на втори. Стрелците откриха огън с подновена ярост. Откоси обсипаха „Сокол“, сякаш искаха да го разкъсат на парчета.

Бойните крясъци на терористите отекнаха из пещерата.

Ерик бе улучен в рамото и тъй като вече не можеше да се прицелва точно, превключи на автоматична стрелба и обсипа земята на десет метра от „Сокол“ със завеса от олово, която терористите не можеха да преодолеят.

Когато пълнителят му се изпразни, го смени Мърфи, но и неговото оръжие също бързо изчерпи мунициите си. Линда крещеше като валкирия и стреляше. Нямаше значение дали щеше да уцели някого. Важното бе да задържат терористите назад достатъчно дълго, за да се простят с куража си и да потърсят прикритие.

С облекчение забеляза, че проблясъците от цевите идват от все по-далеч. Нападението бе приключило.

Отпусна се уморено зад парапета. Цялата трепереше и бе плувнала в пот.

— Добре ли сте, момчета?

— Един куршум в рамото — докладва Ерик от тъмнината.

— Аз пък още съм бесен, че не взех очилата за нощно виждане от Линк — горчиво каза Марк. — Отиваме да проучваме пещери, а забравям най-важната част от екипировката.

— Алана?

— Добре съм — отговори тя с приглушен от болка глас.

— Марк, дай й нещо от аптечката — нареди Линда.

Стрелбата намаля още повече и след малко затихна. Ушите на четиримата звънтяха, но все пак чуха мъжки глас да вика от входа на пещерата:

— Ще ви дам последен шанс да се предадете.

— Мили боже! — възкликна Ерик. — Познавам този глас.

— Какво? Кой е?

— Чух го на „Орегон“. Това е пристанищният лоцман, Хасад или Асад, нещо такова.

— Това обяснява засадата на крайбрежния път — отбеляза Марк.

— Но не променя нищо — каза Линда, после изкрещя: — Мисля, че генерал Остин Маколиф го е казал най-добре, когато го карали да се предаде: „Майната ви!“

— О, това ще ни свърши страхотна работа — саркастично промърмори Мърфи.

Рунд три започна с пълна сила.