Корсар

22.

В страна, която бе сто процента етнически хомогенна, Еди Сенг бе в неблагоприятно положение, когато Кабрило го натовари със задачата заедно с Хали Касим да следи пристанищния лоцман. Еди обаче не се възпротиви. Също като Хуан, и той бе усетил у Асад нещо подозрително.

Но подозрението и доказването бяха различни неща, а и нямаше как да се пренебрегне фактът, че всички роднини на Еди от много поколения бяха китайци, а почти всички из улиците на Триполи бяха родени в Близкия изток.

Но не беше съвсем отчайващо. Няма град на планетата, където да не живеят китайски имигранти. Така че през първата вечер, докато Хали следеше Тарик Асад, Еди тръгна да търси китайския квартал в Триполи, стиснал в ръка картичка, която го обявяваше за глухоням, за да прикрие факта, че не говори арабски.

Това, което откри, го смая. Поддържаната от петродолари Либия — и особено Триполи — се радваше на строителен подем и много от проектите се изпълняваха от фирми от Хонконг и Шанхай. Освен докараните от там работници имаше и сериозна система от ресторанти, барове, магазини и бордеи, които обслужваха само китайски клиенти. Еди се почувства като в родния си китайски квартал в Ню Йорк.

И също като в Ню Йорк, и тук имаше законни и незаконни слоеве на обществото. Нужни му бяха само няколко минути, за да намери гангстерските символи, изрисувани със спрей на няколко витрини. Минаха още няколко минути, докато откри символа, който търсеше. Беше малък, едва няколко сантиметра, и изрисуван с червена боя върху сива метална врата. Вратата беше вградена в солидна складова постройка, която имаше редица прозорци само на втория етаж.

Еди почука, като използва нужния код. Никой не отвори и той почука отново. Този път както би почукал външен човек — няколко резки удара с кокалчетата на пръстите. Ако се съдеше по приглушеното ехо, вратата бе от солидна стомана.

След няколко секунди вратата се открехна и момче на десетина години надникна навън. Зад него със сигурност стояха трима-четирима въоръжени мъже. Хлапето не проговори.

Еди също не проговори.

Вместо това измъкна ризата от панталона си, вдигна я нагоре и обърна гръб към вратата.

Момчето ахна и внезапно Еди усети и други погледи върху себе си. Бавно спусна ризата и извъртя глава към вратата. Прие като добър знак факта, че пистолетите на двамата гангстери, които го оглеждаха, са сведени.

— Кой си ти? — попита единият.

— Приятел — отговори Еди и се обърна към него, докато се загащваше.

— Кой ти даде татуировката? — попита вторият.

Еди го изгледа презрително.

— Никой не ми я е давал. Спечелих я.

На гърба му се виждаше сложна, макар и избеляла, татуировка на дракон, който се бие с грифон. Това беше стар гангстерски символ на китайската мафия Зеления дракон, още от времето, когато бяха водили войни със съперниците си за контрол над шанхайските докове през тридесетте години на миналия век. Само старшите членове на бандата или особено смелите бойци получаваха разрешение да я татуират на кожата си. Като се имаше предвид глобалното разпростиране на китайския подземен свят, Еди знаеше, че татуировката ще му осигури достъп тук.

Само се надяваше да не я проверят внимателно, защото Кевин Никсън я бе изрисувал едва преди няколко часа, използвайки каталога с гангстерски и затворнически татуировки, който държеше на борда на „Орегон“.

— Какво правиш тук? — попита първият бандит.

— Има един човек, който работи на пристанището. Дължи много пари на хората, които представлявам. Искам да наема неколцина от вас да ми помогнете да го държа под око, докато си прибера дълговете.

— Имаш ли пари?

Еди не си направи труда да отговори. Никой нормален човек не би поискал подобна услуга, без да има пари да плати.

— Четири или пет дни. Осем или десет души. Десет хиляди долара.

— Прекалено са трудни за обмяна. Ще платиш в евро. Пак десет хиляди.

Поради високия курс на еврото спрямо долара това бе почти петдесет процента повече. Еди спокойно кимна.

И по този простичък начин внезапно се сдоби с достатъчно хора, които да наблюдават Тарик Асад двадесет и четири часа, докато той и Хали чакаха в един евтин контролиран от бандата хотел. Гангстерите го снабдяваха с информация за движенията на Асад на всеки шест часа. След няколко дни познаваха живота му доста добре.

Асад работеше осем часа нощна смяна на кея. Обикновено си взимаше един-два часа почивка, ако не се очакваха кораби. В тези нощи посещаваше един апартамент недалеч от пристанището, в който живееше една от многобройните му любовници. Не беше най-хубавата, но бе най-удобната.

След работа се прибираше при семейството си, спеше около шест часа, после излизаше да пие кафе с колегите си, преди да посети останалите разпръснати из Триполи апартаменти. Еди помоли новите си служители да му приготвят списък с имената на жените. После накара Ерик Стоун да ги провери в компютъра и се оказа, че Асад спи със съпругите на правителствени служители. Дори обикновеното момиче до пристанището бе сестра на заместник-министъра на енергетиката.

Като се имаше предвид фактът, че Асад не бе особено привлекателен, завоеванията му бяха наистина впечатляващи.

Еди и Хали стигнаха до извода, че Асад не е нищо повече от корумпиран пристанищен лоцман със свръхактивно либидо и отлични свалячески способности. Вярваха в това, докато Макс Ханли не се обади да им съобщи зашеметяващата си новина. Вмъкването на Асад в спалните на либийското правителство доби нов мрачен аспект.

Хуан притискаше телефона до ухото си и слушаше Ерик Стоун, който му обясняваше маршрута на старата железопътна линия през планините към брега, на около тридесет километра от тях. Сателитните снимки не показваха наклона, но според проследяващия чип на Кабрило лагерът на терористите беше на почти триста метра над морското равнище.

Планът, който се оформяше в главата на Хуан, докато Ерик говореше, бе доста рискован. Лошото бе, че не разполагаха с достатъчно време, а той не можеше да измисли оправдание, което Овърхолт да даде на либийците, за да отложат нападението.

На всичкото отгоре не бе спал повече от шест часа през последните четиридесет и осем, а ако се съдеше по вида на другарите му, състоянието им не бе много по-добро.

— Какво ти става? — попита Линк.

Гумените му ръкавици бяха омазани с кръв, но пък вече привършваше. Беше направил няколко шева с три пласта животински конци, така че раната да не може да се отвори отново. Благодарение на местната упойка, която притъпяваше болката, Хуан се чувстваше уверен в способностите на тялото си.

— Какво да ми става? — учуди се той.

— Току-що се захили — отговори Линк, свали ръкавиците и ги прибра в червена кутия за биологични отпадъци.

— Така ли? Просто си мислех за положението ни. Толкова сме затънали, че не знам дали планът ми ще свърши работа.

— План В? — изстена Линда, която стоеше до Прасето и надничаше над рамото на Линк.

— Точно затова се засмях. Хумор от бесилката. Вече не сме на план В, а направо на Г или Д.

Пред Кабрило имаше две възможности, но не и истински избор. Готвеше се да вкара хората си в стрелбище, а Прасето трябваше да играе ролята на примамка.

Линк залепи марля върху зашитата рана и каза:

— Ако доктор Хъксли не одобри работата ми, кажи й да се обърне към застрахователната компания.

Хуан си нахлузи панталона. Беше съдран на няколко места и толкова набит с пясък, че скърцаше, но в Прасето нямаше резервни униформи. Той скочи на земята и клекна два-три пъти. Шевовете не се отвориха, а упойката още вършеше работа.

Слънцето още не се бе показало над далечните планини и звездите блестяха невъзмутимо на тъмното небе. Кабрило ги загледа за момент и се зачуди дали ще оживее, за да ги види отново. После извика:

— Качвайте се! Когато се появи „Орегон“, шоуто почти ще е приключило, а ни чака тежка и мръсна работа.

— Просто съм любопитен, Хуан — небрежно каза Линк. — Кои са тези хора, които ще спасяваме? Политически затворници или обикновени престъпници?

— Мисля, че те може да са ключът към цялата история.

Линк кимна и каза:

— Добре.

— Ако питаш мен — обади се Марк, — имам лошо предчувствие за…

Кабрило го изгледа строго и го накара да замълчи.

Минаха четиридесет и осем минути, преди Хуан да прецени, че са готови. Беше видял качествата на терористите, които пазеха затворниците, и знаеше, че не са сериозна заплаха, ако не са прекалено много на брой. Но в лагера имаше над четиридесет пазачи, а ако не преценеше точния момент, останалите двеста, които се надяваше да примами да напуснат тренировъчния лагер, щяха да стигнат до мината преди всички да са избягали.

На път към мината оставиха Линк да се добере пеша до височината над ограденото място зад складовите постройки. Въоръженият с петдесеткалиброва снайперистка пушка „Барет“ бивш тюлен можеше да уцели всяка мишена от километър и половина. Обсегът му с по-малката РЕК7 бе повече от седемстотин метра, а планът на Хуан изискваше много по-кратки разстояния. Прасето се намираше върху тесния път, по който предния ден патрулът се бе върнал с трупа на беглеца.

Още не се бе зазорило и тъмнина изпълваше долините и деретата около тях, а вятърът носеше прохлада от морето.

Хуан искаше да държи Алана и новия им придружител, Фодл, далеч от битката, но не можеше да рискува да ги остави в пустинята, в случай че той и екипът му не се върнат. Обясни им плана си и се увери, че разбират опасностите и са готови да изпълняват нарежданията му.

— За да се чувстваш добре сред останалите археолози авантюристи, ще ти купя високи ботуши — пошегува се той с Алана.

— И камшик, нали? — ухили се тя.

— Хм, доста извратено — усмихна се Хуан.

— Проверка на комуникациите — извика Линк в мрежата.

— Идеална връзка, Линк.

— Намирам се на върха на старата товарна рамка — докладва снайперистът. — Пазачите подкарват затворниците за закуска. Сега или никога.

— Разбрано — отговори Хуан и преглътна с мъка, тъй като гърлото му внезапно пресъхна.

После погледна Марк Мърфи. Успехът или провалът на плана му зависеха от виртуозността на Мърф с оръжейната система на Прасето.

— Готов ли си? — попита Хуан. Марк кимна.

— Действаме! — извика Хуан.

Марк зареди монтираните на покрива на Прасето минохвъргачки. Те вече бяха прицелени с помощта на Линк и лазерния мерник. Стреляха едновременно, а самозареждащото устройство вкара втора мина във всяка от четирите тръби още преди първите да са изминали и сто метра.

Втората канонада избумтя приглушено и Марк извика:

— Тръгвай!

Хуан вече бе запалил двигателя на Прасето. Гумите изсвистяха и пикапът се понесе към лагера. Точно както бе планирал Хуан, никой не бе чул изстрелването на мините. Парцаливите затворници стояха на опашка, за да получат мизерната си закуска, а пазачите ги тормозеха. Кабрило видя как един от терористите халоса с палката си кльощав затворник. Ударът попадна право в бъбреците му и мъжът се преви и падна.

Мините се понесоха надолу, всяка натъпкана с килограм експлозиви. Марк бе махнал повечето шрапнели, за да намали шансовете да убият някой от затворниците.

Линк насочи пушката си към пазача, който бе ударил затворника, натисна спусъка и когато главата на пазача експлодира, докладва:

— Розова мъгла.

Очисти още двама, преди охраната въобще да се усети какво става. Капитанът излезе от палатката си. Гърдите му бяха голи, а панталонът — натъпкан в ботушите. Линк забеляза радиоантената, която стърчеше от дупка в покрива на палатката, и насочи мерника си към друга мишена.

Четири мини паднаха едновременно на земята. Пътеката, която водеше към мината, изригна в гейзери от пръст. След секунда изсвистяха още няколко, този път по-близо до лагера.

Пазачите и затворниците побягнаха към дървените постройки. Линк продължи да намалява броя на терористите. Един изстрел — един убит. Онези, които носеха оръжия, бяха първи.

Кабрило изфуча с Прасето към лагера като състезателен шофьор, устремил се към финала. До него Мърфи насочи обстрела към един от пикапите на терористите.

Ракетата уцели кабината и преряза пикапа на две. Взривът накара затворниците да се притиснат към сградата, а пазачите се втурнаха към палатките, където бяха оставили оръжията си.

Прасето вече беше на сто метра от лагера. Въоръжените терористи започнаха да изскачат от палатките с калашници в ръце и да стрелят безразборно. Закрита от капаците на купола, Линда ги наблюдаваше през мерника на картечницата. Оръжието подскочи в ръцете й и залая.

Земята около терористите оживя от куршумите. Арабите започнаха да падат, стиснали зловещите си рани, някои нанесени от собствените им другари, които продължаваха да стрелят безразборно.

— Оставихме му достатъчно време — извика Хуан. — Унищожете командната палатка.

Планът на Кабрило имаше две цели. Първата бе да спасят колкото се може повече затворници, защото той не беше сигурен дали либийската армия ще си направи труда да различи приятел от враг. Втората бе да разкарат колкото се може повече терористи от лагера преди военното нападение. Ако Фиона Катамора наистина бе тук, всеки въоръжен терорист, зает в мината, намаляваше броя на тези, които щяха да се опитат да я убият.

Точно по тази причина Линк бе получил заповедта да остави командира да се свърже с лагера по радиото. А след като вече го бе направил…

Марк вкара ракетата в палатката под точния ъгъл, за да се удари в земята, а не да излети от другата страна. Платнището избухна в пламъци, а купчината военно оборудване, подредена отпред, стана на парчета.

Вече се намираха в лагера. Над Хуан и Мърф Линда продължаваше да действа с картечницата — унищожаваше пазачите и използваше трасиращи куршуми, за да подкара затворниците към ограденото място, където терористите държаха вагоните и локомотивите.

Смелостта и волята на пазачите се бяха изпарили и много от тях вече тичаха към мината или пустинята. Петдесетина затворници се бяха сгушили до стената на старата минна сграда. Един въоръжен тип изскочи иззад булдозера и насочи гранатомета си към беззащитните мъже и жени.

Мърф бързо натисна бутона на картечницата и тридесеткалибровото оръжие под муцуната на Прасето изтрещя. Терористът падна на земята, но успя да изстреля гранатата. Тя обаче измина не повече от три метра, преди да се взриви във въздуха.

— По дяволите, Линк! — възхитено Каза Хуан. — Ти ли беше?

— Просто трябва да прецениш бързо — отговори Линк.

По-късно щеше да си признае, че стреляше по терориста, и че всъщност гранатата бе уцелила куршума му, а не обратното.

Кабрило насочи Прасето към сградата и закова на сантиметри от един вагон с макара на покрива. Железопътната линия бе тридесетина сантиметра по-тясна от гумите на Прасето. Хуан огледа таблото и посегна към бутона, който повдигаше колелата на специално окачване.

Подкара прасето и качи колелата му върху релсите. С друг бутон деактивира системата за автоматично надуване на гумите и скочи на земята.

— Марк, Линда, действайте! Линк, покривай ги. Фодл, ела с мен.

Грабна пушката си и стисна любимия си пистолет в ръка. Простреля левите гуми. Те мигновено се сплескаха и стоманените джанти легнаха удобно върху релсите. Кабрило не можа да сдържи доволната си усмивка. Заковаването на Прасето върху релсите бе важен момент от плана му.

Затича се към сградата, а новият му либийски приятел изскочи от Прасето, все още облечен в затворническите си дрипи. В другия край на лагера няколко пазачи търсеха мишени, но за момента никой не обръщаше внимание на затворниците.

Двама от тях, притиснати до стената на сградата, изгледаха Хуан ужасено, когато видяха оръжието му. Фодл застана до него и каза с началническа решителност, която не изненада Кабрило:

— Елате с нас. Тези хора са тук, за да ни помогнат.

Измършавелите затворници се вторачиха в него.

— Тръгвайте. Това е заповед.

Затворниците забързаха към вагона, който им сочеше Линда. Кабрило застана до ъгъла и огледа лагера. Щом някой от пазачите погледнеше към тях, го сваляше с бърз изстрел. Фодл подкарваше хората си. Група жени излезе изпод преобърнатите маси и се втурна към сградата, но един от пазачите откри огън по тях и една слаба жена падна на земята. Хуан изпрати бърз откос към пирамидата с щайги, откъдето бяха дошли изстрелите.

Другите жени изправиха ранената и я поведоха към безопасността.

— Благословен да си — каза една жена на Хуан, докато минаваше покрай него.

Един затворник спря до Хуан и той го изгледа бегло и се върна към наблюдението на лагера. Затворникът го подръпна за ръкава и Кабрило го огледа внимателно. Не беше арабин като останалите. Косата и лицето му бяха светли, а кожата му — изгорена от слънцето.

— Чафи ли си? — попита Хуан.

— Да. Откъде знаеш?

— Трябва да благодариш на Алана Шепърд за спасяването си.

Чафи въздъхна облекчено.

— Слава богу. Снощи ни казаха, че била застреляна при опит за бягство.

— В състояние ли си да се биеш?

Агентът на ЦРУ опита да изпъне гордо рамене.

— Дай ми оръжие и гледай.

Хуан му махна към мястото към Марк Мърфи, който закачаше стария вагон към задните куки на Прасето. От това разстояние вагонът изглеждаше огромен, а въжето — тънко като сребърен конец, но нищо не можеше да се направи по въпроса.

— Отиди и се представи на ей онзи човек — каза Хуан. — Той ще се погрижи за теб.

— Благодаря.

Кабрило си погледна часовника. Осем минути от първия изстрел. Разполагаха с по-малко от десет, преди ордата терористи да пристигне от тренировъчния лагер, и точно с час до нападението на либийската армия.

Затворниците продължаваха да се точат към вагона и независимо от подканянията на Хуан просто не можеха да побързат. Бяха толкова измършавели и измъчени, че едва се влачеха. Той почти чуваше тиктакането на часовника си.

Погледна през рамо и ги видя да се качват във вагона. Всеки поспираше, за да помогне на следващия.

Това, което бе чул обаче, не бе часовникът му. Беше ритмичното тракане на приближаващ хеликоптер. Джордж Адамс се намираше на около двадесет минути от тях. Значи това бе руският Ми-8, хеликоптерът на терористите.

Нямаше значение, че вагонът вече бе пълен и само една стара жена се опитваше да се добере до него, а зад нея палатки и оборудване горяха и пращаха облаци гъст дим в небето.

Времето им беше изтекло.