Корсар

8.

Пикапът подскачаше по отрупаното с кръгли камъни старо речно корито. Можеха да заобиколят някои, но други им се налагаше да отместват — бавна и наистина тежка работа.

Предишната вечер в лагера говориха с тунизийския представител, който вярваше, че издирват римска мелница. Обясниха му, че връщането при разкопките всяка вечер е ненужно усложнение. Помолиха го да им разреши да останат извън лагера няколко дни, показаха му сателитния телефон на Грег Чафи, който щеше да им осигури постоянна връзка с основния археологически екип.

Истинските членове на екипа напредваха бързо в разкопките, но хората на Алана все още нямаха никакъв резултат от упоритата си работа. Надяваха се, че ако могат да останат в пустинята по-дълго, ще успеят да открият следата на берберския пират Сюлейман Ал Джама.

Единственото, което поддържаше духа на Алана, бе ежедневната размяна на имейли със сина й във Финикс. Тя не спираше да се възхищава на напредъка в технологията. По време на първите си разкопки в пустинята в Аризона, която се намираше едва на триста километра от университета, се бе чувствала много по-изолирана, отколкото сега в забравената от бога арабска пустош. И всичко това благодарение на съвременните сателитни връзки.

Проклетият тунизиец продължаваше упорито да отхвърля молбата им. Накрая Грег го дръпна настрани за две минути и когато се върнаха в пригодената за трапезария палатката, арабинът се усмихна на Алана и им даде разрешение, при условие че се обаждат всеки ден и се върнат след седемдесет и два часа.

— Бакшиш — обясни Грег спокойно.

Алана пребледня.

— Ами ако беше отказал и бе съобщил за предложението ти?

— Ние сме в Близкия изток. Но наистина можеше да си имаме неприятности.

— Но… — Алана замълча, не знаеше какво да каже.

Винаги бе живяла по правилата. Никога не бе преписвала на изпит, докладваше за всеки получен цент в данъчните си декларации и шофираше с определената максимална скорост. За нея светът бе в бяло и черно, което опростяваше нещата от една страна и ги усложняваше от друга. Винаги се чувстваше удобно с етичните си избори, но бе принудена да живее в общество, което вечно търсеше сива среда, за да избегне отговорност.

Не беше наивна, но просто не можеше да си позволи корупция в живота си. Никога дори не би си помислила да подкупи представителя на археологическото министерство в Тунис, защото това бе нередно.

От друга страна, определено не можеше да не се възползва от възможността, която й предоставяха действията на Грег. И така, отново бяха на път, твърдо решени да намерят начин да минат отвъд бързеите. Надяваха се, че тайната база на Сюлейман Ал Джама се крие някъде в пустинята зад тях.

Пикапът бе натоварен с достатъчно вода и храна за три дни. Бяха взели само една палатка, но Алана се чувстваше удобно в компанията на другарите си, така че това нямаше да е проблем. В каросерията имаше варел с петдесет галона гориво. Трябваше да им стигне за петстотин километра, в зависимост от това колко щяха да използват за сондата.

Никой не гледаше оптимистично на шансовете. Бързеите бяха прекалено стръмни, за да може през тях да мине кораб. Но те бяха отчаяни. Мирната конференция в Триполи наближаваше. Алана знаеше, че държавният секретар лети в същия ден към Либия за предварителни преговори, а това засилваше напрежението.

— Трябва ли да уцелваш всяка дупка и камък? — попита Грег от задната седалка.

— Всъщност да — спокойно отговори Майк.

Грег се размърда и се премести зад Алана.

— Добре, тогава ги уцелвай с левите гуми.

Беше поредният ясен слънчев ден, което означаваше, че температурата надвишава четиридесет градуса. Спряха за обед и Алана извади студени бутилки вода от охладителя и даде на мъжете сандвичи. Бяха изминали сто километра, а бързеите бяха на още петдесет.

— Какво мислиш за онова там? — попита Майк с пълна уста и посочи със сандвича си на километър напред, където ерозията бе изронила стръмните скали на брега.

— Шестдесет градуса или малко по-стръмно — отбеляза Грег.

— Ако открием горе нещо, за което да се вържем, може и да успеем да се изкатерим с макарата.

— Да опитаме — каза Алана.

Веднага щом приключиха с обеда — горещината го правеше непривлекателен за всички — Майк подкара пикапа натам. Отблизо наклонът изглеждаше по-стръмен от първоначалната им преценка, а височината — десетина метра повече. Майк подкара пикапа, но постепенно задните колела забуксуваха и започнаха да вдигат облаци прах. Алана и Грег скочиха на земята. Алана започна да развива стоманеното въже от монтираната на предницата макара, а Грег Чафи, най-здравият в екипа, се зае със задачата да изкатери наклона. Туристическите му обувки сриваха малки лавини пръст и камъчета при всяка стъпка и той бързо се видя принуден да си помага с ръце. Изруга, когато сламената му шапка отлетя и се търколи надолу, закачи куката за колана си и продължи нагоре, като дереше пръстите си по грубите камъни.

Минаха почти десет минути, докато стигне до ръба. Ризата му бе подгизнала от пот, плешивото петно на темето му пареше. Изчезна от погледите им за момент, но след малко се появи и извика:

— Вързах въжето за една скала. Давай, Майк. И да не ми забравите шапката.

Алана грабна сламената шапка и се качи. Майк подкара на първа скорост, даде газ и задейства макарата. Пикапът започна бавното си изкачване по стръмния склон. Алана и Майк се спогледаха ухилено, а Грег изрева триумфално.

Сянката, прекосила лицето на Алана за миг, привлече вниманието й и тя вдигна очи към небето. Очакваше да види ястреб или лешояд.

Огромен самолет минаваше на по-малко от триста метра над тях. Най-странното бе, че не се чуваше почти никакъв шум, сякаш двигателите не работеха… а освен това самолетът се плъзгаше надолу. Алана не знаеше за летища в този район, поне от тази страна на либийската граница, и предположи, че самолетът си има неприятности.

Докато самолетът се отдалечаваше, забеляза две подробности. Огромна назъбена дупка близо до опашката и думите, изписани на корпуса: „СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ“.

Грег спря радостните си викове, заслони очи с ръка и се завъртя да проследи пътя на повредения правителствен самолет.

Алана ахна, когато осъзна какъв е самолетът и кой е на борда му.

Съсредоточен върху изкачването, Майк Дънкан не забеляза нищо и когато Алана стреснато си пое дъх, попита:

— Какво има?

— Качи ни горе колкото се може по-бързо!

— Действам по въпроса. За къде толкова бързаш?

— Самолетът на държавния секретар ще се разбие всеки момент.

Разбира се, Майк не можеше да направи нищо. Бяха оставени на милостта на бавно въртящата се макара.

— Виждаш ли нещо? — извика Алана на Грег.

— Не — отговори той. — Самолетът мина над хълмовете на два километра от тук. Не виждам дим, нито нещо друго. Може пък пилотът да успее да го приземи безопасно.

В продължение на осем изпълнени с агония минути пикапът бавно се изкачваше по склона. Грег продължаваше да докладва, че не вижда дим.

Най-после стигнаха горе. Грег откачи куката от въжето и го разви от огромния къс варовик. Въжето бе издълбало дълбока бразда в мекия камък и му се наложи да запъне крак в скалата, за да го размотае.

— Може пък да е кацнал в Либия — измърмори Майк.

— Какво? — попита Алана.

— Казах, че може да е кацнал от другата страна на границата, в Либия — повтори Майк достатъчно високо, за да го чуе и Грег.

Алана беше шеф на екипа, но погледна Грег, за да чуе мнението му. Подозрението й, че Чафи е от ЦРУ, го правеше експерт в подобни ситуации.

— Може да сме единствените хора на осемдесет или повече километра — каза Грег. — Ако успеят да се приземят, може да има ранени, а ние разполагаме с единственото превозно средство наоколо.

— За кого работиш наистина? — попита Алана.

— Губим време.

— Грег, това е важно. Ако се наложи да влезем в Либия, трябва да знам за кого работиш.

— Добре де, за Агенцията. ЦРУ. Работата ми е да ви държа под око и тримата. Е, двамата, тъй като милият доктор Бъмфорд не е напускал лагера, откак пристигнахме. Позна самолета, нали?

Алана кимна.

— Значи знаеш кой е на борда.

— Да.

— Готова ли си да я оставиш да умре, защото се страхуваш, че може да се натъкнем на либийски патрул? По дяволите, те я поканиха. Няма да ни направят нищо, ако се опитаме да я спасим.

Алана погледна Майк Дънкан. Лицето на суровия тексасец представляваше безизразна маска.

— Какво мислиш? — попита тя.

— Не съм герой, но смятам, че трябва да проверим какво става.

— Да вървим тогава — отсече Алана.

Потеглиха през пустинята. Все едно се движеха по повърхността на луната. От реката до хълмовете, които бе споменал Грег, нямаше нищо, освен камъни и пясък. Толкова навътре в пустинята можеха да оцелеят само някои насекоми и гущери, а те бяха достатъчно разумни да се крият в дупките си през кошмарно горещите следобеди.

Грег се опита да се свърже с началниците си по специалната правителствена комуникационна система, като онази, използвана от военните, но нямаше резултат. Смени батерията на сателитния телефон с нова и изръмжа:

— Проклет боклук! Тридесет милиарда годишен бюджет и ме пращат на мисия с петгодишен телефон, който не работи. Трябваше да се сетя всъщност. Чуйте сега: на тази мисия не бе даден приоритет. Ако намерим документите на Ал Джама, чудесно. Но ако не успеем, конференцията все пак ще се проведе.

— Но Кристи Валеро каза…

— Каквото е било необходимо, за да те накара да се съгласиш да дойдеш. Виж сега, ние с Майк знаем от конните надбягвания, че понякога се случва и неочакваното, но това си е фарс още от първия ден. За мен тази мисия е наказание, задето се прецаках в Багдад преди няколко месеца. За вас… нямам представа. Но са ме изпратили тук със скапано оборудване, а това говори много.

След спонтанния му изблик продължиха мълчаливо и с развалено, настроение. Алана се разкъсваше от мисли върху казаното от Грег и онова, което щяха да открият, когато стигнеха до самолета на секретар Катамора. И двете възможности бяха мрачни. Никога не се бе срещала с Фиона Катамора, но й се възхищаваше безмерно. За нея тя бе моделът, от който Америка се нуждаеше. Мисълта, че може да загине при самолетна катастрофа, бе направо ужасяваща.

Но размислите върху думите на Грег също бяха прекалено болезнени, така че тя реши, че той просто греши. Може пък миналото му да го бе направило толкова циничен. Кристи Валеро и Свети Джулиан Пърлмутър й бяха представили убедителни доводи. Ако успееха да подкопаят оправданията на радикалните ислямисти за убийствените им действия, вероятно щяха да постигнат неимоверен успех във войната срещу тероризма. Алана бе абсолютно убедена, че тази мисия, макар и крайно несигурна, е изключително важна за предстоящата мирна конференция, и не й пукаше какво мисли по въпроса Грег.

Майк подкара в прохода между хълмовете, сенчест и много по-прохладен от нажежената пустиня. Пътят се виеше между склоновете около километър, после излязоха от другата страна. Все още не се виждаше дим и нищо не сочеше, че самолетът се е разбил.

Като се имаше предвид колко ниско бе летял, вече трябваше да е на земята и Алана се надяваше, че се е приземил безопасно.

Продължиха напред още около час. Знаеха, че вече са преминали немаркираната граница и че сега се намират нелегално на либийска територия. Единственото успокоение за Алана бе, че Грег знае арабски. Ако се натъкнеха на граничен патрул, той щеше да се заеме с успешното им измъкване.

Пустинята се надигаше и спускаше в безкрайни дюни, които излъчваха страхотна жега. Маранята втечняваше хоризонта. Пикапът изкачи поредния хълм и Майк внезапно скочи на спирачката, даде на заден, обърна и се извъртя да погледне назад.

— Какво има? — извика Алана, докато се спускаха стремглаво по склона, който бяха изкачили само преди секунди.

Отговорът дойде не от Майк, а от Грег:

— Патрул.

Алана най-после също видя военния джип на хълма. Зад зловещата картечница на покрива се бе подал войник. С високото си окачване, мощните гуми и здрава кабина джипът бе напълно подходящ за пустинята.

— Спри, Майк — извика Грег над воя на мотора. — Бягството само ще влоши положението.

За миг Майк Дънкан изглеждаше раздвоен, после кимна. Знаеше, че Чафи е прав. Свали крак от газта, натисна спирачката, загаси двигателя и отпусна ръце на волана.

Джипът на либийския патрул спря на двадесетина метра от тях и картечницата ги взе на прицел. Задните врати се отвориха и от тях изскочиха четирима войници с камуфлажни униформи и калашници в ръце.

Алана никога не бе изпитвала подобен страх. Всичко се случваше прекалено внезапно. В един миг бяха сами, а в следващия гледаха в дулата на оръжия.

Либийските войници крещяха и размахваха автоматите, подканваха ги да слязат от пикапа. Грег Чафи се опитваше да им говори на арабски, но усилията му нямаха ефект. Един войник отстъпи назад и обсипа земята с автоматен откос.

Изстрелите бяха оглушителни и Алана изпищя.

Тримата вдигнаха ръце над главите си в универсалния знак за предаване. Един от войниците сграбчи Алана за ръката и я издърпа от пикапа. Майк се надигна, за да протестира срещу това грубо отношение, и получи удар с приклад в рамото.

Алана се просна на земята. Грег скочи от задната седалка, вдигнал високо ръце, и каза на арабски:

— Не знаехме, че сме навлезли в Либия.

— Кажи им за самолета — обади се Алана, докато се надигаше.

— Добре. — Чафи се обърна към войниците. — Видяхме самолет, който щеше да се разбие всеки момент. Искаме да помогнем.

Никой от войниците, нямаше пагони, но един, който явно бе командирът, попита:

— Къде видяхте това?

Грег изпита облекчение, че поне е започнал диалог.

— Ние сме членове на археологическа експедиция, която работи в Тунис. Самолетът прелетя над мястото, където работехме, на не повече от… ъъъ… триста метра.

— Видяхте ли го да се разбива?

— Не. Помислихме, че е кацнал в пустинята, защото не видяхме дим.

— Добра новина за вас.

— Тоест? — попита Грег.

Либиецът пренебрегна въпроса му и отиде до джипа. Върна се след минута с белезници в ръце.

— Какво правите? — попита Алана на английски, когато един от войниците я сграбчи изотзад за рамената. — Не сме извършили нищо нередно.

Но топлата стомана щракна около китките й.

Алана се извъртя и заплю войника в лицето. В отговор той я шамароса с такава сила, че я просна на земята.

Майк блъсна войника, който се канеше да му сложи белезници настрани, и тръгна да помогне на Алана, но водачът на патрула извади пистолета си и спокойно простреля тексасеца между очите.

Майк Дънкан се свлече на две крачки от Алана. Зашеметена от удара и от ужас, тя не можеше да направи абсолютно нищо, освен изумено да гледа третото око в челото му.

Усети, че я вдигат и набутват в патрулния джип. Грег Чафи също изглеждаше в шок, когато го стовариха на пейката до нея. Вътрешността на джипа бе по-гореща дори от пустинята, а положението се влоши още повече, когато метнаха върху главите им тъмни торби.

Платът попи сълзите на Алана.