Корсар

12.

Седем монотонни часа през пустинята. През повечето време Линк спа — туловището му се люлееше в ритъма на Прасето по грубия терен. Линда предложи да смени Кабрило зад волана, но той отказа. Имаше нужда да проясни мислите си. Всеки път, когато образът на убитото семейство излизаше на преден план, кокалчетата на пръстите му побеляваха от стискането на волана.

Марк и Ерик Стоун бяха свършили чудесна работа с изготвянето на маршрута из планините по сателитните снимки, а пикапът ги зарадва с повече от обещаното от Макс. Двигателят дори не се напрягаше и по най-стръмните наклони, а спирачките бяха напълно достатъчни да удържат стремглавото му спускане надолу. Макс Ханли дори бе предвидил вериги, които можеха да се спуснат над задните гуми. Влачеха се по земята и заличаваха следите им.

Не се страхуваха, че ще ги проследят от мястото на пътната проверка. Но пък се долавяше почти осезаемо напрежение. Нямаше да мине дълго, преди либийските власти да разберат какво се е случило на пътя и със сигурност щяха да искат да заловят убийците на ченгетата, корумпирани или не.

Макс редовно се обаждаше от „Орегон“, за да съобщи нова информация. Флотът бе пратил ескадрила „Е-2С Хокай“ на петдесет километра от брега. Самолетите за ранно предупреждение държаха под око спасителните екипи на либийците. Докладите им се препращаха на Кабрило, така че когато се зазори и самолетите на либийските спасителни екипи излетяха, той веднага разбра накъде поемат.

Засега всичко беше наред. Либийците отново съсредоточаваха усилията си на повече от сто и петдесет километра от мястото на катастрофата.

— Според навигационната система сме близо до катастрофата — съобщи Марк. — Със Стоуни забелязахме тук чудесно местенце, където да скрием Прасето.

Кабрило се огледа. Намираха се в плитка долина, на около хиляда метра височина. По голите каменисти склонове не растеше нищо. Виждаха се само няколко пършиви храста. Това наистина бе забравена от бога пустош.

— Завий наляво и карай още петстотин метра — нареди Мърфи.

Приближиха поредния хълм, но преди да започнат да се изкачват, Хуан забеляза онова, което момчетата бяха видели на сателитните снимки. В скалите имаше тесен процеп, достатъчно широк и дълбок да скрие Прасето от любопитни погледи, освен ако някой не гледаше директно отгоре.

— Идеално — промърмори той и вкара Прасето в тесния отвор.

Загаси двигателя и видя, че са изразходвали само една трета от горивото. Прасето се справяше по-добре, отколкото бе очаквал Макс.

Поседяха за момент, за да дадат възможност на слуха си да се приспособи към тишината, настъпила след спирането на ръмжащия двигател.

— Стигнахме ли вече? — попита Линк сънено.

— Достатъчно наблизо сме, джудженце. Ставай.

Линк се прозя и се протегна. Линда натисна един скрит бутон и задната стена се плъзна надолу и разкри товарната част на Прасето. Поради естеството на мисията си носеха минимално количество оборудване. Освен арсенала от автомати и гранатомети вътре имаше четири раници, натъпкани с екипировка от „Орегон“. Хуан взе своята и скочи от пикапа, за да раздвижи схванатия си гръб.

Дори в заслоненото укритие въздухът беше горещ, сух и прашен. Кабрило не можеше да си представи как някой би могъл да живее тук, но знаеше, че Сахара е обитавана от хилядолетия. За него това бе доказателство за приспособимостта и издръжливостта на хората.

Останалите се присъединиха към него. Марк се консултира с малката навигационна система, която носеше, и посочи на север.

Бяха мълчали през по-голямата част от пътя и никой не изпитваше нужда да говори и сега. Тръгнаха нагоре. Хуан носеше слънчеви очила. Усещаше жегата по тила си, така че извади носната си кърпа и си я върза около врата. Беше чудесно да повърви след дългите часове седене в пикапа.

След петнадесет минути се натъкнаха на първите останки. Обезобразеното парче алуминий с размерите на капак на кофа за боклук вероятно беше част от крилото. Самолетен експерт щеше да го идентифицира като част от капака, който покриваше предния колесник.

Хуан огледа склона и видя, че е покрит с останки. В далечината, почти до върха на хълма, лежеше най-голямата част от корпуса на самолета. Картината напомняше за последиците от торнадо, разпиляло на парчета къщата на някое бедно семейство.

Сериозността на положението не можеше да се отрече. Освен двадесетметровото парче корпус повечето остатъци от метал и пластмаса бяха не по-големи от първото, което бяха видели. Земята бе разорана от катастрофата. Експлозията на керосина бе обгорила района като стихиен горски пожар, само дето наоколо нямаше дървета.

Докато приближаваха, вятърът духаше в гърба им и не можеха да усетят миризмата на гориво. Сега тя лежеше тежко във въздуха и затрудняваше дишането. Всички вързаха кърпи на носовете и устите си, за да филтрират въздуха поне малко.

Разпръснаха се и започнаха да оглеждат мястото. Марк правеше дигитални снимки на по-големите парчета и по-специално на начина на разкъсване на метала. Прибра няколко откъснати болта, които бяха придържали седалките към пода на кабината. Опашката на самолета я нямаше, точно както подозираха двамата е Ерик. Ако бяха прави, можеше да е на километри от тук.

— Шефе — извика Линда, стоеше до обезобразените останки на единия двигател.

Хуан изтича към нея и тя безмълвно му посочи земята.

От пръстта се подаваше зловещо обгорена ръка. Приличаше на изкривени животински нокти, а ако се съдеше по големината й, бе мъжка. Хуан си сложи гумени ръкавици и клекна. Извади от раницата си пластмасова туба, отвори я, взе кръвна проба от китката, прибра я и запечата тубата. После свали венчалната халка от безимения пръст и разгледа гравирания надпис.

Подаде я на Линда и тя прочете надписа на глас.

— ФМ и ДКФ 51588. Франсис Магуайър и Дженифър Катрин Фостър. Женени на петнадесети май, 1988 година. Разучих списъка на екипажа и пътниците. Той е бил в охраната на Катамора.

Надеждите на Хуан, че Катамора е още жива, се изпариха. Не че бе видял нещо подозрително в сателитните снимки, просто силното му желание го бе подвело. Линк се приближи до тях, гледаше навъсено.

— Намерих част от идентификационния номер на двигателя. Серийният номер отговаря. Това наистина е техният самолет. — Сложи ръка на рамото на Кабрило. — Съжалявам.

Хуан се почувства като сритан в корема. Беше съвсем наясно с глобалните последици от смъртта на Катамора. Също така знаеше, че преди пристигането на екип експерти няма да разберат причината за катастрофата. А присъствието им тук можеше да обърка работата на хората от НТТБ. Но пък той имаше договор с Лангстън Овърхолт и не можеше да остави работата си недовършена, независимо колко безрезултатна беше.

— Добре — най-после каза Хуан. — Ще продължим да взимаме проби. Но бъдете много внимателни.

Погледна в краката си. И четиримата носеха обувки със специални подметки, които не оставяха отпечатъци. Върна халката на откъснатата ръка и я остави в същото положение, в което я бяха намерили.

Отидоха при Марк, който оглеждаше голямото парче от корпуса — то беше от частта, където крилата излизаха от самолета. От лявата страна корпусът бе съдран и алуминият бе изкривен навътре като зловеща уста. Висяха скъсани жици. Каменистата почва бе покрита с петна от някаква течност.

Малко по-нагоре по склона бяха разбитите остатъци от пилотската кабина. Носът на самолета бе така смачкан, че приличаше на акордеон.

Хуан се качи в корпуса. Луксозният салон представляваше зловеща развалина. Навсякъде се виждаха локви разтопена пластмаса. От седалките бяха останали само металните рамки.

Преброи единадесет трупа. Също като ръката на агента от тайните служби, те бяха изгорени и не можеха да бъдат идентифицирани. Купчини обгорена плът без дрехи, смазани от удара в земята. Вонята на разложение бе достатъчно силна да надделее над миризмата на авиационно гориво. Жуженето на мухи се засилваше и спадаше, докато Хуан обикаляше от труп на труп.

Марк Мърфи стоеше на колене и надничаше под една от обгорените седалки, стиснал в зъбите си малко фенерче. И въпреки кошмарната гледка си тананикаше.

— Господин Мърфи — каза Хуан, — ако нямате нищо против…

Гласът на председателя стресна Марк и той извади фенера от устата си и каза:

— Шефе, това е най-перфектната измама, която съм виждал.

— Моля?!

— Тази катастрофа е фалшива, Хуан. Някой е бил тук преди нас и е нагласил уликите.

— Сигурен ли си? Изглежда точно както очаквахме.

— О, да. Това е самолетът на Катамора, но някой си е поиграл с него.

Хуан клекна и прикова очи в Мърфи.

— Убеди ме.

Вместо да му отговори, Марк извика на Линк:

— Забеляза ли вече?

— За какво говориш? — учуди се Линк. — Забелязвам сериозно размазан самолет и няколко трупа, които ще виждам в кошмарите си до края на живота си.

— Свали тоя парцал от лицето си и подуши — нареди му Марк.

— В никакъв случай.

— Направи го.

— Ти си откачен бе! — изсумтя Линк, но свали кърпата си и колебливо си пое дъх.

Усети нещо и вдъхна по-дълбоко. В очите му проблесна искрица.

— Проклет да съм! Прав си.

— Какво е? — попита Хуан.

— Не го познах отначало, защото се съмнявам, че някога си се натъквал на него по време на работата ти в ЦРУ. Линда също не би го познала, защото флотът не го използва.

— Какво не използва?

— Желиран газолин.

— Какво?

— Нещо като напалм — отговори Линк.

Марк кимна към бившия тюлен и обясни:

— Най-вероятно става дума за старомодна огнехвъргачка. Ето как аз виждам сценария. Някак си са принудили самолета да кацне на либийска територия и са свалили Катамора от него. После са долетели с него дотук и са го разбили в планината, вероятно са използвали пилот камикадзе. А когато са дошли да се уверят, че всичко е наред, и да премахнат следите от камикадзето, са открили, че кабината не е толкова обгорена, както са искали, затова са задействали огнехвъргачката. Ако не бяхме дошли тук днес, миризмата щеше да се разсее и никой нямаше да я усети. Аномалията щеше да проличи едва когато хората от НТТБ анализираха пробите с газов хроматограф и откриеха следи, различни от авиационно гориво.

— И двамата ли сте сигурни? — попита Хуан напрегнато.

Линк кимна и изсумтя:

— Това е като парфюма на първото ти гадже.

— Сигурно първото ти гадже е било наистина страхотно — подкачи го Линда.

— Не бе, просто една от онези миризми, дето не ги забравяш никога.

Хуан си помисли, че съдбата му дава втори шанс. Одевешният му песимизъм се изпари и в тялото му се вля енергия. После обаче се сети нещо друго и настроението му се развали.

— Чакайте малко. С какви доказателства разполагате, че самолетът се е приземил преди катастрофата?

— Тези доказателства трябва да са в оборудването за кацане. Елате.

Измъкнаха се от корпуса и се натъпкаха в тъмния товарен отсек под пътническата кабина. Вонеше на изгорено, но поне я нямаше миризмата на разлагащите се трупове. Марк отиде до капака на пода и го вдигна. Под него се намираха огромните гуми на колесниците. Всичко изглеждаше учудващо добре.

Мърф скочи долу и освети едната гума. Обиколи я бавно, приковал очи в нея.

— Нищо — промърмори и се обърна към съседната. След минута се върна. Стискаше малък камък, сякаш бе прочут диамант.

— Ето го и доказателството.

— Камък? — учуди се Линда.

— Парче варовик, заседнало в гумата. А по дъното на капака има пясък.

Видя обърканите погледи на приятелите си и добави:

— Самолетът е излетял от военновъздушната база в Андрюс, минал е през Лондон и после се е разбил, нали? Къде, по дяволите, е можел да се натъкне на варовик, който изглежда точно като всеки камък на хиляди километри около нас?

— Приземил се е в пустинята — отбеляза Хуан. — Браво, Мърфи, справи се! Това наистина е доказателство.

Прибра камъка в джоба си и добави:

— В случай, че хората от НТТБ го пропуснат. Трябва да се анализира, за да сме напълно сигурни, но според мен си е неопровержимо доказателство.

Стресна ги внезапен шум и четиримата инстинктивно приклекнаха. Голям хеликоптер изгърмя право над главите им. Летеше толкова ниско, че вдигна гъст облак прах.

Беше дошъл от североизток, вероятно от либийска военна база близо до Триполи, и бе летял ниско, за да избегне радарите на американските „Хокай“. Затова никой не им се бе обадил да ги предупреди. Хеликоптерът започна да се спуска. Беше руски Ми-8, товарен хеликоптер, способен да пренесе почти пет тона. Воят на турбините му се промени, когато се сниши над върха на хълма на петстотин метра от разбития корпус.

— Искате ли още доказателства, че знаят мястото на катастрофата? — попита Марк. — Този тип знае къде точно отива.

— Хайде — каза Хуан и тръгна към задната част на товарното отделение. — Да намерим прикритие, преди прахът около хеликоптера да слегне.

Запълзяха през корпуса и скочиха на земята от другата страна. Близо до останките на самолета нямаше укритие, затова се втурнаха надолу към един тесен улей, издълбан от вода преди хиляди години. Налягаха и Хуан ги покри с тънък слой пясък, после струпа върху себе си колкото можеше. Прикритието им не беше идеално, но пък се намираха достатъчно далеч от хеликоптера.

— Какво става според вас? — прошепна Марк.

— Нямам представа — отговори Хуан. — Линда? Линк?

— Де да знам? — изсумтя Линк.

— Сигурно някой е осъзнал, че инсценировката им не е достатъчно добра — каза Линда, — и са дошли да я оправят.

Перката на хеликоптера спря да се върти и от него започнаха да излизат мъже. Всички носеха камуфлажни униформи, а главите им бяха покрити с кефии в червено и бяло, любимите шалове на ислямистките бойци в Близкия изток.

— Редовна армия или партизани? — попита Линк.

Хуан ги наблюдава почти цяла минута, преди да отговори.

— Ако се съди по начина, по който се мотаят, партизани. Истинските войници щяха да получат заповед да се движат във формация. Само не ме питайте какво правят във военен хеликоптер.

Положението се обърка още повече, когато двама мъже изкараха от хеликоптера камила. Животното се препъна с треперещи крака и се изплю върху тях. После повърна върху единия. Екипът на Хуан се разсмя.

— Какво ще правят с това нещастно добиче, по дяволите? — попита Марк. — Изглежда полумъртво.

Хуан не беше специалист по камилите, макар да бе яздил няколко пъти, но трябваше да се съгласи. Дори от това разстояние животното не изглеждаше здраво. Козината му беше пършива, а гърбицата — наполовина от това, което трябваше да е.

Подозираше какво ще се случи, но замълча и прикова очи в либийците.

След няколко минути двадесетината мъже се спуснаха към останките. Двамата с камилата я поведоха напред-назад из района, като полагаха пресни следи върху старите, за да изглежда, че е имало повече от едно животно. Едва когато забеляза, че някои от мъжете носят кожени сандали, Хуан осъзна какво точно става.

— Линда е права. Смятат, че мястото не може да издържи щателна проверка. И сега объркват положението още повече, като се преструват на минали от тук номади.

Близо час наблюдаваха как мъжете унищожават всичко наоколо. Удряха по останките с чукове, изтръгваха стотици метри жици, разместваха парчета от самолета. Отвориха капаците на колесниците и простреляха гумите. Завлякоха части от самолета до хеликоптера. След като го натъпкаха, той излетя, но след двадесетина минути се върна. Хуан предположи, че са изсипали останките по-навътре в пустинята.

Объркващата купчина от алуминий, пластмаса и стомана, с която експертите все пак можеха да се справят, вече бе напълно унищожена. Войниците дори разчлениха и после заровиха труповете в няколко гроба и запалиха няколко огъня, сякаш тук бяха лагерували номади. След като двамата приключиха с камилата, единият я застреля между очите.

Най-после, изглежда, свършиха. Неколцина се пръснаха в различни посоки, вероятно за да се облекчат, преди да се качат в хеликоптера.

Хуан се обърна към екипа си:

— Ето какво искам да направите. Върнете се в Прасето и тръгнете към границата с Тунис, но не се отправяйте веднага към брега. Изчакайте да се свържем чрез Макс. Кажете му какво открихме и се уверете, че ме следи.

Всички оперативни служители на Корпорацията имаха хирургически имплантирани чипове в краката си. Чипът използваше енергията на тялото, макар от време на време да изискваше специално зареждане. С помощта на сателитите за глобално позициониране чиповете можеха да бъдат открити с точност до няколко метра.

— Какво ще правиш? — попита Линда.

— Ще отида с тях.

— Дори не знаем кои са.

— Точно затова ще отида.

Един от маскираните се приближил на стотина метра от укритието им. Беше с почти същата фигура и ръст като Хуан — тъкмо това му бе дало идеята. Русата коса на Кабрило бе боядисана в тъмен цвят и той носеше кафяви лещи. С перфектния си арабски и прикрит от кефията, можеше да успее да мине за един от тях.

Той метна ключовете от Прасето на Линк и тъкмо се измъкваше от скривалището си, когато Линда го хвана за ръката.

— А какво да правим с тоя тип?

— Оставете го. Имам чувството, че през следващите двадесет и четири часа либийското правителство ще заяви, че са открили мястото на катастрофата. Съвсем скоро тук ще е пълно с хора. Оставете го да обясни какво, по дяволите, прави тук.

Хуан запълзя по корем и бързо стигна до нищо неподозиращия тип. Помогна му и шумът от двигателите на хеликоптера.

Скрит от останалите от малък хълм, Хуан изчака мъжа да си свърши работата, преди да се втурне към него. Арабинът клечеше с гръб към него и тъкмо когато започна да се изправя и да си вдига панталона, Кабрило го халоса по тила с един камък. Спомни си сомалиеца, когото бе ударил по подобен начин преди по-малко от седмица, и вложи достатъчно сила да просне либиеца в праха.

Кимна доволно, когато опипа пулса на врата му, и започна да го съблича. За щастие, арабинът носеше ботуши, които щяха да скрият лъскавата титанова протеза на Хуан. В джобовете на униформата нямаше портфейл, нито каквато и да било идентификация. Всъщност дори дрехите нямаха етикети.

Кабрило завлече либиеца по-далеч от мястото на катастрофата и се увери, че сателитният му телефон е в безопасност на кръста му. Без него нямаше да може да осъществи плана си.

После зачака.

Не се наложи да чака дълго — някой се разкрещя, надвиквайки воя на двигателите.

— Мохамед! Мохамед! Хайде, побързай!

Сега Хуан вече знаеше името на мъжа, в чиято роля трябваше да влезе. Уви шала по-плътно около лицето си и изскочи иззад хълма. Войникът, когото по-рано бяха идентифицирали като водач на групата, стоеше на петдесет метра от хеликоптера и му махаше. Кабрило също му махна и се затича към него.

— Още една минута и щяхме да те оставим тук при скорпионите — каза водачът.

— Съжалявам — отвърна Хуан. — Коремът ме сви и…

— Нищо де — плесна го по гърба водачът.

Качиха се заедно в хеликоптера. Покрай товарното отделение на двете стени имаше сгъваеми седалки. Хуан се отпусна малко по-настрани от останалите, като се увери грижливо, че панталонът му скрива металния му глезен. Отбеляза доволно, че повечето не са свалили кефиите си, отпусна глава на топлия алуминиев корпус и затвори очи.

Нямаше представа дали е сред редовни войници, или заобиколен от фанатици терористи. Бездруго, ако го откриеха, това щеше да е без значение. Смъртта си е смърт.

След секунда излетяха.