Корсар

2.

Близо до крайбрежието на Сомалия, четири месеца по-късно

Индийският океан приличаше на блестящ скъпоценен камък, идеално чист и син. Но на повърхността му имаше дефект под формата на сто и осемдесет метров товарен кораб. Той едва напредваше, макар от единствения му комин да излизаше огромно количество задушлив черен дим. Беше очевидно, че отдавна е трябвало да бъде бракуван.

Газеше толкова дълбоко, че бе принуден да мине по обиколен маршрут от Бомбай, за да избегне бурите, тъй като вълните щяха да залеят палубата. Левият му борд бе леко наклонен. Корпусът бе боядисан в отровнозелено с кръпки в други цветове. Шпигатите бяха покрити с ръжда. На страните му бяха заварени огромни метални плочи, за да облекчат структурните недостатъци.

Товарният кораб имаше три контейнера на предната палуба и два на кърмата. Трите крана, издигащи се над палубите, бяха силно ръждясали, а кабелите им — овехтели. Палубите бяха отрупани с пробити варели, счупени машини и боклуци. На местата, където парапетите бяха пречупени от ръждата, бяха окачени вериги.

За близките рибари, които го проучваха, корабът не изглеждаше обещаващ, но те не бяха в положение да пренебрегнат предоставената им възможност.

Сомалийският капитан беше жилав мъж с грубо лице, един от предните му зъби липсваше. Останалите около него бяха прогнили, а венците му — почернели. Той се посъветва с другите трима мъже на мостика, после взе микрофона на предавателя, натисна копчето и извика на английски:

— Ей, товарен кораб!

След миг от малката тонколона долетя глас:

— Да?

— Имаме нужда от лекар — отговори капитанът. — Четирима от мъжете ми са зле. Имате ли?

— Един от хората ни е бил лекар във флота. Какви са симптомите им?

— Какво е „симптоми“?

— От какво са болни? — попита радиооператорът на товарния кораб.

— Повръщат от няколко дни. Вероятно лоша храна.

— Добре. Мисля, че можем да ви помогнем. Приближете се до нас точно пред надстройката. Ще намалим, но няма да успеем да спрем напълно. Разбирате ли?

— Да, да, разбирам. Няма да спрете. Добре.

Капитанът се ухили и се обърна към другарите си на родния си език:

— Повярваха ми. Няма да спрат, вероятно защото двигателите няма да могат да се задвижат отново, но това не е проблем. Абди, поеми руля. Нагласи ни близо до надстройката и се движи с тяхната скорост.

— Да, Хаким.

— Да се качим на палубата — каза капитанът на другите двама.

Събраха се с четиримата мъже, които бяха седели в каютата под кабината на щурвала. Четиримата бяха наметнали мърляви одеяла и се бяха изгърбили, сякаш сковани от болезнени спазми.

Товарният кораб се издигаше високо над рибарското корабче, но парапетът му бе нисък и с качването нямаше да има проблеми. Моряците бяха окачили гуми от камион за буфери. Хаким преброи четирима. Единият, нисък азиатец, носеше униформена риза с черни еполети. Другият беше едър африканец или жител на Карибите.

— Вие ли сте капитанът? — обърна се Хаким към офицера.

— Да. Капитан Куан.

— Благодаря ви за помощта. Хората ми са много болни, но трябва да останем в морето, за да ловим риба.

— Това е мое задължение — отвърна Куан. — Корабчето ви ще трябва да остане наблизо, докато лекуваме хората ви. На път сме към Суецкия канал и не можем да отбиваме от маршрута, за да ги закараме до брега.

— Няма проблеми — отговори Хаким с мазна усмивка и подаде въжето на африканеца, който го завърза за една подпора.

— Добре, да ги видим — каза Куан.

Хаким помогна на един от хората си да се качи на борда. Пролуката между двата кораба бе по-малко от тридесет сантиметра и в тези спокойни води нямаше шанс човек да се подхлъзне. Двамата пристъпиха напред по палубата и направиха място на другите двама по петите им.

Едва когато четвъртият скочи ловко на кораба, капитан Куан се разтревожи.

В същия миг четиримата отметнаха одеялата. Под тях бяха скрити калашници с отрязани наполовина приклади. Азис и Малик, другите двама от рибарското корабче, също измъкнаха автомати от един дървен сандък и се покатериха на борда.

— Пирати! — извика Куан, но получи приклад на автомат в корема и се свлече на колене.

Хаким извади пистолет. Останалите пирати избутаха екипажа на товарния кораб встрани от парапета, далеч от погледа на всеки, който може би стоеше на мостика над тях.

Сомалийският водач вдигна капитана за яката и притисна дулото на пистолета във врата му.

— Прави каквото ти казвам и никой няма да пострада.

В очите на Куан проблесна яростна искра, но той я прикри бързо и сомалиецът нея забеляза. Капитанът кимна послушно.

— Ще ни отведете в радиорубката — продължи Хаким. — Ще наредите на екипажа да се яви в столовата. Всички до един. Ако намерим някой да се мотае по кораба, ще го убием.

Хората на Хаким вече закопчаваха моряците с пластмасови белезници. Стегнаха чернокожия гигант с три чифта.

Докато Азис и Малик се занимаваха с екипажа, Куан поведе Хаким и четиримата „болни“ пирати към надстройката. Вътрешността на товарния кораб бе само няколко градуса по-хладна от външната температура — климатикът едва работеше. Коридорите изглеждаха така, сякаш не са почиствани откак корабът е пуснат в експлоатация. Линолеумът бе напукан и олющен, а по ъглите се виждаха огромни купчини прах.

Изкачиха се до мостика за по-малко от минута. Там, зад големия дървен рул, стоеше кормчия, а един офицер бе приведен над маса за карти, отрупана с чинии със залоена храна. Картата бе толкова вехта и избеляла, че може би показваше крайбрежието на Пангея. От натрупаната морска сол прозорците бяха почти непрозрачни.

— Как са рибарите? — попита офицерът, без да вдига очи.

Гласът му имаше странен британски акцент. Той вдигна глава, примигна стреснато и големите му невинни очи се ококориха. Четиримата пирати покриха цялата рубка с автоматите си.

— Без героизъм — каза Куан. — Обещаха да не наранят никого, ако изпълняваме заповедите им. Осигурете ми канал към целия кораб, господин Мериуедър.

— Слушам, капитане.

Младият офицер натисна бутона на интеркома и подаде микрофона на капитана си.

Хаким натисна пистолета по-силно във врата на Куан.

— Ако отправиш предупреждение, ще те убия, а хората ми ще изколят екипажа ти.

— Имаш думата ми — отвърна Куан бързо, после вдигна микрофона и гласът му отекна от тонколоните, разположени из целия кораб. — Говори капитанът. Всички членове на екипажа да се отправят към трапезарията незабавно. Провеждаме спешно задължително събрание. Вахтените също.

— Достатъчно — излая Хаким и грабна микрофона. — Абдул, поеми руля — нареди той на подчинения си, после размаха пистолета към Мериуедър и кормчията. — Вие двамата, застанете до капитана.

— Не можеш да оставиш на руля само един човек — възрази Куан.

— Това не е първият кораб, който отвличаме.

— Да, предполагам, че не е.

Останалата без истинско правителство Сомалия се управляваше от съперничещи си военни диктатори, някои от които се бяха заели с пиратство, за да финансират войските си. Водите на тази африканска страна бяха от най-опасните на света. Почти ежедневно биваха нападани различни кораби и макар че Съединените щати и другите нации поддържаха военноморско присъствие в района, морето просто бе прекалено голямо, за да защитят всеки кораб, който минаваше оттук. Пиратите обикновено използваха бързи моторници и обираха пари и ценни предмети, но кражбите непрестанно нарастваха. Сега отвличаха цели кораби, продаваха товарите им на черния пазар, а екипажите задържаха за откуп, ако не ги избиеха веднага.

Със свирепостта на нападенията нарасна и размерът на атакуваните кораби. В началото мишени бяха само малки крайбрежни кораби, но сега пиратите нападаха танкери и огромни товарни кораби. Веднъж дори бяха обстрелвали пътнически параход в продължение на петнадесет минути. Напоследък нов диктатор бе започнал да се освобождава от съперниците си и да обединява пиратите по северното крайбрежие, твърдо решил да ги направи лоялни само на себе си.

Името му беше Мохамед Диди. Беше участвал във войните в столицата Могадишу по време на хаоса през деветдесетте, когато ООН се опитваше да сложи край на свирепия глад в измъчената от суша страна. Беше си създал репутация, обирайки камиони с храна и запаси, и я бе затвърдил по време на Блек Хок Даун1 — тогава бе водил нападението срещу, американския пост и бе унищожил военен джип с гранатомет, бе извлякъл труповете от горящата кола и ги бе насякъл на парчета с мачете.

След злощастното оттегляне на американския флот Диди продължи да засилва позициите си и се превърна в един от няколкото диктатори, контролиращи страната. През 1998 година бе свързан с Ал Кайда и взривяването на американските посолства в Кения и Танзания. Бе осигурил на арабските терористи безопасен рай през седмиците преди нападенията и им бе дал няколко от хората си да действат като наблюдатели. Диди имаше присъда от Международния съд в Хага, за главата му бе обявена половин милион долара награда и той знаеше, че е само въпрос на време, преди някой от съперниците му да се опита да прибере тези пари. Така че изнесе дейността си от Могадишу и я поднови в крайбрежните блата на петстотин километра на север.

Преди пристигането му повечето жертви на пиратство биваха незабавно освобождавани. Диди обаче започна да иска откуп за пленниците си. И ако преговорите се влачеха или противната страна не искаше да изпълни условията му, екипажите на отвлечените кораби биваха убивани жестоко. Носеше се слух, че Диди носи огърлица от златни зъби, изтръгнати от хората, които е убил лично.

Завзелите вехтия, товарен кораб пирати се бяха заклели във вярност точно на Диди.

Хаким и един от хората му тръгнаха с капитан Куан към кабинета му, а другите пирати подкараха двамата от мостика към трапезарията.

Кабинетът на Куан бе разположен до каютата му, на палубата под лоцманската кабина. Беше спартански обзаведен, но чист. По голите метални стени висяха няколко кичозни кадифени плакета с клоуни. На празното бюро имаше снимка на Куан и някаква жена, вероятно съпругата му.

— Дай списъка на екипажа — нареди Хаким.

В ъгъла имаше малък сейф. Капитанът се наведе над него и започна да набира комбинацията.

— Отстъпи назад, когато го отвориш — нареди пиратът.

Куан хвърли поглед през рамо.

— Уверявам те, че вътре няма оръжия.

Но се подчини на заповедта. Отвори вратата и отстъпи назад.

Другият пират насочи автомата си към Куан, а Хаким се наведе над сейфа и започна да вади папки и досиета и да ги мята на бюрото. Подсвирна доволно, когато отвори дебел плик и откри пачки банкноти в различна валута. Размаха пачка стодоларови банкноти под закривения си нос и вдъхна, сякаш опитваше деликатно вино.

— Колко са?

— Дванадесет хиляди долара, може би малко по-малко.

Хаким натъпка плика под ризата си. Зарови из документите и намери списъка на екипажа. Не можеше да чете родния си сомалийски, камо ли английски, но огледа паспортите. Бяха двадесет и два. Провери ги и извади тези на Куан, Дуейн Мериуедър и кормчията. Намери и паспортите на тримата, които бяха вързали, когато се качиха на кораба. Зарадва се. Това си бе една четвърт от екипажа.

— А сега ни заведи в трапезарията.

Ярко осветеното помещение бе претъпкано. Много от мъжете пушеха и бе ужасно задимено, но това прикриваше вонята на нервна пот. Хората от екипажа бяха смесица от различни раси и дори без насочените към тях оръжия бяха мрачна група. Мъже без късмет, неуспели да намерят по-добра работа, отколкото на ръждясал товарен кораб. Поддържаха го от години по простата причина, че никога нямаше да намерят друга работа, след като корабът спреше окончателно.

Един от хората на Куан притискаше към тила си окървавен парцал. Очевидно бе казал или направил нещо, раздразнило някой от пиратите.

— Какво става, капитане? — попита главният механик, гащеризонът му бе омазан с машинно масло.

— На какво ти прилича? Пленени сме от пирати.

— Тишина! — изрева Хаким.

Прегледа купчината паспорти, които бе взел от кабината на Куан, сравняваше снимките с хората, седнали около масата, докато не се увери, че всички са тук. Веднъж бе допуснал грешка да се довери на капитан за броя на екипажа му и се оказа, че има още двама — бяха пребили до смърт един от хората на Хаким и почти бяха успели да изпратят сигнал за тревога, преди да ги открият.

— Добре. Никой не се прави на герой — каза той, остави паспортите и се огледа.

Преценяваше страха чудесно и това, което видя, му хареса. Изпрати един от хората си на палубата, за да развърже рибарското корабче и да предаде на Абди веднага да потегли към базата им с новината, че са пленили товарния кораб, и почна високо:

— Казвам се Хаким и този кораб сега е мой. Ако изпълнявате заповедите ми, ще живеете. При опит за бягство ще бъдете застреляни и телата ви ще идат при акулите. Това са двете неща, които трябва да помните.

— Хората ми ще изпълняват всички заповеди — примирено каза Куан. — Ще направим всичко, което наредите. Искаме да видим семействата си отново.

— Много мъдро, капитане. С ваша помощ ще се свържа със собствениците на кораба, за да договорим освобождаването ви.

— Тия копелета не отпускат мангизи и за кофа боя — промърмори механикът на съседа си. — Силно се съмнявам, че ще платят, за да ни отърват кожите.

Двама от бандитите бяха отишли в кухнята да приберат всичко, което може да се използва като оръжие. Излязоха с ленен чувал, пълен с вилици, ножове и сатъри. Единият остана в трапезарията, а другият завлече чувала до коридора, откъдето вероятно щеше да го изхвърли зад борда.

— Тези типове знаят какво правят — прошепна Дуейн Мериуедър на радиооператора. — Бих се снабдил с нож при първата удобна възможност.

Пиратът, който стоеше зад него, стовари автомата си в тила му и Дуейн заби лице в масата. Кръв капеше от носа му, когато се надигна.

— Проговори отново и ще умреш — заплаши го Хаким. От тона му личеше, че това е последно предупреждение. — Виждам, че до трапезарията има баня и тоалетна, така че ще останете тук. Има само един изход и той ще бъде пазен непрекъснато.

Мина на сомалийски и каза на хората си:

— Да отидем да видим какъв товар карат.

Излязоха от трапезарията и вързаха вратата с дебела жица, усукана около бравата и парапета от другата страна на коридора. Хаким нареди на един от хората си да остане на пост, а той и останалите започнаха да претърсват кораба.

Като се имаха предвид огромните външни размери на кораба, вътрешните помещения бяха учудващо претъпкани, а трюмовете — много по-малки от очакваното. Десните бяха блокирани от редици контейнери, наблъскани толкова нагъсто, че дори най-кльощавият пират не можеше да се промъкне между тях. Щеше да им се наложи да изчакат да се върнат в пристанището и да разтоварят контейнерите, преди да разберат какво съдържат. Това обаче, което откриха в предните три трюма, направи съдържанието на контейнерите безинтересно. Сред сандъците с машинни части, произведени в Индия двигатели за коли и стоманени плочи намериха шест пикапа. Когато им монтираха картечници, пикапите бяха любимите оръжейни платформи в Африка. Имаше и един по-голям камион, но изглеждаше толкова вехт, че сигурно не вървеше. Корабът пренасяше и палети с пшеница в чували, надписани с името на световна благотворителна организация, но най-чудесната награда бяха стотиците варели амониев нитрат. Използвано основно като силен тор, това съединение, смесено с дизелово гориво, се превръщаше в мощен експлозив. В трюма имаше достатъчно, та Мохамед Диди да сравни целия Могадишу със земята, ако реши да го направи.

Хаким знаеше, че изгнанието на Диди в блатата няма да продължи вечно. Диктаторът непрестанно говореше за връщането си в столицата и за започването на последна битка със съперниците си. Огромното количество експлозиви определено щеше да му осигури надмощие. Хаким бе убеден, че след месец Диди ще е господар на цяла Сомалия. Също така бе убеден, че наградата му за превземането на товарния кораб ще е по-чудесна от всичко, което би могъл да си представи.

Прииска му се да не бе изпращал Абди напред толкова прибързано, но вече не можеше да направи нищо по въпроса. Малкото радио на рибарското корабче не можеше да улови нищо на повече от два-три километра и Абди със сигурност вече бе извън обсег.

Върна се на мостика, за да се наслади на кубинската пура, която бе гепил от кабинета на капитана. Слънцето залязваше и превръщаше океана в лист лъскав бронз. Хаким и хората му обаче не забелязваха красотата на здрача. Те съществуваха на грозно, жестоко ниво, където всичко се ценеше според това какво може да донесе. Някои биха казали, че подобни хора са продукт на съсипвана от войни страна и че просто не са имали възможност да надраснат бруталността на възпитанието си. Истината е, че по-голямата чарт от сомалийското население никога не бе хващала оръжие в ръка, а хората, които се присъединяваха към диктатори като Диди, го правеха просто защото се наслаждаваха на надмощието си над останалите.

Хаким се радваше на склонената в покорство глава на капитана на товарния кораб. Харесваше му страхът в очите на моряците. Беше видял снимката на капитана с жена му. Имаше силата да направи тази жена вдовица. За него нямаше по-велика тръпка.

Азис и Малик се качиха на мостика. Бяха се издокарали с нови дрехи от каютите на офицерите. Азис, само на двадесет и пет, но вече ветеран в отвличането на кораби, бе толкова слаб, че му се бе наложило да пробие нови дупки в колана, за да задържи джинсите на кръста си. Малик беше към четиридесетте и се беше сражавал на страната на Мохамед Диди срещу ООН и американците. Шрапнел от улична битка със съперническа банда бе унищожил дясната половина на лицето му — и бе съсипал и мозъка му. Говореше рядко, а когато отвореше уста, дрънкаше безсмислени дивотии. Но изпълняваше заповеди прилежно, а това бе всичко, което Хаким искаше от него.

— Доведете капитана. Искам да поговоря с него за компанията, която притежава кораба, и да разбера колко ще са готови да платят — нареди Хаким и се вгледа в очите на Азис. — И зарежи марихуаната.

Двамата пирати слязоха по стълбите към главната палуба. Слънцето бе залязло и вътрешността на кораба бе мрачна. Светеха само няколко лампи и таванът и стените бяха изпъстрени със сенки. Азис кимна на пазача да развърже металната жица. Двамата с Малик извадиха оръжията си и ги насочиха напред, когато вратата се отвори.

И тримата пирати се вцепениха.

Трапезарията беше празна.