Корсар

37.

Али Гами погледна часовника си поне за десети път, откак Кадафи бе започнал да говори. И непрестанно хвърляше погледи към помощника си, който стоеше близо до предната врата, пъхнал в ухото си слушалката на радиопредавател. Всеки път, когато срещаше погледа му, помощникът леко поклащаше глава.

Телохранителят на Чарлз Муун му посочи странното им поведение. Посланикът се загледа внимателно във външния министър и видя и други признаци на безпокойство. Гами непрестанно пристъпваше от крак на крак или пък пъхаше ръце в джобовете на сакото си и след миг ги вадеше. Много от гостите се бяха изморили от дългата реч, която продължаваше вече почти половин час, но Гами изглеждаше повече раздразнен, отколкото отегчен.

Външният министър отново насочи очи към помощника си. Той бе леко извърнат настрани и бе закрил с ръка ухото си, за да чува по-добре над монотонния глас на Кадафи. След миг се обърна и кимна на Гами, а на лицето му се изписа триумфална усмивка.

— Време е за шоу — прошепна телохранителят на Муун.

Гами се качи на първото стъпало, за да привлече вниманието на либийския лидер, и когато Кадафи приключи многословните си похвали по адрес на Фиона Катамора, министърът се изкачи по-високо и зашепна в ухото му.

Кадафи пребледня.

— Дами и господа — каза той с треперещ глас, — току-що получих ужасна новина.

Муун преведе на придружителя си.

— Изглежда, самолетът на обичаната от всички американска държавна секретарка е оцелял при катастрофата.

Всички ахнаха изумено.

— Моля за вниманието ви, дами и господа. Не е каквото изглежда. След катастрофата госпожица Катамора е била отвлечена от хората на Сюлейман Ал Джама. Тъкмо научих, че се канят да я екзекутират. Министър Гами ми каза, че имали начин за връзка с нас в тази къща.

Кадафи последва външния си министър в съседната стая и скоро много от важните гости се скупчиха в нея. Телохранителят на Муун го задържа назад и останаха в антрето, откъдето занадничаха над рамената на другите. Телевизорът работеше и отблясъкът му караше хората да изглеждат бледи като призраци. Няколко жени плачеха.

Внезапно на екрана се появи образ. Пред черна завеса седеше секретар Катамора. Косата й беше разчорлена, около тъмните й очи имаше синкави кръгове. Превръзката на устата скриваше високите й скули, но все пак изглеждаше красива.

Плачовете се усилиха.

Мъж със закрито от карирана кефия лице пристъпи напред. Носеше ятаган.

— Ние, слугите на Сюлейман Ал Джама, заставаме пред вас днес, за да отървем света от още една неверница — прочете той от един лист. — Това е нашият отговор на кръстоносците, които искат да ни наложат покварата си. От тази неверница дойдоха най-ужасните им лъжи, затова тя трябва да умре.

Телохранителят на Муун загледа внимателно реакцията на Гами. Нещо от драмата, която се разиграваше на екрана, бе нарушило самообладанието му и му придаваше налудничав вид.

Кадафи взе малката уебкамера, поставена на телевизора, протегна я пред себе си и каза:

— Брате мой. Мой мюсюлмански брате, това вече не е пътят. Мирът е естественият ред в света. Проливането на кръв води до ново проливане на кръв. Не виждаш ли, че с убийството й няма да постигнеш нищо? То няма да сложи край на страданията в мюсюлманския свят. Само преговорите могат да постигнат това. Едва когато седнем с враговете си и обсъдим онова, което ни тормози, можем да се надяваме да живеем в хармония и мир.

— Коранът ни учи, че не може да има хармония и мир с неверниците.

— Коранът също така ни учи да обичаме всички живи същества. Аллах иска сами да направим избора си. Времето за предпочитане на омразата свърши. Правителствата ни се срещат сега, за да изберат най-доброто за народите ни. Моля те да оставиш ятагана и да пощадиш живота й.

Никой не можеше да види чертите на терориста заради шала, но езикът на тялото му бе лесен за разчитане. Рамената му се отпуснаха и той свали тежкия ятаган.

И тогава от задната част на залата се чу тропот на десетки крака по мраморния под. Планът се проваляше.

Али Гами грабна уебкамерата от ръката на Кадафи и изкрещя на телохранителя си:

— Мансур! Какво правиш! Стрелците ни са тук. Убий я! Веднага!

Вместо да вдигне ятагана и да отреже главата на Катамора, мъжът на екрана дръпна превръзката от устата й.

— Мансур! — извика Гами отново. — Не!

Някой дръпна камерата от министъра в същия миг, когато друг притисна в гърба му дулото на пистолет. Той се извъртя и видя азиатския телохранител на посланик Муун.

— Играта свърши, Сюлейман — каза Еди Сенг. — Гледай.

На монитора мъжът, когото Гами смяташе за най-доверения си човек, свали кефията си.

— Как мина? — попита Кабрило. Глава му бе омотана с бинтове.

— Мисля, че терминът е „заловени с окървавени ръце“.

Отрядът от личната охрана на Кадафи влезе в залата и докладва, че са арестували фалшивите охранители навън, без да се наложи да стрелят.

Кадафи, който бе предупреден за операцията от Чарлз Муун, се обърна към външния си министър.

— Представлението приключи. След анонимно обаждане днес следобед швейцарски военни нахлуха в къщата, където държеше внука ми, след като фалшифицира смъртта му при автомобилна катастрофа. Той е в безопасност и вече няма да седиш на гърдите ми като усойница и да заплашваш да го убиеш, ако не те оставя да правиш каквото искаш. Наистина не знаех, че си Ал Джама. Мислех, че ме изнуди, за да се добереш до властта и да се обогатиш. Но сега се разкри пред света. Вината ти е несъмнена, а екзекуцията ти ще е бърза. А аз ще работя усърдно да отърва правителството си от всички, които говореха почтително за теб.

Кадафи разпери ръце към важните личности в залата.

— Всички ние сме твърдо решени да отхвърлим твоя начин, а провалът ти да убиеш лидерите на другите мюсюлмански страни ще служи като предупреждение за всички, които стоят на пътя на мира. Отведете този боклук — обърна се той към войниците.

Едър либийски войник сграбчи Гами за врата и го поведе през зашеметената тълпа.

От телевизора се чу женски глас:

— Господин президент, и аз не можех да го кажа по-добре. — Фиона Катамора се бе изправила До Хуан. — Искам да уверя всички присъстващи, че утре сутрин точно в девет ще седна на масата за преговори. И — заедно — ние ще навлезем в нова ера.

Куршумът, който одраска главата на председателя в трапезарията, го събори само за секунда, но през тази секунда неговият куршум свърши нещо наистина впечатляващо — удари ятагана и той уцели металния гръб на стола, а Фиона падна на пода.

Проснат на пода, Хуан бързо стреля и уби оператора и помощника му. Типът с ятагана бе изгубил оръжието си и сега се отдръпна от Фиона, вдигнал ръце над главата си.

— Моля те — изхленчи той. — Невъоръжен съм.

— Свали й белезниците и превръзката — нареди Хуан.

Преди да успее да изпълни заповедта му, мъжът, който преди секунди бе заплашвал живота на Катамора, се подмокри.

— Май е по-трудничко да се изправиш срещу въоръжени мъже в битка, отколкото да взривяваш невинни, а? — подигра го Хуан.

Превръзката падна от устата на Фиона и Кабрило я попита:

— Добре ли сте?

— Да, така мисля. Кой сте вие?

— Да кажем, че съм духът на лейтенант Хенри Лафайет, и да забравим за това — отвърна Хуан и извади радиостанцията от джоба си. — Макс, чуваш ли ме?

— Крайно време беше да се обадиш — отговори Ханли раздразнено, което както винаги издаваше тревогата му.

— Добрах се до госпожица Катамора и сега сме на път навън.

— Побързайте. „Сидра“ ускорява и разполагаме само с две минути, за да изпълним плана ти за бягство.

Фиона се надигна и разтърка изранените си от белезниците китки. Застана на безопасно разстояние от терориста и каза нещо, с което направо взе акъла на Хуан:

— Прощавам ти. Моля се някой ден да спреш да ме виждаш като враг и да ме приемеш за приятел.

После се обърна към Кабрило.

— Не убивайте този човек.

Той не можа да повярва на ушите си.

— Въпреки цялото ми уважение към вас трябва да попитам: да не сте полудяла?

Без да погледне назад, тя излезе от трапезарията. Хуан се завъртя към терориста и изстреля един куршум. После взе сценария от пода и погледна честотата, на която бе нагласена видеокамерата. Бързо настигна Катамора и й каза:

— Не можех да му позволя да тръгне след нас, така че го прострелях в коляното.

Хвана я за ръка и заедно се втурнаха към главната палуба. Димът вече не бе толкова гъст. Двама моряци стояха на последната площадка на стълбището. Не реагираха, докато не познаха американската държавна секретарка. После се хвърлиха към нея едновременно. Хуан простреля единия, но другият се стовари върху него и го повали.

Фиона се опита да го отдръпне и ако не бе преживяла толкова много през последните няколко дни, може би щеше да успее. Но вече бе прекалено изтощена. Морякът презрително я бутна настрани и срита Кабрило в брадичката.

Мощен тътен разтърси стълбището. От палубата на „Орегон“ бе изстреляна ракета. Издигна се нагоре, а опашката й проблесна заплашително.

Това вля нови сили у председателя и той се забори с дива ярост. Ритникът го беше замаял и сега се биеше само по инстинкт. Наведе се, за да избегне следващия удар, и халоса с лакът моряка в пищялката. Ударът бе нанесен с такава сила, че костта се счупи.

Мъжът изпищя от болка. Хуан заби коляно в слабините му и го блъсна надолу по стълбите. После грабна ръката на Фиона и затичаха към изхода.

Люкът, през който Хуан бе влязъл, беше затворен. Той го отвори. Очакваше да види „Орегон“ залепен за фрегатата, но за негово разочарование разстоянието между двата кораба бе поне десет метра.

От другата страна на фрегатата се чу експлозия, много по-силна от всички, откак бе започнала битката. Ракетата се бе взривила в приливната електростанция на брега.

Осем автомата пуснаха безмилостни откоси в страничната пещера. Каменни отломки и рикошети изпълниха въздуха.

Терористите нападаха толкова ожесточено, че американците не можеха да отвърнат на огъня, а седяха свити близо до входа.

Внезапно един от арабите се хвърли в пещерата с диви крясъци, застреля яростно и разкъса на парчета леглото и книгите по рафтовете. Линда го уцели с кратък откос в гърдите.

Извади късмет, че успя да го убие, преди да уцели някой от тях, но знаеше, че това няма да се повтори. Следващия път цялата група щеше да се нахвърли върху тях и всичко щеше да приключи.

Провери мунициите си. Нямаше резервни пълнители, а този в автомата й бе наполовина празен. Ерик също бе изстрелял куршумите си и държеше оръжието си като бухалка. Марк Мърфи също нямаше много патрони.

През целия си съзнателен живот Линда бе защитавала страната си, а сега щеше да умре в тъмна пещера далеч от къщи, в битка с банда фанатици, които искаха само да продължат да убиват.

Енергичната стрелба пред пещерата понамаля. Очевидно терористите се готвеха за последната атака.

Граната профуча над тях и падна в нишата със сандъците. Дървото пое част от взрива, а от сандъците се изсипаха златни монети. Отново никой не бе уцелен, но взривът ги разтърси. Парчета горящо дърво паднаха на леглото и запалиха чаршафите. След секунди въздухът се изпълни с дим.

Ерик извика нещо на Линда, но тя не можа да го чуе. Беше сигурна, че арабите се готвят да нахлуят в пещерата. Мръсна, ранена и вбесена, тя се приготви да натисне спусъка на автомата.

Но нищо не се случи. Нямаше атака. От седмината оцелели терористи само един или двама продължаваха да стрелят в пещерата. „Изчакват ни — помисли Линда. — Знаят, че димът ще ни принуди да излезем, или се надяват, че ще загинем в пожара“.

Просната на пода, тя внимателно си пое дъх. При всяко вдишване дробовете й сякаш изгаряха. Хората на Асад щяха да си получат очакваното. Нейната група не можеше да остане тук още много. Тя погледна въпросително Ерик и Марк. Те прочетоха мислите й и кимнаха. Линда се надигна, а другарите й застанаха до нея.

— Да вървим, слънчице — извика Марк и тримата се втурнаха напред.

Профучаха покрай горящите завеси и изскочиха навън… но никой не стреля по тях. Линда се огледа в мъждивата светлина, но не видя никого. На земята на няколко метра от тях бе проснат терорист с дупка по средата на гърба. После тя видя, че някак си са успели да уцелят и още хора. Подът на пещерата бе осеян с трупове. Огледа се объркано и преброи осем.

По гръбнака й пробяга суеверна тръпка.

Един от терористите се раздвижи изтощено и се помъчи да си поеме въздух. Също като първия и той бе уцелен в гърба. Марк изрита автомата му настрани и го претърколи. Кървави мехурчета от пробития му дроб украсяваха устните му. Линда никога не бе виждала Тарик Асад и не позна сключените му вежди.

— Как…? — изстена той.

— Знаем не повече от теб — отговори Марк.

И тогава над пращенето от горящия „Сокол“ и звънтенето в ушите им чуха мелодичен баритон, който пееше:

— „… до бреговете на Триполи, ще се бием за страната си, по въздух, земя и море…“

— Линк?! — извика Линда.

— Как си, сладурче?

Бившият тюлен изскочи от укритието си. Очилата за нощно виждане висяха на врата му.

— Пристигнах колкото се може по-бързо, но това тяло не е създадено за тичане през шибаната пустиня.

Линда обви ръце около врата му и захлипа, притиснала лице в гърдите му. Решителността й да се втурне в самоубийствена атака срещу враговете се смени с дивото облекчение, че е оживяла. Марк и Ерик затупаха Линк по гърба и се разсмяха.

— Май сте се справили добре, момчета — каза Линк, а от неговата уста това бе истинско признание и знак на уважение.

Алана излезе от пещерата, олюляваше се. Носеше внимателно няколко книги. Страниците им димяха. Едната се запали и Марк я грабна от нея, метна я на земята и я засипа с пясък, за да угаси пламъците.

— Исках да спася повече — избъбри тя и се закашля, — но димът… не можах… но взех това.

— Какво е? — попита Линда.

Беше малък кристал с груб обков на сребърна верижка. Бижуто не беше особено красиво, всъщност приличаше на изработено от дете, за да зарадва майка си с подарък. Но освен очевидната му старост, в него имаше нещо привлекателно, сякаш в пещерата около тях се долавяше нечие присъствие.

Куршум бе счупил камъка и той лежеше в обкова на малки парченца, а от него се стече единствена тъмночервена капка.

— Мили боже! — ахна Марк, коленичи и вдигна шепата пясък, където капна капката. Извади от джоба на ризата си блокче шоколад, разви го, изхвърли го, прибра пясъка в станиола и го уви грижливо. На дланта му имаше червено петно, смесило се с кръвта от порязване по време на битката.

— Когато завивките изгоряха, видях, че на леглото лежи мумия, поставена с лице към Мека. Това беше около врата й. Хенри Лафайет сигурно е разположил Ал Джама по този начин след смъртта му и го е оставил да почива с най-великото си съкровище. Това е Бижуто на Йерусалим, нали? А това е Неговата кръв, запазена в продължение на две хиляди години в кристала.

— Неговата кръв? — попита Линк. — Чия?

— В станиолчето в ръката на Марк може да е кръвта на Исус Христос.

Огромната стоманена порта на приливната станция се издигаше на повече от тридесет метра. Когато станцията работеше с пълна мощност, портата се спускаше, за да позволи притока на вода в огромните тръби, които стигаха до помещението с турбините на четиридесет метра под морското равнище. Когато слънцето залязваше, портата се затваряше, а турбините спираха, така че работниците да могат да съберат солта, останала от изпарението.

Ракетата от „Орегон“ удари машините, които задействаха портата, право в средата, взриви хидравличната система и смаза механичната спирачка. Дори налягането на океана не можа да задържи тежката порта на мястото й и тя започна да се спуска сама във вдлъбнатината в изкуствената дига.

Вода нахлу неудържимо и тежката стомана се понесе надолу. Милиони тонове вода се изсипаха през процепа. Тръбите за отвеждане бяха затворени, за да защитят деликатните турбини, и потопът се понесе диво към пустинята.

Макс Ханли беше насочвал „Сидра“ към подходящото място, преди да изстреля ракетата. Сега загледа на монитора как океанът оттатък фрегатата изчезва и усети силата на течението и водовъртежа.

Водовъртежът засмука „Сидра“ и я понесе към пустинята. Макс насочи „Орегон“ след нея и бързо съкрати разстоянието, като наблюдаваше камерата, за да види къде ще се появи Хуан.

— Хайде, приятел, не разполагаме с цял ден — подкани го той шепнешком.

Внезапно председателят изскочи на палубата, хванал Фиона Катамора за ръка. Макс засили „Орегон“ и двата кораба се удариха леко. Хуан се метна на парапета на „Сидра“, вдигна Катамора от палубата и я хвърли на „Орегон“, право в ръцете на очакващия я Майк Троно.

Веднага щом ботушите на Кабрило изтропаха на палубата, Макс отдалечи „Орегон“ от фрегатата и даде пълен напред. Либийският кораб отчаяно се мъчеше да се измъкне от водовъртежа, но губеше битката.

Революционните двигатели на „Орегон“ му осигуряваха десет пъти повече мощност и той бързо започна да се отдалечава. Корпусът на „Сидра“ се удари странично в засмукващите устройства на станцията. Под кила му течеше вода, но наводнението бе удържано. Фрегатата се залюля опасно. Морето притискаше корпуса й и стоманата стенеше от налягането, а екипажът не можеше да направи нищо, за да спре отдалечаването на кораба, унищожил идеалния им план.

На палубата на „Орегон“ бойците на Корпорацията се струпаха около председателя и гостенката му.

Хуан протегна ръка към Фиона, за да се представи официално.

— За мен е чест да се запозная с вас. Аз съм Хуан Кабрило. Добре дошли на борда на „Орегон“.

Катамора бутна ръката му настрани, прегърна го и зашепна благодарности в ухото му.

— Знам, че сте жена с много постижения, но се чудя дали актьорското майсторство е едно от тях — засмя се Хуан.

Тя го изгледа озадачено.

— Актьорско майсторство? След всичко, което преживяхме, говорите за театър?

Кабрило я прегърна през кръста и я поведе към вътрешността на кораба.

— Не се тревожете, трябва да изиграете самата себе си, а тъкмо репетирахме сцената, която искам да възпроизведа за Али Гами.

— Значи знаете?

— Знам дори как си е осигурил помощта на Кадафи. Внук му бил на почивка в Швейцария и загинал при автомобилна катастрофа. Но инцидентът бил инсцениран, а момчето — отвлечено. Ако Кадафи искал да го види отново, трябвало да назначи Гами за външен министър, без да знае, че прави един от най-страшните терористи на света член на кабинета си и му дава всичко нужно, за да осъществи зловещия си план.

— А вие? — попита Фиона. — Как успяхте да научите всичко това?

Хуан я стисна за ръката.

— Май сме големи късметлии.