Крал на пепелища

7. Премеждие на Пътя на Съглашението

Деклан стана рано — Онкон все още бе загърнат в утринна мъгла. Беше се сбогувал с Роз, когато тя замина, беше проверил дали огънят в ковачницата е изгасен, беше се погрижил ведрата да са пълни. Сега взе майсторското си изделие и започна да го приготвя за купувача му. Барон Бартоломи щеше да пристигне днес или на следващия ден, за да вземе меча си.

Когато слънцето се издигна, Деклан седеше на здравия коневръз и лъскаше грижливо майсторския си шедьовър. Мечът беше единственото реално доказателство, че е признат за майстор ковач. Трябваше да си напомня, че да, наистина вече е майстор. И че Едвалт го чака да направи избора си да остане или да напусне.

Не за първи път Деклан се замисли за иронията в майсторството на Едвалт в правенето на оръжия. Той като че ли намираше правенето на оръжия, особено на мечове, за отвратително, и все пак беше превъзходен в това.

Още отрано през чирачеството си Деклан бе започнал да разбира, че за такъв надарен ковач като Едвалт оръжията са истинската мярка за майсторлъка. Косилата и добрите рога на вилите показваха, че си добър в занаята, но изкуството бяха мечовете и алебардите. Земеделските сечива не изискваха никакво изкусно владеене на огъня и направа на стоманата. Обикновените ковачи често купуваха материалите си от прекупвачи, често вече готови и от желязо от ниско качество.

Един ковач можеше да работи цял живот, да прави простички железни сечива, без нито веднъж да стигне до стоманата, която беше правил Деклан предния ден. Въпреки вероятността на чирака му никога да не се наложи да изкове такова оръжие, Едвалт като че ли почти отчаяно държеше да предаде това свое знание. Деклан беше толкова млад, че не можеше да си представи това чувство, макар да беше съгласен, че може би ще го изпита някой ден, ако си има син.

Все пак съдбата беше довела Деклан да се учи от истински велик майстор, ако такъв ранг съществуваше. През годините, докато Деклан му беше чирак и калфа, мълвата за уменията на Едвалт беше плъзнала и въпреки че живееше в Съглашението, бяха идвали все повече поръчки за оръжия. Деклан все още не знаеше как да измери наученото от Едвалт, но подозираше, че е достигнал висок ранг заради своя учител и че само малцина ковачи са като него.

Погледна майсторското си изделие и осъзна, че ще му е мъчно, когато барон Бартоломи го вземе. Деклан щеше да знае, че е негово, макар че Бартоломи щеше да припише изработката му на Едвалт. Деклан беше примирен с това. Всичко, което представляваше и което знаеше, дължеше на Едвалт.

После беше Роз. Тя беше изпълнила заканата си и сексът се беше оказал по-буен от всякога. Само че най-добрата част от нощта бяха разговорите след това и интимността, каквато Деклан не беше изпитвал никога преди. Беше изпитал дълбок мир и имаше, по липса на по-добра дума, доверие в това пространство, в което можеха да се вливат идеи и чувства.

Роз беше станала преди разсъмване от сламата, която бяха използвали за постеля. А щом първата зора огря небето на изток, подкара фургона си към главния път.

Жегнало го беше съжаление, докато я гледаше как си отива. Не беше просто сексът, макар тя да беше най-добрата любовница, която бе познавал. Спането със селски момичета беше удоволствие, което той по-често отказваше, отколкото приемаше. Роз беше наложила някакъв стандарт, на който те не можеха да са равни. Засмя се наум, като си помисли, че това трябва да е малко като онази страстна любов, която възпяваха разказвачите: любовници, разделени от някое ужасно обстоятелство, които или завладяват всичко, или умират трагично, според разказа.

Не виждаше себе си като герой, нито Роз като девица, но знаеше, че чувствата му към нея са повече от онова, което би признал дори на себе си. Тя беше почти толкова стара, че да му бъде майка, и той подозираше, че има любовници навсякъде из Източните земи и дори и тук, в Онкон; имаше усет кои може да са те, въпреки че не я бе попитал, разбира се.

Беше защото тя го караше да изпитва по-различни чувства, но най-вече самият той да се чувства по-различно. Не беше съвсем сигурен защо, но усещаше, че тези по-различни чувства са важни и са нещо, което трябва да разбере по-добре. Определено преди да уседне някъде и да се задоми. Която и да бъдеше жената, която станеше негова съпруга, щеше да трябва да го кара да се чувства така, както го караше Роз.

Деклан по природа не беше човек, склонен да се самонаблюдава, но ето че за първи път в живота си имаше много, над което да размишлява. В уж шеговития им разговор с Роз предната нощ бе разбрал, че ще напусне Онкон, и то скоро. Нямаше да купи ковачницата на Едвалт.

Едвалт, въпреки приказките му, все още го чакаха много години добра работа. Деклан го познаваше достатъчно добре, за да знае, че едно оттегляне, в което ще седи по цял ден в жалкото подобие на хан на Мариус, не е в характера му: най-вече защото, освен за няколко часа вечер, когато времето беше хубаво, ханчето обикновено беше празно. Седенето на столче на брега и риболовът в разпенените вълни не беше убиване на време, на което старият ковач щеше да се отдава дълго. Майла можеше и да го убеди да засадят няколко плодни дървета зад къщата, но Деклан не можеше да си представи Едвалт като овощар или градинар.

Не, Едвалт беше от онзи тип мъже, който щеше да работи, докато не престане да може. Деклан не можеше да си представи нещо след това, защото Едвалт беше човек, за когото работата беше живот и животът беше работа. Дълбоко в сърцето си Деклан знаеше, че ако старият ковач спре да работи, това ще е първата стъпка към посрещането на смъртта. При мисълта за старост, немощ и смърт настроението му помръкна, тъй че Деклан насочи ума си към настоящия момент и се съсредоточи върху меча, който бе направил предния ден.

Огледа го пак. Никога досега не беше правил меч с такова качество. Металът се съпротивляваше на лъскане повече от по-обикновената стомана. Беше в самата му природа, допусна Деклан; беше изпитал това в окончателното довършване в ковачницата, когато разбра също така, че изковаването на ръба е всъщност по-деликатна задача, отколкото бе предполагал. Там трябваше да действа бързо, за да го направи, но сега можеше да не бърза с излъскването.

Което напълно устройваше новопомазания майстор ковач, защото барон Бартоломи щеше да дойде да си вземе меча чак след два дни; Деклан щеше да остави меча, щом започнеше дневната работа, и да продължи с него вечерта, бавно, но сигурно да излъска острието, докато не блесне като скъпоценен камък.

Юсан се появи на вратата. Обикновено след ставане вършеше дребни неща за Майла, преди да дотрябва на Едвалт. Махна с ръка на Деклан и викна:

— Малини!

Деклан се засмя. Малините растяха горе в хълмовете и Юсан щеше да го няма чак до пладне, което щеше да ядоса Едвалт, въпреки че никога нямаше да изрази гласно недоволството си от жена си.

След малко излезе и Едвалт и като видя чирака да се изкачва по склона, попита:

— Малини ли?

Деклан кимна.

— Е, трябва да напомня на Майла, че ще ѝ се наложи да почне да се грижи за тези задачи сама, ако ни напуснеш, понеже тогава ще сме само Юсан и аз.

— Ще се оправите — каза Деклан.

— Дано — каза Едвалт. — Как върви лъскането?

Деклан му подаде меча. Едвалт го взе, обърна го към изгряващото слънце и го огледа.

— Бавно върви тази стомана — каза и върна меча на Деклан.

Преди Деклан да успее да каже нещо, Юсан се върна: бързаше надолу по черния път, водещ към главния.

— Конници! — извика той точно когато тропотът на конски копита в далечината стигна до тях. — Въоръжени!

— Заклети или наемници? — попита Едвалт.

— Носят знаците на Сандура, но са без табарди или униформи. Приличат на наемници.

Едвалт кимна отсечено и каза:

— Донеси ми меча.

Юсан изтича вътре и се върна с два меча. Метна двуръчния дълъг меч на Едвалт, а по-късия широк меч извади от ножницата му и я хвърли настрани.

— Не започваме бой, но сме готови за бой — каза Едвалт.

И погледна Деклан, който бързо завъртя новоизкования меч, за да провери отново баланса му. Изражението на Едвалт питаше дали новият майстор ковач е готов за бой.

Деклан кимна. Нито той, нито Юсан се бяха изправяли срещу въоръжени противници, но Едвалт ги беше научил да са толкова опитни с оръжие, колкото мъжете, което щяха да го владеят, защото лош ковач е този, който не знае как се използва изделието му. Деклан се беше включвал в няколко юмручни боя като млад, както и Юсан, тъй че и двамата знаеха как да се защитят, но бой с оръжие си беше съвсем друга работа.

Деклан знаеше, че има умението да се бие, просто все още не знаеше дали ще може да го понесе. Юсан изглеждаше уплашен, но пък беше решително момче и щеше да държи здраво.

На късия черен път откъм главния се появиха ездачи. Трима.

Дръпнаха юздите на десетина крачки от ковачницата и водачът им погледна първо Юсан, после Едвалт и накрая Деклан. Кимна към ковачницата и каза на Едвалт:

— Стар ковач да посреща гости с извадени оръжия?

Едвалт пренебрегна шегата и попита:

— По каква работа идвате?

Мъжът посочи Деклан, после Юсан, и отвърна:

— Събираме здрави момчета, които могат да въртят меч. — Двамата зад него се изкискаха. — Или може да се научат.

— Не са момчета. Големият е майстор ковач — каза Едвалт. Държеше меча си в дясната си ръка, с плоското на рамото, поза, която намекваше, че е готов да го използва, но не търси конфликт.

— Воин си, значи, а, ковачо? — попита непознатият.

Деклан гледаше мъжете. Водачът, слаб, нервен на вид мъж с тъмна коса и очи, яздеше сив скопец, най-доброто от трите жалки животни. Деклан прецени другите два коня: бяха станали негодни за езда може би от два дни. Единият имаше явно костно подуване, което скоро щеше да го накара да куца, а другият вече накуцваше, което намекваше за скъсано сухожилие или забрало копито. Мъжете бяха също толкова окаяни: снаряжението им не изглеждаше по-добро от онова, което мародери можеха да приберат от паднали в битка, за да го продадат.

Единият ездач носеше кожена куртка, другият люспеста броня, пришита към елек, а водачът беше с добре направена, макар и очукана плетена метална ризница. Всички носеха ивици тъмнокафяв плат с жълта напречна черта, вързани около левите им ръце: знака на Сандура. Ако наистина служеха на крал, бяха от най-низшия ранг: наети мечове, а не заклети воини. По-вероятно бяха търговци на роби, преструващи се на наборен отряд за Сандура.

Деклан погледна Едвалт и той му кимна леко; и дори чиракът разбра това, което майсторът не каза: тези мъже бяха опитни във военния занаят и непредсказуеми. Деклан кимна в отговор, че е готов.

— Бил съм се на младини — каза Едвалт. Погледна Деклан и добави: — Лош ковач на оръжия е този, който не знае как се използват.

Водачът помълча, сякаш оценяваше риска.

— Имаме писмена заповед на краля да събираме набор.

Едвалт каза кротко:

— Не тук. На четвърт миля по-назад, където пътищата се срещат, където е черният дъб, има табела, на която е изписана емблемата на Съглашението. Петте корони… — Замълча. „Старите навици умират трудно“, помисли си; не бяха пет корони вече от повече от петнайсет години. — Четирите корони — поправи се той — признават правата ни. Съглашението на Теснините покрива всички околни земи! Вашият крал няма права тук!

Водачът се озърна към хората си, сякаш се опитваше да прецени баланса между риск и печалба. Едвалт, макар и вече на години, все още беше внушителен мъж и имаше стойката на опитен воин. Юсан беше едър за възрастта си и изглеждаше готов за свада, с решителност, изписана на лицето му, бдителен, но не и уплашен. Деклан беше висок и широкоплещест и цената му щеше да е като на три по-малки момчета, особено ако на купувача му трябваше ковач. И тримата обаче стискаха дръжките на мечовете си.

— Може да не сте заклети воини на краля на Сандура, но действате от негово име — каза Едвалт. — Държите ли Лодавико да бъде наречен клетвопрестъпник?

Водачът на наемниците прецени възможностите си за миг.

— Честно казано, старче, не съм точно от хората на Лодавико. Той просто напоследък плаща повече от другите!

И внезапно изкрещя и заби пети в хълбоците на коня си. Животното скочи напред, избута Едвалт настрани и ковачът залитна, обаче се задържа на крака и се хвърли напред, за да посече нападателя си.

Ездачът обърна, а Юсан и Деклан се приготвиха да посрещнат атаката на другите двама. Едвалт не се поколеба: замахна с меча си и удари толкова силно, че отсече десния крак на мъжа под коляното, преряза стремето и подпругата и острието се заби в хълбока на коня, който се замята и зарита.

Кръв бликна от отсечения крак на конника и той закрещя, изхвърча във въздуха и рухна на земята. Седлото се свлече до него.

Конят побягна, пощурял от болката, и налетя върху другите двама ездачи. Водачът им крещеше и стискаше безпомощно отсечения си крак, кръвта шуртеше. Деклан знаеше, че ако не го стегнат бързо, ще издъхне от загуба на кръв. Вдигна меча, без да обръща повече внимание на издъхващия, и погледна другите двама конници.

Те се спогледаха и стана ясно, че няма ясен заместник на командира им. Никой от двамата не беше сигурен какво да правят.

Едвалт заговори спокойно:

— Крадци на роби! Най-добре обърнете конете и напуснете Съглашението. Няма да се примирим, момчетата в селото надолу по пътя също. Нищо няма да получите — освен кръв и болка.

Двамата продължаваха да се колебаят и Едвалт извика с властен тон:

— Махайте се! Веднага!

Мъжът по-близо до Едвалт попита, без да откъсва очи от плувналия в кръв и вече изпаднал в несвяст водач:

— А той?

— Ще го погребем. Махайте се!

Конниците поседяха неподвижно за миг, а после единият обърна коня си. Другият го последва. Едвалт махна на Юсан и Деклан да застанат до него и без да откъсва очи от пътя, каза:

— Ще дойдат с още хора. — Забърза към къщата. — Елате с мен.

Деклан погледна падналия ездач, който вече лежеше неподвижно, вперил празен поглед в някаква точка в небето и без признаци на живот.

На прага ги чакаше жената на Едвалт.

— Видях — каза тя.

Беше почерняла от слънцето и дребничка, спечена като стара кожа. Косата ѝ, руса на младини, отдавна беше побеляла.

— Тогава бягай в селото, колкото може по-бързо, бабичко, и доведи въоръжени момци, и който от старите иска да опази синовете си от тези търговци на роби.

Без повече приказки Майла забърза към селото, затича направо като момиче.

— Деклан, мечът — каза Едвалт.

Деклан знаеше, че му казва да не позволи това оръжие да попадне в ръцете на тези наемници. Погледна го. Недовършено и само отчасти излъскано, то приличаше на съвсем обикновено. Докато не бъдеше довършено, никой нямаше да разбере цената му. Все пак един опитен фехтовач щеше да усети баланса и да пробва острието — и щеше да разбере, че е прекрасно оръжие, а всеки уважаван ковач, който го лъснеше, щеше да разбере що за съкровище е.

— Младоците от селото скоро ще са тук — каза Едвалт. — Но ние вероятно ще трябва да посрещнем нападателите сами. Готови ли сте, момчета.

Деклан и Юсан кимнаха отсечено.

— Значи, след минута-две те ще връхлетят от хълма, ще има и пешаци. Ако са умни, ще нападнат наведнъж, но според мен са тъпаци, тъй че конниците вероятно ще са доста напред. Опитайте се да ги отбегнете в последния момент. — Двамата младежи бяха работили достатъчно в ковачницата, за да имат доста добра представа какво е да те стъпче кон. — Опрете гърбовете си в стената и просто ги отбивайте, докато дойдат момците от селото.

Както бе предсказал Едвалт, двамата конници дойдоха в галоп отгоре по късия път към ковачницата и Деклан вдигна меча си. Никога не се беше изправял срещу човек в истински бой и сърцето му се разтуптя. Опита се да си спомни всичко, на което го беше учил Едвалт, но умът му беше залят от противоречиви мисли, почти всички от които бяха пометени от внезапния подтик да се обърне и да побегне.

Коленете му се разтрепериха и пот потече от лицето и гърба му все едно беше в ковачницата, но този път миришеше на страх. Поколеба се, може би миг повече, когато единият ездач налетя срещу него, вдигнал меча си, за да му отсече главата.

Конникът замахна и Деклан отскочи и отклони меча му. Олюля се, щом ударът разтърси ръцете му, и в следващия миг конят го блъсна с хълбока си. Ударът го събори назад и той усети как въздухът изригна от дробовете му от сблъсъка със стената на ковачницата.

Гневът му се надигна и страхът го напусна, щом видя как ездачът обърна коня и пак го пришпори към него. Деклан се приведе и нанесе нисък удар по левия преден крак на коня. Конникът изрева, смесица от ярост и изненада, когато изхвърча над задницата на коня, а Деклан се обърна, заобиколи покрай цвилещия и ритащ кон и връхлетя върху падналия ездач. Мъжът се опитваше да се изправи, но Деклан замахна с все сила и го посече дълбоко в гърлото му. Кръв бликна като фонтан и за миг Деклан усети как мечът му се задържа, после дръпна здраво назад и се обърна, за да огледа битката.

Присви очи и с неочаквана яснота успя да види цялата сцена на боя. Юсан и Едвалт бяха притиснати от друг ездач, но бяха застанали близо до стената на къщата, така че конят беше по-скоро пречка за нападателя, отколкото заплаха за двамата ковачи.

По-скоро усети, отколкото чу първия пешак, когато той го нападна, и се завъртя вихрено. Този път видя идващия удар толкова ясно, колкото при упражненията си с Едвалт, и го отби с плоската страна на меча си. Ръката на нападателя се изметна и той се откри за контразабиване. Деклан изви китката си, изпъна ръката си и прониза незащитения с броня войник като риба. Той падна и Деклан го довърши с едно забиване на меча.

Страхът на първите мигове на битката бе отмит от вълна енергия, несравнима с нищо, което бе изпитвал през целия си живот. Деклан вече нямаше усещане за собствената си смъртност, а само увереност, че ще приключи тази битка с победа. Завъртя се, за да потърси следващия си противник, и видя, че сцената почти не се е променила от преди атаката на първия: самото време сякаш беше забавило.

Спусна се на помощ на Едвалт, който бранеше Юсан от втория ездач: момчето беше ранено и опряло гръб в стената на къщата. Кръв течеше по едната му ръка. Деклан скочи, сграбчи нападателя за яката и го смъкна от седлото. Едвалт мигновено се озова над падналия мъж и мечът му се заби в гърлото му още преди Деклан да се изправи. Конят изцвили и побягна.

Пешаците продължаваха да прииждат и за миг Деклан се зачуди какво ги е задържало толкова.

Изтласка тази мисъл и се обърна срещу седмината въоръжени мъже, които се развърнаха пред него. От израженията им и от липсата на заповеди Деклан разбра, че никой от тях не държи да нападне пръв. Погледна и видя, че Едвалт се е присвил, готов за атака.

Деклан се засмя и трима от мъжете отстъпиха назад. Младият ковач скочи напред и нанесе удар по главата на един от останалите и той залитна и едва не изгуби равновесие, докато се отдръпваше. После двама го нападнаха и Деклан се усети, че се движи с точност и бързина, каквито не би си и представил, че има, въпреки часовете упражнения с Едвалт. Отби удара на единия с лекота, после се завъртя и посече другия в гърлото, и продължи в пълен кръг, за да удари другия в гърба и да го събори на колене.

Едвалт забърза напред и го довърши, докато Деклан се обръщаше към следващия. Тримата, които бяха отстъпили, се обърнаха и побягнаха. Последните двама видяха Майла, която водеше към тях селяните, награбили брадви и коси — всички ревяха и бяха готови да се бият, — и също отпрашиха нагоре по пътя.

Деклан се поколеба за миг дали да ги подгони, но викът на Едвалт проряза въздуха:

— Помогни ми!

Старият ковач също беше ранен — дълбоко посичане в хълбока, но пренебрегна раната си и коленичи до Юсан, който се беше свлякъл на земята до ковачницата.

Деклан беше виждал достатъчно рани, за да разбере, че раната на Юсан е сериозна. Изтича в къщата и взе няколко кърпи и когато излезе, видя, че някои от селяните са подгонили търговците на роби, докато други доубиваха двата умиращи коня. Неколцина се бяха струпали около Майла и Едвалт, които се бяха навели над Юсан. Младият чирак беше пребледнял и погледът му беше размътен, но все още беше в съзнание.

Деклан подаде кърпите на Майла и тя притисна една до левия хълбок на Юсан и каза:

— Кръвта е червена. Ако можем да я спрем, би трябвало да оживее.

Деклан знаеше, че ако кръвта е черна, черният дроб или друг важен орган на момчето щеше да е разкъсан и Юсан вече щеше да издъхва.

Клекна до Едвалт, за да огледа левия му хълбок, и изсумтя:

— Гадно.

— Ранявали са ме и по-лошо — отвърна ковачът.

— Донеси ми кошницата — нареди Майла и Деклан пак затича към къщата да вземе кошницата за шиене на Майла — изплетена от ракита и с хитроумно капаче на панти. Една от ползите на това да е омъжена за ковач беше изобилието на игли, чиято продажба в немалка степен допринасяше за благополучието на Едвалт през годините.

Занесе кошницата на Майла и тя я взе, извади голяма игла, вдяна конец и каза:

— Трябва да посолим раната.

Едвалт се намести по-удобно, а Майла продължи:

— Донеси сол: половин шепа сол и половин кана вода. Разбъркай я добре и я донеси.

Деклан отново влезе в къщата и направи каквото му беше казала. Върна се с половин кана солена вода. Хората от крайбрежието отдавна бяха научили, че по причини, известни само на боговете, измитите със солена вода рани забират по-рядко, отколкото измитите само с вода. Тъй като бе твърде далече да се тича до морето, осоляването на кладенчова вода също вършеше работа.

Младежът започна да стене и да се мята, докато Майла измиваше раната му. Деклан трябваше да го държи да не мърда, щом старата жена започна да шие. Юсан стискаше зъби и се мъчеше да не извика, но едва успяваше да се сдържи. Накрая Майла стегна шевовете и каза:

— По-добре от това не може. Сега е в ръцете на боговете. Отнеси го вътре, Деклан.

Щом новопомазаният майстор ковач се отзова, Майла обърна внимание на мъжа си, който повтаряше:

— Ранявали са ме и по-лошо.

Тя изсумтя насмешливо:

— Особено аз.

Деклан сложи Юсан на своето легло. Чиракът обикновено спеше в ковачницата, но на истинско легло щеше да му е по-добре. Очите му бяха затворени, но дишаше спокойно, тъй че Деклан разбра, че е заспал. Върна се навън и видя, че мъжете от селото се връщат с десетина освободени пленници и три фургона.

Един рибар, Рийс, посочи с палец над рамото си към следващите го пленници и рече:

— Лошо, Едвалт.

Старият ковач изохка при затягането на последния шев и каза:

— Нима?

— Идват още. — Рийс клекна пред ковача. Сбръчканото му смугло лице и плешивото изпечено от слънцето теме лъщяха от пот. — Момчетата, които освободихме, говорят за търговци на роби. Движели се на групи и тарашели из Съглашението. Изглежда, Лодавико попълва войските си. Загубил бил доста войници през последната година, нещо свързано с унищожението на всички бивши съюзници на Итракия. След като предаде Ланжини преди толкова години, май смята, че Съглашението не значи нищо. Армията на Сандура като нищо може да е тръгнала насам, но… — посочи с палец към труповете на търговците на роби — но тази пасмина се държи все едно в Теснините не съществува никакво примирие.

Едвалт опря гръб на стената на ковачницата и дълго помълча, докато обмисляше чутото. Рийс отвори уста да заговори пак, но Едвалт вдигна ръка и каза само:

— Мисля.

В Онкон нямаше официално управление. Като много села в Съглашението, местните се самоуправляваха с консенсус, което понякога водеше до доста грубо правосъдие, но общо взето системата работеше. Повечето хора гледаха на Едвалт като на естествен водач, отчасти заради положението му: ковачът беше най-важният човек в селото и знаеше повече за външния свят от другите. Някои дори предполагаха, че е бил войник, може би дори сержант.

След малко Едвалт каза:

— Трябва да се стягаме за неприятности, значи. — Махна на Деклан да му помогне да се изправи и постоя за миг, докато се увери, че краката му държат. Деклан понечи да го подкрепи, но той избута ръката му и каза: — Добре съм.

Мнението на Едвалт по важни неща се ценеше толкова високо, че селяните наоколо запазиха мълчание.

— Спаси ли се някой от търговците на роби? — попита Едвалт.

— Двама стигнаха до пътя горе — каза един мършав мъж, казваше се Флет. — Побягнаха на изток. Няма да се върнат скоро.

— Скоро не, но ще се върнат — рече Едвалт. Изпъшка от болка и продължи: — Ще дойдат за тези… — посочи пленниците — и за всички други, които могат да вземат.

— Какво да правим? — попита една жена, казваше се Теа. Беше вдовица, с един пораснал син, който се грижеше за нея. — Ако вземат момчето ми, ще умра от глад.

Едвалт поклати глава.

— Не, Теа. Няма да те оставим да умреш от глад, но си права. Ще вземат момчето ти, и други момци като Деклан и Юсан.

— Та какво правим? — попита Рийс, повтаряйки тревогите на вдовицата.

— Ами, като първо — каза Едвалт, — в тези фургони може да има някои ценни неща. — Двама от селяните се обърнаха да погледнат колите. После посочи пленниците: — И нахранваме тази пасмина, за да не умрат.

Отдръпна се от сградата и отново отказа предложената му от Деклан помощ.

— Само ме порязаха, момче. Не умирам.

Стигна до средата на поляната, откъдето можеше да огледа останалите от селото, и каза:

— Трябва да сме внимателни, защото иначе онези кучи синове може просто да почнат да ни избиват, преди да сме се организирали.

Вдигна ръка за тишина, предвидил започващия порой от въпроси, и продължи:

— Значи правим така. Всички момчета и млади мъже трябва да напуснат селото. Имаме три, може би четири дни да ги отпратим. Нападателите имат ротен командир някъде. Няма да приеме добре загубата на войници и пленници. Ако ония двамата, които са избягали, го намерят тази нощ, той ще повика другите си отделения и до утре вечер ще се съберат. Още ден да стигнат тук… Три дни, може би четири.

— Какво да правим с реколтата? — попита някой. — Като ги няма момчетата, ще загубим повече от половината.

— Рибарите могат да помогнат. При по-малко уста за хранене няма да им трябва да ходят за риба всеки ден. Като се прибере зърното, земеделците може да се научат да теглят мрежи. А и момчетата ще се върнат, няма да ги има само няколко седмици. Пратете някои от тях долу в Нов залив. Достатъчно е далече, за да ги известим с лодка, ако търговците на роби тръгнат натам. Ако намерят само старци, старици и малки деца, може да се откажат да тарашат селата.

— А момичетата? — попита една жена и сложи ръка на рамото на дъщеря си, четиринайсетгодишно момиче.

Едвалт кимна.

— Да, те също трябва да се махнат. Ако онези кучи синове търсят годни за бой мъже и не намерят такива, може да потърсят и жени за продан, или най-малкото да се възползват от тях. Може и да запалят селото. Хайде да им дадем колкото може по-малко поводи да ни избият. — И добави с гняв: — Но бъдете готови да се биете и да ги убивате.

Мъжете се мъчеха да изглеждат изпълнени с решимост, но всички знаеха, че остават само мъжете и жените над петдесет, както и децата, ако младите мъже и жени избягат.

— Някои от момчетата трябва да отидат с всичките момичета до Мегдана на Съглашението. Там е орденът на светите жени.

— Сестри — подхвърли една от селянките.

— Да, тия, дето хранят прокажени и се грижат за луди — обади се друга.

— Да, да идат до… Как се казваше?

— Манастирът на Надеждата — вметна първата жена.

— Хубаво име — каза Едвалт. — Кажете на който там ги ръководи какво се случи тук и ги помолете да подслонят момичетата, докато се обадим, че е безопасно да се върнат. Момчетата може да помагат из града срещу храна или да рискуват да се върнат. Крадците на роби би трябвало да са дошли тук и да са си заминали дотогава.

Не изглеждаше обаче убеден.

— А тия какво? — попита друг рибар и посочи освободените пленници.

Едвалт погледна опърпаните мъже, между осемнайсет и трийсет и няколко годишни. Всички бяха измършавели от глад и носеха синини от бой.

— Какво искате? — попита той най-близкия до него пленник.

— Ядене — отвърна мъжът и неколцина от селяните се засмяха. — А след това искам да се прибера у дома.

— Къде ти е домът? — попита Едвалт.

— Маркензас. Аз съм колар. Карах плодове за пазара в Дънкип и на връщане ме хванаха ония мръсници.

— Дънкип? — учуди се един от селяците. — Това е в Илкомен!

Коларят кимна.

— Да, казах го, докато ни слагаха веригите. Като че ли не впечатли търговците на роби. — Посочи фургоните и продължи:

— Ей този там е мой, всъщност беше на господаря ми. Той умря, докато се опитваше да ги отблъсне.

— Е, значи вече е твой — каза Едвалт. — Хайде да нахраним тези момчета — обърна се към селяните. — След като се наядат, ще се съберем тук и ще се организираме. Трябва да се подготвим. Тази беда съвсем не е свършила.

Селяните започнаха да помагат на освободените пленници, а Едвалт махна на коларя да остане.

— След малко ще ви нахраним, но мисля, че можем да си помогнем едни на други. Как се казваш?

— Ратиган.

Едвалт се засмя и изохка от болката, жегнала го в хълбока.

— Казват ти Рат1, бас слагам.

Мъжът присви вежди. Беше жилав и мускулест и Деклан разбираше защо го бяха взели похитителите: с тренировка можеше да се окаже добър воин.

— Не и откакто бях на единайсет и пребих Йоно Болс за това — отвърна Рат предизвикателно.

— Е, Ратиган — каза Едвалт и го потупа по рамото. — Всички сме приятели тук; иначе сме мъртви. Ела да ти кажа какво съм намислил.

Ратиган влезе в къщата след Майла и Деклан, а след тях и Едвалт.

Майла извади хляб, отряза голяма филия и каза:

— Имам солена риба и сирене.

Прегладнелият мъж кимна и отхапа от сухия хляб.

— Така — започна Едвалт. — Имам един младок в онова легло там, твърде слаб е да върви, а трябва да го махнем оттук до ден-два най-много; мисля, че знам един начин, който ще ни устрои всички.

— Как? — попита Ратиган.

— Искам да вземеш бившия ми калфа — Едвалт посочи Деклан — и неговия чирак…

— Моят чирак? — прекъсна го Деклан.

— Твоят чирак — потвърди Едвалт. — Ако оцелеем, винаги мога да намеря друго момче, което да науча. Щях да ти продам тази ковачница, ако беше решил да останеш, но след като търговците на роби са се развилнели и Съглашението се пренебрегва, след няколко дни може и да няма ковачница. А ако изгорят селото до основи, с Майла ще трябва да започнем отново някъде другаде. — Не изглеждаше кой знае колко отчаян от тази перспектива. Деклан знаеше, че Едвалт е пестелив човек и че е скътал достатъчно злато, тъй че новото начало нямаше да е проблем. Осъзна също така, че Едвалт не иска да му купи ковачницата: можеше и да твърди, че е готов да се оттегли, но всъщност не беше, дори и да не го беше разбрал до този момент. Сигурно щеше да приеме с охота предизвикателството да започне отново. Иронията в това беше приятна и Деклан беше благодарен, че не бяха оставили на него да решава. Да, за Едвалт новото начало нямаше да е проблем; преживяването на следващите няколко дни, от друга страна, можеше се окаже проблем.

— Искам да вземеш по-малката наковалня, резервния ми комплект инструменти и онази кутия с пясъка. — Деклан повдигна леко вежди, но си замълча. Малко по-тихо Едвалт добави: — Задръж меча, дето почти го довърши. — Наведе се към младежа и му прошепна: — Шестото чувство ми казва, че когато барон Бартоломи дойде тук — ако дойде, — ще намери само димящи руини.

Деклан погледна бившия си майстор в очите и каза:

— Надявай се за най-доброто…

— И очаквай най-лошото — довърши Едвалт. После продължи: — Отиди с Ратиган в Маркензас. Обещах на барон Дейлон, че ако намеря чирак, за който съм преценил, че ми е равен, ще му го пратя. — Преди Деклан да успее да възрази, че го издигат до равен на Едвалт, старият ковач вдигна ръка, за да го прекъсне. — По свой начин баронът е честен човек. Ако вземеш службата при него, ще се отнася добре с теб. Ако не го пожелаеш, вероятно всичко ще е наред. Потърси някое градче или село, нуждаещо се от ковач, и се установи там. Сандура може да е дръзка тук в Съглашението, но се обзалагам, че ще минат години преди Лодавико да се захване с хора като барон Дейлон. Ще ти дам малко злато, за да можеш да си купиш или наемеш сграда. Ще се оправиш, момко.

Въздъхна.

— Ти си чудесен ковач, Деклан. Най-добрият чирак, когото съм имал, и имаш качествата на добър фехтовач, видях го днес. Тъй или иначе, трябва да тръгнеш по собствения си път. Юсан е добър чирак и ти ще го подготвиш не по-зле от мен.

Деклан мълчеше.

— Е, това е всичко.

Деклан познаваше бившия си майстор достатъчно добре, за да знае, че щом Едвалт каже, че това е всичко, значи наистина е всичко. Така че само кимна и излезе, докато гладният колар нагъваше лакомо хляба.

Навън един мъж, казваше се Посей, му махна.

— Деклан! Ела да видиш.

Посей стоеше до десния кон на първия фургон и когато Деклан се приближи, се обърна и забърза покрай втория. До третия Деклан се поколеба, когато видя първото муле. После забърза, за да провери подозрението си, и по гръбнака му премина ледена тръпка, щом позна последния фургон.

— Роз? — попита той тихо.

— Няма и следа от нея — отвърна Посей.

Деклан видя двама от бившите пленници в сянката на ковачницата: ядяха лакомо храната, дадена им от някой от хората на градчето. Притича до тях.

— Знаете ли какво се е случило с жената, която караше мулешкия впряг?

Двамата кимнаха. Единият, с набързо превързано лице, отговори с пълна уста:

— Натъкнахме се на нея вчера следобед. Идваше от някъде на север… — Поклати глава, осъзнал, че тази подробност е несъществена. — Все едно, фургонът ѝ беше празен и казаха, че била твърде стара, за да я продадат на някой бардак, тъй че решиха да се позабавляват с нея.

Другият кимна.

— Съпротивяваше се, да. Извади ножа си и скочи от фургона преди първият ездач да успее да слезе от коня си. Закла го като прасе.

Превързаният добави:

— Задържа и други двама, а после обърна ножа към себе си.

А вторият каза:

— Нямаше да се остави да я изнасилят: даде ясно да се разбере. Сама си отне живота, вместо да се остави на тия кучи синове.

На Деклан му се зави свят. Болезнена, гореща дупка го прободе под сърцето. Постоя замръзнал на място за миг, после попита:

— Къде?

— На около час път нагоре по пътя — каза първият. — Оставиха я там, край пътя, с младока, когото уби.

Деклан изтръпна. Изтласка настрани всякаква мисъл, че Роз може да е мъртва. Докато не я видеше със собствените си очи… Обърна се и мълчаливо влезе в ковачницата. Малко след това се върна с лопата в ръка и отиде до първия фургон. Скочи на капрата, плесна с юздите и подкара конете.

— Накъде тръгна, Деклан — попита Посей.

Впил очи напред, той отвърна:

— Да се сбогувам с една приятелка.

И подкара фургона нагоре към пътя.

Въпреки инатливия си нрав мулетата го изненадаха с готовността си да побързат. За разлика от конете, според него мулетата обикновено бяха умни и поемаха пътя на по-малкото съпротивление, ако може да избират; но нямаше да помръднат, ако ги претовариш, поради което колари като Роз, които обикновено не бързаха, ги предпочитаха пред конете.

Кръжащите лешоядни птици му показаха къде е мястото и когато подмина един завой на пътя, Деклан едва не извика от облекчение. Роз седеше с гръб, опрян на една скала, и махаше вяло с ножа си на две врани, които май не искаха да я чакат да умре. Деклан ги прогони и клекна до нея. Роз се усмихна немощно и рече:

— Крайно време беше… — И изгуби свяст.

Той бързо огледа раната ѝ и разбра, че е измамила нападателите: беше срязала широко, но не и дълбоко. Срезът бързо беше намокрил туниката и панталоните ѝ: бяха покрити с толкова кръв, че да убедят търговците на роби, че е мъртва, но не достатъчно, че да я убие бързо. Деклан смъкна ризата си и я наряза на груби превръзки, а после се постара да спре просмукващата се кръв. Вдигна Роз във фургона колкото може по-нежно и се постара да я нагласи удобно, за да я опази от тръскането. Знаеше, че времето е съществено.

Когато обърна фургона и подкара мулетата възможно най-бързо, облекчението от това, че Роз е оцеляла, се бореше със страха му да не се забави твърде много, докато я остави на грижите на Майла. Още нямаше пладне, но от заранта животът му се бе променил повече, отколкото би могъл да си представи само преди часове.