Крал на пепелища

26. Среща и разкрития

Хату се промъкваше покрай един жив плет, като от време на време се спираше да надникне отгоре към градчето, вече оживено от ранобудниците. Щом слънцето се покажеше, жителите се размърдваха и разбуждаха. Земеделците в покрайнините се бяха захванали със сутрешните си шетни още преди разсъмване, а дюкянджиите и пазарските търговци скоро щяха да отворят врати или да изпънат сергиите си.

Хату се обърна, махна на Хава да дойде при него от скривалището им в една горичка и когато тя се присви до него, ѝ каза:

— Трябва да си сменим дрехите. Просто в случай че някой ни е мярнал след като напуснахме порт Колос. — Усмихна ѝ се. — Освен това колкото и да се мъчиш, не можеш да заприличаш на мъж.

Тя се намръщи и махна пренебрежително на тъпия му комплимент. Докато пътуваха, закачките му биваха възнаграждавани с по някое леко кикотене, но беше ясно, че Хава по-скоро ги търпи, отколкото ги харесва.

Тя смъкна пътната си торба, отвори я и извади дълга тъмносиня рокля. Метна я настрана и извади тъмнозелена риза с дълги ръкави и черни панталони до коленете. Съблече синята си туника и сините си панталони и ги хвърли върху роклята.

Хату беше виждал Хава гола много пъти още откакто бяха деца, но сега оцени уникалната ѝ красота повече от всякога. Висока, изящна и със здрави мускули. Атлетичното ѝ тяло беше прекрасно. Усмихна се.

— Не се радвай чак толкова — каза тя сухо. — Все пак се опитват да ни убият.

— Чудесна причина да сграбчим малък миг удоволствие, преди да се случи — отвърна той.

— Харесва ли ти да ме гледаш гола? — каза тя с лека усмивка.

— Да — отвърна той, а после откъсна погледа си от нея и надникна над плета. — И се надявам отново, скоро, и много пъти след това, но в момента трябва да си потърся нови дрехи. Моите останаха в склада.

— Ами конете?

Той я погледна и отвърна:

— Имаме три възможности. Пускаме ги на свобода. Продаваме ги и уреждаме превоз до Пащар с фургон. Или ги оставяме да отпочинат и яздим на юг.

— Това е най-логичният избор според мен — каза Хава. Прибра старите си дрехи и роклята в торбата и зачака отговора му.

— Съгласен. — Хату се огледа. — Хайде да направим така. Ти се връщаш при конете и ги пазиш, а аз се промъквам в градчето да си намеря нови дрехи и гледам дали онези, които ни гонеха, ни дебнат там. Ако търсят двама, може да не обърнат внимание на само момче.

Тя смъкна широката си шапка и я нахлупи на главата му.

— Ще обърнат, ако някой види тъпата ти коса. Сигурно и мазилото за косата ти е останало в склада, нали?

Той се усмихна и кимна.

— Да. Оправял съм се и с други неща обаче. Малко пепел от сгурия с малко мас я прави кафява.

— Трябва да стигнем до някой град, където благородните дами си боядисват косите — каза Хава.

— Маркенет — отвърна Хату. — Ще идем там след като се срещнем с майстор Бодай в Пащар. — Озърна се отново към живия плет. — Дотогава ще намеря нещо друго.

— Носи шапката ми, докато намериш — предупреди тя.

Хату я намести на главата си, докато се увери, че периферията засенчва лицето му. След това се пресегна и докосна ръката на Хава.

— Някой ден трябва да направиш избор.

— Какво имаш предвид? — Тя леко се отдръпна.

— Ще научиш, когато дойде времето и какъв е изборът, но трябва да избереш. Твоето решение ще промени живота и на двама ни.

И без да изчака отговор, стана и се промуши през плета, без да обръща внимание на трънливите клонки.

Хатушали се придържаше към сенките, хвърляни от ранното утринно слънце, но го правеше небрежно: вървеше спокойно, но целеустремено.

При всеки хан, покрай който минеше, оглеждаше за знаци, че онези, които ги преследваха, може да са наблизо, но имаше само най-бегла представа за какво да гледа, тъй като бъркотията при нападението над склада, където бе убит Реза, и беглото зърване на далечни ездачи не му даваше кой знае какво. Просто се надяваше, че по силата на някакъв невероятен шанс, късмет или незаслужено чудо ще ги разпознае преди те да са го видели. Хранеше увереност в новооткритите си способности, но различаването на врагове, които изобщо не беше виждал, не беше способност, на която да разчита.

Опипа разсеяно кесийката с монетите, останали от запасите на Хава, и я пъхна под колана си. Не искаше да влезе в някой дюкян и да привлече внимание към себе си: реши, че ще изпъква много по-малко около сергиите.

Докато стигне до центъра на града, всички пазарни щандове бяха вдигнати и продавачите подреждаха стоките си. Той се оглеждаше за продавач на дрехи. Едно въже, изпънато между два стълба с проснати на него ризи, привлече вниманието му и той тръгна към него.

— Какво търсиш? — попита продавачът.

Хату сви рамене.

— Някоя туника ще ми свърши работа. И дебела риза.

— Ризи и туники имам. — Говорът му издаваше чужди корени, но на Хату му беше трудно да определи произхода му. Нещо в него му прозвуча смътно познато, но не можеше точно да определи какво е.

Престори се, че разглежда всевъзможните облекла, макар че вече бе решил за една светложълта риза. Беше достатъчно ярка, за да убеди всички, че не е човек, който се опитва да се скрие, но и не толкова ярка, че да привлече нежелано внимание.

След още малко оглед и без да обръща внимание на непрекъснатото бърборене на търговеца, който гарантираше, че всяка риза по някакъв начин е по-добра от предишната, Хату посегна към жълтата риза. Беше с дълги ръкави, обшита с дантела предница и с пришита яка, което я правеше по-фина от тези, които обикновено носеше простолюдието. Посочи яката и погледна търговеца питащо.

— Шивачката каза, че като я обърнеш нагоре, пазиш тила си да не изгори на слънцето, и че спира и вятъра. — Продавачът сви рамене, като да каже, че не може да твърди доколко моделът е ефикасен. — Това палто също е нейна работа. — Посочи едно тъмносиво палто и подкани Хату да го погледне. — Вълнено е, здраво и топло.

Хату огледа палтото. Смъкна го от куката и го облече. Беше му до коленете и му беше малко широко в раменете, но не толкова, че да е неудобно. Продавачът обърна яката нагоре.

— Като ризата е, виждаш ли? Пази и от вятър, и от слънце. Освен това е промазано, за да издържа на дъжд.

— Колко струва?

Пазаренето продължи няколко минути по-дълго от обичайното, но Хату искаше да даде време на Хава да стигне до конете. Накрая се спогодиха за цена, когато Хату предложи малко повече, обаче да се включи и жълтата риза.

Хату свали старото си палто и бързо облече жълтата риза. Хвърли мръсното си старо палто на земята, почти сигурен, че търговецът ще го вземе, ще го изпере и ще се опита да го продаде още на другия ден, и навлече отгоре новото палто, като остави копчетата незакопчани, за да се вижда жълтата риза. Беше сигурен, че вече изглежда достатъчно различно.

Тръгна с бавна, но отмерена походка, като се оглеждаше в опит да научи нещо за онези, които ги бяха гонили предната нощ. Беше млад и здрав, но уморен до кости. Все пак колкото по-скоро с Хава се върнеха на пътя, толкова по-скоро щяха да стигнат до Пащар и майстор Бодай.

Наближи северната страна на градчето и зави на изток по една уличка, която водеше до мостче над един поток и после на пътя към нивите. Беше зърнал моста, докато заобикаляха източната страна на градчето, и знаеше, че е най-бързият му маршрут до Хава, която чакаше с конете. Съжаляваше, че не бе могъл да осигури храна за конете, но човек, понесъл чувал със зърно извън градчето, щеше да изглежда твърде подозрително. Конете трябваше да се примирят с още един ден паша.

Видя някакъв мъж до една стена и наведе брадичка, за да прикрие лицето си под широката периферия на шапката си. Щом го подмина, по-скоро усети, отколкото чу връхлитането отзад.

Хату направи стъпка встрани и нападателят изхвърча в празното пространство, където бе стоял допреди миг. Хату се превъртя, ниско наведен, бръкна под палтото и извади дълга кама.

Бързо перване по кокалчетата на пръстите едва не го накара да я изпусне. Той загуби равновесие от неочаквания удар и внезапно се оказа опрян до стената с палка, притисната в гърлото му. Силна ръка го стисна за китката, за да му попречи да удари с камата. Палката на гърлото му можеше да прекърши гръкляна му, но повече натиск не последва.

Познат глас каза:

— Ако не носеше това нелепо палто, момче, като нищо можеше да ме убиеш. Забавя те!

В този момент Хату осъзна, че нападателят е майстор Бодай. Поколеба се за миг и отвърна:

— Просто се опитах да се маскирам.

Бодай го пусна и каза:

— Добре, вероятно щеше да се справиш добре срещу повечето хора. Защо обаче се криеш, след като трябваше да те намеря лесно?

— Не трябваше ли да се срещнем в Пащар?

Бодай завъртя очи към небето.

— Това е Пащар, глупако. Къде си мислиш, че си?

— Бягахме през горите и не бяхме сигурни колко сме изминали.

— Къде са Реза и момичето?

— Реза е мъртъв.

— Зусара няма да е доволен. А момичето?

— Тя е с конете, наблизо.

Бодай помълча, после каза:

— Иди я вземи. Тръгвате на север, докато се скриете от поглед, после се връщате по главния път в градчето. Онези, които ви търсят, все още са наблизо, макар че може да са се върнали в Колос. Щом дойдете, намерете ме на конския пазар.

Хату забърза към чакащата го Хава, обясни ѝ положението и двамата изпълниха указанията на Бодай.

На пазара Бодай показно ги прегърна и им прошепна:

— Търговци сме. Това е прикритието, което използвам в тази част на света. Вие сте ми деца.

Хава хвърли предупредителен поглед на Хату, поклати леко глава и за миг той се обърка; после осъзна, че е притеснена от нещо.

Бодай забеляза това и попита:

— Какво има?

Хава отвърна почти шепнешком:

— Как изглеждаме.

Бодай и Хава имаха сходен цвят на кожата, леко маслинов тен, и имаха смътно подобие около челото и очите; но Хату изобщо не приличаше на тях — кожата му беше светла и лицето му ставаше луничаво при повече слънце.

Бодай не разбра какво точно има предвид Хава, но Хату веднага схвана и каза:

— Хава би могла да мине за ваша дъщеря, но аз изобщо не приличам на вас, тъй че би трябвало да съм мъж на дъщеря ви.

Бодай кимна.

— Твоята жена! Зусара нареди тя да е близо до теб, тъй че защо не? В уговорката ни с барона не се казва дали трябва да си сам. Да, това ще свърши работа. С малко късмет изобщо няма да трябва да обясняваме на никого, но ако възникнат въпроси, това е добър отговор. Ще купя няколко коня и ще сме търговци на коне. Има едно градче в северния край на Маркензас, Хълма на Беран, където можем да ги продадем, после пътуваме бързо към Маркенет. Щом изпълним задълженията си към барона, ще се задържа няколко дни и можем да установим Хава.

Хату тръгна с Бодай да изберат конете. За миг се обърна към Хава и осъзна, че ако задачата ѝ наистина е да го убие, Бодай ще ѝ каже кога да го направи.

Стигнаха до Хълма на Беран, всеки повел два допълнителни коня. Бодай ги поведе по първата улица на изток, а после по друг път, после отново завиха на изток и стигнаха двора на Тенда, търговеца на коне.

Набитият мъж с лек недъг в левия крак ги поздрави:

— Бодай! Върна се толкова скоро?

— Намерих човек, който нямаше търпение да си продаде стоката в Пащар. Тъй че си рекох, защо да се връщам без нещо за продан? — Кимна към Хава, щом слезе от седлото.

— Това е дъщеря ми, а това е калпавият ѝ съпруг. — Последното го каза със смях, за да покаже, че е шега.

Тенда прокара длан по плешивото си теме и рече:

— Ами, тук в момента като че ли има необичайно търсене на коне, така че ще ти ги взема, ако цената е добра.

Сключиха сделката още преди Хава и Хату да успеят да слязат. Бодай всъщност не печелеше нищо, но тъй като сделката беше само прикритие, сумата не беше важна. Трябваше да се отърват от конете, за да могат да пътуват по-бързо и да стигнат в Маркенет по-следващия ден, който беше уговореният ден за срещата им с някой си Балвен.

Поеха на юг през градчето. Щом стигнаха до хана „Трите звезди“, видяха работници, които вдигаха сградата, изтърбушена наскоро от пожар. Бодай зърна позната фигура на покрива — млад мъж, който къртеше с кука овъгленото от почти непокътнатите греди, докато други работници подменяха изгоряла дограма, и извика:

— Деклан!

На Деклан му отне миг, за да се сети кой го вика, тъй като се бяха срещали само веднъж, но после го позна.

— Здравей, Бодай!

— Какво е станало?

— Помниш ли оня тип, за който ме предупреди? — каза Деклан, след като се премести до ръба на покрива и скочи пъргаво на земята.

— Помня — отвърна лъжливият търговец на коне.

— Той убил оня стария, Мизенер.

— Мизенер? — възкликна Бодай и слезе от коня. — Не разбрах, че е той. Беше легендарен капитан на изток. Не знам защо беше тука, но ако онзи е убил Мизенер, значи е голям боец.

— Върна се тук, уби приятеля ми Леон и отвлече дъщеря му и още едно момиче.

— Това е трагично — каза Бодай. — Ужасна загуба.

— Да — съгласи се Деклан.

Един работник наблизо се обади:

— Той не ти казва всичко, старче. Деклан поведе няколко момци, намериха оня Тайри и Деклан го уби и освободиха момичетата.

Бодай изгледа младия ковач, а после каза:

— Ако си убил убиеца на Мизенер, спечелил си име, млади ми приятелю. Макар че може би не името, което би искал да си заслужиш.

— Не съм воин — каза Деклан. — Нямам планове да печеля от тази репутация, освен ако не продава повече мечове.

— От това, което виждам при пътуванията си, продажбата на повече мечове няма да е проблем — каза Бодай. — Правенето им достатъчно бързо — може би.

Деклан кимна.

— И аз го разбирам. Щом оправим хана, трябва да ида до Маркенет да наема друг ковач. — Погледна Бодай. — И да говоря с барона, ако благоволи да ме изслуша.

Изражението на Бодай беше повече или по-малко неутрално, но показваше, че това би могло да се окаже трудна задача.

— Знаеш ли място, където с дъщеря ми и зет ми можем да прекараме нощта?

— Завийте и минете наляво на следващата улица. Ханът „Зеленият дъб“ е добро място. Ще можете да изберете между плевника, под масите в гостилницата или стаята, ако не е заета. Утре ли тръгвате за Маркенет?

— Да.

— Ако нямате нищо против, ще яздя с вас — каза Деклан. — Имам работа с барона. В тези времена да сме повече хора е по-безопасно.

Бодай се съгласи. Четирима ездачи изглеждаха дори по-малко подозрителни от трима.

— Тръгваме на разсъмване.

— Ще се срещнем тук — каза Деклан.

Късно следващия следобед четиримата изкачиха едно възвишение и видяха голямата долина, стигаща чак до морското крайбрежие.

Деклан погледна Бодай и каза:

— Идвал съм тук само веднъж. Намерихме извор ей там долу, от лявата страна на пътя. Беше добро място за прекарване на нощта, но продължихме, понеже още беше рано. Знаеш ли мястото?

Бодай отвърна:

— Аз съм идвал няколко пъти. Всъщност точно там щях да предложа да пренощуваме. Утре ще сме в града преди пладне. Добро място за отдих е.

Бяха пътували от Хълма на Беран общо взето в мълчание. Деклан по природа не беше словоохотлив, а тримата му спътници като че ли също бяха склонни да си мълчат. Доколкото възникваше разговор, обикновено се съсредоточаваше върху пътуването или банални наблюдения за околностите, през които минаваха.

Докато стигнаха мястото за лагеруване, слънцето се беше снишило. Хату слезе от коня си и каза:

— Ще запаля огън.

Конете надушиха водата от извора и нямаха нужда от подкана да пият.

След като се погрижиха за конете и ги вързаха за през нощта, Хава, Бодай и Деклан се върнаха при Хату. Огънят вече се беше разгорял. Хату — беше разопаковал багажа на Хава и Бодай и беше проснал постели край огъня — каза на Деклан:

— Не знаех дали ще одобриш да разопаковам и твоя.

Докато разтоварваше багажа си, Деклан си помисли, че това момче, само малко по-младо от него, е малко странно; не в смисъл да го притесни, просто изглеждаше различен. Бодай и момичето бяха съвсем обикновени, макар че Деклан никога нямаше да ги вземе за баща и дъщеря. Начинът, по който се държаха беше малко непривичен…

Остави тези мисли настрана и реши, че просто се чувства неловко сред непознати след онова, което се бе случило с бащата на Гвен. Напомни се, че и той самият доскоро беше непознат.

— Имам сушено месо, но плодовете са пресни — каза ковачът. — Знаех, че ще е кратко пътуване, тъй че не мислех, че ще ни трябва много храна.

Бодай взе една ябълка.

Седнаха и Деклан каза:

— Бързо го разпали този огън. Не видях много сухи съчки наоколо.

Хату сви рамене.

— Бива ме в паленето на огньове.

— Зет ми е учил много занаяти — каза Бодай. Впи поглед в Хату, с изражение, което едновременно предупреждаваше младежа и настояваше за разказ, за да задоволи любопитството на Деклан.

— Преди да срещна любимата си, се чудех с какво да се захвана — почна Хату. — Сирак съм и…

— Аз също! — прекъсна го Деклан. — Нямаше да съм майстор ковач днес, ако не беше щедростта на учителя ми и съпругата му.

Хату се усмихна и продължи:

— Калайджийството и ковачеството бяха между многото занаяти, които се опитах да изуча. Не познавам много сериозната работа в истинска ковачница, но се научих как да разпалвам огън от всичко, което се намери наоколо; знаеш как е с онези подвижни ковачници.

Деклан кимна.

— Повечето калайджийски ковачници не изискват горещината, нужна за коване на стомана. Разпалиш какъв да е огън и просто добавяш малко въглища… — Помълча и след малко добави: — Е, намерил си истинския си занаят, явно. — Кимна на Хава и Бодай. — Честно казано, щях да разбера дали има сръчността, ако си нямаше работа. Напоследък има недостиг на прилични ковачи и чираци. Като стигна в Маркенет, мисля да разпитам дали има добър ковач, готов да се премести в Медни хълмове.

Бодай кривна леко глава, сякаш тази информация му се стори интересна.

Хату каза с усмивка:

— Ще го имам наум, ако на бащата на любимата ми му омръзне от жалките ми умения с конете.

Бодай се опита да го обърне на шега:

— Не са жалки уменията ти. Момчето се справя съвсем добре. — Кимна одобрително и продължи: — Дори се научи да забелязва всякакви наранявания, които продавачът е прикрил с хитрини, илачи и мазила. Можеш да прикриеш дори вонята на възпалено по крака, ако знаеш какво правиш. Не, просто е до това, че момчето не разбира как да се пазари. Пазаренето не е умение, което да му идва естествено. Ако оставех търговията си в негови ръце, щях да си умра като обеднял старец.

Деклан се засмя, а Бодай го погледна и попита:

— Какво стана с момичетата от хана?

— Едната е дъщерята на Леон. Скоро ще е моя съпруга. Ще си кажем клетвите веднага щом намерим време; може би на Средилетие. Тук е обичайното време, тъй като бездруго има празненство. Другото момиче, Мили, не върви добре. Моят чирак е лапнал по нея и се мъчи да ѝ помогне, но тя прекарва дните си свита в стаята си, излиза само да се храни. Почнал е да спи отново в плевника, защото тя не иска да го пусне близо до себе си. Моята Гвен трябва насила да я кара да се къпе. Не знам какво да очаквам.

Бодай въздъхна съчувствено и рече:

— Като всяка друга част на човешкото тяло, умът може да бъде твърд или крехък. Някои хора се изправят срещу нещастието и устояват, и дори процъфтяват в редки случаи, но някои просто се чупят.

Деклан кимна. Помнеше с ярка яснота осъзнаването, че след като бе убил Тайри нищо в живота му няма повече да е същото. Гвен се опитваше да остави случилото се в миналото, но той я беше виждал да плаче, когато мислеше, че не я гледа, или да се взира навън през прозореца на кухнята.

Опита се да я накара да напазарува неща, които да заменят онова, което бяха загубили с Мили, и тя бе купила едно-друго, най-вече за Мили. Деклан мислеше, че се съвзема, но също така съзнаваше, че можеше би просто надеждата му го подтиква да го усеща така.

Деклан въздъхна.

— А сега имам да оправям и хан.

— Защо? — попита Хату.

— Защото бъдещата ми жена настоя баща ѝ да ѝ даде зестра. И загуби всичко в пожара. Някои монети са се разтопили, така че металът е там, но… не е същото. Така че ще вдигна хана отново, а Гвен ще се престори, че не харча мои пари за това. После ще го продадем и тя ще може да ми даде златото все едно е зестрата ѝ.

Хату сви рамене и погледна Хава.

— Дали… — И спря, защото се канеше да я попита за зестра, макар да се преструваха, че вече са женени. — Дали щеше да поискаш така, ако бяхме в същото положение?

Хава сви рамене и отвърна:

— Той се опитва да ѝ помогне, да я направи щастлива. Добър човек е.

Деклан наведе глава с благодарност и каза:

— Хайде да спим. Толкова близо до дома на барона едва ли трябва да се пазим.

— Все пак аз ще остана буден още малко — каза Бодай. — Старите навици умират трудно.