Крал на пепелища

24. Пристигане и внезапна промяна на планове

Хату скочи през борда и стъпи на кея; метна настрани пътната си торба така, че да му е подръка, но да не му пречи, и помогна на други двама мъже да завържат бързо въжето за кнехта.

След като носовото въже бе затегнато, погледна назад и видя, че други трима стягат кърмовото въже. Бордовите въжета щеше да остави за постоянния екипаж, тъй като беше сигурен, че веднага щом спуснеха мостчето, Реза първи щеше да слезе на брега с Хава на крачка зад него.

Хату мислеше за случилото се преди няколко нощи на кораба като за пробуждане. Не беше сигурен какво е, но знаеше, че е нещо, с което вече няма нужда да се бори, а по-скоро трябва да го разбере, да го обуздае и да го накара да работи за него.

През седмицата след като се беше случило, беше имал странни сънища, които го бяха оставяли с мимолетни образи, привидно несвързани и понякога чужди за него; и все пак те гъделичкаха нещо дълбоко вътре в него, някакво смътно разпознаване.

Понякога на повърхността изплуваха образи от времето, когато явно е бил много мъничък, защото около него се извисяваха хора и го вдигаха и носеха. Зърваше за миг небе, пълно с облаци, прелитащо в небето ято птици, чуваше лай на куче, докато някой го носеше към далечна селска къща. Образите бяха ярки на цвят, но смътни на звук.

Други сънища го караха да се чувства все едно е някой друг, на други места, дори в други времена. Погледнал беше в едно огледало и оттам го гледаше престарял мъж, почти сломен от възрастта, и все пак доволен по начин, който Хатушали не можеше да схване. Друг образ беше на млада жена, за която копнееше, но не в сексуалния смисъл; беше някаква дълбока нужда за близост и утеха.

Вместо обичайното безсилие, което изпитваше, сега Хату беше сигурен, че след време ще започне да разбира тези сънища и образи. За първи път в живота си беше близко до това да е в мир, вместо да се чувства като средоточие на безсилие и гняв. Прецени образите като обещание за бъдещо знание, не само отговори на въпросите, които имаше сега, но и на онези, които бе носил със себе си от дете. Беше почти щастлив от перспективата. Просто знаеше, че го чакат по-добри неща. Знаеше го, не се надяваше, и Хава беше огромна част от тази увереност.

Тя като че ли бе забелязала промените в него, макар да не му казваше нищо за тях или за загадъчното му сияние. Просто му се усмихваше по-често. Нито Реза, нито екипажът като че ли не усещаха някаква промяна.

Както беше предвидил Хату, майсторът беше първият, слязъл по мостчето, последван плътно от Хава. Реза му махна да тръгне след тях, тъй че той грабна пътната си торба и забърза да ги догони.

Една част от него, онова, за което мислеше като за „стария си ум“, оставаше нащрек за дебнеща беда, както беше обучен; набелязваше си ориентири, за да може лесно да се оправи на връщане към пристанището. Също така набелязваше възможни пътища за бягство, в случай че ги сполети нещастие и бъдат принудени да побегнат.

Новото му възприятие сондираше, оглеждаше и придаваше важност на това, което виждаше: тривиалното, но забавно, привидно прозаичното, но значимо. Усетът все още се оформяше и Хату не беше сигурен защо се опитва да попие всичко наоколо наведнъж, но точно така настояваше да работи умът му. Новото възприятие му се струваше странно, но не и обезпокоително.

На няколко пресечки от пристанището Реза погледна през рамо и го видя, че е зяпнал.

— Какво има? — попита той.

Хату се огледа небрежно все едно просто разглеждаше забележителностите на града, после се усмихна широко, сякаш Реза току-що беше казал нещо забавно. Хава загря, засмя се високо и след това прошепна:

— Наблюдават ни.

— Знам — каза Реза. — Порт Колос е един от най-дълбоките мравуняци на крадци и убийци на Западните брегове.

Хату кимна и също се засмя уж на някаква шега, но отвърна:

— Не. Това не е улично наблюдение. Тях ги разпознавам веднага. Това е… нещо друго.

— Къде? — попита Реза и го потупа по рамото, уж че одобрява някаква шега.

— Терасата — каза Хату. — Две сгради напред и отляво. Мъж със синя риза и черна шапка с широка периферия.

Реза се засмя престорено и погледна натам, където му бе казал Хату.

— Богове, откъде можеш да знаеш? Не мога да му видя очите, още по-малко да разбера накъде гледа.

— Просто знам — отвърна Хату спокойно. — Той е третият. Наблюдават ни откакто напуснахме кейовете.

Реза не изглеждаше убеден, но каза на Хава:

— Наблюдавай надясно. Хату — ти наляво.

Засмя се пак, потупа пак Хату по рамото и продължиха.

Хату поглъщаше всяка подробност, която виждаше. Докато част от ума му преценяваше най-бързия изход от възможен конфликт, друга част изследваше екзотичните аромати на подправки, носещи се от една близка пещ, или се чудеше защо местните като че ли предпочитат тъмносиньото като преобладаващ цвят в облеклото си. Расите им бяха разнообразни: тъмна кожа, светла кожа, ниски, високи, потомци на планински народ, на тези, чиито предци са препускали из равнините или са бродели из пустините. И въпреки това тези, които сега живееха тук, се обличаха удивително сходно: широки ризи, впити панталони, тежки ботуши за мъжете, по-леки обувки за жените — не сандали, забеляза той; единственото разнообразие беше в покривалата за глави: шапки, шалове или нищо. И при все това използваната тъкан беше тъмносиня.

Докато крачеше след Реза, запомняше откъде минават. Знаеше, че може да намери пътя обратно във всеки момент, въпреки заобиколния маршрут на Реза. Радваше се, че има такива усилени сетива, тази способност да изпълнява многобройни задачи, макар все още да не можеше да го проумее. Беше нова способност и въпреки това някак си позната, сякаш е била част от естеството му през целия му живот.

Ново рязко движение го предупреди, че нещо се е променило, и той каза:

— Придвижват се да ни откъснат.

Реза се обърна към него и го изгледа питащо, после кимна и каза:

— Втората врата отдясно. Последвайте ме; минаваме през дюкяна и скачаме през зида. Не изоставайте, или ще умрете.

Дюкянът, през който се втурнаха, беше за платове, рафтовете му бяха затрупани с топове плат, дълги мостри висяха от тавана. Реза бързо изскочи през задната врата и Хава и Хату затичаха, за да не го изгубят от поглед. Собственичката, жена в напреднала възраст, твърде стъписана, за да може да извика възмутено, ги зяпна изненадано.

Щом прехвърлиха зида, Хату видя, че Реза тича по курс успореден на първоначалния. Щеше да отнеме няколко минути на преследвачите им да съобщят промяната на маршрута на онези, които чакаха напред, и Реза беше решен да ги изпреварят всички.

След като нямаше никаква представа за плана на този град, Хату можеше само да предполага накъде тичат. Можеше лесно да проследи назад до всяка точка по маршрута, но ако го изоставеше, щеше да е също толкова изгубен, колкото преди да се проявят новооткритите му способности.

Беше пътувал достатъчно, за да разбере как се разрастват повечето градове, факторите, които водят до оформянето на плановете им. Дейности, които причиняваха лоша миризма — касапи, работилници за щавене на кожи, бояджии и събирачи на смет, — винаги се намираха надолу по посока на вятъра спрямо богатите жилищни райони. Пазарите се разполагаха на кръстовищата на главни улици, а цитаделите и замъците винаги заемаха по-високия терен. Според това, което бе виждал досега, Хату предполагаше, че са се запътили към търговската част на града. Не беше особено гениално предположение, но никога досега не бе помислял да екстраполира, и това беше уникално. Колкото и да искаше да разбира повече, преди случилото се на кораба никога не бе могъл да разсъждава, екстраполира и изчислява без емоция. Обикновено изпадаше в мрачно настроение и се поддаваше на гняв. Сегашният хладен разум бе нещо ново за него, но той му се радваше въпреки странното усещане.

Залят беше от чувства, които не можеше да назове, и нямаше голямо усещане за опасност въпреки надвисналата заплаха. Погледна Хава и видя, че тя е уплашена, и за миг се зачуди от какво. Мислеше я за безстрашна и му бе трудно да примири това с явния ѝ страх. След това го осени: тя не се страхуваше за живота си, страхуваше се от провал. Беше поела задача и щеше по-скоро да умре, отколкото да не успее да я изпълни.

Когато тя също го погледна, той просто ѝ кимна, за да ѝ каже, че според него всичко ще е наред. Тя се усмихна и отново затича след Реза.

В този момент Хату разбра, че в укорите на Донти беше имало истина. Когато се изправеше срещу Хава в упражнение, той винаги искаше да я удовлетвори, а тя отчаяно искаше да удовлетвори учителите. И заради това той винаги ѝ отстъпваше. Винаги я беше обичал, дори и преди да узнае какво означава човек да се чувства така, а Донти винаги го беше знаел, макар и нищо да не бе казвал пряко. Мисълта за Донти сви сърцето му.

Майсторът сви надясно в една уличка и стигнаха до голям склад. Реза спря, даде им знак да мълчат и посочи надясно. Тръгнаха обратно откъдето бяха дошли, като почти пробягаха късото разстояние, завиха наляво и спряха пред една врата.

Нямаше преследвачи, но Хату знаеше, че имат само няколко минути, преди да ги настигнат. Реза почука уговорен сигнал на вратата и след миг тя се отвори. Пред тях стоеше едър мъж.

— Какво искате?

— Имам съобщение от нашия дядо за вашия водач — каза Реза.

Едрият мъж се почеса по обраслата с черна четина брадичка и присви очи.

— Тъй ли? И кои ще да сте вие?

— Имам съобщение от нашия дядо за вашия водач — повтори Реза.

— Чух те още първия път — каза едрият мъж. — И попитах кои сте. — Ръката му се смъкна на дръжката на голям нож на колана му.

— Имам съобщение от нашия дядо за вашия водач — каза Реза за трети път.

Мъжът се отдръпна настрани.

— Влизай, приятел. Предпазливостта никога не е излишна.

— Аз съм Реза.

— Добре познато име — отвърна едрият мъж. — Аз съм Лачлан. Чакай да доведа Килебрю.

Влязоха. Складът изглеждаше като място за товарене и разтоварване както на законни стоки, така и на откраднати. Контрабанда, съчетана със законна търговия, би минала по-лесно през митницата. Хату реши, че в Колос няма дежурни инспектори, тъй като капитанът бе заповядал на хората си да започнат разтоварването още преди да слязат от „Одалис“. Но стоки, превозвани до по-регулирани пристанища, като тези в баронствата Маркензас или Илкомен, все пак минаваха през някакъв оглед.

Зданието беше голямо и според това, което Хату успя да види, беше база на майсторите на Коалтачин.

Лачлан се върна с един по-възрастен мъж и още щом го видя, Хату разбра, че Колос наистина е важно пристанище, защото, освен ако напълно не грешеше, този мъж, Килебрю, което почти със сигурност не беше истинското му име, беше майстор или най-малкото първи капитан.

Беше малко по-нисък от Лачлан, но широк в раменете и сивата му коса и брада излъчваха власт и сила. Усмихна се широко, като видя Реза, и се прегърнаха като стари приятели.

— Как е баща ти? — попита Килебрю.

— Добре е, благодаря. Не искам да прекъсвам учтивостите, но за малко не ни прихванаха по пътя насам.

Килебрю с жест даде знак на Лачлан да проучи това твърдение. Хату знаеше, че членовете на този екип ще са на улиците до няколко минути и ще се опитат да идентифицират преследвачите им.

— Елате да си починете — каза Килебрю и посочи навътре.

В същия миг вратата зад Хату изпращя, откърти се и се стовари на каменния под.

Въоръжени мъже нахлуха през входа. Носеха всевъзможни облекла, но от начина, по който се движеха, Хату мигновено осъзна, че не са обикновени бандити, а войници или платени убийци. Нахлуха организирано, готови за бой в мига, в който влязоха в склада. Глас отвън извика:

— Хванете го жив!

Мъжът най-близо до Хату се поколеба съвсем за малко, несигурен как да действа. Хату пристъпи напред и му преряза гърлото преди да е успял да реагира.

Беше ясно, че нападателите не обръщат внимание на никой друг. Една стрела профуча покрай Хату, толкова близо, че той усети как въздухът се раздвижи до бузата му, и зад него изригна писък, последван от нечие тупване на пода.

Хату посече един, който се опита да го събори на пода. Докато онзи падаше, видя други двама на стъпка зад него. За миг времето замръзна и Хату премисли избора си: дали да влезе в бой с нападателите, или да се обърне и да побегне. Но решението му бе отнето, след като нечия здрава ръка го сграбчи за яката и го дръпна назад.

Едрият мъж, Килебрю, го завъртя и го избута към Реза. Хава беше намерила отнякъде лък и започна да стреля по мъжете на прага, които бяха лесна мишена, очертани от светлината навън.

— Към вратата! — извика Реза.

Докато Хату минаваше покрай него, Реза залитна и Хату чу как Хава ахна. Погледна назад и видя как Реза бавно залита, със стрела във врата и кръв, швирнала от раната на дъга. Очите му вече бяха празни. Хава се беше облещила, но бързо пусна нова стрела.

Хату се поколеба само за миг. Извика: „Насам!“, и Хава се обърна да види дали има непосредствена заплаха. Хората на Килебрю задържаха нападателите за миг, тъй че тя забърза след Хату. Хукнаха през една врата и по тясна уличка между складовете, плътна стена без врати или прозорци. Без колебание Хату зави надясно и затича.

Имаше само смътна представа къде се намират, но изпитваше спокойствие и увереност, които не можеше да обясни, докато тичаше колкото може по-бързо и завиваше, уповавайки се само на инстинктите си. Знаеше, че се отдалечават от пристанището, а след това осъзна, че планът на улиците, които бе наблюдавал, му дава увереност в избрания маршрут. Новооткритата му способност да картира в ума си местата, където е бил, странната интуиция, която притежаваше сега, и разбирането му как трябва да е организиран градът се съчетаха и заличиха всякаква несигурност.

Хава му се довери и го следваше толкова бързо, колкото сили имаше. Хату може да беше най-бързото момче в класа им, но тя беше най-бързото момиче и можеше да издържи на бързината му.

Докато тичаше, с ясното съзнание за заобикалящото го и залагайки на новооткритите си дарби да не позволят да влязат в задънена улица, Хату премисляше какво се бе случило току-що. Беше предупредил Реза за засадата и погрешно бяха сметнали, че са се измъкнали. Явно онзи, който ги беше дебнал, ги бе догонил и бе нахлул в склада с убийствена ефикасност и числено превъзходство. Със сигурност нахлулите в скривалището щяха рано или късно да убият Килебрю и екипа му — някои от които можеше да са избягали навреме, — но въпреки жертвите, които дадяха, нападателите щяха скоро да са по дирите на Хату и Хава. Въпреки способностите му и бързината им той не се съмняваше, че сред преследвачите им ще има добри следотърсачи, а двама младежи, тичащи колкото им сили държат през града, едва ли щяха да останат незабелязани. Измъкването и намирането на подслон беше единствената му цел.

Двамата с Хава бяха продукт на сурово обучение и бяха способни да тичат бързо и дълго, но гонещите ги явно бяха със същата подготовка. Трябваше бързо да се скрият в някое заслонено, защитимо място или да намерят начин да изчезнат.

Хату спря точно преди да излязат на една широка улица и Хава, на половин стъпка зад него, също спря. Хату огледа района, но не видя нищо, което да им предложи защитима позиция. Погледна назад и не видя признаци, че ги гонят. Хава го наблюдаваше напрегнато.

Хату не можеше да обясни защо, но изпита нужда да завие наляво. Кимна на Хава и продължи, като се движеше малко по-бързо от околните, но не толкова бързо, че да привлича внимание. На пресечката зави надясно и мигновено разбра защо е избрал този маршрут.

Малко напред имаше оживен пазар, а оттатък него — голяма порта. Хату знаеше, че отвън ще има голям кервансарай, тъй като се намираха в югоизточния ъгъл на града и пътят от портата беше главната южна търговска артерия за баронствата на Медни хълмове, Маркензас и други на западната граница на кралство Илкомен. И щеше да ги отведе до градчето Пащар и майстор Бодай.

Поглед през рамо го увери, че все още не ги преследват, но Хату знаеше, че няма да е така задълго. Попита Хава:

— Колко пари имаш?

— Няколко златни монети и скъпоценни камъчета, зашити в подгъва на ризата ми — отвърна тя. Той ѝ кимна и тя разбра, че ги иска.

Разпра подгъва на ризата си, извади монетите и камъчетата и му ги подаде. Той ѝ върна една златна монета и каза:

— Намери ни нови ризи с различен цвят и си вземи мъжка шапка. Когато излезем, ще приличаме на мъже. Аз ще ни намеря коне и се срещаме точно отвъд портата. Намери и храна и мехове за вода. Ясно?

Тя кимна и забърза. Хату спря само за миг, осъзнал, че е поел командването без колебание и че Хава не оспори, че той командва. След като Реза беше мъртъв, някой трябваше да решава какво да правят, а той притежаваше увереност, която бе нова, но някак си не изненада никого от двамата. Вдиша дълбоко и тръгна през претъпкания пазар. Отвъд портата видя търговец на коне. Фургони, коли и товарни мулета също се продаваха. Хату погледна към небето. Беше малко след пладне.

Хату плати твърде много за конете и седлата, но се попазари, за да не забележи търговецът колко е опитен. Оставянето на доволен търговец зад гърба му щеше да гарантира повече анонимност, отколкото някой недоволен от сделката.

Почти не успя да познае Хава, докато тя не се озова на няколко стъпки от него. Носеше провиснала кожена шапка с широка периферия и беше зацапала лицето си с прах. Походката ѝ беше като на мъж. Носеше голяма торба. Попита с по-нисък глас:

— Готови ли сме?

Той кимна и отвърна:

— Да, брат ми.

Търговецът хвърли поглед на Хава и веднага забрави за нея. Хату и Хава бързо яхнаха конете и поеха по пътя.

Хату хвърли поглед назад и отново не видя преследвачи. Предположи, че екипът в склада е забавил нападателите достатъчно, за да им даде прилична преднина, и че ще отнеме известно време преди неизвестният им враг отново да хване дирята им. Хату не си въобразяваше, че вече са в пълна безопасност, но допусна, че е възможно. Пришпориха конете в лек галоп и оставиха порт Колос зад себе си.

Щом слънцето се смъкна на запад, Хату реши, че няма да ги догонят преди мръкване. Започна да търси място за бивак и зърна високи скали на средата на обрасъл с дървета склон.

— Онова място там изглежда добро — каза на Хава и тя кимна в съгласие и отвърна:

— Ако можем да вържем конете малко по̀ зад него и кротуват, едва ли някой ще ни забележи.

Той се огледа, видя каменист участък до пътя и посочи натам. Хава тръгна след него, повела коня си като него. За всеки следотърсач щеше да изглежда все едно са отбили от пътя тук.

Хату поведе през дърветата над скалистия терен, като се опитваше да остави фалшива следа до билото на възвишението. Дълъг гол каменист ръб минаваше по билото на хълма и щом стигна до него, Хату видя, че скалите и хилавите дървета са същите и по другия склон. Бързо пресметна маршрута надолу, но поведе на север, обратно и успоредно на пътя, докато стигнаха дълга ивица здраво утъпкана пръст, която водеше нагоре до скалите, които бе зърнал от пътя. Беше удобно място за лагеруване. Вързаха конете по-надолу, като ги оставиха оседлани в случай че се наложи да потеглят бързо.

— Добра фалшива диря, Хату — каза Хава. — Дори да ни проследят и да се върнат назад, ще ги чуем да минават и ще сме се махнали, докато се върнат.

Той се усмихна на одобрението ѝ и си пое дълбоко дъх, възможно най-близкото до отпускане.

— Никакъв огън, нали?

Хава кимна. Отвори торбата, измъкна вързоп от промазана кожа и го разгъна. Хату разпозна пътната храна: сушени рула смачкан грах, особен вид бяла риба и няколко други съставки, избрани заради липсата на мирис. Един агент можеше лесно да се издаде по миризмата, така че консумирането на пикантни, ароматни или лютиви храни като чесън, лук и пиперки се избягваше при пътуване. Храната им беше безвкусна, но питателна.

Хава подаде на Хату едно руло и той попита:

— Къде намери пътни рула?

Тя се усмихна.

— Нося си ги. Можем да купим храна по пътя, ако ни се наложи.

— Винаги си на стъпка пред мен, а?

Усмивката ѝ се разшири.

— Обикновено.

Щом падна нощта, двамата се сгушиха един до друг за топлина и Хату се почувства успокоен от близостта на Хава и бе възхитен от усещането. Хава беше загадка за него през целия му живот, макар и да чувстваше, че я познава по-добре от всеки друг, освен от Донти. Имаше неща, за които искаше да ѝ говори, за чувствата си и за новооткритите си способности, но сега едва ли беше времето и мястото за това. Знаеше също, че никой от двамата няма да заспи бързо, но пък това беше добре — щяха да са по-нащрек и готови да се защитят, ако възникнеше нужда.

След малко усети колко е напрегната и попита:

— Реза?

Усети как тя понечи да кимне в тъмното, а след това прошепна:

— Да. Щастлив изстрел за стрелеца, нещастен за Реза.

— Баща му ще разбере; няма да е доволен, но ще разбере — каза Хату. — Няма да обвинява нас. — Помисли за гнева на майстор Кугал заради съдбата на Донти.

Хава сви рамене в тъмното и Хату усети как се отпусна малко.

След няколко минути мълчание той прошепна:

— Тренировката ноконочи. Как беше?

— Защо питаш? — отвърна тя. Пресегна се назад и сложи ръка на чатала му. — Искаш да правиш секс с мен ли? — попита. Помъчи се да го каже закачливо въпреки обстоятелствата.

— Да — отвърна той. — Просто не сега. — Полека премести ръката ѝ. — Просто съм любопитен. Малко знам за Напудрените жени.

— Разбирам. Не си достатъчно хубав, за да те пратят там…

Той изсумтя, а след това се изкиска.

— Опитвам се да не мисля какъв съм грозник.

Тя се засмя, после каза:

— Самият акт е прост, също както когато го правят животните, но има други неща, като това да се научиш как да се държиш все едно един мъж те задоволява. Много от това е преструвка. Някои роли са трудни отначало, но след като ги овладееш, са просто нещо, което правиш. Мъжете, които пращат да тренират с нас, са… мъже, ако ме разбираш, но на повечето не им е интересно да са с нас. Особено упражненията побърборкане.

— Бърборкане?

— След като свърши, мъжът иска да се обърне и да заспи. Или да стане и да си тръгне. Тъй че да го задържиш в леглото изисква известен талант. Да го хванеш за члена все едно го подготвяш за още секс върши работа понякога, или задаването на въпроси, за да го накараш да се почувства важен, това също може да подейства. Много мъже са глупави или си смъкват гарда след секс. Тъй че „бърборкането“ в заглъхващия блясък на секса е когато някои мъже разкриват нещата, които би трябвало да пазят в тайна. Лесно е да се възползваш от тях, защото искат да ти покажат колко са умни, колко много власт имат или колко важно е влиянието им над други. Бърборкането е много важно за една Напудрена жена. Това е едно малко познато изкуство на шпионския занаят.

Помълча, после добави:

— Не държах много да лягам с момичета и слава на боговете, че изобщо не легнах с Неса.

Хату не можа да се сдържи да не се засмее.

— Е, това би било… интересно. — Сгуши се по-плътно до нея, понеже нощта започваше да става студена. — И може би забавно да се гледа.

Тя го сръга в ребрата и той изохка.

— Извинявай.

— Учат ни как да пеем, макар че аз не съм много добра, и да танцуваме, да свирим на различни инструменти, да готвим специални блюда… ако не бяха ме отпратили…

— Така и не каза защо — подхвърли той.

Тя сви рамене.

— Имах разговор с госпожата, която ръководи училището. Тя каза, че дарбите ми ще вършат по-добра работа другаде.

— Учат те на всяко възможно нещо, с което да съблазниш един мъж и да изкопчиш тайните му. — Въздъхна. — Не мисля, че щях да съм много добра като Напудрена жена.

Искаше ѝ се да може да разкаже на Хату за боя си с шпионина, но се подчини на заповедите да мълчи за това.

Хату не отвърна. Осъзна, че до такава степен бе изумен от появата на Хава, че така и не я беше попитал защо е на това пътуване с него. Допусна, че е защото не бе знаел, че майстор Зусара бе повикал Хава изрично. Усети как го прониза мраз. Би трябвало да е било очевидно за него още от първия момент.

Тя продължи да бърбори за уменията, на които я бяха учили, и докато чуваше всяка дума, умът му също така прескачаше бясно през всички възможни причини точно тя да бъде отзована от обучението, за да придружи Реза и него на тази мисия. Реза щеше да е достатъчен, а и Хату можеше дори да пътува сам на тази си възраст. Всеки друг ученик или сикари на острова щеше да свърши работа, но вместо това бяха повикали Хава.

Умът му бързо отхвърляше вероятните причини и накрая той осъзна защо майстор Фасария бе повикан на срещата на майсторите. Той беше казал на Зусара да повика Хава за това пътуване.

Но защо нея? Една причина непрекъснато изникваше в ума на Хату, но той непрекъснато я изтласкваше настрана и обмисляше други възможности. Стесни всеки възможен мотив, докато не си спомни разговорите си с майсторите Фасария и Зусара и как те и двамата ги бяха фокусирали върху чувствата му към Хава.

Хава се смълча и Хату разбра, че е задрямала. Реши да я остави да спи, а той остана буден и се съсредоточи върху тази нова загадка. След малко осъзна, че само едно нещо бе сигурно: Фасария беше казал на Зусара за увлечението му по Хава, а Зусара вероятно бе заключил, че тя сега е единствената личност на Гарн, която може да пробие защитата на Хату. Двамата майстори смятаха, че тя е най-важната личност в живота му: че може да се окаже мощно оръжие, което да се използва за него или срещу него. Въпросът, който все още не получаваше отговор, беше защо двамата майстори искаха някой да може толкова да се доближи до него?

Далечен звук прекъсна размишленията му и той събуди Хава с леко стискане по рамото. Тя се сепна, чу звука на приближаващи се коне и беше на крака в същия миг като Хату.

Изпълзяха изпод скалата и надолу, където бяха вързани конете. Успокоиха ги, като ги погалиха по муцуните — имаше риск да доловят миризмата на приближаващите се коне и да изцвилят за поздрав. Дори най-малката възможност да бъдат открити трябваше да се избегне.

Хава и Хату бяха почти замръзнали на местата си. Конниците минаха под тях, после отминаха. Хату беше почти сигурен, че са от групата, която ги бе нападнала в склада. Щом стигнеха до следващото градче и попитаха за минали ездачи, щяха да се върнат и да проверят пътя отново.

Нито Хату, нито Хава познаваха терена или района. Знаеха само накъде води пътят.

— Ще се върнат — каза Хату.

— Колко скоро?

Той помисли малко.

— Надвили са хората на Килебрю и ще яздят през нощта. Може да сменят конете в следващото село, но ще са уморени… Вероятно ще почиват и ще чакат да ги настигнем. След като не се появим утре, ще се върнат. По обед най-късно според мен.

Хава мълчеше и само го гледаше.

След малко той каза:

— Ако можем да ги настигнем, пристигаме в селището, без да ни видят, и докато те разпитват за нас, намираме нови коне и…

Хава го прекъсна:

— Не бихме ли могли да заобиколим?

— Ако няма много ферми, да, бихме могли. Дори една горичка би могла да прикрие преминаването ни.

Минаването покрай ферма щеше да е рисковано: едно излайване на куче щеше да изкара стопанина навън и ако не го убиеха нямаше никаква гаранция, че присъствието им ще остане в тайна, особено ако преследвачите им предложеха награда за информация за тях. Все пак щяха да имат преднина, но Хату не можеше да разчита само на това.

— А ако има много ферми?

— Скриваме се и изчакваме да се върнат оттук. — Помисли малко. — Възможно е да идат чак до порт Колос, за да се уверят, че не сме се върнали или не сме ги задминали през нощта. Може да помислят, че сме решили да потърсим кораб. — И добави тихо, почти на себе си: — Имаме проблем само ако се развърнат и претърсят навсякъде около градчето. — Видя, че Хава се намръщи, и бързо добави: — Би трябвало да можем да надвием един-двама от тях.

Реши, че не е добра идея да споменава на Хава, че не знае какво да правят, ако ги следяха с помощта на магия или каквото там му беше дало необичайните сетива.

Тя кимна.

— Ако можем да минем през следващото градче, без да ни видят, би трябвало да им се измъкнем.

— Кои са те? — попита тя.

— Не знам — отвърна Хату. — Но е възможно да са свързани с корабите, които се опитаха да ни нападнат. — Пое си дълбоко дъх. — Предположенията са безполезни.

Тя го погледна и каза:

— Нямам по-добри идеи.

— Да тръгваме тогава.

Докато яхваше коня си, Хату отново си помисли защо е повикана Хава и щом поеха през дърветата към пътя, за това защо би могла да се опита да го убие и как да я спре да изпитва нуждата да го направи.