Крал на пепелища

22. Внезапни промени в планове и припрени решения

Преходът беше бавен, тъй като капитанът, корав мъж, казваше се Равич, държеше „Одалис“ на курс колкото може по̀ на север, но така, че в същото време да продължава да напредва на запад. Повечето кораби, които бяха видели, се бяха запътили в другата посока, така че освен ако преследвачите им не можеха по някакъв магически начин да устроят засада пред тях, трябваше да се притесняват само да не ги догонят.

През първите три дни след нападението бяха държали оръжията си подръка и стояха на пост свръх обичайните им задължения. Дори Реза прекарваше часове горе да оглежда хоризонта за признаци, че нападателите ги наближават отново.

Забавиха още повече, когато наближаваха Теснините — запушалката, където две издатини суша създаваха толкова тесен проход, че не повече от шест кораба — три на изток и три на запад — можеха да се проврат безопасно едновременно. Високите скали бяха направили това най-ценното място на Гарн, защото който контролираше протоците, контролираше превоза изток-запад през два континента; другите морски маршрути, на север и на юг, бяха толкова трудни и времеемки, че се смятаха за почти невъзможни. Алтернативен сухопътен транспорт щеше да отнема три пъти повече време и щеше да е двойно по-скъп.

Минаваха покрай северната страна на протока, под скалите, от които беше лесно да се нападат преминаващи кораби с дъжд от стрели и камъни. Хату се обърна на юг и видя, че дори опитът да се мине точно по средата на Теснините все пак ще остави всеки кораб в обхвата на катапулти и балисти от двете страни. Всеки, който държеше двете страни на Теснините, щеше да има пълен контрол над протока.

Преобладаващите ветрове и течения минаваха от запад на изток, тъй че на южната страна на Теснините корабите се движеха в грубо права линия, придвижваха се енергично, докато „Одалис“ и другите кораби, поели на запад, въртяха платната често, люшваха се първо наляво и после надясно, странен танц на платна при носа и кърмата. Постоянната нужда да се местят реи и да се скъсяват или удължават платна докараха екипажа до почти пълно изтощение към залез-слънце. Почиваха всяка нощ цяла седмица, което беше добре дошло за целия екипаж, и сега ги чакаше предпоследната нощ, в която трябваше да спрат. Преминеха ли Теснините, каналът бързо се разширяваше, тъй че корабите, пътуващи на запад, можеха да плават и през нощта.

Хава дойде на палубата и застана до Хату. Той предположи, че е разговаряла с Реза. Внезапно и болезнено усети близостта ѝ, щом тя отпусна лакти на перилото и ръката ѝ докосна неговата; трябваше му цялото му самообладание, за да остане неподвижен. Искаше му се да я прегърне, но все още не можеше да рискува екипажът да види и да каже за това на Реза.

— Възхитително е — каза тихо Хава, загледана към скалите, издигащи се на север от тях, и обсипания със звезди небосвод. Дори на техния усамотен остров вечерната мъгла и светлините на селото размътваха небето. Хава се притисна към Хату съвсем лекичко и той усети как се възбужда. Залитна нарочно при първото поклащане на кораба и нарочно си удари коляното в дъските пред тях. Острата болка мигновено прогони всички сексуални мисли.

— Удари ли се? — попита Хава с едва прикрито веселие.

Сълзи от болка бликнаха в очите му, но Хату отговори твърдо:

— Нищо ми няма.

Тя стоеше само на педя от него, гледаше го в очите и се мъчеше да не се засмее.

— Е, случва се. Ще ти мине.

Съжалил, че не бе измислил по-добър начин да озапти възбудата си, той потърка коляното си.

— Да, ще мине…

Трябваше да запомни да стои по-настрана от нея. Искаше му се да е вътре в нея повече от всяко друго момиче, което познаваше, но ако го направеше, рискуваше наказание, дори смърт. Тя го подлудяваше сега, след като беше ясно, че отвръща на чувствата му. Знаеше, че рано или късно ще са заедно, въпреки забраната. Но това, че го знаеше, правеше близостта до нея още по-лоша.

— Трябва да го раздвижа — каза той и се закатери по такелажа.

Тя отново се помъчи да не се засмее и отвърна закачливо:

— Ами раздвижи го.

Хату разтри показно коляното си, докато се катереше до върха на мачтата, и седна на малката платформа, която обкръжаваше горната рея. Беше направена да може да се стои на нея, защото поколения наблюдатели седяха на нея с крака около мачтата, докато наблюдаваха хоризонта. Не беше най-удобното място, но поне предлагаше облекчение за уморени крака.

Оставаше час до залез-слънце, когато капитанът щеше да смъкне платната и да хвърли котва. Същото правеха всички в Теснините.

Тъй като Теснините бяха в сърцевината на Съглашението, корабите бяха свикнали на гарантирано безопасно преминаване и Хату знаеше, че освен ако някой не заграби скалите горе, няма голяма заплаха. Всеки кораб щеше да запали фенерите си и да изчака до разсъмване, и да не вдига котва, докато корабът пред него не е потеглил.

Щом слънцето залезеше, щеше да се нахрани, а след това беше на нощната вахта. Предчувстваше, че най-плашещата му задача ще е да остане буден.

Щом навлязоха в най-тесния участък на протока, Хату забеляза, че тук има по-неравни чупки, цепнатини и ерозирали скали. За да се позабавлява, започна да обмисля изкачването си по тях до платото горе. Липсваше му сериозен опит в катеренето, макар че като повечето момчета на възрастта му, му бяха давали някои указания. Беше пъргав и имаше усет за катерене и неволно се зачуди дали наистина би могъл да се изкатери от скалистия бряг до върха. Беше десет пъти по-висока от най-високата сграда, която бе виждал, което щеше да е равно на почти четирийсет етажа — сякаш изобщо можеше да се построи такава сграда, дори катедралата в Сандура се издигаше на по-малко от половината на тази височина.

Небето вече помръкваше и скоро щяха да вечерят, тъй че Хату се плъзна надолу по едно платно и стъпи на палубата, където Хава все още чакаше. Усмихна му се. За първи път напоследък изглеждаше искрено зарадвана, че го вижда.

— Ще ядем ли? — попита тя.

Хату кимна и изведнъж тя се озова до него, бедрата им се докоснаха. Той се поколеба, но запази достойнството си, като ѝ даде знак да тръгне надолу по стълбата пред него.

Седнаха да вечерят. Хава седеше срещу него, а Реза отляво. Говореха малко и Хату беше благодарен за това.

Все пак попита Реза:

— Колко ни остава до порт Колос?

Реза отвърна:

— Ако времето се задържи хубаво, би трябвало да сме там до седмица. Ще излезем от Теснините утре преди залез-слънце, тъй че няма да ни се налага да стоим на дрейф, а оттам теченията и вятърът ще са в наша полза.

Бързо изгълтаха яденето си, тъй като дневната смяна чакаше горе за храната си. Хату кимна на Реза и Хава и стана преди всички други, благодарен, че ще има време да е настрана от Хава.

Изкатери се по такелажа. Докато бяха на котва, само една трета от смяната беше на дежурство — останалите се радваха на рядката нощна отмора. Помощник-капитанът беше доволен, че Хату беше пожелал доброволно да застъпи на пост, тъй като това му спестяваше недоволното ръмжене на онези, които бе избрал за дежурство.

Хату бързо огледа морето и като не видя нищо необичайно, се съсредоточи отново върху непосредствения си повод за притеснение: Хава.

Не беше склонен към самонаблюдение — този тип мислене не се окуражаваше сред обучаващите се на Коалтачин. Склонен беше обаче да изпада в размишления и да се поддава на мрачния си гняв, ако не ангажираше ума си с други неща. Тъй че през годините се беше научил да се подчинява и да действа, без да мисли; единственото собствено мислене, което изобщо беше окуражавано по време на обучението, беше да си умен при изпълнението на заповеди, но без да ги подлагаш на съмнение. Сега, след като се бе научил да владее гнева си, да го държи под контрол, една мисъл се оформи в едно кътче на ума му.

За първи път в живота си Хату надникна вътре в себе си и се запита: „Защо съм такъв, какъвто съм?“.

Слезе на палубата и се огледа за Хава, но тя явно се беше прибрала в каютата при Реза. Хапна набързо и след това се върна на поста си горе, в безмълвната тъмнина.

Смътни звуци придружаваха далечния плясък на вълните в скалите под стръмните брегове и всичко това сякаш целеше да приспи Хату. Умът му се зарея.

Връхлетяха го образи. Дълбоко вътре в себе си откри вечно тлеещия въглен, свързан с неизменния му гняв. Толкова много от оцеляването му беше свързано със способността му да държи този гняв под контрол, да го проявява, когато се наложи, и да го таи заради бъдеща нужда. Беше изтърпял много наказания и безброй дълги наставления от учителите как да го държи под контрол. Спомни си вещиците и щом първото рязко ехо на болка изплува на повърхността, го изтласка настрани и остави изгарящото желание да им отмъсти да освети спомена; за първи път след спасението си можеше да си спомни всяка подробност от пленничеството си безстрастно.

Ехо от спомени за по-ранните му дни закръжи покрай него, спомени проблясваха, идваха и си отиваха, а зад тях беше гневът, опитващ се да лумне в пламък. Глас отпреди седмици се върна в паметта му: „Да мислиш със сърцето си е лудост“.

Думите на Зусара се задържаха в ума му и чувствата, които бе изпитал, когато Хава се притисна в него, се върнаха. Ехото на желание се пробуди в него и той изтласка възбудата си настрани, без да се налага да си удря коляното: вместо това намери в себе си сила, която внесе ред в мислите му.

Желаеше Хава повече от всяко друго момиче или жена; и все пак, докато не я видя в Корбара, не можеше да каже защо. Но вече знаеше. Обичаше я. Всички приказки и песни, които беше научил от малък — че любовта е признак на слабост и глупост, — трябваше да бъдат пренебрегнати. Изгарящата енергия, която усещаше, сякаш бе против това, сякаш подхранваше безумна страст, а не разумна мисъл; но той знаеше, че ако помисли, може да реши това привидно противоречие.

Имаше друго нещо, което трябваше да изследва, осъзна той, способността да настрои ума си върху една задача, докато тялото му изпълняваше друга. Бяха му казвали, че само най-вещите и святи хора могат да постигнат това състояние по своя воля.

Осъзна, че въпреки че ученичеството му е почти приключило, трябва да учи още и още. Даде си сметка, че амбициите му надвишават способностите му. Едва ли беше майстор в каквото и да било. Тъй че тогава, запита се, къде бяха силите му?

Почти потъна в съзерцание, докато размишляваше в какво изобщо е добър, и отмина време, без изобщо да го разбере. Внезапно усети странно притегляне, което можеше да си обясни само като подръпване в ума му.

Огледа наоколо и нагоре и видя нещо като факли на ръба на стръмнините. От това разстояние точиците светлина бяха едва различими, почти невидими, и все пак той знаеше, че са там, можеше да ги види и дори някак си да ги преброи.

Имаше чувството, че сякаш духът или умът му, някой съществен елемент от съществото му, отделен от тялото му, се разширява и търси нещо в тези светлини. Огледа се и внезапно осъзна, че знае къде всяка свещ или фенер гори на кораба, всяко малко пламъче.

Това откъсване от тялото му не му се стори обезпокоително; всъщност усещането бе странно успокоително и го изпълни с топлина, кротко сияние, каквото никога не бе изпитвал. Все още можеше да усеща тялото си, отпуснато и облегнато на мачтата, и усещаше нощния бриз, който шумолеше в платното, и лекото полюшване на кораба. И все пак беше отделен от това и чувстваше как нещо вътре в него приема с охота и привлича блясъка към него.

Неща, които не можеше да опише с думи, се случваха на Хату, неща, които бяха толкова основни, колкото пулсирането на сърцето му или дишането, и все пак както осъзнаваше от време на време сърдечния си пулс и дишането си, така сега осъзнаваше това ново нещо.

Не можеше да го назове. Но знаеше, че е толкова част от него, колкото физическото му тяло. Знаеше, че е пробуждане, нещо, което винаги е било вътре в него, а сега можеше да функционира.

Остави ума си да проследи поток енергия и имаше чувството, че може да го яхне до светлините на ръба на стръмнината над кораба. Остави съзнанието си да бъде притеглено от онази топлина.

Времето спря и сетивата му се настроиха към новите неща, усещания без име, потоци и проблясъци, пулсирания и бавно движещи се вълни. За първи път в живота си почувства отсъствие на разочарование и гняв от тази липса на разбиране. Беше уникално преживяване в живота му.

Погледна надолу. Ръката му, която стискаше въжето, бе окъпана в смътно сияние, като трепкането на лунна светлина, отразена от развълнувана вода. За един кратък миг се почувства на ръба на нещо удивително, а след това то внезапно изчезна.

Хату се сепна и пробуждането бе почти болезнено. Все едно бяха лиснали в лицето му купа студена вода. Усети прохладния бриз върху влажната си кожа, усети бавното полюшване на кораба и за миг ехото на болка го прониза.

Издиша бавно. Внезапно усети нечие присъствие до себе си. Извърна глава и видя Хава само на педя от него, с широко отворени очи и пребледняло лице.

— Ти сияеше — промълви тя.

Той ѝ се усмихна. Заля го усещане за ведрост.

— Знам — отвърна тихо Хату.

Тя бавно посегна и докосна ръката му.

— Какво беше това?

Хату мълчеше. Съзнанието му се разпростираше извън онзи мъничък фокус, на който се бе насладил преди няколко мига. Усещаше, че са сами на тази рея и че има наблюдател на носа, взрян напред, и кормчията, който стоеше на руля. Той явно не бе погледнал нагоре, когато се бе извършило преобразяването на Хату. Защото точно така се усещаше — преобразен.

— Какво видя? — попита Хава. — Изглеждаше сякаш бе окъпан в лунна светлина, но луната не е изгряла. Светлината идваше вътре от теб!

Умът на Хату бавно се отдръпна от блаженството на преживяното към по-прозаичното настояще. Усети как споходилото го неназовимо чувство се изцеди от него и се върнаха обичайните житейски грижи. Усети ръката на Хава, стиснала неговата, и колко близо е тя.

Без да помисли, преди цялото чувство за преживяното да си е отишло, се наведе и я целуна, притисна я дълго до себе си и след това се отдръпна.

Очите ѝ се разшириха още повече.

— Защо ме целуна? — прошепна тя.

— Защото исках — отвърна той.

— Избра най-проклетия момент. — Погледна го в очите. — Винаги си бил най-странното момче, което познавам — каза, а след това се наведе напред и на свой ред го целуна, кратко, не като покана за страст, а като успокоение и признание. Хату го разбра интуитивно, без да му го казва.

Прошепна ѝ:

— Ако някой е забелязал, просто им кажи, че си видяла Огъня на Еразъм.

— Това се случва само когато идва буря — отвърна Хава, макар да изглеждаше облекчена, че имат да обсъждат нещо друго освен току-що случилото се помежду им.

— Значи си сбъркала. Но ако някой все пак е видял, това ще хвърли сянка на съмнение какво е видял. — Присви очи. — Та защо си била на палубата да ме гледаш?

Тя въздъхна.

— Не можах да заспя, нещо ме събуди. — Сви рамене. — Знаех, че си на вахта, и исках да те намеря, за да… Да поговорим.

Той я погледна в очите и се усмихна.

— Променил си се — прошепна тя. — Какво беше онова, което видях?

Хату се засмя тихо.

— Нямам име за него, но беше съвършено.

— Ти си най-странното момче — отново прошепна тя. Погледна надолу да види дали някой ги гледа, а след това отново го целуна. — Много странно.

Той я погали нежно по лицето и каза:

— Ще ми помогнеш да разбера.

Не беше въпрос или молба.

Тя потръпна и без повече думи слезе от реята, бързо се смъкна по фала и кацна леко на палубата до перилото. Вдигна глава към Хату, после забърза към каютата си.

Хату погледна на изток. Небето изсветляваше. Вахтата му щеше да свърши след по-малко от два часа. Огледа на всички страни. Всичко беше наред. В сърцето си знаеше, че е така, защото в този миг беше в мир за първи път в изпълнения си с гняв живот, и всичко бе съвършено.