Крал на пепелища

5. Раздяла и изпитания

Хава дебнеше момичето като котка: всяка стъпка беше целенасочена и тя изместваше баланса си така, че да може да се задвижи във всяка посока и да не позволи на противничката си да ѝ диктува избора. Двете държаха бойни криваци, годни да нанесат сериозни щети, ако се развихрят по противник без броня, но обикновено не смъртоносни, стига целта да не е черепът.

Хава наблюдаваше противничката си и изчакваше да се открие. Денят беше необичайно горещ, така че пот обливаше и двете момичета, въпреки лекия ветрец от океана. Всички ученици носеха дрехи за бой: широки панталони и цепната отпред туника с къси ръкави, едната страна затворена над другата и стегната от широк платнен колан, вързан на възел на лявото бедро.

Зоната за тренировка беше импровизирана: ливада над морския бряг, разделена от поток, който се вливаше в по-широка река и изтичаше в морето на миля по-надолу. По несподелени с учениците причини няколко старши учители бяха пътували до Корбара, главното пристанище в Коалтачин, и всеки беше взел със себе си най-големите си ученици. Докато учителите правеха това, което бяха дошли да правят, младите бяха предадени на двама местни наставници да продължават тренировките си. Това беше вторият ден на упражнения и учениците вече бяха напълно отегчени.

Нямаше учене, само тренировки. Хава имаше предчувствието, че нещо ще се случи; долавяше напрежение у двамата наставници, които като че ли очакваха нещо. Учениците бяха настанени в местното училище, вече претрупано с всичките новодошли, но предната нощ обичайното клюкарстване и шегуване ги нямаше, все едно всички споделяха някакво неназовано очакване.

Големите ученици рутинно ги отпращаха, когато завършеха обучението си, но това пътуване беше някак различно. Нещо не беше наред и Хава не можеше да проумее какво би могло да е, но точно в този момент не можеше да отдели внимание за разсъждения: това беше третата ѝ среща за деня и беше уморена до кости, а и всяка нейна капка концентрация беше фокусирана върху противничката ѝ.

Наставникът я беше изправил срещу едно момиче, Неса, от друга школа на един близък остров. Хава не я познаваше добре, въпреки че бяха тренирали заедно в два предишни случая, когато ученици от различни школи биваха събирани, за да тренират и да си партнират. Двубоите с Неса бяха за Хава като да се бие със себе си, тъй като Неса също като нея беше стройна, бърза и атлетична, но приликата между двете свършваше дотук; защото Неса освен това беше едно от най-красивите момичета, които Хава беше виждала, факт често подсилван от тихите подхвърляния от страна на момчетата. Макар Неса да беше дългокрака като Хава, бедрата и гърдите ѝ бяха по-пълни, което ѝ придаваше малко по-закръглена физика. Меденорусата ѝ коса беше изсветляла от слънцето, а зелените ѝ очи бяха изумителни на смуглото ѝ, леко опръскано с лунички лице. В момента пълните ѝ устни бяха присвити в съсредоточеност.

На Хава ѝ бяха казвали, че Неса е една от най-добрите в боя в селото ѝ. Макар да бяха тренирали заедно, този ден за първи път бяха застанали една срещу друга. Неса можеше да е най-добрата в училището си, мислеше Хава, докато обикаляше бавно момичето, изчаквайки го да направи първия си ход, но колкото и да ѝ се възхищаваха момчетата — и няколко от момичетата, — Неса никога нямаше да стане сикари. Според не особено щедрата оценка на Хава тя просто беше глупава, станеше ли дума за двубой: трябваше да ѝ се повтарят указанията и тя често не ги изпълняваше, а бойният ѝ стил беше напълно предсказуем.

За да провери това, Хава направи лъжлив ляв замах към глезените на Неса и тя реагира точно както се очакваше — отскочи назад, за да увеличи разстоянието между себе си и противничката си. Хава нарочно беше забавила определени удари и беше замахвала отгоре, та Неса да прескочи спусналия се кривак и да се приближи. Тъй че или Неса беше по-умна, отколкото Хава си мислеше, или знаеше, че това е клопка, или пък беше толкова лош боец, колкото Хава си мислеше.

Неса беше бърза и реагираше бързо, но Хава знаеше, че с това се изчерпват дарбите ѝ. Реши, че повечето тренировки на Неса трябва да са били срещу противници с още по-слаби дарби, които нямаха силата на Донти или бързината на Хату.

Отново направи лъжливо движение, този път забиване с тъпия край на кривака, и както предвиждаше, Неса блокира и удари надолу отляво. А Хава се извъртя на свое ляво и вдигна кривака си към дясната страна на врата на Неса, готова да нанесе зашеметяващ удар по главата.

— Спри! — извика наставничката Елана и двете ученички се отдръпнаха една от друга и се обърнаха към нея.

— Хава, знаеш, че удари по главата не са позволени — каза Елана.

Хава кимна.

— Да, учителко. Точно затова спрях удара, вместо да поваля Неса.

С леко кисело, леко насмешливо изражение наставничката каза:

— Права си. Давам ти победата. — Погледна снишаващото се слънце и добави: — Приключихме за днес. Окъпете се в реката и се съберете за храна в училището до час.

Общите класове бяха събрани на северната страна на острова, малко извън град Корбара, пръснати по полето на малки групи под надзирателството на младши инструктори, които някой ден щяха да станат наставници. Наставниците бяха с учителите в града, където се обсъждаха важни неща.

Местното училище се намираше на хълма над ливадата за тренировки. Денят беше горещ и учениците бързо тръгнаха към потока, някои вече си събличаха бойните облекла, докато бързаха към водата.

Хава и Неса стигнаха до брега на потока заедно и се съблякоха. Щом нагазиха във водата и се наведоха, за да се наплискат, Неса каза:

— Ти се би добре.

Хава помълча малко, обмисляйки дали да отвърне искрено или с безсмислен комплимент, и реши да ги съчетае.

— Ти се би много бързо. Бързо като всеки, с когото съм се била, освен Хату.

— Помня го — каза Неса, докато се отпускаше по гръб в хладната вода, подпряна на лакти. — Той е… чуждоземно момче.

Хава кимна, излегна се като Неса и ловко отмести няколко остри камъчета, докато под нея не останаха само гладки. Осъзна, че Хату ѝ липсва.

— Той е… приятел.

Неса кимна, после попита:

— А другият ти приятел, големият?

— Донти ли? Той пътува.

„Той пътува“ беше код да не се задават въпроси, защото означаваше, че Донти е на някаква мисия за майстор.

Неса пренебрегна предупреждението.

— О, нима?

Хава се усети, че е на ръба да изпита неприязън към нея, но надви раздразнението си и прекъсна следващите разпити с думите:

— Тръгна вчера.

А вече ѝ липсваше и Донти. Усети, че раздразнението ѝ към Неса нараства.

Неса въздъхна, отпусната блажено в хладната вода. Хава погледна красивите ѝ извивки и видя, че няколко момчета мятат погледи към тях въпреки другите голи момичета наоколо. Вдиша дълбоко и бавно издиша. „Момчета“, помисли си. Неса несъмнено беше най-красивото момиче тук, но за Хава не беше много повече от момичетата, пращани в бардаците да подслушват слухове от пияни пътници.

— Ти си най-добрият боец, когото съм срещала — каза Неса разсеяно. — От момичетата, разбира се.

Хава леко присви вежди и повтори:

— Разбира се.

Беше решила да потисне нарастващата си неприязън към Неса: някой ден можеше да се наложи да работи с нея. Може никога да не станеше сикари, но красотата ѝ предричаше, че някой ден може да дадат ръката ѝ на някой влиятелен, дори много могъщ човек. А и можеше дори да стане ноконочи, специална убийца. Накрая Хава реши да предложи съвет.

— Знаеш ли, разчиташ твърде много на бързината си. Влизаш в шаблон.

Неса отвърна кисело:

— Знам. Печеля само защото съм по-бърза от повечето. Всъщност не ме интересува. Бия се само защото ме карат.

Хава се изуми от тази забележка и се усети, че не може да проговори. Да можеш да се биеш за живота си беше съществено умение за всеки ученик, който желаеше да служи на нацията. Можеше да разбере някой като Хату, може би, като чужденец, който не се придържа съвсем към същите убеждения като тях, но за едно момиче от Коалтачин, стигнало толкова далече в обучението си…? Всеки ученик, който издадеше такова отношение достатъчно близо, за да го чуе майстор Фасария, щеше да бъде прогонен от училището до няколко дни, за да го използват като работник, да го продадат като роб на презморски търговец или дори да бъде убит. Или майсторът на Неса беше по-небрежен в обучението от майстор Фасария, или вече бяха решили, че нейната съдба ще тръгне по друг път. Ако не беше толкова глупава, колкото изглеждаше, а умна, колкото беше красива, може би щеше да стане ноконочи и отровено питие или кама в нощта щеше да е нейният избор на оръжие. Може би нейният майстор вече бе решил в каква посока ще тръгне.

Сякаш доловила изненадата на Хава, Неса каза:

— Мога да се защитавам, но нямам никакво желание да ми потрябва това умение. — Усмихна се, разкърши рамене и се надигна, после хвърли поглед през рамо към момчетата, които продължаваха да се опитват да не им личи чак толкова, че я зяпат. — Момчета — каза Неса. — Толкова са лесни. После погледът ѝ проследи очертанията на тялото на Хава и тя добави: — Момичетата също. — Наведе се към Хава с хищна усмивка. — Имаме други оръжия освен кривак или меч. — Сниши глас и попита: — Била ли си вече с жена?

Хава запази изражението си спокойно: не искаше да издаде никакво чувство към това момиче. Все едно дали тя просто търсеше реакция, или издаваше сексуален интерес, и двете бяха посрещнати с маска на безразличие.

— Забранено е — каза спокойно Хава.

Неса се засмя и няколко от момчетата обърнаха глави към нея. Тя им се усмихна и им махна с ръка и те бързо извърнаха глави.

— Точно както казах, толкова лесни. — Погледна отново Хава. — Да, забранено. — Усмивката ѝ намекваше за теми, които Хава предпочиташе да не обсъждат.

Сексът между учениците беше строго забранен. Никаква причина не беше давана за правилото, но през годините по-умните бяха схванали основанията. Хава го беше обсъждала с Донти и Хату, когато бяха по-малки. Донти предвидимо се беше шегувал, но на Хату като че ли му беше неловко да говорят за секс. За нея това беше странно, тъй като не беше забранено да се говори за секс и той открито се обсъждаше в училището, а след като бе живяла близо до ферми, тя беше наблюдавала животни да се сношават още преди да разбере какво е.

Повечето ученици мислеха, че забраната на секса е за да се избегне забременяване, но Хава знаеше, че има начини това да се предотврати. Истинската цел беше по-важна; забраната по-скоро беше свързана с оформянето на отношения и връзки и целеше да се предотврати всичко, което би могло да се постави пред верността към фамилията, клановете или нацията. Хату често се беше обърквал в такива дискусии, тъй като беше чужденец. Когато бяха малки, Хава, Донти и други ученици бяха питали инструкторите за произхода на Хату, но мълчанието им или камшикът отзад по краката бързо им обясняваха, че тази тема не е за обсъждане.

Хава прогони тези мисли и вече съвсем подразнена от Неса, стана и заяви:

— Отивам в училището да чакам за храната.

Неса изглеждаше малко изненадана, но сви рамене.

Хава се облече, взе кривака си и тръгна към училището. На вратата на класната стая видя Хату. Беше се облегнал на стената, пътната му торба му служеше за импровизирана възглавница.

Хату дремеше в следобедната жега. Хава леко го смуши по крака с кривака си. Очите му се отвориха веднага и тялото му се напрегна, докато не видя кой е.

— Защо ме будиш?

Тя клекна до него, усмихна се закачливо и каза:

— Скучно ми е. Трябва ми някой, който да ме развесели. — След това го перна по рамото. — Кога се върна?

— Тази сутрин. Майстор Бодай ми каза да дойда тук, а вие бяхте там — той махна към тренировъчния двор — и не исках да рискувам да ми заповядат да се бия. Капнал съм. Бях на нощната вахта на кораба. Спи ми се. — Отпусна се назад и затвори очи.

Тя го удари отново и настоя шеговито:

— Казах, че имам нужда от забавление.

Като че ли леко ядосан, той потисна прозявката си и каза:

— Донти спря ли да е забавен?

— Той пътува.

Хату като че ли се стресна.

— Кога?

— Вчера. Майстор Фасария доведе по-големите ученици и…

— Съветът заседава — прекъсна я Хату.

— Ти къде беше?

— Пътувах — отвърна Хату. Хава рядко издаваше емоциите си, но изражението ѝ му каза много. — Извинявай — добави той.

Тя кимна разбиращо, макар че явно беше ядосана.

— С какво те ядосах? — попита Хату.

Тя се намръщи, седна до него и въздъхна някак драматично. Хату повдигна вежда.

— Не си — каза тя след малко. — Просто съм… уморена, а и онова момиче ми развали настроението…

— Кое момиче? — Хату се поизправи, намести гръб на стената и насочи цялото си внимание към приятелката си.

— Няма значение — каза Хава и го погледна в очите. — Аз ѝ позволих да ме ядоса.

Хату кимна в знак на съчувствие.

— Не те харесвам ядосана.

Очите ѝ леко се разшириха, а след това тя се засмя. Внезапно се наведе и го целуна по бузата.

— Липсваше ми, глупако.

Той присви вежди.

— Сериозно?

Тя отново го перна по рамото, този път достатъчно силно, за да го накара да се отдръпне.

— Какво толкова казах? — попита той.

— Нищо. — После присви очи и го изгледа с поглед, който бе опознал много добре още откакто бяха деца: за момента поне тази тема беше закрита за дискусия. — Чудя се колко още ще сме тук?

— Не много, предполагам — каза Хату. Претегли наум какво може и не може да сподели с нея, след което добави: — Знаеш, че тръгнах с майстор Бодай.

Тя кимна.

— Пътувах с него. — Изражението на Хава му подсказа, че заявява нещо очевидно. — Аз… бяхме тръгнали за насам и… — Отново помисли какво може да ѝ каже, пое си дъх и продължи: — Майстор Бодай извести другите майстори да ни срещнат тук, когато пристигнем, на разсъмване.

— Значи си говорил на Съвета? — Очите ѝ се разшириха, тъй като Съветът имаше почти митичен статут за учениците.

— Не — каза Хату. — Просто чаках навън цялата сутрин, после майстор Бодай дойде и ми каза да дойда тук и пак да чакам. Просто това, което те… — Сви рамене, без да довърши мисълта си. — Мисля, че ще ни върнат в училище.

Хава сложи ръка на рамото му.

— Аз пък не мисля така.

— Защо?

— Защото ни върнаха след като ти замина с майстор Бодай. Майстор Фасария повика само по-старите ученици — Донти, трима други и мен — да дойдем с него на тази среща. По-малките си останаха в училище. Само най-големите са тук. Преди да тръгнем ни казаха да си вземем всичките вещи.

Хату изглеждаше угрижен.

— Чакай — каза Хава, влезе в стаята, порови в торбата си и извади друга, по-малка. — Прибрах ти това за всеки случай.

Той отвори торбата и видя вътре няколко от личните си вещи, спомени най-вече: счупено острие на тренировъчен нож, който бе задържал като дете за късмет, едно лъскаво камъче, което бе намерил в един поток, голяма макара със здрав конец, която беше свил от една сергия преди години, една лентичка… Вдигна очи към Хава.

— Благодаря. Това са просто… дреболии, но ти благодаря.

Гледаше я все едно я виждаше по съвсем различен начин.

— Приятели сме — каза тя. — А Донти беше твърде зает с това да е Донти, за да си спомни, че ти си заминал. — Седна и въздъхна. — Върнаха ни у дома само за малко, преди отново да ни върнат тук.

Хату кимна.

— Бяхме… — Въздържа се да каже на Хава, че са били в Сандура. — Бяхме на брега само един ден, преди да тръгнем обратно. Бях по море през цялото време, откакто тръгнах.

Тонът му стана умислен.

— Странно е, но през целия ни живот ни се казваше, че… че училището не е дом, само място, където да учим преди да тръгнем и да правим каквото ни се каже да правим…

Тя го прекъсна.

— Но то е дом. — Поклати глава. — Повече е дом, отколкото колибата на родителите ми. С Донти сте ми повече като братя, отколкото братята ми. Едва мога да си спомня лицата им.

Жегна го тревога. Щом нямаше да са повече ученици и щяха да ги разпратят по света на мисии като онази, от която току-що се беше върнал, щеше ли това да означава, че няма да види повече Хава? Все едно го изритаха в корема, щом си помисли за това.

По лицето ѝ пробяга тревога и тя попита:

— Какво?

Той помълча, после отвърна почти шепнешком:

— Нищо всъщност. Просто една странна мисъл.

Другите ученици вече се събираха за храна и прекъснаха по-нататъшния им разговор. Хава и Хату тръгнаха с тях. Хава го потупа леко по ръката.

Дойде и Неса — с група момчета около нея. Кимна на Хава и огледа Хату одобрително, но не каза нищо.

— Ти наистина не я харесваш — каза Хату, видял изражението на Хава.

— Как разбра?

— Познавам те. Други може да не го виждат, но нещо у нея…

Хава наведе очи.

— Тя е различна. Нещо у нея ме… притеснява. — Вдигна глава и посочи с брадичка към другия край на залата, където Неса бе обкръжена от почитатели.

— Те просто я искат — каза Хату пренебрежително. — Въпреки че е забранено.

— Някои хора винаги искат това, което е забранено. А ти?

Хату се усмихна.

— Има по-добри момичета. — Гледаше я в очите.

Тя извърна очи. После каза тихо:

— Тя е мързелива.

Хату сви рамене.

— Е, значи ще я омъжат за някоя важна особа в някоя чужда страна и ще изкара живота си в пращане на съобщения до Съвета. Може да е мързелива, стига да е умна.

Хава помисли, после отсече:

— Може и да е умна, но на мен ми изглежда ясна.

Една мисъл порази Хату.

— Чудя се дали ние изглеждаме ясни на другите?

Хава се засмя.

— Може би. — Поклати глава. — Би могло да се окаже полезен инструмент: да накараш хората да те подценяват.

Ядоха в относително мълчание, както бяха приучени в школата, особено в обкръжението на не толкова добре познати. Беше един от многото навици, придобити още от най-ранно детство.

Когато храненето приключи, Бодай и Фасария влязоха с още двама мъже, непознати на Хату и Хава. Фасария дойде при тях — те вече бяха станали почтително — и каза на Хава:

— Ти вече приключи обучението си и сега ще прекараш известно време на други места. Иди навън, където се събират другите момичета, и изчакай за по-нататъшни указания.

Тя взе пътната си торба и едва ѝ остана време да кимне на Хату: най-близкото, което можеха да си позволят за сбогуване.

Болката в стомаха му се върна при мисълта, че може да не види отново Хава за дълго време или изобщо, и той едва успя да се съсредоточи, когато майстор Фасария каза:

— Ти ще отидеш на пристанището. Там чака „Красивата чародейка“. Ще дойдат още три момчета и ще потеглите с вечерния отлив. Ще ти се каже каквото трябва да знаеш, когато пристигнеш. Тръгвай.

Хату се поколеба само за миг, после грабна торбата си и забърза към вратата и по пътеката, която водеше надолу до път, който щеше лесно да го отведе до пристанището. Видя Хава — стоеше с Неса и четири други момичета. Тя също го видя и му се усмихна. Той вдигна ръка и ѝ махна за сбогом, прогони внезапния студ, стиснал душата му, и насочи вниманието си към това да стигне до пристанището възможно най-бързо.

Чуваше другите момчета, които също излизаха забързани от училището и почти тичаха след него, но не погледна назад. Изтласка познатия надигащ се в сърцето му гняв, стисна зъби и се помъчи да не мисли за Хава.

Хатушали стоеше на един ъгъл в град Нумерсет. Знаеше какво се очаква от него и това знание го правеше спокоен и уверен. Беше в квартала Ваша, квартал на търговци, които снабдяваха благородниците и богатите в града. Стараеше се да се слее с околната среда, колкото можеше да го направи едно дрипаво момче в град, пълен с улични хлапета.

Беше слязъл от кораба преди две седмици, посрещнат бе от местния капитан на екип и го отведоха в един склад. Там беше и Донти и след няколко минути разговор със стария си приятел Хату разбра, че дните му в училището наистина са изтекли. Помислил бе, че са свършили, когато бяха отпратили Хава, а след това майстор Фасария бе пратил и него тук, но сега вече започваше истинската си работа за Коалтачин; беше напълно квалифициран престъпник. Макар събирането с Донти да беше добре дошло, то само задълбочаваше тревогата му, че може никога вече да не види Хава, а това пробуждаше чувства, с които не можеше да се справи.

Пое дълбоко дъх и огледа тълпата. Днес беше част от екип от четири момчета, „задигащия екип“, и ролята му беше на „спирачката“. Задачата му беше да прекъсне хода на някой заможен индивид от тълпата, само за един-два мига, което да позволи на „резача“ да му задигне кесията, докато вниманието му е отклонено. Резача беше най-опитният член на екипа, избран заради бързите си ръце и рефлекси и способен да резне палто и да щипне торбичка с монети от джоб, или да отреже кесия от колан, без да го забележат. За секунди резачът щеше да подаде плячката си и ножа си на „торбата“, който щеше да офейка колкото може по-бързо. Прехвърлянето беше известно като „меткане“. Днес торбата беше Донти.

В случай че жертвата — или „марката“ — забележеше и се окажеше достатъчно бърз да спипа резача, момчето нямаше да разполага с кесията или ножката, което правеше всякакво обвинение недоказуемо.

Четвъртото момче, „окото“, щеше да набележи подходящата марка и да даде сигнал. Щеше да се шляе около сергиите на пазара и да гледа за някой с пълна кесия и халтаво внимание, който дори би могъл да не забележи липсата на кесията си, докато момчетата се изнесат на друга улица.

Хату се размърда неспокойно. Окото все още не им беше подал сигнал, въпреки че бе минал покрай няколко обещаващи на вид марки. Като че ли чакаше точно за някого. Хату започна да изпитва познатото му безпокойство, че не е в течение на нещо важно.

И тогава дойде сигналът: окото, казваше се Джолен, смъкна шапката си и си избърса челото, докато покрай него минаваше дебел търговец със скъп халат.

Хату се задвижи без колебание.

Видя, че марката носи кесията на колана си отдясно, което издаваше, че е левак, тъй като разумните хора държаха кесиите си близо до по-неактивната си ръка. Хату мина от лявата страна на мъжа, после залитна пред него, привличайки за миг вниманието му. Използва възможността, за да го погледне в очите и започна да проси:

— Моля ви, господине, имате ли някоя монета в повечко? Сираче съм и не съм ял от дни!

Брендант, резачът, беше в удобна позиция да вземе кесията и да духне, но вместо това извади камата си и я заби в корема на мъжа. Хату го видя как натисна нагоре и дълбоко в черния дроб на мъжа. Марката щеше да издъхне от загуба на кръв за минути. Успя само да изпъшка, докато коленете му започнаха да се огъват.

— Свърши! — викна окото и момчетата хукнаха колкото се може по-бързо и профучаха през тълпата към кейовете.

Бяха на половин каре разстояние, преди първият вик за тревога да прокънти зад тях. Брендант махна на другите да го последват в една странична уличка, където смъкна дрехата си и остана по опърпана риза с къси ръкави. Пъхна дрехата си зад купчина смет и им махна да последват примера му.

Хату го погледна и попита:

— Яслата?

С тръсване на главата Брендант даде да се разбере, че не се връщат в базата си.

— Открито море — каза само в отговор.

Хату също смъкна горната си дреха и тъкмо се канеше да я метне зад купчината боклуци, когато Брендант каза:

— Не си оставяй нещото.

Хату кимна, извади една кръгла метална кутийка от вътрешния джоб на дрехата си и я пъхна под ризата си, над колана. Щеше да е неудобно, но беше съдбоносно важно да не забравя онова, което другите младежи наричаха „нещото му“. Беше помада, която да потъмнява косата му до по-обичаен кафяво-червен оттенък. Устояваше на вода и миене, така че трябваше да я прилага само веднъж на няколко дни.

След малко четиримата млади моряци излязоха бавно от уличката и тръгнаха спокойно и невъзмутимо надалече от сцената на убийството и към пристанището, докато тревогата се разпространяваше из пазара като вълнички в езеро.

Гневът на Хату се надигна. Никой не му беше казал, че не е просто свиване на кесия. А дваж по-ядосан беше, че го бяха принудили да зареже първите ботуши, които му ставаха на краката от почти година. Но преди всичко се чувстваше несигурен, както му се беше случвало много пъти още от дете. Брендант не беше обикновено момче от екипа, беше мъж, който изглеждаше по-млад от годините си, опитен сикари, защото на никой обикновен член на екип нямаше да възложат задача с убийство.

Четиримата вървяха спокойно из тълпата, безсмисленото им дърдорене се губеше в шума на улиците. Донти позабавлява Хату с разсъжденията си за едно кръчмарско слугинче и Хату се съсредоточи върху него едва колкото да изсумтява одобрително или въпросително, без да каже нито дума.

Мъчеше се да осмисли току-що случилото се. Точно този екип беше работил в Нумерсет повече от година, преди Донти и Хату да се присъединят към него, и се беше наложил сред гамените и крадците на кесии в града. Всеки екип прекарваше половината си време в битки за правото си да участва в местния престъпен доход.

Бяха пристигнали от Коалтачин поединично и се бяха намерили бавно, слели се със стотиците безименни хора, захвърлени от съдбата в бедност. Бяха намерили една малка квартална банда и след няколко битки, за да демонстрират силата си, бързо бяха изградили един от най-ефикасните екипи в града. С други капитани бяха оформили многобройни екипи в онова, което се наричаше полк или режим, и заедно бяха наложили ефективен контрол над престъпната дейност в района. Режимите се отчитаха пряко на майсторите в Коалтачин, които координираха дейността с другите майстори в Съвета.

На момчетата и момичетата, които покажеха талант, им се позволяваше да останат, докато онези, които се окажеха спънка за бандата, ги отрязваха, оставяха ги да загинат, да ги заловят или да се присъединят към друга банда.

От време на време, както се беше случило предния ден, за Брендант пристигаше шифровано съобщение и след това той уведомяваше другите за задачата. Хату, Джолен и Донти, всички знаеха, без да им се казва, че указанията му идват от вождовете на клана, Съвета.

Екипът на Брендант, който в момента наброяваше двайсет и пет момчета и момичета, пращаше злато на Коалтачин. Всеки ден. Капитани имаше на всяко ниво, така че контекстът им създаваше разнообразни титли. Брендант беше капитан на екип; имаше помощник-капитан, Джадък, който командваше в негово отсъствие и който, предполагаше Хату, щеше да поеме управлението, след като Брендант бягаше от града.

Екипът на Брендант беше станал един от най-вещите в мрежата на града и като такъв беше добре възнаграждаван. Хату си беше спестявал своя дял, без да го харчи на комар, по жени, за дрога или за пиене. От време на време си позволяваше хубаво ядене в една гостилница близо до източната порта, като се наслаждаваше на усамотението си, и, по негова преценка, никой от екипа освен Донти не му предлагаше възможност за хубава компания, но дотам стигаше самоугаждането му. Когато можеше да се измъкне, разменяше монетите си за малки скъпоценни камъни чрез един търговец, комуто се доверяваше. Имаше си кесия, пришита в панталоните му, която можеше да грабне бързо, ако възникнеше необходимост. Смяташе, че може да преживее година или повече с това, което беше спестил. Още една година тук и щеше да може да се самоиздържа скромно през следващите години.

В градския „режим“ имаше дванайсет такива екипа; момчетата и момичетата биваха разделяни в различни по големина групи в зависимост от задачите. Повечето участваха в дребна, но доходна улична престъпна дейност, докато екипи от по-големи момчета действаха като правораздаватели, поддържаха дисциплината в бандите и също така държаха местните престъпници настрана от по-доходните квартали. Целият град беше под властта на режимния майстор. Не всеки член на всеки екип беше от Коалтачин, но всеки ключов член беше оттам. Повечето местни не знаеха, че работят за Съвета. Не знаеха дори откъде са шефовете им. Стената на секретност, преградата към знанието беше абсолютна и всеки член от групата на Хату от родния им остров знаеше, че да се издаде тази тайна означава смъртна присъда за всички замесени.

Отговорност на Брендант беше златото да се изпраща на Съвета. След разрешените отбивки той предаваше плащането на определен пристанищен работник, който на свой ред го предаваше на съответния корабен капитан, пътуващ за Коалтачин. Всеки месец от тях се очакваше определено количество и макар Хату да не знаеше какъв е размерът му, ако не го постигнеха, щеше да последва наказание, може би ужасно, ако нарушението се окажеше преднамерено, така че екипът на Брендант се стараеше никога да не падат под нивото. Не едно алчно момче свършваше в залива с отрязани уши и нос или отсечени пръсти, като предупреждение за другите.

Но задачите им, обир на склад, ограбване на куриер или в този случай — убийство, служеха за цели, които никое от момчетата не разбираше; не се смяташе за необходимо да разбират защо се избират определени цели, което още повече отчайваше Хату. Други можеше и да притежават темперамента за сляпо подчинение, но това дразнеше самото му същество. Започваше да премисля какво би означавало да остави земята, която го беше отгледала, и да навлезе в свят извън онова, което знаеше. Половината му мисли бяха породени от любопитство, но другата половина бяха рожба на непрекъснатата му неудовлетвореност: постоянният резец на гнева никога не го оставяше.

Едно нещо, за което Хату никога не беше говорил, дори с Хава и Донти, беше усещането му, че е различен, че не е съвсем от Коалтачин; въпреки това Коалтачин бе единственият дом, който познаваше. Още от съвсем малък знаеше, че рано или късно ще напусне. Никога нямаше да се издигне до квели наскости. Това, че не знаеше къде ще го отведе съдбата, също разпалваше постоянния му гняв. Две чувства се пробуждаха, когато размишляваше за уникалното си положение: страх от неразбирането защо биха му разрешили да напусне, след като знаеше толкова много за Кралството на нощта, и безсилен гняв от незнанието защо е различен и как това може да е било разрешено.

След като екипът стигна до най-близкия кей, един работник кимна на Брендант и направи знак, който Хату знаеше и който го идентифицираше като агент на бандата. После им кимна към кораба, който беше крайната им цел, и четиримата младежи забързаха нагоре по мостчето. Моряците го издърпаха мигове след като босите крака на Хату стъпиха на палубата.

Всички се заловиха за работа, без да им се казва. Хату и Донти се покатериха на такелажа, защото бяха най-добри за тази сложна и опасна работа. Джолен и Брендант се включиха в палубния екипаж. Корабът бавно се отдели от брега и след малко вдигнаха платната.

Нумерсет нямаше пристанище в истинския смисъл на думата, само един дълъг кей, заслонен донякъде от древен каменен вълнолом. В лошо време корабите оставаха на котва край брега, за да стоят над водата свободно, защото оставени на кея рискуваха да бъдат разбити в скалите под насипа от пръст, върху който бе построен. Но в спокойно време дългият кей позволяваше бързо потегляне без нужда от лоцман.

Корабът беше тримачтов. Името му, „Нелани“, бе изписано на кърмата. Беше направен за бързина и за малки скъпоценни товари. Не беше за далечно плаване, но на Островите човек рядко се оказваше без суша пред очите за повече от половин ден. Такива кораби рискуваха по-малко да заседнат в неочаквани плитчини или да се натъкнат на скрити рифове, а и на Островите имаше много заливчета срещу внезапни бури.

Хату развърза едното от трите големи триъгълни платна, а след това запълзя нагоре по напречните въжета, за да подсигури върха на гика. Триъгълните платна бяха замислени да се балансират лесно, но все пак трябваше да се подсигурят срещу внезапни промени в посоката на вятъра.

Видя, че Донти му се хили, и се подразни. Знаеше, че на Донти му е смешно заради объркването му от последните събития, а и често се чудеше защо ли все още са приятели. Бяха най-невероятната двойка и се бяха сближили още като деца, но никой от двамата не можеше да обясни защо бяха останали близки; понякога Донти развеселяваше Хату, но в повечето случаи го ядосваше.

Щом и трите платна бяха разгънати и затегнати, младежите се спуснаха на палубата. Привеждането на кораб в движение не оставяше време за разговор, но дори след като работата им беше свършена, при толкова много уши наоколо обсъжданията бяха неразумни. В Коалтачин съществуваше невидима йерархия и човек никога не знаеше кой е в течение на каквато и да било информация. Още от малки учениците, определени да служат на по-висока позиция, и дори тези, които се вливаха в по-низшите от скритите рангове, бяха учени да са предпазливи за това кой може да ги слуша.

Бързият оглед на палубата не даде на Хату ясен знак какво се очаква от него, така че той тръгна след Донти. Дванайсет хамака издаваха, че корабът е „къс бегач“, от тези, които пътуваха на къси разстояния с малък екипаж. За разлика от по-големите кораби, „Нелани“ нямаше големи каюти за капитана и помощниците му: само една завеса отделяше носа от кърмата и капитанът и помощникът му спяха зад завесата. Хату знаеше, че къси пробези означава две смени по шест души всяка, вместо три по четири. Шестима моряци на кораб с такава големина означаваше сравнително лесно пътуване.

Двамата им приятели дойдоха след малко и Донти попита:

— Сега какво?

Брендант поклати глава.

— Просто ми казаха да се оправим с онзи дебел търговец, да избягаме от града и да се върнем у дома.

— Ха, у дома — промърмори Хату.

— Проблем ли имаш? — попита Брендант с предизвикателен тон.

Хату помълча малко, за да прецени погледа на Брендант. Водачът на екипа очевидно беше разтревожен от нещо, което не беше споделил с никого. Като сикари, той живееше в различен свят и сигурно не му харесваше да работи с момчета, току-що излезли от училището.

— Просто зарязах едни наистина добри ботуши — измърмори Хату.

Брендант го прие за чиста монета и каза:

— Очаквам да научим за какво е всичко това, когато се върнем у дома.

Джолен, обикновено най-тихият от четиримата, се обади:

— Ако изобщо ни кажат.

— Именно — отсече Брендант.

Капитанът слезе при тях и почна с тон, не подканящ нито за коментар, нито за отговор:

— Не знам що за хора сте и не държа да знам. Просто ми казаха да отплавам в мига, в който се качите на борда. — Помълча за миг, като местеше поглед от лице на лице, за да ги оцени. — Вие двамата — каза и посочи Донти и Хату, — горе на палубата с дневния екипаж. — На другите каза: — Вие сте нощна вахта. Спите на пода. — Посочи пода под масата. — Хамаците са за моите хора. Вахта веднага след вечеря.

След това им обърна гръб и се качи на палубата.

— Е, казаха ни — подхвърли Донти с унила усмивка. Перна Хату по рамото и кимна към стълбата. — Да вървим.

Стана и Хату го последва, а Джолен и Брендант започнаха да си търсят места за лягане, за да не се пречкат на тези, които скоро щяха да слязат долу.

— Нещо става — каза Донти, щом се качиха на палубата. — Капитанът не е доволен.

— Да — съгласи се Хату.

Корабният помощник-капитан им махна и нареди:

— Момчета, вие горе. Трябват ми допълнителни очи.

— Неприятност? — попита Донти.

Перването по тила му ясно показа, че помощникът не желае да му се задават въпроси, и двамата младежи бързо се покатериха на такелажа, Донти на главната мачта, а Хату на бизана на кърмата. Малкият каботажен платноход изобщо не разполагаше с вранските гнезда, каквито се намираха на по-големи съдове, а само с една проста кръгла платформа, колкото човек да може да седи или да стои на нея. Наблюдателите обикновено редуваха седене със стоене, тъй като нито едното, нито другото беше удобно и мускулите се стягаха и изтръпваха, ако човек се задържи в едната или другата поза твърде дълго.

Хату и Донти избраха първо да стоят, тъй като седенето с крака, увити около мачтата, обикновено беше тежко и за краката, и за задника дори и за кратко. Донти заговори достатъчно високо, та Хату да го чува, но не и толкова високо, че да го подслушат отдолу:

— Май много хора са ядосани, че сме тук.

— Ако капитанът, първият помощник и Брендант е равно на много хора, предполагам, че си прав.

— Е, ти си ядосан заради ботушите, това прави четирима.

Хату не можа да се сдържи да не се засмее.

— А и аз също съм ядосан, защото мислех да прекарам тази нощ с Флоринда.

Хату отново се засмя. Флоринда беше последното кръчмарско слугинче, което Донти се беше опитал да очарова, откакто бяха в града. Хату беше изтървал бройката на тези преди нея. Донти беше изчезвал за по няколко нощи, така че чарът му явно действаше.

Замълчаха, тъй като повече разговор можеше да отклони вниманието им от задължението им: да оглеждат хоризонта за всякакъв знак за приближаваща се беда.

Часовете отминаваха бавно.

Към залез-слънце Донти каза:

— Хату, на североизток!

Хату погледна натам, накъдето сочеше Донти, и видя на фона на настъпващия вечерен сумрак три тъмни петна.

— Платна! — извика той.

— Откъде? — последва незабавната реакция от капитана на палубата долу.

— Североизток, на два румба на север, идват бързо!

Петната вече бяха станали достатъчно ясни, та Хату да разбере, че трите кораба идват право към тях.

— Вдигни знамето! — викна капитанът.

Хату погледна Донти и той му отвърна със същото изражение на объркване. След броени мигове едно черно знаме беше издърпано високо и запърха във вечерта. Показваше жълт кръг с червена вертикална ивица: символа на кораб на Коалтачин.

Хату погледна приятеля си, но той беше също толкова объркан. Това знаме се вдигаше рядко, тъй като корабите на Коалтачин рядко се разкриваха, но когато го правеха, беше за да предупредят нападатели да не се доближават; толкова близо до родния остров заканата за неумолимо възмездие караше повечето корсари да свиват настрани.

Трите кораба не промениха курса си.

— Все още идват, капитане! — извика Хату към палубата.

Не можа да чуе какво каза капитанът на първия си помощник, но можеше да си го представи. Малцина плаващи в тази част на света щяха да си навлекат конфликт с Коалтачин, но тези, които го правеха, бяха между най-опасните противници на островната нация.

Откъм палубата се чу вик:

— Завърти на подветрена, обръщай!

Хату и другите моряци по такелажа подготвиха големите гикове за завъртане. Капитанът бе решил да побегнат. Всеки мъж на борда беше трениран боец, някои, като Брендант, сред най-смъртоносните, които можеше да си представи човек, но силата на Коалтачин не беше в открития конфликт, когато той можеше да се избегне. Беше дебнене, изненада и хитрост. Хату знаеше, че капитанът би се противопоставил на един кораб, без да се замисли, на два — може би, но три бяха повече от достатъчно, за да опита да се измъкне.

След като затегна въжетата, Хату пак хвърли поглед към трите приближаващи се кораба. Щеше да е гонитба. Бяха по-малки от „Нелани“, но може би бяха достатъчно бързи, за да ги догонят. Имаше само груба представа къде се намират, но предполагаше, че в посоката, която беше избрал капитанът, има поне няколко острова. Намираха се южно от Чистия път, район без острови, тъй че островите от двете им страни бяха известни като Северните и Южните острови. Навлизаха все по-навътре в Южните, предимно необитаеми и смятани за опасен район.

Ако капитанът успееше да заобиколи някой от островите и да заслони кораба от наблюдение за десетина минути, имаше шанс да се отърве от преследвачите им в архипелага, а после да поеме отново на север, през Чистия път и в много по-приятелска територия.

Беше късен следобед и слънцето щеше да залезе след по-малко от два часа. Хату се плъзна надолу по едно въже и стъпи на палубата. Прецени, че им предстои час здрава гонитба, преди да ги догонят, но ако капитанът намереше остров, зад който да се прикрие, можеше да останат на дрейф в тъмното и да се измъкнат по-късно.

— Острови — извика Донти отгоре и посочи напред.

Хату погледна към кърмата и видя, че капитанът нарежда на мъжа на румпела да промени посоката.

— Оръжия — каза някой и без да си прави труда да гледа кой дава заповедта, Хату забърза към носа заедно с другите от екипажа. Вдигнаха големи капаци на панти и под тях се разкри оръжеен склад, който можеше да съперничи на цял гарнизон — мечове, копия, щитове, лъкове и пълни със стрели колчани. Хату се поколеба и остави другите членове на екипажа да се въоръжат първи. Много от мъжете избраха оръжия за близък бой и само един — лък. Хату хвърли поглед нагоре, където Донти все още седеше на наблюдателницата, след което награби два набедрени колчана и ги метна на рамото си, след което — и два лъка.

Покатери се бързо горе и подаде единия лък и единия колчан на приятеля си.

— Благодаря — каза Донти. — Виждам, че нямаме много стрелци.

— Трима, явно — каза Хату и кривна глава към другия стрелец на предната мачта.

Загледа приближаващите се кораби и се помъчи да запази спокойствие. Поразяването на движеща се цел, когато имаш стабилна опора, беше достатъчно трудно. Да улучиш от люшкаща се мачта беше дваж по-трудно. Знаеше, че ще е късмет да улучи, но поне можеше да притесни враговете достатъчно, за да им попречи да метнат куки.

Погледна надолу и оцени дисциплината на екипажа на Коалтачин. Щеше да мине доста време, преди вражеските кораби да завземат „Нелани“, ако изобщо успееха, а сега беше времето да запази енергията си, докато бе възможно, а не да я хаби в очакване на битка, която можеше изобщо да не последва. След по-малко от час слънцето щеше да залезе и тогава за минути щяха да са или в бой, който почти със сигурност щеше да свърши със смъртта на всеки мъж на борда, или щяха да се измъкнат от преследвачите си. И двата изхода бяха еднакво вероятни, тъй че Хату чакаше и се стараеше да остане спокоен.

Минутите минаваха бавно и с лъка и колчана, окачени на гърба му, Хату нагласяше платната, както му заповядваха, и наблюдаваше хоризонта. Боят с други момчета беше едно, и дори битките между банди не бяха нещо, от което да се плаши човек, но никога не се беше бил на борда на кораб, а тези нападатели, изглежда, бяха опитни пирати, които знаеха всички тънкости на морската битка.

Докато слънцето се снишаваше и преследващите кораби се приближаваха, Хату усети, че влагата във въздуха се усилва, и погледна към носа. Навлизаха в мъгла. Не същинска мъгла, а сумрачно сгъстяване на въздуха, докато температурата спадаше, нещо обичайно за тези острови. Нощна мъгла, която щеше да се разсее на сутринта, щом температурата се повишеше. Всичко, което помагаше да се затрудни гледката на преследвачите им, беше добре дошло.

Капитанът коригираше курса достатъчно гласовито, за да бъде чут, но не викаше. Преследващите кораби бяха толкова близо, че и най-малката възможност да го чуят трябваше да се избегне.

„Нелани“ се наклони надясно и Хату разбра, че капитанът замисля обиколен курс покрай близкия остров. Видя друго тъмно очертание зад него — друг малък остров. Надяваше се, че капитанът познава тези води, и насочи отново вниманието си към преследвачите им.

Внезапно се наклониха, щом вятърът задуха от друга посока — лека промяна, но достатъчна, за да накара моряците по такелажа да се размърдат.

Хату погледна към кърмата и видя, че вече са извън полезрението на преследвачите им. Отдолу отново дойде заповед за промяна на курса и свиване на платната: капитанът намаляваше скоростта им и знаеше къде иска да е, когато трите кораба отзад ги догонят.

Намираха се в тесен канал и Хату трескаво се надяваше, че капитанът знае пътя през тези скали. Щом смъкнаха гика на няколко стъпки над палубата, Хату и няколко други моряци го затегнаха. Заповедите вече се раздаваха с ръчни сигнали и всичко, което вдигаше шум, беше прибрано, смъкнато или заглушено с парцали. Да се свалят напълно платната щеше да накара кораба да се понесе на дрейф, хлабавите платна, такелаж и покривала да плющят, а мачтите и реите щяха да скърцат и пращят. Така се поддържаше достатъчно напрежение, за да останат сравнително тихи и да се надяват, че шумът на прибоя ще ги прикрие.

Секундите се точеха бавно. Мъжете на палубата чуваха туптенето на сърцата си.

Хату беше плавал достатъчно, за да знае, че не е истински моряк. Можеше да помага, но теченията и ветровете, познаването на кораба по неговия звук и усещането на дъските под краката ти — всичко това беше недостижимо за него. Трябваше да се довери, че майсторите не са поставили някой глупак да командва този кораб. Сега можеше само да чака и да е готов да се бие.

Смътно движение. После — малко по-тъмна сянка на фона на сумрака. Намек за платно, минаващо между двата острова, не повече от изпърхване; после се появи второ и после трето. Хату потисна трепета си. Беше по-скоро усетил корабите, отколкото да ги види, и това го обезпокои по начин, който не можеше да изрази.

Изминаха още болезнени минути, а след това капитанът заговори шепнешком и един моряк се обърна да предаде заповедта.

— Крием се тук. Капитанът казва, че няма да рискува да обръщаме в тъмното. Измъкнахме им се и ще тръгнем на разсъмване. Сега прибирате платната и ще пуснем котвата. Всички оставате на поста си.

Хату осъзна, че е затаил дъх, и сега го изпусна безшумно.

Котвата беше пусната колкото се може по-тихо, убийствено бавно.

Накрая всичко затихна.