Крал на пепелища

11. Бързо указание и въвеждане

Фургонът беше на по-малко от едно каре от главната порта на Каер Маркенет, когато група мъже спряха насред улицата и преградиха пътя им. Тримата по-стари мъже в центъра им държаха големи чукове, които ги издаваха като ковачи.

— Кой нарича себе си ковач? — попита намръщено мъжът отпред, едър русокос тип с внушителни рамене.

Деклан кимна и отвърна равнодушно:

— Аз ще да съм.

— Едни момчета казаха, че имало нов тип в града с наковалня и инструменти във фургона. Слизай да поговорим.

Някои от местните се спряха да видят предстоящата свада между тримата млади мъже във фургона и половин дузината ковачи с техните чираци, общо осемнайсет на брой.

Деклан се обърна към Юсан и Ратиган и каза:

— Спокойно. Всичко ще е наред. — И слезе на земята.

Махна на Юсан.

— Мечът ми.

Юсан му го подаде и Деклан го окачи на колана си, след което бавно закрачи и застана пред самоизбралия се водач на групата.

— Е, какво има? — попита го кротко.

— Имаме някои стандарти в Маркенет.

— Гилдия ли сте? — попита Деклан.

— Не — отвърна русокосият ковач. — Барон Дюмарш не разрешава гилдии, но е по-доблестен от повечето господари и ние следваме примера му; предлагаме добра работа за добро заплащане и не позволяваме просто на всеки случаен калфа… — огледа Деклан, — който току-що е завършил чирачеството си, да се мотае и да сваля цени и качество. В Маркенет си имаме традиции.

— Някои стандарти, каза — каза Деклан.

Русият ковач кимна. Деклан прецени, че стойката му е намекване за заплаха, а не открито предизвикателство. Все пак възможният сблъсък беше едва на няколко мига. Деклан се усмихна, кимна и каза:

— Стандартите са хубаво нещо.

— Как се казваш?

— Деклан. А ти?

— Гилди.

— От името на всички ковачи в града ли говориш, Гилди?

Едрият мъж остави чука да се изхлъзне от ръката му, докато го спипа за желязната глава, после скръсти ръце и рече:

— Заради този разговор, да. — Лицето му се изопна, сякаш очакваше неприятност. Мъжете, струпали се зад него, явно също бяха готови за свада.

Деклан кимна.

— Добре. Първо, не подбивам ничии цени; и дори не съм решил още къде точно да си направя работилница. Имах послание за барона и след като то вече е доставено, мисля да напусна града и да потърся някоя паланка или село, което се нуждае от ковач. Тук явно не липсват.

Щом чу това, Гилди се отпусна. Кимна, сякаш одобряваше намерението на Деклан. Мъжете зад него също се поотпуснаха.

— И последно; не съм калфа. Аз съм майстор ковач.

Гилди навъси вежди.

— Майстор, казваш? Не ми приличаш да си на годините за майстор.

— Учих се от най-добрия.

— Кой?

— Едвалт Тасман, в ковачницата в Онкон.

Гилди погледна през рамото си назад, а друг ковач кимна и каза:

— Знаем това име, откогато беше човек на барона. Той е… много добър.

Деклан извади меча си и преди някой да е успял да реагира, го подаде с дръжката напред на Гилди.

— Това е майсторското ми изделие.

Гилди изгледа за миг неизлъскания меч, след това го взе от Деклан.

— Не прилича на… — Провери дръжката и баланса, после го огледа по-внимателно. Бавно прокара палеца си по жлеба, след това изпъна меча и го огледа бавно. — Балансиран е добре — каза тихо. — Много добре. — Отново го приближи към очите си и потърка ръба му. Стоманата отдолу леко лъсна. Другите ковачи и чираци мълчаха.

Накрая Гилди мина покрай Деклан и сложи плоската страна на меча на колелото на фургона. Почука го леко с чука си, което произведе кънтящ звук, вдигна меча до ухото си и промълви:

— Проклет да съм…

Обърна се и погледна Деклан с неизречен въпрос в очите. След кратка пауза Деклан кимна.

— Това е драгоценно изделие — каза Гилди така, че само Деклан да може да го чуе.

Деклан отново кимна, но не отвърна нищо.

Едрият мъж му подаде меча и каза:

— Разкажи ми за направата му.

— Изградих пещта, глина върху камък, струпах въглищата и избрах желязото. Смесих въглена пепел и железен пясък и прецених шлаката по цвета. Огънах стоманата…

— Колко огъвания?

Деклан се усмихна.

— Дванайсет.

Гилди кимна.

— Това е чудесно оръжие. Трябва му излъскване.

Деклан прибра меча в ножницата и отвърна:

— Не исках да се набива на очи.

Гилди се засмя.

— Е, и скромен също така. — Обърна се към другите и рече: — Деклан е това, което казва, стига наистина той да е направил този меч. А тъй като не ни е дал никакъв повод да се съмняваме, това, приятели, може би е най-младият майстор, който ще видите някога! — И плесна дружески Деклан по рамото.

Другите се поколебаха за миг, а после настроението се промени и няколко от мъжете кимнаха на Деклан. Гилди продължи:

— Направи си работилницата където искаш, но намини да пийнем преди да напуснеш града и ще ти разкажа как стават нещата тука, за да не предизвикаш някоя караница с колегите си ковачи. — Посочи на юг и добави: — Три улици по-надолу има един манифактурист, при знака с черно-бялата овца. Завий надясно и ще намериш ковачницата ми на лявата страна на улицата, малко по-надолу.

Деклан протегна ръка и рече:

— Разбрано.

Стиснаха си ръцете, а после Гилди се обърна и каза:

— Трябва да се връщаме на работа, момчета.

Когато тълпата ковачи и чираци се разпръсна, Деклан отново се качи на фургона.

— Добре се справи — каза Ратиган. — Няма по-корава пасмина в града от ковачите, освен може би коларите. Ако им станеш враг, работите може да тръгнат много зле.

— Не ме уведоми за тяхното… братство, преди да пристигнем.

Ратиган сви рамене, подкара отново конете и чак после каза:

— Че защо? Ти изобщо не спомена къде възнамеряваш да идеш след като говориш с барона.

Деклан въздъхна.

— Май си прав. — Огледа се, щом фургонът пое обратно към пазара. — Къде отиваме?

— Не знам за тебе и момчето — каза Ратиган, — но аз отивам на пазара да видя дали има нещо, което трябва да се прекара. Като стигнем там, ще се радвам да ти помогна да си разтовариш наковалнята и инструментите.

Деклан го погледна и се засмя.

— Да де. — После усмивката му изчезна. — Ще ми трябват услугите ти още малко, докато намеря подходящо място за ковачница.

— Трябва да поспечеля малко пара, Деклан — каза Ратиган сприхаво. — Коне имам да храня, а ще измършавеят с тревата, която ядат, откакто напуснахме Онкон. Имат нужда от зърно. А зърното иска пари.

Деклан каза:

— Ще ти купя зърно и ще ти дам и два сребърника, но не мога просто да застана край пътя и да използвам инструментите си. Трябва ми добра ковачница или място, където да си построя.

Ратиган кимна. Ясно му беше, че няма да се отърве лесно от Деклан и Юсан, а и въпреки егоизма си също така знаеше, че дължи свободата си, и дори живота си на селяните на Онкон; а двамата мъже с него бяха в ядрото на освобождаването му. Помълча малко, после каза:

— На пазара все ще намерим някой да ни помогне.

Ратиган подкара по някаква тясна уличка и скоро излязоха на площад, пълен с коне, фургони, коли и товарни животни. Ратиган спря фургона, скочи на земята и махна на Деклан да го последва. Обърна се към Юсан и каза:

— Ти стой тука и дръж нещата под око. Никой няма да ти досажда, но ако никой не гледа фургона, инструментите сигурно ще изчезнат.

Деклан погледна Юсан и рече:

— Да, чакай тук. Ще гледам да не се бавя.

Юсан, който беше почти напълно оздравял, се подразни, че го оставят, но не каза нищо и само кимна.

Деклан тръгна с Ратиган към пазара и щом приближиха първата сергия, попита:

— Наистина ли може да ми задигнат инструментите?

— Може би не. Никой не се занимава с коне и фургони, но нещо, което може да се вдигне и отнесе? — Сви рамене, след което посочи. — Ето я и нея.

„Тя“ се оказа едра жена на средна възраст със светлосин шал на главата, от който се мъчеха да се измъкнат кичури и къдрици от яркооранжевата ѝ коса. Обгорели от слънцето бузи и лунички господстваха на кръглото ѝ лице. Носеше блуза с дълбоко деколте, сив елек без ръкави и огромна яркосиня пола, която метеше земята. Стоеше зад две по-млади жени — слабичко тъмнокожо момиче с остро лице и приятно закръглена блондинка, която имаше лека прилика с едрата жена. Деклан си помисли, че русичката е едно от най-хубавите момичета, които е виждал.

— Ей, Каланора! — извика Ратиган за поздрав.

Очите на едрата жена се присвиха, щом видя приближаващия се Ратиган.

— Не ми хаби времето и не досаждай на момичетата ми, Ратиган! — След това по лицето ѝ пробяга объркване и очите ѝ се разшириха. — Ти не беше ли заминал нанякъде с Милроуз?

Ратиган пренебрегна суровия тон на първата ѝ забележка и отговори на въпроса ѝ.

— Милроуз умря. Нападнаха ни разбойници, търговци на роби близо до границата на Илкомен и Съглашението.

— Хмм — каза само Каланора и погледна коларя по начин, намекващ, че е убедена, че каквото и да е сполетяло господаря му, навярно е било по негова вина.

— Кой е приятелят ти? — попита Каланора, като извърна преценяващия си поглед към Деклан, сякаш не беше склонна да вярва на никой от спътниците на Ратиган. Деклан беше сигурен, че двамата си бяха имали много вземане-даване.

Преди Ратиган да успее да отговори, силно изсвирване на рог и ударите на няколко барабана в унисон изпълниха пазара, последвани бързо от мешавица от гласове, и Деклан и другите се обърнаха към източника на врявата.

Каланора каза високо:

— Сега пък какво става?

Ратиган и Деклан тръгнаха към звуците и през тълпата видяха процесия, навлизаща в пазара от юг. Шестима мъже с тъмносиви халати вървяха бавно, тъй като тълпата отстъпваше едва-едва въпреки ударите на барабаните и свиренето на месинговия рог.

Зад мъжете трополеше най-странното превозно средство, което Деклан бе виждал, а той бе поправял колела и оси на всякакви каляски, фургони и коли. Теглеха го шест товарни коня. Деклан не можеше да види колелата или друга подробност под горната половина на фургона заради тълпата, но дори само горната половина бе достатъчна, за да прикове вниманието му.

Приличаше на кола за сено с високите ритли и с широка платформа. Груб дървен стол, почти като трон, беше закован на платформата и на него седеше престарял мъж с черен халат и с червена шапчица на темето, който сякаш полагаше всички усилия да не падне. Имаше бледо сбръчкано лице и очите му шаваха насам-натам, сякаш търсеше нещо сред тълпата. Усмивката му изглеждаше престорена и сякаш го болеше нещо; правеше странен жест с дясната си ръка, като я държеше изправена и леко я завърташе. Деклан помисли, че старецът като че ли дава някаква благословия на тълпата.

Странният фургон се накланяше и скърцаше. И без да го поглежда, Деклан можеше да прецени, че има поправяна ос, така че всяко друсане на пътя тръскаше задника на която там височайша особа седеше на глупавото приспособление. Въпреки това зейналата усмивка на стареца си оставаше неизменна.

— Кой е този? — попитаха Ратиган и Каланора почти едновременно.

Деклан само сви рамене, а Ратиган каза:

— Мисля, че ей сега ще разберем. Спират.

Рогът беше надут още един последен път, последва бързо биене на барабани и процесията спря. След това един от мъжете пред впряга извика:

— Тишина!

Заповедта само предизвика още по-силна врява от ядосани гласове и отново последва командата за тишина. След цяла минута насмешки шумът най-сетне стихна, заменен от тихо любопитно мърморене и шепнене.

Като разбра, че повече тишина няма да получи, говорителят извика:

— По повелята на Съвета на Единия, до всяка държава и нация е изпратен свят водач. Във всяка държава и нация ще се учреди прелатура в главния град, в която ще пребивава мъж с висок сан, комуто е възложено да надзирава духовното благополучие на народа и да предвожда лова на еретици.

Обърна се към фургона, поклони се, изправи се и пак извика:

— Това е прелатът на Маркензас негово превъзходителство епископос Хоза.

— Странно име — каза Каланора.

Тълпата замърмори, хората не бяха сигурни какво да очакват. Църквата на Единия беше нараснала по мощ през последните сто години, измествайки други вери чрез политическо маневриране, хитри съюзи и открито насилие и подкупване. Духовниците бяха станали по-агресивни през последните трийсетина години и кръвопролитията бяха заменени от политическо манипулиране от най-висок порядък. Църквата твърдеше, че издигането ѝ се дължи на върховенството на техния бог и че това било доказателство, че тяхната вяра е единствената истинска вяра.

Едвалт беше казвал на Деклан, че когато бил момче, е съществувал неспокоен мир между повечето вери, но че оттогава виждал как тази нова църква систематично унищожава другите. Само няколко по-незначителни вери все още се търпяха, а и те хитроумно се бяха приспособили така, че да могат да твърдят, че почитат същия бог.

— Е, май вече си имаме някой, който да ни казва как да си живеем живота — каза Каланора и изсумтя отвратено.

Говорителят отново повиши глас.

— Прелатурата е установена в зданието на Западния хълм. Беше осветена в нощта след като епископът благослови зданието и дванайсет еретици бяха изгорени на клада. Молитвените служби започват по изгрев-слънце и свършват по залез-слънце. Вярващите винаги са добре дошли…

Коларите едновременно плеснаха с юздите, подкараха конете напред и процесията излезе от пазара, явно на път към друг пазар, преди да се върне на Западния хълм.

— Западният хълм ли? — каза Ратиган. — Това ли са направили с онази сграда? — Обърна се към Деклан. — Преди беше Храмът на Отан, Богинята на океаните и климата. Всеки моряк в града ходеше да се моли там, преди да поеме на път, когато бях момче.

— Взеха я преди две години. — Каланора плесна Ратиган по тила. — Ако не прекарваше цялото си време в пиене и задиряне на момичета, щеше да знаеш това, Ратиган. — Той я изгледа кръвнишки и разтърка тила си, а тя продължи: — Превърнаха го в храм на Единия. Сега му викат черква. Извършиха ритуали: изгориха много тамян и няколко еретици. Целият квартал буквално вонеше на тамян и миро седмици наред… — Понижи глас: — Да скрие вонята на изгоряла плът, затуй ще да е.

Върна нормалния си тон и продължи:

— И онова пеене… — Поклати глава, щом процесията напусна пазара. — Е, поне знаем, че епископос е някаква титла, а не име.

Щом се върнаха при сергията на Каланора, Ратиган каза:

— По-добре един жрец, отколкото десет да ни казват какво да правим, според мен.

— Твърде млад си, за да разбереш — каза Каланора. — По дяволите, и аз съм твърде млада, а съм по-стара от теб. — Полу се изсмя, полу изсумтя, щом се преместиха зад сергията при момичетата. — Когато бях още момиче, някои от старите църкви все още имаха влияние, но също така имаха… предполагам, че човек би могъл да го нарече уважение. Човек можеше да си направи дарения и жертвоприношения на който си иска бог и хората рядко забелязваха или ги интересуваше.

— Сега, само да измърмориш името на някой стар бог близо до някой от черните халати, ще свършиш вързан на клада. Дори поклонниците на Татан казват, че Слънчевия бог бил само предвестник на Единия, като разпръсвал светлина и подготвял правоверните за идването на света. — Каланора въздъхна. — Хитро всъщност: ще си запазят работата, докато делят парите.

Деклан си замълча. Малко беше мислил за вяра, а и в Онкон нямаше много храмове или светилища, а беше трудно да се стигне до онези в Илкомен. Посещавал беше само няколко през годините, когато пътуваше с Едвалт, който се отбиваше понякога да хвърли някоя монета в кутията на жреца и да получи благословия. Деклан не претендираше, че разбира проблемите на вярата. Общо взето не го интересуваше.

Каланора въздъхна примирено. После присви очи и попита:

— Още веднъж: каква ти е работата, Ратиган?

— Приятелят ми Деклан е ковач. Иска да отвори ковачница. Казах му, че ако някой знае къде би могъл най-добре да се установи в Маркензас, това ще е Каланора.

— Ковач, а? — промърмори тя, докато оглеждаше Деклан от глава до пети. Дъщерите ѝ видимо грейнаха, тъй като един добър ковач можеше да си позволи семейство и да ги осигури целогодишно. Когато и двете понечиха да пристъпят напред, Каланора им махна да се отдръпнат, без да ги погледне. — И добър ли си?

Деклан кимна.

— Ами, Маркензас има повече ковачи, отколкото куче има бълхи, особено тук в града. Тъй че колкото и да си добър, те са установени ковачи, добри са и измъкването на работа от тях няма да ти спечели приятели.

— Точно затова дойдохме при тебе, Каланора — каза Ратиган с усмивка, която Деклан можеше да нарече само фалшива.

Каланора кривна уста пренебрежително, но се обърна към Деклан.

— Има една празна ковачница близо до границата. Може да е опасен район понякога, но ми изглеждаш младеж, който може да се грижи за себе си.

Деклан отново кимна.

Тя помълча малко, после се обърна към Ратиган.

— Това не е услуга, Ратиган.

Деклан бръкна в колана си и извади кесията си. Извади два илкоменски сребърника и ѝ ги подаде. Тя ги погледна, взе ги и кимна.

— Иди на север, покрай брега, покрай вилата на лорд Дюмарш на носа, после хвани пътя, който води навътре от село Пащар. Три дни път и ще стигнеш до едно градче, Хълма на Беран. Хубаво местенце. Най-северното градче в Маркензас, така че може да е малко оживено там, дори опасно, както казах, но е оживен търговски маршрут. Техният ковач умря преди няколко седмици, както ми казаха, тъй че ако някой друг вече не е клекнал там, ковачницата е празна. Иди до хана „Трите звезди“ и попитай за собственика, Леон. Той държи правата на вдовицата над ковачницата. Кажи му, че аз те пращам, и му направи прилично предложение за вдовицата, и ще имаш хубава ковачница на оживен търговски маршрут. Може да се наложи да изхвърлиш някой натрапник, ако Леон не го е направил вече, но по-лесно начало няма да имаш. Чувам, че е екстра ковачница. По-добро от това не можеш да направиш, освен ако не работиш за благородниците.

Деклан кимна и каза:

— Благодаря ти. — И ѝ подаде още една сребърна монета.

Тя я взе, после се сопна:

— Хайде, вървете си. Търговия имам да въртя, а имаше достатъчно прекъсвания за един ден.

Ратиган се ухили злобно.

— До скоро виждане, Каланора. Много ми харесва новият цвят на косата ти.

— Онази кучка, Клотилд! — измърмори Каланора. — Кълнеше се, че ще е точно както когато бях млада. Сега изглеждам все едно на главата ми растат картофи! — После се засмя. — Нося шала, за да не помислят хората, че съм бебето на Огнегривия!

Ратиган се поотдръпна и подметна:

— Малко си старичка за такова предположение.

Смехът ѝ изчезна и тя се намръщи.

Ратиган се отдръпна още малко.

Деклан кимна за довиждане и забеляза, че и двете момичета ги наблюдават с интерес, докато си тръгваха. Когато се отдалечиха достатъчно, попита:

— Бебе на Огнегривия?

— Ти къде си отраснал? — попита Ратиган.

— В Онкон.

— Това обяснява нещата — каза коларят, щом тръгнаха към фургона му. — Значи, имаше пет големи кралства. Сега има четири. Кралят на Итракия го наричаха Огнегривия, заради червената му коса. Цялата му родословна линия имаше такава коса. Меднозлатиста, напръскана със слънчева светлина, според разказите. Разправят, че всички Огнегриви бил убити, освен едно бебе, което някой слуга спасил и отнесъл надалече. Все едно, има също така проклятие или нещо такова, свързано със смъртта на последния Огнегрив.

— Последния? Нали каза, че имало бебе, което оживяло?

— Това е само приказка — отвърна Ратиган.

Наближаваха фургона. Ратиган продължи:

— От друга страна, има достатъчно лоши работи, които стават на изток след смъртта на онзи крал… Може би наистина е имало проклятие. — Помълча, после добави: — Но ако е имало дете…? — Сви рамене. — Другите четирима крале биха платили щедър откуп за него; отраснало момче или момиче вече, предполагам. Е, има ли още нещо, което искаш да знаеш?

— Онези момичета?

Ратиган се ухили.

— Черничката се казва Мина, русата е Федра. Различни бащи, както може да се сети човек от вида им. Мина е зла, а Федра е мила, но след няколко чаши вино и двете стават наистина сладки.

Деклан се намръщи. Разбра, че двете са готови да му предложат отношения, каквито бе имал с Роз, но пък към нея имаше чувства. Изгледа неодобрително Ратиган за миг, след което сви рамене.

Ратиган спря и го погледна.

— Защо? Могат да са забавни. Проблемът е измъкването им от Каланора.

— Не знам. Просто… — Деклан замълча. Като помислеше за всичко, което му се беше случило напоследък, от ставането му майстор ковач до последната му нощ с Роз и разговора му със съпруга ѝ — всичко. Смута все още го имаше, но той знаеше, че ще заглъхне. — Нищо всъщност — въздъхна той и тръгнаха отново.

Накрая, щом завиха към мястото, където ги чакаше фургонът, каза:

— Вече съм майстор ковач. Би трябвало да уседна.

Ратиган се засмя.

— Не си имал много време с момичета, значи. — Плесна го закачливо по гърба, жест, който Деклан изтърпя мълчаливо. — Тези двете са просто забава за нощта, не са за бъдещи майки. — Замълча и премисли. — Да го кажа другояче: те почти сигурно ще станат майки, по-вероятно по-скоро, отколкото по-късно, но не са жени, от които стават добри съпруги.

Деклан запази равнодушна маска. Споренето с Ратиган хабеше твърде много време и енергия. Знаеше също така от приказки с пътници, че мнозина мъже разбират нещата така. Но той беше селски момък и беше отраснал в място, където майките учеха дъщерите си да се държат порядъчно — дори тези дъщери, които не слушаха; беше спал с няколко от онези, които не слушаха майките си — но помисли за Едвалт и Майла и за другите семейни двойки в Онкон… може би просто беше едно селско момче, озовало се в различен свят. Тъй или иначе, не държеше на чувството, което му даваше слушането на Ратиган. Срещата с Джак след като беше спал с Роз го притесняваше и сега той осъзна, че всъщност се опитва да преосмисли какво да изпитва спрямо жените… и беше напълно объркан. Ратиган поне беше твърд в мненията си, колкото и глупави да бяха те.

— Ти ще си единственият ковач в градчето. Много майки с удоволствие биха омъжили дъщерите си за ковач. В повечето градчета единственият ти съперник би бил мелничарят или някой много успешен търговец. Тъй че изчакай малко и виж що за място ще се окаже Хълмът на Беран. Ако не ти харесат момичетата там, спести пари, върни се тук и виж дали има някоя дъщеря на дюкянджийка, която те устройва по-добре.

Деклан премисли току-що казаното от Ратиган, а след това се засмя.

— Ратиган, изненадваш ме.

Коларят спря и го погледна.

— Защо?

— За такъв злонравен тип като теб си наистина прозорлив; това всъщност беше много разумен съвет. Благодаря ти.

Ратиган го изгледа и за миг като че ли не можеше да реши дали току-що са го обидили, или са го похвалили, а после също се засмя.

— Е, и аз все имам капка ум.

Тръгнаха отново.

Стигнаха до фургона. Юсан беше буден.

— Съвсем кротко си беше тук — каза той на Деклан. — Сега какво?

Деклан се обърна към Ратиган.

— Има ли безопасно място, където да прибера инструментите и наковалнята тази нощ?

— В дюкяна на стария ми господар. Освен ако някой не ни е изпреварил с новината за кончината му би трябвало да е заключен. — Бръкна в кесията на колана си и извади ключ. — А аз мога да вляза.

Деклан извади няколко монети и каза:

— Ще ида да намеря Гилди и да му задам няколко въпроса, после се срещаме с вас при дома на Милроуз. Купи зърно за конете и храна за нас. Тръгваме за Хълма на Беран на разсъмване.

Ратиган му каза как да намери дюкяна на Милроуз, а после, щом Деклан се отдалечи, погледна Юсан и подхвърли:

— Много се разпорежда, а?

Юсан за първи път от нараняването си се засмя.

— Прав си. Но е човек, на когото можеш да се довериш. Беше по-добър брат за мен от собствения ми брат.

Ратиган се качи на капрата и подкара към дюкяна на стария си господар.

Деклан се върна на пазара и усети, че ритъмът там забавя. Беше може би два часа преди залез-слънце и хората, които трябваше да са си у дома за вечеря, си бяха тръгнали.

След като разпита няколко души, Деклан разбра накъде трябва да тръгне и след малко се озова пред вратата на ковачницата на Гилди. Едрият русоляв мъж набиваше наплат на едно колело. Понеже не видя чирак, Деклан се зае да му помогне.

Щом приключиха, Гилди каза:

— Благодаря. Пратих момчето да донесе въглища и реших да свърша това сам. Ама като сме двама е по-лесно. — Усмихна се и избърса челото си с един парцал. — Е, какво те води насам?

— Каза да намина насам и че може да поговорим как стават нещата тук. Напускам утре, тъй че ето ме.

Гилди се засмя.

— Помогни ми да нагласим колелото на ей онзи фургон там и после ще донеса да пийнем.

Докато сложат колелото, чиракът на Гилди се появи с кофа, пълна с въглища. Гилди му нареди какво да направи, след което каза на Деклан:

— Има едно ханче на ъгъла, там обикновено се събираме в края на деня. — Погледна слънцето и добави: — Малко е рано, но това е добре, тъй като има някои неща, които бих искал да обсъдим, без да ни подслушват.

— Добре — каза Деклан.

Гилди посочи меча на кръста на Деклан.

— Това наистина ли е съкровищна стомана?

Деклан кимна.

Гилди се усмихна широко. Лицето му все още лъщеше от пот.

— Повечето ковачи биха излъскали такъв меч до огледало и биха го окачили на стената, за да се перчат с него.

Деклан сви рамене.

— Майсторът ми не беше по перченето.

— Знам за Едвалт. Той разказвал ли ти е за ранния си живот.

— Това-онова — отвърна сдържано Деклан.

— Ами, разбираше от оръжия, това е факт. Може би беше най-добрият, от това, което помня. Бях още млад калфа, когато той беше оръжейникът на барона. Мервал съм го само един-два пъти преди…

— Преди измяната — довърши Деклан.

Знаеше, че Гилди може да има предвид само измяната, която бе сложила край на Петте кралства, когато той беше още момче. Измяната беше тема, за която малцина говореха открито: всеки, който заговореше за това, внимаваше кой може да слуша. Барон Дейлон можеше и да не се интересува какво мисли простолюдието, но Църквата на Единия имаше уши навсякъде.

Гилди кимна.

— Да. Както казах, Едвалт беше на служба при барон Дейлон. Аз работех на друга ковачница тук в града, още се учех. — Махна с ръка, щом излязоха от ковачницата, и подкани Деклан да го последва. — Е, какво искаш да знаеш?

— Каквото там искаше да ми кажеш насаме — отвърна Деклан.

— Току-що обсъдихме повечето. Има може би трима ковачи в Маркензас, които могат да правят съкровищна стомана, вече четирима с твоето пристигане; не че има много търсене на толкова фини оръжия. Аз съм единственият в този град. Това, че ти можеш и че Едвалт е майсторът ти, те отличава като чудесно обучен, а момчетата тука не горят от желание да се появи по-добър ковач. Коването на наплати… — посочи с палец над рамото си, смъкна престилката си и я окачи на един пирон, преди да продължи — храни семейството, но оръжията и бронята все пак са най-добрият източник на злато. Тук беше достатъчно мирно през последните десет години, но на границата нещата са оживени, така че там има стабилно търсене на оръжия. А чувам, че нещата на изток стават все по-гадни от месец на месец. Тъй че ние в Маркензас просто я караме ден за ден и точно затова сме малко нервни с новодошлите, такива като теб.

— Това не обяснява съвсем посрещането — каза Деклан.

— Ами, момчетата също така са притеснени някой да не подбие цените.

— Това вече започва да ми прилича на гилдия.

Гилди се усмихна, но усмивката му бързо угасна.

— Не точно. Барон Дюмарш не би позволил да се организира гилдия, както вече казах. Той е достатъчно честен човек и държи на думата си, така че не ни се налага да я правим формално. Държим връзка помежду си и гледаме никоя стомана, направена в Маркензас, да не се отрази лошо на някого от нас. Търговците на желязо са достатъчно благоразумни, за да не карат лоша руда в града.

Деклан кимна.

— Честно.

— Е, вече трябва да пийна. Нищо не остана за говорене, което да е опасно да се подслуша.

Деклан отново кимна и тръгнаха пак. Гилди го погледна накриво и рече:

— Не си от много приказливите, а?

Малко смутена усмивка придружи отговора на Деклан:

— Не повече, отколкото трябва, предполагам.

Деклан можеше да е не по-малко разговорчив от всички, особено с халба ейл в ръка, но в чужд град, докато си търсеше ковачница, разбираше, че е по-добре да слуша, отколкото да говори.

Седнаха в един малък хан наблизо. Беше още рано и повечето маси бяха празни. Кръчмарката им донесе ейл и след като отпи, Гилди каза:

— Та какво още мога да направя за тебе, Деклан?

— Кажи ми за Хълма на Беран.

— Хм. Хълмът на Беран? Интересно място. Може би е точното място за предприемчив младеж като тебе. — Наведе се напред и опря лакти на масата. — Нямат ковач, както чувам. Хората там трябва да пътуват ден и повече, за да им се оправят нещата, или да чакат да мине някой пътуващ ковач. — Отпи отново и се отпусна назад. — Имаше един ковач там, Валтер. Валтер Ковача.

Деклан мълчеше. Него също щяха да го нарекат Деклан Ковача може би: беше копеле, така че щяха да го знаят по занаята му, а не по бащино име.

— Беше зъл старец тоя Валт, макар да чувам, че жена му била съвсем свястна жена — продължи Гилди. — Хълмът на Беран е на кръстопът на търговски маршрути, които заобикалят повечето цивилизовани места и пътища. Плашлива душа не би отишла там. Пътят, който стига до градчето, пресича два пъти Пустошта. Викат ѝ и Дивите земи.

— Значи е опасно?

— Повечето места може да са опасни, Деклан. По някаква причина баронът не е поставил никакъв гарнизон там; някои разсъждават, че гледа обратно на нещата, за да може да върви търговията на изток, без да се плаща мито, макар че това не изглежда много умно, или пък има някаква друга причина. Може да бъде опасно там понякога. Тоя красив меч, дето си го изковал… Можеш ли да го въртиш?

— Ако се наложи.

— Добре, защото въпросът не е „Дали Хълмът на Беран е опасен?“, а „Колко е опасен?“.

Деклан се усмихна.

— Та колко е опасен?

— Ами… доста. Ти си от Съглашението, нали? Точно там замина Едвалт.

— Да, отраснах в Онкон.

— Някога беше хубаво, мирно място, след като всеки крал бе готов да сложи на въжето всеки, който започне беля.

— До скоро, да.

— Та къде се научи да въртиш меч?

— Едвалт казва, че този, който не знае от какво се нуждаят клиентите му, е лош ковач. Тъй че ме научи да се бия, да яздя, да карам впряг, дори да ора. Мога и да готвя малко, така че разбирам от тигани и котлета. — Деклан замълча. — Все пак с оръжията е така: ставаш по-добър, ако знаеш как действат.

— Вярно е, но има разлика между това да знаеш и да си добър. Добър ли си?

— Достатъчно, мисля.

— Тогава би трябвало да се оправиш в Хълма на Беран. Ще имаш работа с груби търговци и пияни пазачи на кервани повечето време, но понякога през градчето минават и опасни типове, от тия, с които не можеш да се разбереш освен с кръв и стомана. Тъй че повечето хора там са корави, годни да си защитят града.

Деклан само кимна, щом си помисли за сблъсъка си с търговците на роби. Ако не беше Едвалт, беше съвсем сигурен, че двамата с Юсан сега щяха да са мъртви или във вериги. Реши, че да си имаш съседи, които могат да защитят града, си е добро нещо.

Зададе още няколко въпроса, особено за цените на по-обикновените стоки, правени от ковачи в тази част на света; изненада се от някои разлики, но повечето суми се доближаваха до това, което Едвалт взимаше в Онкон.

Гилди стана.

— Е, аз се прибирам, че трябва да се умия. Жена ми не ми дава да ям, без да съм си умил лицето и ръцете. Не знам откъде ѝ е дошла тази шантава идея, но баща ми казваше: „Жена щастлива, живот щастлив“. — Засмя се и добави: — То пък един живот. Животът свършва, като се ожениш, ако ме разбираш.

— Мисля, че да — каза Деклан с усмивка. — Питиетата са за моя сметка.

— Разбира се, че са — отвърна със смях Гилди.

Стиснаха си ръцете и Гилди си тръгна. Деклан поседя няколко минути замислен за пътуването си. Не беше по природа разсъдлив човек. Приемаше всеки ден така, както дойде, но отскорошните промени в живота му бяха толкова значими, че трябваше да помисли за това, което съдбата бе поставила пред него. Вече повече се вглеждаше в себе си и си задаваше въпроси, за които никога преди не бе мислил. Беше объркан и притеснен от това как се променя животът му, без самият той да има много голям избор в цялата работа.

Винаги беше знаел, че някой ден ще е майстор ковач. Едвалт беше дал това да се разбере много ясно отрано, като го хвалеше, щом го заслужеше, и го укоряваше, когато си спечелеше укор, но даваше ясно да се разбере, че Деклан притежава талант, какъвто имат малко ковачи. Младият ковач никога не се беше възгордявал особено от това, но го смяташе за честна преценка на способностите му. Просто се чудеше понякога защо това, което му идваше естествено, изглеждаше такова предизвикателство за Юсан.

Юсан компенсираше с тежка работа онова, което му липсваше като талант, и макар да му отнемаше повече време да усвои нещата, щом научеше нещо, не го забравяше. Деклан беше убеден, че Юсан също ще стане майстор, просто с малко повече усилие. Можеше да е с десет или петнайсет години по-стар, отколкото Деклан беше сега, но рано или късно щеше да си има своя ковачница. След упоритостта най-голямото качество на Юсан беше педантичността. Може да беше по-бавен от Деклан в ковачницата, но накрая работата му не отстъпваше на неговата.

Деклан довърши пиенето си и стана. Кръчмарката го погледна с усмивка, сякаш го питаше дали не би искал още нещо. Той леко поклати глава и излезе.

Намери лесно пътя до дюкяна на бившия господар на Ратиган. Влезе в малкия двор и видя, че конете са в яслите и хрупат с охота зърното, сипано им в едно корито; бяха почистени и вчесани. Каквото и да мислеше Деклан за Ратиган, той явно се грижеше добре за тях. Деклан беше виждал достатъчно занемарени животни, нуждаещи се от подковаване, за да знае, че тези са здрави, и беше виждал как коларят прави каквото може за тях всяка нощ, докато бяха на път. Ратиган можеше да има неуместни представи по отношение на жените — Деклан го досмеша, като си помисли какво би казала Роз, — но явно държеше на отговорностите си.

Младият ковач влезе в скромната къща на Милроуз и завари Юсан и Ратиган седнали в една стаичка отзад.

— А, дойде най-после — каза Ратиган.

На масата имаше месеник, голяма кана ейл и половин топка сирене, по-точно много по-малко от половината, и малко парче хляб.

— Хляба го изядохме — каза Ратиган.

Деклан махна с ръка, седна и се залови с месеника. Беше пил достатъчно ейл, тъй че погледна помпата в ъгъла и каза:

— Това там работи ли?

Ратиган кимна, тъй че Деклан взе една чаша, оплакна я и я напълни. Седна отново и каза:

— Никога не бях виждал помпа в къща.

— Ще ги виждаш много по градовете. Скъпо е да се прокара тръба от най-близкия кладенец, но е много удобно. Спестяваше много време на господаря ми да не се налага да мъкне ведра.

Деклан забеляза синина на лицето на Ратиган и попита:

— Откъде го получи това?

— Един от съседите решил, че след като Милроуз не се връща, може да се нанесе тука. Трябваше да го изнеса.

— Всичко е уредено, значи?

— Повече или по-малко. Утре ще кажа на оня глупак, че скоро се връщам и да не се опитва да се нанася отново. Нищо ценно няма за крадене, освен конете и фургона, а те ще са с мен.

Намръщи се.

— Ще видя и дали някой има нужда да му се закара нещо до Хълма на Беран, щото ми се отвори малко свободно място. Това ще докара още малко пара. Пък там ще видя дали има нещо за возене дотук.

— Умно — каза Деклан.

Довършиха яденето и легнаха да спят. Ратиган отстъпи единственото легло на Юсан без възражения и мнението на Деклан за него се вдигна още.