Крал на пепелища

9. Намек за най-ужасни неща

Двата фургона изтрополиха през тесните градски порти, след като Ратиган поговори с един от войниците там. Мъжът изглеждаше малко по-интелигентен от другите и след като чу за скорошните събития в селото на Деклан, реши, че е нужен пълен доклад за краля, който се беше оттеглил в летния си замък на крайбрежието, на няколко дни път от Илаган. Спряха фургоните в сянката до крепостната стена и след час дойде един дворцов писар. Деклан и Ратиган дадоха описанията си, докато Роз и Юсан спяха във фургоните. Деклан възрази, че може първо да откара Роз до дома ѝ, а после да се върне и да сподели историята си, но войникът, командващ поста на портата, беше неумолим. Освободи ги едва след като писарят го увери, че е записал цялата полезна информация, която имаха да предложат.

Роз се събуди точно преди да потеглят отново и Деклан ѝ даде вода.

— Къде сме? — прошепна тя.

— Почти у дома — отвърна той.

— Т… толкова хубаво… — промърмори тя. После очите ѝ се затвориха и тя отново заспа.

Деклан подкара фургона на Роз зад този на Ратиган и се замисли за ненадейните промени в живота си. Само преди няколко дни се беше измъчвал за това дали да остане в Онкон, или да замине неизвестно къде, и изведнъж съдбата сама бе отнела решението от ръцете му.

Пътуването им беше тягостно. Беше им отнело десет дни да стигнат до Илаган, след като шест или седем щяха да са в нормата, защото Деклан бе отказал да събуди Юсан и Роз призори в деня след нападението.

Беше им дал още един ден за отдих, тъй като бе решил да е от последните напускащи Онкон. Беше помогнал на Едвалт и Майла да натоварят всичко, което можеха, в друг фургон и ги погледа, докато поемаха за Моравата на Съглашението, на половин ден път след селските момичета и техните придружители. Едвалт трябваше да изостави големите мехове и два тежки камъка за наковални. Примири се, че ще трябва да направи меховете отново, ако нападателите опожарят ковачницата, но знаеше, че камъните само ще са почернели от сажди и лесно ще се остържат за един следобед. Постройката и меховете можеше да се оправят — стига да се върнеше.

Щяха ли нападателите да се върнат? Щеше ли домът им изобщо да е безопасен отново? Защото дори селото да останеше непокътнато, нямаше гаранция за безопасност. Ако Съглашението бъдеше нарушено от благородниците след годините на относително спокойствие след измяната срещу Огнегривите, щеше да е разумно да се върнат, докато се разбере кой взима Онкон и кой ще го защитава; или докато Съглашението не бъде възстановено. В кралствата малки села като Онкон никога не бяха оставали без закрилата на някой град или поне някакъв гарнизон.

Деклан си беше имал достатъчно вземане-даване с коне и мулета, за да може да кара фургона на Роз гладко, докато тя лежеше отзад, а Юсан се возеше на задницата на колата на Ратиган. След като нямаше втори колар, с когото да се сменят, това означаваше, че в края на деня двамата здрави младежи бяха повече от готови за отдих, но пък трябваше да си делят нощната охрана, докато са далече от гарнизон на Илкомен.

Докато лагеруваха край пътя всяка нощ, Деклан бе започнал да опознава по-добре Ратиган. За младия ковач коларят понякога се оказваше приятна компания, но по-често бе досаден, тъй като все напираше да тръгнат отново. Когато го притиснеше за причината за тази припряност, Ратиган увърташе и Деклан реши, че това вероятно има нещо общо със смъртта на господаря му.

На втория ден от пътуването стигнаха почти до бой, но коларят отстъпи, след като Деклан остана твърд, решен да се грижи повече за Роз и Юсан, отколкото за спешната му нужда да се върне в Маркензас. Деклан настоя да ги оставят да спят до след изгрев-слънце, вместо да тръгват призори, защото друсането във фургоните едва ли носеше отдих; после настоя да спрат за дълга почивка по пладне и да направят рано бивака следобеда. Щом излязоха от Съглашението и навлязоха в кралство Илкомен, пътуването им продължи без произшествия.

Роз и Юсан се възстановяваха бавно, но пък най-после бяха стигнали до Илаган, столицата на Илкомен, най-големия търговски център в кралството и родния дом на Роз. Докато караха към къщата ѝ, Деклан оглеждаше объркващия го пейзаж.

Градът явно се беше разраснал около древно укрепление и се беше разширил под акропола. Околната земя беше предимно равна, тъй че хълмът и цитаделата в центъра на града господстваха над гледката. Илаган беше претъпкан с народ, оживен и миришеше лошо, но ясно се виждаше, че е голям търговски център. Като че ли всяко свободно място на всяка улица беше заето от търговска сергия или маса, или просто черга, просната на земята и с наслагани на нея стоки.

Караха бавно през града, понеже хората по улиците не им правеха път. Нетърпеливият Ратиган ги ругаеше и Деклан очакваше всеки момент да избухне свада, докато оставяха след себе си размахани юмруци и сърдити викове.

Ратиган беше минавал през града доста пъти и след като явно не се притесняваше от гнева на тълпата, Деклан реши, че бутането и блъскането е нормално поведение тук. Докато стигнаха до дома на Роз, беше решил две неща: първо, вече разбираше защо Роз пътува толкова много и второ — че той никога няма да стане ковач в тази гъмжаща от напасти дупка. Беше просто твърде претъпкано, твърде шумно — и вонеше. Облицовани с камък канали минаваха през средата на улиците и в тях изпразваха нощни гърнета, като понякога съдържанието им се хвърляше от по-високите етажи на сградите. Вонята на човешки изпражнения и гниеща смет беше отвратителна за селския момък, непривикнал с толкова гадни миризми.

Подкараха нагоре към цитаделата и Деклан забеляза, че вонята, мухите и пазарските шумове намаляват. Смениха се с по-познатия за ухото му кънтеж на чук по стомана от някаква ковачница наблизо и други звуци на усърден труд.

Най-сетне стигнаха до крайната си цел, голям двор с желязна порта, която сигурно се заключваше нощем. Имаше склад отляво и нещо като кантора отдясно; голяма конюшня и работилница за ремонт на фургони бяха разположени срещу портата.

Като видяха познатия фургон каран от непознат, работниците в двора притичаха да разберат какво е станало. Деклан ги помоли да се погрижат за Юсан, докато поговори със съпруга на Роз.

Домът представляваше голяма сграда зад двора на конюшнята, с кабинети на долния етаж и жилищни помещения на втория и третия.

Мъжът на Роз, Джак, ги посрещна на вратата и изглеждаше стъписан, докато слугите притичваха да помогнат на Роз.

Роз бе капнала от изтощение, но успя да се усмихне, прегърна Деклан и му благодари шепнешком, преди да се остави на слугите да я поведат нагоре по стълбите; стъпваше едва-едва.

Деклан последва Джак в някаква стая, за която подозираше, че служи за делови срещи, както и за приемна — бюрото до отсрещната стена предполагаше точно това. Из широкото помещение имаше разпръснати масички и удобни столове. Покрай стената срещу вратата имаше шкаф за книги с много томове с кожени подвързии, разделени с изваяни каменни подпорки и декоративни изделия. Деклан нямаше представа какво представляват, освен че изглеждаха хубаво, но сигурно бяха скъпи, след като бяха от излъскан камък и скъпоценен метал. Помисли, че една в края наподобява някакъв вид птица.

Джак го подкани с жест да седне и каза:

— Моля, извинете ме за момент, докато видя съпругата си.

И преди Деклан да успее да отвърне, излезе от стаята.

До голяма степен приличаше на човека, когото Роз му бе описала, но Деклан забеляза и други особености, за които тя изобщо не бе споменавала. Джак беше едър, с оплешивяващо теме, но беше оставил кръга коса над ушите си и на тила да израсте до раменете му. Деклан беше виждал много и различни хора, минаващи през Онкон, и отдавна беше признал, че не разбира модите на заможните хора, а и нямаше желание да ги разбере. Джак носеше кадифен червен елек без ръкави, меки кожени бричове и много излъскани ботуши, които изглеждаха все едно никога не са виждали кал.

Деклан остана сам. Нищо в стаята не му беше интересно, освен може би да опита да отгатне какво представляват малките каменни и метални ваяния по лавиците. Но пък беше приятно да седи на удобния стол, след като бе прекарал толкова дни на капрата на фургона.

След няколко минути Джак се върна и каза:

— Слугите я къпят. Пратих да доведат лечител да види раната ѝ, но засега изглежда… — Седна, изглеждаше пребледнял. — Разкажете ми какво стана, господин…

— Деклан — каза младият ковач.

На вратата се появи младо слугинче. Деклан си помисли, че е много хубавичка, изглеждаше почти момчешки с дребната си фигура, но големите ѝ сини като метличина очи изглеждаха още по-удивителни заради черната ѝ коса под бялата дантелена шапчица. Определено беше съвсем различна от Роз и навярно тъкмо това бе причината да е тук, докато Роз пътуваше. Джак ѝ нареди да донесе вино и чаши. Деклан понечи да възрази — не искаше да проточва неудобната среща по-дълго от необходимото, — но Джак махна с ръка на възражението му и попита:

— Е? Как се оказа жена ми в това състояние.

Деклан обясни случилото се по най-добрия възможен начин, без да засяга личните си отношения с Роз. Замаза всичко до пристигането на нападателите, а щом разказа за издирването на Роз след битката, очите на Джак плувнаха в сълзи и лицето му пребледня още повече. Ръката му видимо затрепери, докато отпиваше от виното, а щом Деклан приключи, остави чашата и закри лицето си с ръце; раменете му леко се тресяха. Деклан се почувства притеснен: не защото съпругът на Роз плачеше, а защото нямаше представа какво да каже.

Накрая отрони:

— Тя… беше много храбра.

Джак кимна зад шепите си и след дълга пауза си пое хрипливо дъх и каза:

— Тя е… необикновена. Не я заслужавам. — Приемаше новините за Роз много по-тежко, отколкото Деклан бе очаквал; чувствата му към нея явно бяха много по-дълбоки, отколкото тя го бе накарала да повярва. Накрая Джак въздъхна и попита:

— Вие сте един от нейните млади мъже, значи?

— Аз… Моля? — изненада се Деклан.

Джак махна пренебрежително с ръка и остави слугинчето да напълни отново бокала му.

— С Роз имаме споразумение. Не задаваме въпроси, но… да кажем, че смятам, че сте от типа младежи, с които на нея ѝ е приятно да си прекарва времето. — Погледна момичето, което му се усмихна, и добави: — Не си отказваме нищо един на друг.

Отпи от виното си, отказа да му долеят и махна пренебрежително на момичето да напусне.

— Приятелите ми ме чакат — каза Деклан и стана.

— А аз ви задържах, боя се, а и трябва да се погрижа за жена си. — Джак също стана. — Как мога да ви се отплатя?

Деклан се изненада.

— Да ми се отплатите? Роз е моя приятелка. Няма никакъв дълг.

Джак се усмихна почти бащински.

— Разбирам защо ви е избрала. — Махна към вратата и закрачи с Деклан. — Знайте следното. Ако някога имате нужда от нещо, което е по силите ми да подаря, ще го имате. — Деклан понечи да възрази, но Джак вдигна ръка и го прекъсна. — Не като отплата за дълг, а… от приятелство.

Протегна ръка и Деклан я стисна.

После излезе и постоя за миг пред затворената врата. Това преживяване, почти като всичко друго, което бе видял, откакто бе напуснал Онкон, му подсказа колко малко знае за света извън селото. Макар да изпитваше тревога за възстановяването на Роз, знаеше, че тя ще живее, и усети, че изпитва облекчение, че ще напусне Илаган.

Качи се на фургона и Ратиган кимна към Юсан, който спеше дълбоко.

— Да тръгваме — каза Ратиган с необичайно тих глас и Деклан осъзна, че въпреки някои дразнещи черти младият колар като че ли е добър по душа.

Докато караха през града на път за Маркензас, Деклан за пореден път реши, че не познава Роз толкова добре, колкото си е мислил. Все още се бореше с противоречивите чувства към нея, но след всичко казано и случило се бе останал само с усещането, че много от онова, което тя му бе разказвала през годините, е измислица.

Роз определено знаеше как да задоволи един мъж в леглото и бе научила Деклан на повечето от това, което той знаеше за задоволяването на една жена, но никога не си беше представял, че е нейният мъж. Тя в края на краищата беше омъжена, подминала бе възрастта, в която да иска деца, и пътуваше много, но той бе сигурен, че с радост би се оженил за някоя като нея, някоя по-млада, но все пак със сходен нрав… и без никакви други млади мъже, които да чакат удоволствията с нея.

Помъчи се да остави това свое объркване зад себе си, докато преценяваше дали отново ще срещне Роз някой ден, или не. Реши, че ако това се случи, ще задава въпроси както продиктува настроението и че размислите за тях сега са просто загуба на време.

Все пак това бе първото му идване в толкова голям град и му беше интересно. След като вече бяха в един фургон с Ратиган, можеха да си говорят по-свободно.

— Винаги ли е толкова пълно с народ тука?

Ратиган се засмя.

— Ха, сега е празно! Крал Букохан и дворът му са на крайбрежието, далече от вонята и мухите, тъй че цялата навалица се е преместила за известно време. Така ще е още месец, докато кралят се върне. — Погледна Деклан. — Ако беше дошъл през пролетта, за панаира на вълната… — Ухили се и продължи: — Търговци от стотици мили околовръст се стичат тук, за да купуват и продават вълна! Превозват я из целия континент и през моретата Аноки и Семалон. По време на панаира населението на града нараства три, че и четири пъти. Струпват се над петдесет хиляди души!

И продължи с обяснението, че не било просто панаир, а по-скоро поредица от ежеседмични събития в пет-шест околни градчета. Търговците местели стоката си, докато купувачите идвали и си отивали, но понеже повечето търговия минавала през Илаган, бил известен като Илаганския панаир на вълната.

Пътуването им през Илкомен продължи без произшествия. Спряха за нощувка в един приличен хан в градчето Лован, един от търговските центрове, също затихнал по това време на годината. Юсан се възстановяваше добре, тъй че Деклан се съгласи с настояванията на Ратиган да тръгват по-рано сутрин. Продължиха бавно през Илкомен, докато стигнаха границата на Маркензас.

Юсан лежеше отзад при инструментите и наковалнята на Деклан и май се оправяше. Също като Роз, Ратиган и господарят му бяха карали плодове, когато ги бяха нападнали. Стоката им отдавна се беше развалила и бе изхвърлена, освен една торба с портокали, която Юсан използваше за възглавница.

Дните минаваха. Вече наближаваха морето. Когато подминаха една купчина камъни, Ратиган каза:

— Това бележи границата. Вече сме в Маркензас.

Лека тръпка пробяга по гърба на Деклан, щом подминаха камъните. Може да беше от въображението му, но се усещаше нещо по-различно, докато навлизаха в баронството. След няколко часа видя как пейзажът се промени и осъзна, че Маркензас е много по-различна страна от Илкомен.

Имаше много повече дървета, а хълмовете на изток бяха обрасли с гори. И тези гори явно се поддържаха грижливо и служеха за дърводобив. Имаше много просеки и десетки коли, натоварени с трупи. Поради многото довършен дървен материал, подкаран към Маркенет, Деклан предположи, че наблизо трябва да има задвижвана от вода дъскорезница или много голям център с многобройни дървосекачи.

Селата, през които минаваха, изглеждаха процъфтяващи. Деца пееха и играеха до залез-слънце вместо уморено да се прибират от работа, което означаваше, че тук има предостатъчно храна. Всички бяха добре облечени и никое не носеше дрипи. Носеше се миризма на вкусна храна.

— Ще ядем ли? — обади се Юсан; очите му бяха светли и бистри за първи път след раняването му.

— Когато спрем — каза Деклан. — Почивай сега.

— Трудно е да се почива при това друсане — оплака се младежът, но скоро задряма, докато Деклан и Ратиган клатеха глави и се кискаха.

Спряха на бивак между две села и Юсан хапна добре и каза, че е достатъчно добре да тръгнат рано сутринта. Заспа веднага след като се наяде.

На сутринта стигнаха до първото по-голямо градче, което виждаха в Маркензас.

— Това е Аолдомон — каза Ратиган. — Обикновено не спирам тук. Покойният ми господар не спираше тук; не харесваше хана и ханджията по някаква причина. Освен това си носехме достатъчно провизии, за да ни стигнат до Илаган.

— Кога ще стигнем до Маркенет?

— Следобед.

Стигнаха до градските порти рано следобед. Стражът огледа наковалнята, сечивата, Юсан и торбата с портокали и им махна да минат. Щом обаче Ратиган подкара конете напред, един сержант се изпречи на пътя им и каза:

— Ти не си ли човекът на Милроуз?

Ратиган дръпна юздите и отговори:

— Да.

— Не ви ли видях двамата да излизате заедно миналата седмица?

Ратиган въздъхна и Деклан разбра, че очаква неприятност.

— Господарят ми е мъртъв. Убиха го търговци на роби.

— Къде? — попита сержантът.

— В Съглашението — отвърна Ратиган.

— Това е за барона, значи. Гледай да идеш първо там, момче.

— Да, сержант — каза Ратиган и подкара впряга напред.

Докато лъкатушеха по улиците, Деклан успя да огледа древната цитадела Каер Маркенет на върха на стръмен хълм в центъра на стария град. Реши, че е логично повечето градове да се разрастват около укрепления, вдигнати на върховете на хълмове.

Маркенет беше съвсем различен от Илаган и другите градове, които бе видял по време на пътуването им. Беше град с варосани стени, бели на обедното слънце, с керемидени покриви в червено, сиво и синьо и чисти калдъръми и плочници. Улиците бяха тесни, но Ратиган явно познаваше града добре и знаеше откъде да мине.

Излязоха на един голям пазарен площад и Ратиган каза:

— Отваряй си очите за неприятности.

— Какви по-точно? — попита Деклан.

— Всякакви. Има всякакви шарлатани, крадци и побойници.

Юсан се надигна от импровизираната си постеля и каза:

— Виждам войници ей там.

— Аха — отвърна Ратиган. — Градската стража. Те са най-лошите.

Поеха бавно надясно и Деклан видя просторна зона, пълна със сергии и палатки, вдигнати на пръв поглед безразборно.

— Кейовете са на запад — каза Ратиган. — Товари от какви ли не места пристигат тук, а местните рибари доставят тук улова си вечер. Някога работех тук, защото господарят ми посредничеше в доставките на риба, както и на плодове. Овощните градини се простират на мили северно от града. На изток е земеделска земя, една от най-добрите на света, поне така казват. А ние минахме току-що през хълмистата земя. Дивата граница, така я наричаме.

— Не ми се видя толкова дива, докато минавахме през нея — каза Юсан.

— Не знам защо я наричат така, момче. Просто е така.

— Сигурно е стара история — каза Деклан.

— Сигурно — съгласи се Ратиган. — За всички неща има стари истории. Не им обръщам внимание. Имам си други грижи.

— Ставаш все по-изнервен от два-три дни — каза Деклан. — Какво има?

— Господарят ми е мъртъв и аз нямам никакво право на този впряг. Ако някой магистрат се заяде, като нищо може да ме обвинят за смъртта на господаря ми. Но господарят ми си няма семейство, а аз излагам живота и свободата си на риск заради неговата работа, така че имам право да претендирам за него повече от всеки друг. Нали?

— Да — съгласи се Деклан, решил да не се задълбочава повече в темата. Беше пътувал с коларя достатъчно дълго, за да знае, че всеки намек за несъгласие само ще влоши нещата още повече. Присъщо беше за Ратиган да вземе една добронамерена забележка и да я изтълкува по най-лошия начин, когато беше в мрачно настроение.

Напредваха бавно през гъстата тълпа към широкия северозападен път, който водеше нагоре по хълма до цитаделата. Деклан оглеждаше изложените метални изделия и видя много прилично изработени кухненски вещи: тигани, ножове, метални блюда и други простички, но доходоносни стоки. Няколко търговци на оръжие също бяха изложили стоката си и Деклан я оцени като добра. Видя, че няколко души по ковашките сергии гледат наковалнята и инструментите във фургона им.

Ратиган забеляза реакцията му и каза:

— Несъмнено още преди залез-слънце всички ковачи, майстори на метални изделия и оръжейници ще знаят, че в града има нов ковач.

— Това проблем ли е?

— Би могло. — Ратиган сви рамене. — Ще видим.

Излязоха от пазара и поеха нагоре по хълма. Тук сградите, хановете и други търговски заведения изглеждаха по-добри. Деклан реши, че трябва да са най-отдавна възникналите, тъй като всеки, строил нещо след довършването на цитаделата, трябваше да се е опитвал да остане по-близо до безопасността на укреплението.

Юсан, възвърнал малко от обичайния си весел нрав, каза:

— Сигурно е хубаво да живееш тук горе. Въздухът е свеж.

— Сигурно — отвърна Деклан.

— За какво си говорите? — попита Ратиган.

— Юсан казва, че е хубаво тук горе на този хълм. Въздухът не вони.

— Идва бриз от океана, повечето дни — рече Ратиган. — Долу в града става горещо и влажно понякога, да. — Цъкна с език и подкара конете, щом изкачиха наклона; още стотина крачки равен път лежеше пред тях, изпънат право до портата на цитаделата.

— Усещахме океанския бриз там, където отраснахме — каза Деклан. — Прохладен, но с миризмата на умряла риба. — Кривна глава и добави: — Тук мирише различно.

Ратиган вдиша дълбоко и кимна: най-близкото до съгласие, което Деклан щеше да получи от този свадлив човек.

Стигнаха до портата на цитаделата на барона. Беше висока, с тежки дървени врати с железен обков, с голяма четвъртита стражева къща до нея, в средата на южната стена на крепостта, с двоен железен портикул, който в момента беше вдигнат. По вида му Деклан предположи, че не е използван за отбрана от много години. Зачуди се дали изобщо ще могат да го спуснат, толкова много ръжда се виждаше. Любопитството го накара да му се прииска да се изкатери и да огледа веригите на механизма, макар да знаеше, че това едва ли изобщо някога ще се случи.

Пред портата чакаха двама стражи с вече познатите му табарди на Маркензас — златна роза на светлосиньо поле. И двамата вдигнаха ръце и единият каза:

— По каква работа?

Преди Ратиган да успее да отговори, Деклан каза:

— Вашите момчета при градската порта ни наредиха да дойдем тук, когато чуха разказа ни за търговците на роби в Съглашението, облечени в униформата на Сандура.

Двамата часовои се спогледаха, после единият се обърна и извика:

— Сержант! Търговската порта!

Викът бе повторен от други войници и след малко към тях с бавна походка се приближи стар войник с дълъг сюртук с три нашивки над сърцето. Попита намръщено:

— Какво има?

— Донесение за търговци на роби в Съглашението, сър — каза единият войник и кимна към Деклан.

Сержантът поклати глава, сякаш му поднасяха проблем, с който би предпочел да не се занимава, но огледа тримата млади мъже във фургона. Деклан беше срещал доста войници през годините, защото много такива придружаваха благородници, които имаха нужда да им се подковат конете или да им поправят впряговете, докато минаваха през Онкон. Май беше виждал този сержант, или поне неколцина като него, и прецени, че е твърд и безкомпромисен. Беше с побеляла брада и косата му стигаше до яката, и макар мускулите му вече да преливаха към тлъстина около корема, Деклан не се съмняваше, че все още е много опасен в свада.

— Каква е тази история? — попита сержантът.

Деклан хвърли поглед към Ратиган, за да го накара да замълчи, преди коларят да е успял да заговори.

— Идвам от селото Онкон, в Съглашението, близо до границата на Илкомен.

И описа подробно нападението на търговците на роби.

Старият сержант отново въздъхна и рече:

— Милорд ще иска да чуе това. Оставете фургона тук. — Посочи едно място точно зад портата и след като Ратиган премести фургона там, се обърна към Деклан. — Ти ела с мен.

Деклан го последва през широкия двор. Щом завиха на ъгъла, видя, че към първоначалната шестетажна кула е добавена двуетажна постройка и че покрай стената също са се сгушили няколко други нови пристройки. Необходимостта да поддържат състояние на отбрана явно бе намаляла с времето, тъй като през столетията градът се беше разраснал и бе обкръжил твърдината на първия владетел на Маркензас.

Завиха на друг ъгъл и влязоха в парадния двор. Конюшните бяха разположени срещу северната стена на укреплението, а спалните помещения за войниците — при западната стена.

Деклан видя някакъв мъж и момче, застанали до два оседлани коня. Мъжът — беше с пясъчноруса коса — попита сержанта:

— Какво има?

— Новини от Съглашението, милорд.

Деклан разбра, че мъжът трябва да е барон Дюмарш, а момчето — неговият син. Приличаха си. Момчето изглеждаше някъде на петнайсет, раменете му вече бяха започнали да се разширяват и стойката му беше много подобна на тази на барона.

Деклан се поклони неловко и заговори:

— Търговци на роби нападнаха селото ни, милорд. Село Онкон. Носеха отличителните знаци на Сандура.

— Кога? — попита Дейлон.

— Преди три седмици, милорд — отвърна Деклан. — Чиракът ми беше тежко ранен, затова пътувахме бавно. Селото е изоставено, всички се махнаха. Не знам дали нападателите са се върнали и дали селото все още го има.

Синът на барона като че ли се канеше да зададе въпрос, но баща му вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Огледа Деклан за миг, после попита:

— Чирак? Какъв ти е занаятът?

— Ковач съм, милорд.

— Какво ковеш?

— Каквото милорд поръча.

Някакъв мъж се появи иззад ъгъла и се приближи към тях. Облеклото му го отличаваше като човек с положение, но не благородник. Деклан беше виждал такива като него преди — високопоставен съветник или слуга на барона. Изгледа го мълчаливо, като че ли в този човек имаше нещо странно познато, макар Деклан да беше сигурен, че никога не го е срещал.

— Оръжие, броня? — попита Дейлон, след като мъжът застана до него.

— Да, милорд.

Новодошлият рече:

— Изглеждаш твърде млад за ковач.

— Млад съм… Сър.

— Това е Балвен, личният ми слуга — каза баронът.

Деклан наведе глава.

— Сър, знам, че съм млад, но съм майстор ковач. Нападението стана само няколко дни след като довърших майсторското си изделие, милорд.

— Майстор — повтори Дейлон. — Имам си ковач, но ако… дойде беда, сигурно ще имаме нужда от всеки ковач в Маркензас. — Взря се продължително в Деклан, после каза: — Познавам ли те?

Деклан се изненада.

— Не мисля, милорд. Това е първото ми пътуване извън Съглашението, а със сигурност щях да съм запомнил, ако сте минавали през селото ни.

— Има нещо във външността ти… Нещо познато. — Огледа още веднъж младия ковач и добави: — Напомняш ми за някого.

Помълча, после продължи:

— Сега, друг въпрос. Можеше да тръгнеш накъдето си искаш. Защо дойде тук?

— Собственикът на фургона, с който пристигнахме, Милроуз, е бил от Маркензас. Убили са го и са му взели фургона. С коларя му карали плодове до Съглашението или Илкомен. Ние освободихме коларя, Ратиган, и той искаше да се върне тук.

Дейлон се обърна към сина си и каза:

— Почакай тук. Ще се наложи да отложим малко ездата.

Младежът изглеждаше разочарован, но си замълча.

— Искам да видя този фургон — каза Дейлон.

Тръгна покрай сержанта, Балвен, и Деклан, а те се обърнаха и го последваха.

Щом стигна до фургона, Дейлон го огледа и каза на Ратиган:

— Ти ли си човекът на Милроуз?

Ратиган се поклони.

— Да, милорд.

— Името ми е познато — добави Балвен.

Дейлон кимна.

— Кажи ми какво се случи?

Ратиган погледна Деклан, който остана невъзмутим, и заговори:

— Ами, тъкмо излизахме от Илкомен, на път през Съглашението към Аваран, където имахме купувач за един фургон товар портокали и круши. Бързахме, знаете, защото колкото са по-пресни, толкова по-висока е цената. Обикновено отнема седмица бързо пътуване. И тъкмо стигнахме извън Илаган, близо до Дънкип, може би на половин ден оттам, когато търговците на роби ни скочиха. Убиха господаря ми Милроуз и изхвърлиха половината плодове край пътя. Искаха фургона за пленници. Тъй че ме натовариха с още няколко души и потеглихме. Бях само два дена с тях, преди да стигнат в Онкон. Убиха ги всичките кучи синове и… ами, знаех, че ще е най-добре да се върна и да ви кажа за това, милорд. А и фургонът и впрягът…

— Милроуз имаше ли семейство?

— Дъщеря, но тя е женена за един шивач в градчето Джуланд, гледа си децата.

Барон Дейлон помълча малко, после се обърна към Балвен.

— Искам бърз ездач, готов да отпътува до Илкомен до час. Ще пратя съобщение до крал Букохан. Той може и да не знае, че търговците на роби са били толкова дръзки да нападнат през границата му и в Съглашението.

— Да, милорд — отвърна Балвен и кимна на сержанта с тях да се заеме със задачата. Сержантът бързо се отдалечи.

Дейлон извика след него:

— И кажи на сина ми, че отлагаме ездата за днес.

Погледна Ратиган и продължи:

— Жена на шивач няма нужда от фургон, а ти ни направи услуга, като ни съобщи това. Задръж го. И ако някой друг фургонджия или колар оспори правото ти, кажи му, че аз съм наредил така. Бъди си сам господар.

— Благодаря, милорд — отвърна Ратиган, явно много доволен. Деклан знаеше, че цената на един добър фургон и впряг е повече, отколкото коларят можеше да събере за три години работа.

— Едно последно нещо, милорд — каза Деклан.

— Да? — Баронът се обърна към него.

— Моят майстор ми каза, че трябва да се видя с вас, за да зачета обещанието му.

— Кой е майсторът ти?

— Едвалт Тасман.

Дейлон погледна Балвен, а той повдигна вежда и му кимна. Баронът помълча за миг и рече:

— Той е един от най-даровитите ковачи, които познавам. Накарах го да обещае, че ще ми прати най-добрия си чирак. Значи това си ти?

— Той прецени, че съм годен да бъда обявен за майстор — каза Деклан. — Аз съм сирак и той беше като баща за мен, та заради това зачитам обещанието му към вас, милорд.

Дейлон отново помълча, а след това каза:

— Казваш ми това повече от дълг, отколкото от желание да потърсиш служба.

— Честно казано, милорд, обещах му да направя това, но това, което искам, е да си направя моя ковачница и сам да съм си господар.

Дейлон се усмихна.

— Явно си досущ като майстора си. Е, когато се устроиш някъде, надявам се да е в нашите земи, прати вест на сержанта за местонахождението си: възможно е услугите ти да ни потрябват.

— Ще го направя, милорд.

Деклан се качи на фургона и Ратиган обърна конете и поеха към портата.

Щом фургонът се отдалечи, Балвен се обърна към барона и каза:

— Помисли си, че го познаваш, а? — Тонът му беше леко насмешлив.

— А ти? — попита баронът.

Балвен се засмя, сложи ръка на рамото на барона и каза:

— Дейлон, това момче прилича повече на баща ни, отколкото ти или аз.

Очите на Дейлон се разшириха.

— Поредният незаконен брат?

— Да не си мислил, че сме само ние?

— Е, след като го каза, всъщност не. Просто никога не бях мислил, че ще срещна друг.

— Ами, след припадъка, който получи майка ти, когато татко ме доведе тук, подозирах, че той ще остави другите си копелета там, където са, но винаги съм си мислил, че може би ще се натъкнем на някого рано или късно. — Балвен се загледа след фургона и добави: — Татко определено разбираше от жени.

— Вярно е — каза Дейлон и се смълча.

След малко Балвен подхвърли:

— Мислиш.

— Да, понякога — отвърна сухо баронът. — Хайде да не споменаваме за самоличността на момчето на никого. Може да има някакво предимство за нас в бъдещето, но ако не, нека се погрижим младият ковач да не се окаже пречка.

— Както желаеш — отвърна Балвен с лек поклон. — Милорд.

— Тъй. Трябва да пратя съобщения на Букохан и на още няколко благородници; да ги уведомя за последната глупост на Лодавико. Търпях идиотията му, докато я сдържаше в Изтока, но вече твърде много се е доближила до нашите граници.

Балвен кимна и двамата тръгнаха към цитаделата. Балвен погледна през рамо към отдалечаващия се фургон, а после брат си.

— Ковачът?

— Дръж го под око. Ако е толкова добър като Едвалт, бих искал да прави оръжия за нас, вместо за съседите ни. Освен това не си единственият, който вероятно ще забележи фамилната ни прилика.

Балвен не отвърна нищо.