Крал на пепелища

Пролог Ято врани и един крал

Гневни тъмни облаци бързаха по небето и предричаха още дъжд. Напълно уместно за днешното настроение, помисли унило Дейлон Дюмарш. Битката бе приключила бързо, след като измяната бе минала според плана. Петте Велики кралства на Гарн никога вече нямаше да са същите. Вече Четирите велики кралства, поправи се Дейлон наум.

Огледа небето и понеслите се във въздуха ядачи на мърша: лешоядите, каните и морските орли кръжаха и се спускаха за пиршеството. На север огромно ято врани бе накацало върху труповете. Вдигащи се сърдито орляци бележеха бавния напредък на коларчетата, товарещи мъртвите. Ядачите на мърша бяха ефикасни, призна Дейлон все така унило: малко тела щяха да бъдат заровени без липсващи очи, устни и други меки части по лицето.

Обърна се и се загледа към морето. Каквото и да беше времето, морето го привличаше. Чувстваше се нищожен пред вечното му естество, пред безразличието му към човешките тегоби. Тази мисъл го утеши и му даде тъй нужната перспектива след битката. Дейлон въздъхна и огледа замислено песъчливия бряг долу.

Скалите под стръмнините на хълмовете Ансуеъри бяха осигурили толкова обилно месо за раците и морските птици, колкото и за пиршеството за враните и каните на хълмовете над тях. Стотици мъже бяха срещнали смъртта си на тези скали, тласнати от ръба на стръмнината от неочакваната атака по фланга им от мъже, които бяха смятали за съюзници само допреди няколко мига.

Баронът на Маркензас Дейлон Дюмарш се чувстваше стар. Все още бе в разцвета на силите си, но се бе състарил от горчивина и съжаление.

Хиляди мъже бяха загинали ненужно, за да могат двама безумци да предадат един добър крал. Докато други стояха отстрани и не направиха нищо, равновесието, съществувало от близо двеста години, бе рухнало. Живопис, музика, поезия, танц и театър скоро щяха да последват армията на Итракия към забвението.

Дейлон не знаеше точно какви планове имат четиримата оцелели монарси на Великите кралства за извисяващите се кули и цветята, красящи площадите на град Итра, но се боеше за най-цивилизования град на света, столицата на Кралството на пламъците. От петте Велики кралства на Гарн Итракия винаги беше раждала най-артистичния гений. Автори на Итракия бяха написали половината книги в библиотеката на Дейлон, а Итра беше прочута като родно място на даровити художници, музиканти, драматурзи, поети и актьори, макар също тъй да предлагаше убежище за крадци, шарлатани, курви и всякаква въобразима форма на противната страна на човечеството.

Кралството на пламъците беше дом на вулкани и в няколко района повърхността на земята грееше ярко и опасно — скалата отдолу гореше. Дейлон бе мислил за Итракия като за маяк, извеждащ човечеството от мрака или поне огряващ със светлината си един много мрачен свят. Бе укрепил властта си, следвайки примера на Стеверен Ланжини, и за тези петнайсет години Маркензас бе процъфтял и се бе превърнал в най-влиятелното и могъщо баронство на двата близначни континента, почти малко кралство. „Почти ново Кралство на пламъците“, помисли Дейлон с горчивина. Скоро Итракия сигурно щеше да се превърне в купчина пепел, зацапана с кръвта на невинни.

Винаги беше имало пет Велики кралства и сега, след като Пламък беше на пепел, оставаха само четири: Сандура, Метрос, Зиндарос и Илкомен. И никой не можеше да предвиди как ще отсъди историята случилото се този ден. Дейлон осъзна, че умът му не може да се съсредоточи върху случилото се, още по-малко върху дългосрочните политически последствия от този ужас. Беше точно както баща му беше казал преди години: има моменти, когато единственото, което можеш да направиш, е просто да продължиш да дишаш.

Потисна въздишката си. Някъде горе на хълма Стеверен Ланжини, кралят на Итракия, познат на всички като Огнегривия, верен приятел на всеки човек с добра душа, съюзник на Дейлон и приятел на много други, го оковаваха в железни пранги и вериги мъже, които доскоро бе наричал другари, за да го подкарат към импровизираната платформа, която братята му крале бяха наредили да вдигнат за този фарс.

Дейлон отклони ума си от предстоящите ужаси и от отвращението си от собствената си роля в днешното предателство и затърси къде да отмие битката от лицето си. Видя един преобърнат фургон — конете бяха мъртви, но едно буре някак си бе успяло да остане почти изправено. Той извади ножа от колана си, сряза промазаното с восък платнено покривало и натопи главата си в хладната бистра вода. Отпи, извади главата си, изпръхтя и избърса кръвта и мръсотията от лицето си. Изправи се и се взря във водата, докато тя се успокои. Това беше единственото, което можеше да види непокрито със смърт. Навсякъде около него калта на бойното поле бе омесена с пикоч, лайна и кръв, с парчета от доскоро храбри мъже, и мръсотия покриваше знамена на глупци.

Във водата се очерта лице и Дейлон го огледа. „Кога всъщност остарях? — зачуди се. — Днес ли, или винаги съм бил този старец, и едва сега го осъзнавам?“ Лицето, което го гледаше, беше старо. Бистрите му сини очи бяха хлътнали в тъмни ями, с торбички толкова подпухнали, че само смъртта можеше да донесе достатъчно дълбок покой, за да възстанови изгубеното. „А съм видял достатъчно смърт за един ден — помисли си Дейлон. — Поне русата ми коса прикрива ранното сиво.“

Животът му беше белязан с битки и смърт. Женен два пъти преди да навърши двайсет и девет, Дейлон беше обичал първата си жена, но една изпиваща силите болест, която никой жрец или знахар не можа да спре, му я беше отнела в третата година от брака им. Не държеше много на сегашната си жена, но тя беше донесла силен съюз, добра зестра и въпреки суетата и глупостта си имаше здраво младо тяло, което му доставяше удоволствие; тя вече чакаше и първото му дете. Обещанието за наследник беше единствената му светла надежда.

Откъсна с усилие вниманието си от мрачните си мисли и се обърна към приближаващия се към него мъж.

— Милорд — каза Родриго Баванджайн, барон на Медни хълмове. — Не сте ранен.

— Денят е ранен — отвърна Дейлон. — И все още има измяна в изобилие. Не губете надежда. Може би тепърва ще ухажвате младата ми вдовица.

— Лоша шега — каза Родриго. — Твърде много добри приятели лежат оцапани в собствените си вътрешности, докато хора, над които не бих се изпикал, ако ще да горяха, празнуват този ден.

— Винаги е тъй, Родриго. — Дейлон погледна стария си приятел. Баронът на Медни хълмове беше тъмнокос, с изумителни сини очи. В двореца носеше косата си дълга, намазана с уханно масло и накъдрена, но сега я беше стегнал със светлочервена превръзка, за да я държи под шлема си в битката. Беше светлолик като повечето хора от мъгливата и загърната в облаци земя, която управляваше. За Дейлон винаги бе изглеждало странно, че бяха станали толкова близки, след като самият той беше разсъдлив човек, докато Родриго като че ли почти не обмисляше последствията от импулсите си, но пък познаваше настроенията на Родриго не по-зле от собствените си. Погледна лицето му и разбра без думи, че мислят за едно и също. И двамата се чудеха дали битката не би се наклонила в другата посока, ако бяха застанали на страната на Стеверен, вместо да му се противопоставят.

Родриго присви светлите си очи и заговори тихо, въпреки че никой не можеше да ги чуе.

— Мога да ти кажа само едно, Дейлон. От днес никога няма да си легна без силно питие или млад задник, най-вероятно и двете, и да спя без терзания. Тази работа ще донесе повече унищожение, отколкото полза.

Дейлон загледа как дърводелците довършват платформата за екзекуция, а после се обърна и погледна стария си приятел.

Родриго разбра какво изпитва.

— Ти си човек с идеали, Дейлон, тъй че ти трябва оправдание. В това се крие причината за страданието ти.

— Много по-прост човек съм, Родриго. Просто избрах страната, която знаех, че ще спечели.

— А аз те последвах.

— Както и други — каза Дейлон. — Но на никой заклет във вярност не заповядах, нито помолих приятел или съюзник да ме последва. Всички можеха да откажат.

Родриго се усмихна горчиво.

— Тъй е, Дейлон, и тъкмо в това е злият ти гений. Дарът, който имаш. Никой край теб не би се противопоставил на съвета ти. Твърде изкусен си в игрите на власт, за да не се вслушам в мъдростта ти, та дори да служи на мръсна кауза.

— Можеше да ми се противопоставиш и да служиш на Стеверен.

— И да съм труп? — каза Родриго и посочи труповете около тях.

— Винаги има избор.

— Изборът на глупак — отсече Родриго. — Или на мечтател. — Посочи работниците на върха на хълма, които довършваха платформата, и смени темата. — Какво става там горе?

— Нашите победоносни монарси искат малко театър — отвърна горчиво Дейлон.

— Лодавико не затвори ли всички театри в Сандура?

— Да. След като се оплака, че всички пиеси си правят шеги с него. Което понякога е вярно, но му липсва перспектива и чувство за хумор. — И добави: — И е напълно неспособен да види горчивата ирония в това.

— Този театър е прекалено ужасен за мен. — Родриго описа с ръка дъга около осеяното с трупове бойно поле. — Да убиваш мъже в разгара на битка е едно. Да бесиш престъпници или да ги обезглавяваш е друго. Мога дори да гледам изгаряне на еретици почти без да мигна, но това избиване на жени и деца…

— Лодавико Сентарзи се бои от възмездие. Ако нито един Ланжини не остане жив, това ще означава, че кралят на Сандура ще може да спи спокойно. — Дейлон сви рамене. — Така поне се предполага.

Гледаше към върха на хълма. Работниците бяха довършили вдигането на платформата: две стъпки над калта, издигната само колкото онези на склона да могат да виждат и достатъчно здрава, за да издържи тежестта на няколко души. Двама души качваха дръвника по стъпалата, а неколцина от личната охрана на Лодавико стояха между платформата и бавно събиращата се тълпа.

— Тази работа с блъскането на бебета в стените… Грозно… И убиването на онези хубави млади момичета… това не е просто прахосване, а направо злодеяние — каза Родриго. — Момичетата на Огнегривия бяха направо изумителни с дългите си шии и стройните си тела, и тези рижи коси…

— Твърде много мислиш за патката си, Родриго — каза Дейлон, като се постара да го каже небрежно. — Имал си повече жени и момчета от всички, които познавам, и въпреки това жадуваш за още.

— Всеки си има своите апетити — отстъпи Родриго. — Моите лесно се обръщат към сладки устенца и гладки дупета. — Въздъхна. — Не е с нищо по-лошо от любовта на крал Хектор към виното или страстта на барон Хайтан към хазарта. — Изгледа приятеля си. — А какво изостря твоя апетит, Дейлон? Така и не можах да разбера.

— Мъча се само да не презирам мъжа, когото виждам в огледалото — каза баронът на Маркензас.

— Твърде абстрактно е за разбиранията ми. Какво наистина те разпалва?

— Малко неща, изглежда — отвърна Дейлон. — Като млад, мислех за нашето по-висше предназначение, защото не казват ли жреците на Единия бог на бащите ни, че Вярата носи мир на всички хора?

Родриго погледна осеяното с трупове бойно поле и каза:

— В известен смисъл животът рано или късно донася мир.

— Това е може би най-философското нещо, което съм чувал от теб. — Погледът на Дейлон проследи този на Родриго и той добави: — Жреците на Единия бог обещават много неща.

Родриго отрони дълга, почти театрална въздишка, само дето Дейлон знаеше, че приятелят му не е от тези, които ще се отдадат на фалшива игра. Изморен беше до кости.

— Когато четирима от петимата Велики крале обявят една вяра за единствената истинска вяра и всички други за ерес, очаквам, че може да се обещае почти всичко.

Веждите на Дейлон се присвиха.

— Да не намекваш, че църквата има пръст в това?

— Нищо не намеквам, приятелю — каза Родриго. — Да го правя би означавало да си търся белята. — На лицето му се четеше предупреждение. — По времето на нашите дядовци църквата на Единия — или Единствения, както също му казват — бог е била само една от многото. По времето на бащите ни се превърна в сила. Сега… — Поклати глава. — По времето на нашите деца другите богове ще само смътен спомен. — Огледа се, сякаш за да се увери, че не ги подслушват. — Или, ако жреците са достатъчно умни, биха могли да извъртят доктрината си, за да се превърнат във вестители на Единия бог и да оцелеят като сенки на предишните си същности. Някои вече казват това. — Помълча малко, след което добави: — Наистина, Дейлон. Защо дойде? Можеше да си останеш у дома.

— И името ми да влезе в списъка на онези, които открито подкрепят Стеверен? — Помълча, после попита: — Истината ли?

— Винаги — отвърна приятелят му.

— Дядо ми и баща ми изградиха богато баронство, а аз взех това, което ми оставиха, и го направих още по-успешно. Искам да оставя всичко това на децата си, но също така да са в безопасност във владенията си.

— Ти самият си близо до крал, нали?

Дейлон се усмихна малко тъжно.

— Бих предпочел да имам богатство и сигурност за децата си, вместо каквато и да била титла.

Родриго сложи ръка на рамото му.

— Хайде. Трябва да идем горе. Не е добре да ни няма, освен ако вече не си умрял, което техни величества Лодавико и Мазика биха могли да сметнат за разумно извинение.

Дейлон кимна и двамата закрачиха нагоре по разкаляния склон. Заваля отново.

— Следващия път, когато ме призовеш на битка, Дейлон — каза Родриго, — имай благоприличието да го направиш в сухо утро, за предпочитане късна пролет или ранно лято, та да не е прекалено горещо. Целият съм в кал, дрехите ми са мокри, бронята ми е ръждясала и топките ми вече хващат плесен. Не съм виждал сухи дрехи от цяла седмица.

Дейлон не отвърна нищо.

Стигнаха до билото на хълма, където щеше да е екзекуцията. Войниците се заотдръпваха да им направят път и Родриго и Дейлон застанаха най-отпред. Платформата бе довършена и стражите вече изкарваха пленниците от набързо стъкмените ограждения, където ги бяха държали през нощта.

Стеверен Ланжини, крал на Итракия, бе подхранван с фалшиви съобщения и лъжи цяла година, докато повярва, че се присъединява към съюзници, за да посрещнат агресия от страна на крал Лодавико. Дейлон бе един от последните барони, уведомен за плана, което му бе оставило малко време да обмисли възможностите си. Двамата с Родриго бяха разполагали с по-малко от месец, за да говорят с други барони и да действат; и по-важното: не им бе дадена възможност да предупредят Стеверен и да му помогнат ефикасно.

Тази сутрин бяха излезли на бойното поле. Силите на Стеверен държаха лявата страна в очакване на атаката на Лодавико. Щом тръбите засвириха, съюзниците на крал Стеверен внезапно се обърнаха срещу него. Последва ожесточена битка, но накрая предателите победиха.

Дейлон гледаше как изкарват пленниците от палатките от другата страна на платформата. Докато армията на Стеверен беше на бойното поле, затънала в калта от внезапната силна лятна буря, конници бяха нападнали и пленили цялата кралска фамилия в лятната им вила на морския бряг на половин ден езда от тук.

Мнозина бяха изклани или хвърлени върху скалите под вилата — по всички сметки над четирийсет мъже, жени и деца. Дори бебетата не бяха пощадени. Но на най-близките от фамилията на краля бе даден още един ден съществуване, за да изтърпят това публично унижение. Кралете Лодавико и Мазика бяха решени да покажат на света края на родословието на Огнегривия.

И сега ги подкарваха с върховете на копията към смъртта им.

Децата бяха първи; ужас и объркване ги бяха смълчали. Тътреха се с ококорени очи, с посинели устни, с треперещи ръце и крака, рижата им коса бе потъмняла от дъжда. Най-отпред вървяха най-малките, две момчета и едно момиче. По-големите им братя и сестри бяха след тях, следвани от кралица Агана. Последен беше крал Стеверен. Каквито и скъпи одежди да бяха носили, бяха смъкнати и всички бяха в дрипи, по ръцете, краката и лицата им се виждаха синините от боя, който бяха понесли.

Крал Стеверен носеше ярем като вол, с железни пранги на двата края, които стягаха китките му, а краката му бяха оковани така, че едва се тътреше. Изтикаха го нагоре по стъпалата. Ако се съдеше по отоците и синините на лицето и около очите му, беше удивително, че може да върви без помощ. Дейлон погледна засъхналата кръв по устата и брадичката му и потръпна, когато осъзна, че езикът на краля е отрязан, за да не може да говори на събралите се да видят смъртта му.

Няколко войници завикаха подигравателно, но другите мълчаха, уморени и ранени; всички искаха това да свърши бързо, за да могат да се нахранят и да си починат. За повечето предстоящото плячкосване на Итра бе причината да служат днес, а то нямаше да започне, докато екзекуцията не приключеше, тъй че всички искаха да свърши бързо.

Дейлон погледна Родриго. Тази касапница нямаше прецедент. Историята учеше, че крал не убива крал, освен на бойното поле; дори барони рядко биваха екзекутирани — обикновено ги откупуваха и ги правеха васали.

Открай време в Гарн пет Велики кралства бяха господствали на двата близначни континента на Северна и Южна Тембрия. Между тях имаше разпръснати независими държави, управлявани от могъщи барони, мъже като Дейлон и Родриго, свободни благородници, съюзници, но не и поданици на кралете. Други по-дребни благородници управляваха дарена земя и титли от петте Велики кралства.

Дейлон пак погледна Родриго и осъзна, че приятелят му разбира не по-зле от него, че цяла една ера свършва. Един дълъг период на благоденствие и относителен мир бе приключил.

В течение на две столетия петте Велики кралства на Северна и Южна Тембрия бяха обвързани от Съглашението: решението на столетия войни за контрол на Теснините, морския проход между двата континента. Всяка държава, владееща онези земи, контролираше корабоплаването на изток и запад. Възможни бяха и други морски маршрути, но неимоверно по-рисковани и скъпи.

Съглашението гарантираше право на преминаване за всички. Границата бе очертана около Теснините. Никакъв град не можеше да се строи тук, можеше да има само малки градчета и села и всички владетели гарантираха тяхната неутралност. Това взаимно отстъпване на земя от петте Велики кралства бе създало мир и благоприятстваше за търговия, изкуство и благоденствие.

„До днес“, помисли Дейлон с горчивина. Оцелелите от това безумие можеше и да продължат заблудата, че Съглашението все още съществува, но Дейлон знаеше, че е приключило.

Огледа кралската итракска фамилия, видя ужаса в очите на децата, примирението и безнадеждността в лицата на жените и непокорството на краля. Стеверен Ланжини, наричан Огнегривия заради светлочервената му коса, отличителния белег на неговата родословна линия, бе натиснат да коленичи, а двама войници натиснаха надолу дървения му ярем.

Дейлон съжали, че не си е у дома с жена си, сух и чист, и сит, и в леглото с нея. Бъдещата сигурност на неговото баронство и на наследниците му се беше оказала цената му, помисли той с горчивина. Кралете на Сандура и Зиндарос се бяха съгласили да утвърдят избрания му наследник безусловно в случай че загине на бойното поле или умре в бъдеще. Беше се съгласил, за да предотврати всякакви претенции към свободното баронство Маркензас — дължеше на хората си надеждата за мир. Дори докато Стеверен беше жив, без тази гаранция другите четирима крале щяха да изтъкват всеки собствения си претендент, защото Маркензас бе най-богатото пълноправно баронство на Гарн. Без ясна линия на наследяване това щеше да доведе до война. Затова беше предал един човек, когото обичаше като брат — за да спести на хората си бъдещи опустошения. Както щяха да кажат жреците на Единия бог, Дейлон беше сключил своя договор с Тъмния; беше продал душата си.

А на заранта на заминаването му съпругата му го бе уведомила, че е с дете. Но той вече не можеше да се оттегли от тази касапница.

Последни на платформата стъпиха Лодавико и Мазика, табардите и бронята им бяха чисти от кръв и кал.

— Виждам, че двама крале липсват — промърмори Родриго.

Дейлон кимна и след като трупащата се тълпа войници бе необичайно тиха за такова публично представление, прошепна:

— Букохан и Хектор твърдят, че умора и рани са ги задържали на легло. Може да си съучастват в това, но предпочитат да останат в палатките си и да оставят целият този фарс да се припише на Лодавико и Мазика. А в нрава на Лодавико е да си припише колкото може повече; бърка го със слава.

— Никакъв фарс не е — прошепна Родриго, — когато кръвта е истинска.

Както Дейлон очакваше, тъкмо Лодавико пристъпи напред, за да заговори. Кралят на Сандура беше най-мразеният благородник в Петте кралства, защото управлението му беше сурово и деспотично. Презираше всичко, което според него представляваше заплаха за достойнството му, без да съзнава, че по нрав и според постъпките си изобщо няма достойнство. Дейлон го беше нарекъл тъжен монарх с меланхоличен нрав след първата им среща преди повече от двайсет години и нищо, което бе видял оттогава у него, не бе променило мнението му. Обшитото му с червено и черно облекло също с нищо не смаляваше това възприятие.

— Тук сме, за да възстановим реда, да предадем един клетвопрестъпник на съдбата му и да сложим край на една заплаха за суверенитета на нашите братски кралства. — Като за човек, който мразеше театри, помисли Дейлон, Лодавико имаше склонност към театралничене. Позата и думите му бяха прекалено пищни, до степен на самоподигравка, въпреки че кралят на Сандура изобщо не можеше да го разбере, а и никой нямаше да му го каже. Тъй че хората стояха наоколо и търпяха представлението само за да го осмеят по-късно в кръчмите. В този момент обаче Дейлон не намери много хумор в бездарната игра на Лодавико.

След като заговорът за убийството на Стеверен беше излязъл наяве, бяха плъзнали слухове, че кралят на Итракия ламтял за короните на другите държави. Нямаше никакво основание за това, най-баналните действия се характеризираха като доказателство за амбициите му, но хора, жадуващи за богатствата на Великите кралства, се нуждаеха от малко причини, за да повярват и да възнегодуват. Плячкосването на Итракия можеше да осигури на един благородник или боец повече богатство от цял живот дребни схватки по границите на Дивите земи, Горящите земи или Планинските прегради.

Инсценирали бяха бунт на недоволници в земите на Съглашението. „Поредният фарс с истинска кръв“, помисли Дейлон. След това бяха подхвърлили на Стеверен, че зад набега стоял Лодавико — единствената истина в целия низ от лъжи. Стеверен бе отвърнал с призив на оръжие, както Лодавико и съюзниците му бяха знаели, че ще направи, и бе предприел с армията си най-подлата измяна в историята на Гарн.

— Отровното дърво ражда отровен плод — продължи Лодавико, сочеше към децата. Лицето му се изкриви в маска на театрален гняв — широко отворени очи, извити високо вежди, кривната настрани глава, сякаш се вслушва за закана — поведението, очаквано от един безумец, опитващ се да убеди присъстващите, че такива невинни същества са заплаха за съществуването им. — Цялата тази родословна линия трябва да се прекъсне — завърши Лодавико и тресна десния си юмрук в лявата си длан, за да подчертае важността на думите си. Един войник пристъпи зад най-малкото дете на платформата. Дейлон се помъчи да си спомни името на момчето и не успя, преди войникът да сграбчи шепа от огненочервената коса на детето и да дръпне малката му глава назад. Бърз срез на остра кама — и очите на момчето се завъртяха навътре в черепа, щом кръвта бликна от шията му.

От войниците се надигнаха вял възглас и Дейлон разбра, че просто искат това грозно зрелище да свърши, за да могат да отдъхнат, да ядат и да се приготвят за похода на юг до Итра. Няколко свободни отряда вече бяха потеглили, нетърпеливи първи да изберат плячка; наемните отряди бяха свободни от политически съображения и щяха първи да се втурнат да грабят. Ако имаше някаква справедливост, то Стеверен щеше да е оставил достатъчно голям гарнизон, за да попречи на тези авантюристи. Но пък нека първите отряди платят цената за своята алчност и може би да дадат на част от населението възможността да избяга, преди ядрото на силите на Лодавико да се спусне отгоре им. Единствените държави с достатъчно големи флоти, за да блокират морския изход, бяха Хелосея и Зиндарос. Военната флотилия на Зиндарос беше превозила армията им там, а Хелосея бе предпочела да остане настрана от днешната касапница. Военният им флот беше достатъчно голям, за да могат да пренебрегнат настояванията на Лодавико. Можеше да дойде ден, когато да съжалят за избора си, но Дейлон приветстваше решението им. Ако някои от гражданите на Итра можеха да намерят лодки и да стигнат до открито море, навярно някой ден щяха да могат да изградят отново държавата си…

Дейлон се отърси от прилива на угризение и срам, за да се изправи пред последното кръвопролитие за днес. Стореното — сторено, съжалението не водеше до нищо добро.

Бързо и прецизно палачът се движеше по редицата и издърпваше назад главите на децата и след това на жените. Родриго попита:

— Кой липсва?

— Двамата по-големи синове — каза Дейлон. — И двамата паднаха в битка.

Стеверен Ланжини, последният крал на Итракия, гледаше смълчан, с гняв и терзание, докато избиваха фамилията му пред очите му. Дейлон потръпна от гледката на човека, когото бе обичал като брат, изгубил способността да стои изправен без чужда помощ. Двама войници придържаха краищата на ярема на Стеверен и го задържаха прав. Последната, която умря, беше съпругата му, над трийсетгодишна, неговата кралица и майката на децата му. Възпротиви се, когато сграбчиха косата ѝ, не за да избегне смъртта, а за да може да види лицето на съпруга си, когато животът ѝ си отиде.

— Нищо славно няма в това — промърмори Родриго.

— Нашите четирима останали крале искат да гарантират, че без никакво съмнение родословието на Огнегривите е премахнато.

Докато войниците извличаха мъртвите от платформата, Лодавико изпита нужда да преповтори всички изфабрикувани грехове на Огнегривите, украсявайки лъжите си с инсинуацията, че тепърва биха могли да се разкрият още перфидност и коварство.

— Ще свърши ли изобщо това? — прошепна Родриго.

Накрая дойде ред на краля. Лодавико най-сетне довърши речта си и се отдръпна встрани, а един войник тръгна напред, с голям двуръчен меч в ръце. Докато другите задържаха ярема на Стеверен, натискайки го да падне на колене, войникът измери разстоянието от дървения нашийник до основата на черепа на краля и след това с един широк замах му отсече главата.

Струпалите се завикаха, отново вяло и неуверено. Сякаш разочарован от липсата на ентусиазъм, Лодавико махна на палача да вдигне главата на мъртвия крал за огненочервената коса и извика:

— Вижте съдбата на един изменник!

Отново последва вял отклик.

Лодавико огледа стотиците войници, сякаш се опитваше да запомни лицата им, за да им потърси сметка в бъдеще. Челото му се сбръчка, щом се намръщи, долната му челюст се издаде напред, сякаш бе готов да предизвика цялата войска на бой. Неловкият момент бе прекъснат, когато Мазика Коралос, кралят на Зиндарос, извика:

— Приключете с грижите за мъртвите и ранените, нахранете се и отдъхнете, защото на разсъмване тръгваме към Итра!

Това донесе по-ентусиазирани викове и мъжете започнаха да се разотиват.

Дейлон се обърна и видя неизречен въпрос в изражението на Родриго. Тихо, почти през стиснати зъби, каза:

— Крал екзекутира крал? На бойното поле е едно, но това убийство? — Впи поглед в Родриго. — Това не е свършило.

— Ти уби Гендор от Балганон, след като му взе замъка. — Имаше намек за предизвикателство в тези думи.

— Той не беше крал — отвърна Дейлон. — Беше узурпатор и претендент. И го убих, докато стоеше на разстояние в голямата си зала. Освен това Балганон не беше кралство.

— Вече не — съгласи се Родриго, — откакто Илкомен го анексира. — Въздъхна. — Едва можеше да се нарече и баронство. Бащата на Гендор не беше нищо повече от надут военен диктатор. Трябваше да го задържиш за себе си. — Огледа се, видя напускащите войници и кимна на Дейлон и те да си тръгват.

На слизане по склона Дейлон каза:

— Сега идва наградата.

— Значи, можем да си вземем богатствата на Итракия?

Дейлон сложи ръка на рамото на стария си приятел.

— Можеш да вземеш моя дял, аз ще подкарам хората си към дома. Уморен съм от това.

Дейлон беше един от малкото свободни барони, които наистина бяха независими. Владетелите на Маркензас и Медни хълмове не се бяха заклели на нито един крал, но повечето от останалите трийсет барони имаха социални или парични задължения, които ги обвързваха към великите монарси, поне докато дълговете не бъдеха изплатени или задълженията не отпаднеха.

— Твоите заклети няма ли да възразят? — попита Родриго.

— Моите заклети са свободни да тръгнат с техни величества — отвърна сухо Дейлон. — Нямам никакви планове за скорошна кампания, тъй че ако поискат да залагат кръв за злато, така да бъде. Кастеланите ми ще дойдат с мен без оплаквания. Осигурявам ги достатъчно добре.

— Може да се чувстваш свободен да избираш — каза Родриго, — но ако съдя по настроението на Лодавико, заминаването ти би могло да се приеме като обида. Може да му е все тая, че наемници и други от простолюдието са напуснали без негово разрешение, но… ти си известен човек.

— Твърде зает ще е с боеве за Итракия, за да забележи, че ме няма. — Сви рамене все едно това не го занимаваше. — А и да забележи, няма да посмее да го направи открит проблем, за да не обиди другите свободни барони.

Родриго се усмихна малко насила.

— Толкова много ли си обичан, приятелю?

Дейлон отвърна също с насилена усмивка:

— Не, но ако владението и земите ми бъдат отнети от Лодавико, коя ще е първата ти мисъл, Родриго?

— Кой е следващият — каза той. Помълча. Вече трябваше да се раздели с Дейлон и да тръгне към лагера си. — Премислил си го добре.

— Да. Всичко, което направих, го направих, за да гарантирам оцеляването на семейството ми и хората ми. Лодавико е алчен и почти луд, но не е глупав. — Дейлон махна с ръка към касапницата около тях. — Глупав човек не може да измисли как да сложи край на едно съперническо кралство за един ден. Лодавико е планирал това дълго и много подробно, и е платил не малко злато, за да се осъществи.

— Та, дали бе се нахвърлил върху мен от злоба? — Дейлон сви рамене и въздъхна уморено. — Той знае, че всеки свободен барон и заклетите му ще помислят като нас; и макар никой от нас сам да не е заплаха, обединени бихме могли да сложим край на властта му.

Родриго кимна в съгласие.

— Немалко от заклетите на Лодавико биха се възползвали от възможността да сменят господаря си, ако всички свободни барони се вдигнат наведнъж. Той не се държи добре с тях. Освобождението от ярема му би си струвало риска.

— Този ден почти със сигурност ще дойде, приятелю, когато Лодавико си е спечелил достатъчно гняв, за да принуди враговете си да се съюзят, но този ден все още е години напред. Твърде много съперничества има, твърде много недоверие е посято между онези, които биха се обединили срещу Сандура, и твърде много са готовите да го подкрепят от страх или от надежда за облагодетелстване.

Дейлон вдиша дълбоко и бавно издиша, а после каза с кисела усмивка:

— Да, този ден ще дойде, но не днес.

Родриго постоя замислено за миг, а после махна с ръка.

— Добре, върни се при младата си жена. Ако не продължа до Итра, ще трябва да се оправям с бунт: на кастеланите ми не им е плащано от доста време и имам нужда от своя дял от плячката, за да покрия заплатите и да заделя малко и за нас.

— Потършувай добре, приятелю — каза Дейлон с усмивка. Двамата си стиснаха ръцете и се потупаха по гърдите. — Но да те предупредя — заговори тихо Дейлон. — Разумният човек се подготвя за следващата война след последната си битка, а не когато тя вече се вихри по земята му. — Погледна приятеля си в очите. — Както казах, тази война идва, не скоро, но рано или късно ще дойде. Балансът на силите е изместен. — Махна назад към хълма, където Лодавико беше стоял преди минути. — Сандура има предимството за момента, но както стоят нещата, друг може да реши да го сграбчи. Един ден някой ще се опита да стане пети крал. Бъди готов за този ден.

— Чувам ли амбиция?

— Не търся разширяване на владенията ми, но по-скоро бих съборил друг владетел, отколкото да изгубя моето. Трябва да мислим за тези неща, стари приятелю. Да се подготвяме не за малките войни, които скоро ще започнат да ни мъчат, а за друга като тази — Дейлон кимна към плувналото в кръв бойно поле, — където корони са наградата. — Наведе се още по-близо. — Може би това ще отнеме пет години, десет, че и повече, но със сигурност тази война ще я има. Лодавико е луд да стане Върховен крал. — Бодна леко с пръст в гърдите на Родриго. — В сърцето си знаеш тази негова амбиция не по-зле от мен. — Огледа се пак да се увери, че не ги подслушват, и продължи. — Но Лодавико рано или късно ще прекали и точно за тогава трябва да сме готови.

Родриго поклати глава.

— Мрачен съвет. — Въздъхна и добави: — Но добре премислен. — Махна с ръка и тръгна полека, а после спря все едно някаква мисъл го порази. Обърна се и погледна Дейлон. — Нямаше ли едно ново бебе?

— Не те разбирам. — Челото на Дейлон се набръчка.

Родриго го погледна в очите.

— Мисля, че чух, че кралицата на Огнегривия родила късно през есента.

— Да, и аз чух, да… — каза Дейлон. И отрони дълга въздишка. — Най-вероятно са го убили при завземането на вилата. Нали хвърляха бебета от стръмнините на скалите. Сигурно е било сред тях.

Родриго сви рамене.

— Може би.

Обърна се отново и си тръгна без повече думи.

— Бебе — промърмори Дейлон, развеселен за първи път от много дни. Приказки за оцеляло бебе на Огнегривия щяха да пречат на Лодавико да спи добре до края на дните му, дори и слуховете да бяха лъжливи. Помисли за миг дали да хвърли монета на някой клюкар, за да пусне такава мълва. Нищо друго в тази мръсна работа не заслужаваше веселие. Погледна към небето, като се помъчи да не обръща внимание на кръжащите ята лешояди и да се наслади доколкото можеше на залязващото слънце и синьото небе на хоризонта на запад. — Е, поне светът не е свършил — промърмори на себе си.

От всички присъстващи благородници Дейлон беше един от малцината, които можеха да се смятат за начетени. Беше изучавал легендите за най-старите благороднически родове и знаеше в частност за един мит, който предричаше, че ще се развихри бесен хаос, ако родословната линия на Огнегривите свърши. След като не беше видял връхлитащи с грохот демони към бойното поле, Дейлон продължи към палатката си зачуден дали Стеверен наистина е последният от родословната си линия…

Стотици мъртви тела чакаха да бъдат погребани. Изчерпани от умора войници се мъчеха с изкопаването на масови гробове, докато жреци на Единия бог редяха молитвите си над труповете. Дейлон едва устоя на подтика да изругае в името на Старите богове — нямаше никакво желание да бъде отлъчен и изгорен на кладата.

Двама мъже го чакаха мълчаливо пред палатката. Райнхарт, капитан на домакинската гвардия на Дейлон, носеше табарда на дома Дюмарш; беше корав ветеран, спечелил поста си с години вярна служба.

Мъжът до него беше широкоплещест и набит, с остър поглед, но също така бе започнал да показва смътни белези на остаряване. Черните му очи бяха заобиколени от тъмни кръгове и бръчици — доказателство за нелек живот. Походката му издаваше скованост в едното бедро, най-вероятно резултат от рана, понесена в битка преди години. Покрит с кал, сажди и засъхнала кръв, мъжът се поклони, не много повече от кимване, но достатъчно да задоволи потребността на Дейлон от уважение.

— Едвалт — каза Дейлон за поздрав.

— Това е денят, милорд — каза Едвалт.

Дейлон въздъхна уморено:

— Трябва ли да го правим сега.

— Това е денят, милорд — повтори Едвалт натъртено.

— Десет години? Наистина ли минаха десет години?

— По пладне станаха точно десет години — каза Едвалт.

— Почти привечер е. Забавил си се.

Едвалт не намери в забележката нищо смешно.

— Зает бях да остана жив по пладне, милорд. Крал Стеверен предприе контраатака в тила ви; нападнаха обоза и ковачницата ми. — Погледна владетеля на Маркензас в очите. — Вашият обет, милорд?

При намека, че би могъл да не зачете своя обет, Дейлон настръхна, но устоя на подтика да удари Едвалт. Беше ядосан и уморен, а също така знаеше, че разочарованието му отчасти се дължи на това, че губи услугите на Едвалт.

Едвалт беше пленен при един граничен спор и робският нашийник му беше спестен само защото Дейлон бе забелязал качеството на оръжията на своя враг. Бързо беше идентифицирал Едвалт като ковача на оръжията и му бе предложил избор: доживотно робство или десет години майсторска служба в замяна на свободата му. Беше заложил на това, че ковачът се нуждае от обещанието за свобода, за да се старае възможно най-добре в работата за новия си господар.

Дейлон издиша дълго, за да овладее яда си.

— Да, помня.

— Десет години вярна служба в замяна на моята свобода — каза Едвалт. Изражението му издаваше решителност, която Дейлон познаваше много добре.

Дейлон сложи ръка на рамото му.

— Знам — отрони примирено. — Това е сделка, за която съжалявам — каза баронът на Маркензас. — Ако напълно бях разбрал дарбите ти, щях да ти предложа свободата в същия онзи ден в замяна на оброк никога да не напускаш службата си при мен.

— Това не е свобода — каза Едвалт.

Дейлон беше отчаян. След като мразеше всеки миг от това пътуване, да загуби Едвалт заради едно обещание, дадено след друг кървав сблъсък, беше почти непоносимо.

— Имам нужда от теб, Едвалт, толкова сигурно, колкото е сигурен изгревът на слънцето на разсъмване. Предстои още война, защото Лодавико преобърна света с главата надолу, а ти си най-добрият ковач, когото съм виждал. И нещо повече, добър човек си. Остани и ще те направя богат.

Едвалт помълча за миг, като че ли изненадан от молбата на Дейлон. Зарея поглед над касапницата около тях и рече:

— Благодаря ви за похвалата, милорд, но най-трескавото ми желание е никога повече да не виждам това. — Погледна барон Дюмарш в очите и добави: — Време е.

Умора, безсилие и гняв заплашваха да закипят в Дейлон. Можеше просто да пренебрегне обета си и да задържи Едвалт на служба, но знаеше, че ако го направи, ще загуби уменията му завинаги.

— Считано от този момент, ти си свободен човек, Едвалт Тасман. — Обърна се към Райнхарт: — Намери писар и му нареди да напише документ за свободно преминаване за Едвалт…

— И за Майла — прекъсна го ковачът.

— Коя? — попита Дюмарш.

— Жена ми. Майла.

Дейлон предположи, че говори за някоя от многото курви, които вървяха след войниците, или за някое местно момиче от града, но видя в това удобна възможност.

— Оженил си се за нея без разрешение?

Едвалт се вцепени. Като васално обвързан, трябваше да е поискал разрешение да се ожени. Поколеба се, след което каза:

— Не и пред жрец. Врекохме се един на друг. Имаме дъщеря.

— Жена ти не ме интересува — каза Дейлон. — Но дъщеря ти, по закон, е моя собственост. Родена е в обвързаност.

Леката промяна в позата и изражението на Едвалт бяха знаци, които и Дейлон, и Райнхарт разпознаха мигновено: показваха, че ковачът е готов да се бие с голи ръце срещу меч, ако потрябва.

Дейлон събра цялото благоразумие, което му беше останало, и с едно вдигане на ръка спря надигащия се гняв на Едвалт. Отрони дълга въздишка и рече:

— Няма да ти отнема детето, Едвалт. Но в замяна трябва да ми обещаеш нещо.

Очите на Едвалт се присвиха.

— Какво, милорд?

— Ще отговоря на този въпрос след малко. Първо ми кажи къде ще отидеш.

След миг колебание Едвалт отвърна:

— В Теснините. Ще намеря село, нуждаещо се от ковач, и ще започна своя нов живот в земите на Съглашението. Мога да изкова лемеж, да направя плуг, да подковавам коне и мулета. Ако потрябва, ще поправя меч или ще изкова нов… — Сви рамене. — Но ако никога не ми се наложи да правя оръжия, ще съм по-доволен.

Дейлон прецени отговора му. Най-добрият оръжеен ковач, когото бе познавал, поне нямаше да потърси служба при съперничещ господар. Теснините бяха свободни от въоръжен конфликт засега, така че Едвалт нямаше да намери там голямо търсене на оръжия.

— Добре — каза баронът на Маркензас. — Тогава нямаме проблем. Но за обещанието: ако намериш чирак, когото да обучиш да е равен на теб, ще го пратиш при мен.

— Няма да поставя друг в крепостна обвръзка — отвърна Едвалт.

Подразнен от отговора, Дейлон се сопна:

— Не бих взел свободен човек на служба против волята му. Ти беше военнопленник и беше мое право да те убия или да те продам като роб. Не направих нито едното, нито другото. — И двамата знаеха, че щедростта му се дължеше единствено на таланта на Едвалт, а не на някакво великодушие от страна на Дейлон. — Ще го помоля да служи свободно и ще го възнаградя богато, ако се съгласи.

— Намеря ли такъв момък, ще го пратя първо при вас — съгласи се Едвалт. — Ако той драговолно приеме службата при вас, това е негов избор, но ако пожелае сам да си проправи пътя в света, това също е негово право, нали?

Дейлон кимна.

— Съгласен. Значи се разбрахме. Вземи жена си и детето и пътувайте безопасно. — Кимна на Райнхарт. — Погрижи се да имат охрана. Намери му и здрав фургон или кола също така, за да може да си вземе инструментите. И му дай половин мярка злато.

Капитанът кимна и отвърна:

— Както заповядате, милорд.

Изумен от неочакваната щедрост на Дейлон, Едвалт промърмори:

— Благодаря ви, милорд.

И двамата с Райнхарт тръгнаха.

Дейлон остана сам пред палатката си, загледан след отдалечаващия се майстор на мечове, най-добрия, когото бе срещал някога. Знаеше, че наближава денят, в който ще му трябват много добри оръжия. Беше благодарен, че не е днес.

Щом влезе в палатката, намери чисти дрехи, подредени за него от личния му слуга Балвен. Винаги го развеселяваше това, че единствената личност, на която се доверява в живота си, е този негов незаконен брат. Балвен бе дошъл в замъка на баща им като момче, за да бъде придружител на младия наследник. Когато баща им умря, Дейлон бе задържал Балвен като свой личен слуга, но той всъщност му беше по-доверен съветник от всички официални съветници.

Балвен чакаше до едно ведро с голяма кърпа в ръце. Истинската баня щеше да почака, докато Дейлон се върне у дома, но можеше поне да махне най-грубата мръсотия от тялото си.

Щом Балвен започна да сваля бронята му, баронът на Маркензас отново се зачуди за бебето на Огнегривия. Ами ако наистина някъде имаше дете, предопределено да изтормози съня на четиримата останали крале?

Балвен беше по-малък с две години, но беше живял с Дейлон от шестгодишен и можеше добре да отгатва настроенията му. Майката на Дейлон беше направила всичко, което можеше, за да набие клин между братята, но бе успяла само да ги сближи още повече. Дейлон беше имал бунтовнически нрав като дете и не беше посмял да го разкрие пред баща си, така че горката му майка бе понесла тежестта му. В резултат на това двамата с Балвен бяха много по-близки, отколкото господар и слуга.

Балвен беше среден на ръст, със средно тегло, с късо подрязана кафява коса и тъмни очи; външността му беше незабележима, но приличаше на Дейлон в очите. Балвен огледа лицето на брат си, докато сапунисваше тялото му, и попита тихо:

— Притеснен ли си?

Беше предвидил променливото настроение на господаря си и бе наредил едно момиче да чака в ъгъла на палатката, вместо в леглото на Дейлон, тъй като знаеше, че предразположението на брат му може да се люшне в която и да е посока след битка. Кафявите очи на момичето бяха впити в барона на Маркензас в мълчаливо очакване на заповедта му.

Дейлон погледна момичето и поклати глава. Чувстваше се уморен до кости. Балвен освободи момичето с кратко кимване и то излезе.

Дейлон искаше само гореща храна и дълъг сън след кървавата битка днес. Изтърпя студената вода и грубия сапун, но пък да е чист поне малко си струваше неудобството.

— Липсва ми едно горещо корито — каза той на Балвен, докато се бършеше с кърпата.

Незаконният му брат кимна и каза:

— И аз искам да се прибера.

Дейлон въздъхна. Беше съгласен. И той копнееше за топлото слънце на бреговете на Маркензас. Замъкът му беше с изглед над една овощна градина, която минаваше по хълмовете и стигаше до крайбрежието на Западното море. Липсваше му щедрият аромат на портокалов цвят, понесен от пролетния бриз от океана, и чистата красота на владението му. Липсваше му стройното тяло на жена му и обещанието за деца. Когато се загърна в халата, поднесен му от Балвен, Дейлон каза:

— Най-вече ми липсва мирът. Звуците на войната още кънтят в ушите ми.

— Отекват и в моите, милорд — съгласи се Балвен. — Но поне нашият свят не свърши този ден — добави с усмивка.

Дейлон се засмя. Едно от многото неща, които споделяше с незаконния си брат, беше библиотеката на баща им. Балвен знаеше за легендарната родословна линия на Огнегривите и опустошението, което уж беше свързано с нейния край. Почти бяха имали спор преди Дейлон да се съгласи да участва в измяната към Стеверен; Балвен се беше противопоставил на присъединяването им към Лодавико и другите. Както беше обичайната му тактика, Балвен се беше противопоставил на курса, който Дейлон почти със сигурност вече беше избрал, за да разгледа логическите грешки, които баронът можеше да е допуснал. Никой от двамата нямаше много вяра в предзнаменования, поличби и пророчества, но след обилно вино дискусията ги беше докарала до решението или по-скоро до пренебрегването на легендата като последен аргумент на Балвен по въпроса.

— Храна?

— Ще ви донеса вечерята веднага, милорд.

След няколко минути Балвен поднесе горещо блюдо с телешко и зеленчуци, с малко вече корав хляб и резен сирене, бутилка с вино и бокал. Нагласи масичката и напусна, без да му се казва. Знаеше, че брат му иска да е сам.

Дейлон се нахрани в тишина, прекъсвана единствено от далечни звуци откъм бойното поле, и после рухна в леглото като труп.

Държеше камата още преди да се е събудил съвсем. Вслуша се. Беше тихо. Чу шумолене в ъгъла и се надигна рязко. Момичето ли се беше върнало неповикано? Докато мъглата на съня се разсейваше, реши, че едно лагерно момиче няма да се спотайва в ъгъла — вече вероятно щеше да се е пъхнало в леглото му.

Чу странен звук. Взе фенера и отвори капака му, за да освети палатката.

В ъгъла, където бе чакало момичето, лежеше платнен вързоп и той видя, че помръдва.

Дейлон се приближи към него предпазливо, тъй като нямаше да е първият благородник на Гарн, дарен с отровно влечуго или бясно животно.

А след това чу плача и разбра, че във вързопа има нещо много по-смъртоносно.

Наведе се, отметна пелената и видя малко личице. Малко кръгло личице с големи сини очи и чело, увенчано с пухкава коса, сребристобяла на светлината на лампата. Дейлон беше сигурен, че това бебе е последното от Огнегривите, сигурен, колкото беше в собственото си име. Предположи, че рехавата сребристобяла коса на детето ще се превърне в бляскава мед, когато то стане на три годинки. На шията на бебето имаше оплетена медна жичка, на която висеше златен пръстен, украсен с рубин. Пръстенът печат на Итракия, кралският пръстен.

Кой беше донесъл това дете в палатката му? Как този човек беше минал през охраната му и се беше прокраднал покрай Балвен, който спеше пред входа? Вдигна детето, за да го огледа на светлината на фенера, и видя, че е момче. Детето го погледна и като видя очите му, Дейлон вече беше съвсем сигурен, че е дете на Огнегривите.

Бебето го гледаше мълчаливо. Дейлон Дюмарш, баронът на Маркензас, промърмори:

— Богове стари и нови, защо аз?

На брега, далече от мястото на битката, един мъж чакаше до скалите. Дейлон го виждаше ясно на ранната утринна слънчева светлина, докато яздеха бавно към него.

Мъжът носеше покривало над носа и устата си, оставящо открити само очите му; единственият белег за възрастта му бяха старческите бръчки в ъглите им. Приличаше на прост войник без отличителен знак или табард, но беше член на незримата армия на Коалтачин, легендарната Невидима държава.

Владетелите на Коалтачин никога не бяха поставяли имената или печатите си под Съглашението, но въпреки това бяха зачитали договора от самото му сключване. Малцина благородници и още по-малко хора от простолюдието разбираха гениалността на системата за сигурност на Коалтачин, а успехът им се дължеше на техните квели наскости, което означаваше „Скритите“. Коалтачин разполагаше с най-добрите шпиони, внедрени агенти, саботьори и професионални убийци на света. Бяха известни като сикари, „мъжете с камите“.

Невидимата държава беше публично мразена и частно наемана от всеки владетел, разполагащ с нужните средства да плати. Страхът от сикари беше повсеместен, защото според легендите те можеха да минават през стени, да убиват с дъха си и да стават неуловими по своя воля, или поне това беше митът, който ги обкръжаваше. Реално бяха най-ефикасните убийци, шпиони и провокатори на Гарн.

Същинската сила на Коалтачин беше в размера на тяхната мрежа. Имаха агенти навсякъде, от трапезите на благородническата класа до уличните банди в най-опасните градове на света. Малцина знаеха къде точно се разполага Невидимата държава сред хилядите острови край източния бряг на Южна Тембрия. Само няколко доверени източни търговци можеха да преминат маршрута до Коалтачин. Единственото, което знаеха останалите, беше, че би могла да се намира някъде между Южна Тембрия и Енаст.

Дейлон беше сигурен, че сикарите ще участват в битка от този мащаб. Една такава измяна беше далеч над възможностите на хора като Лодавико Сентарзи или Мазика Коралос. На Балвен му беше отнело цял ден и цяла нощ да намери някой, който да отнесе вестта и да предаде съобщението за уреждане на тази среща призори на втория ден след кръвопролитието, време, през което Дейлон беше оставен да се грижи за бебето. Балвен намери една коза с яре при животните, направи импровизирана бебешка люлка и накъса ивици лен за пелени. Дейлон, който никога през живота си не беше държал бебе, успя да го запази скрито от чужди погледи. Благодареше на боговете, че детето през повечето време спеше.

Не знаеше какво точно да очаква от тази среща и не отдели много време да се чуди кой може да е този мъж. Преди битката можеше да е служил в собствената му войска или дори в тази на Стеверен като хамалин, колар, готвач или да е бил търговец в лагера: безлик сред море от лица. Дейлон беше сигурен, че този мъж и също и други от неговия орден са били внедрени в итракската армия, за да викат противоречиви и объркващи заповеди и да парализират силите на Стеверен Ланжини, докато той се опитва да организира отбрана срещу внезапната измяна.

Усмихна се тъжно. Може би той също беше надценил собствената си сила и сигурност, особено сега, когато стоеше до брат си срещу един смъртно опасен убиец.

Ядрото на войската на Дейлон вече беше на път за дома, само кастеланите му бяха останали да защитават господаря си, повален уж от стомашни болки, които го държаха на легло. Едва ли някой щеше да дойде в палатката му, след като повечето от обединените войски вече бяха тръгнали за Итра, но измислените болежки бяха с цел да опази бебето от любопитни очи, докато чакаха отговор от мъжа, който сега ги чакаше. Вестта беше дошла след залез-слънце и Дейлон беше прекарал неспокойна нощ в очакване на утрото.

Дейлон предпазливо подкара коня през скалите по брега. Зад него Балвен носеше бебето Огнегрив.

Когато стигнаха до мъжа, Дейлон вдигна ръка и попита:

— Познаваш ли ме?

— Да — каза лъжевойникът.

— Имам задача за теб. Ще приемеш ли златото ми?

— Кажете задачата — отвърна мъжът.

— Това бебе трябва да отпътува с теб до твоята родна земя. Трябва да се грижат за него все едно е дете от домакинството на господаря ти и да му бъде дадено име, макар че не желая да го знам. Само ме известете в случай че детето загине. До мен трябва да стигне съобщение, гласящо: жребчето окуця и трябваше да го махнем. Ако не се случи никакво нещастие, няма да има причина да си разменяме съобщения. За тази задача ще плащам пет мерки злато всяка година, докато момчето стане мъж.

До този ден имаше седемнайсет години.

Дейлон посочи брат си.

— Това е моят човек, Балвен. Може да бъде познат по белега близо до сърцето му, останал от ловна злополука. — Балвен премести бебенцето в дясната си ръка, а с лявата дръпна туниката си настрани, за да покаже белега си на мъжа. — Той е единственият човек на Гарн, на когото се доверявам напълно. След седемнайсет години от този ден той ще бъде при главните порти на Маркенет. Момчето трябва да бъде доведено в града и предадено на него призори.

— Ако Балвен го споходи ненавременен край, ще избера друг, който да поеме тази задача и да ви извести. Ще назова неговия заместник с тези думи: „Настойникът се спомина, наследникът му е…“ — и името. Майсторът ви може да се отнася към детето както намери за добре, но това момче да не бъде увреждано или насилвано. Трябва да бъде образован, тъй като е благородник по род, и обучен да се защитава сам. Златото ще спре да се изплаща след деня на неговото възмъжаване и точно тогава ще го доведете до градските порти, за да се срещне с Балвен.

Убиецът помисли и после каза:

— Десет мерки годишно.

Дейлон се взря в тъмните очи над черната маска, помисли и каза:

— Седем.

— Седем — съгласи се убиецът.

— Можеш ли да стигнеш до страната си, без никой да види бебето?

— Ще трябват осем мерки за пътуването, ако трябва да останем незабелязани.

— Готово — каза Дейлон. Бръкна в окачената на седлото на коня му торба и отброи малки пръчки злато, всяка дълга колкото длан и дебела колкото мъжки палец. Всяка можеше да изхрани цяло село за цяла година. — Ето осем и седем за тази година: всичко петнайсет. Още седем ще се изпращат всяка година на този ден. Известете ми къде да доставяме златото.

Агентът на квели наскости взе златото, после отиде при Балвен, за да вземе бебето. Балвен изгледа господаря си, след което подаде детето.

Дейлон се загледа след отдалечаващия се мъж, но единственото, което можеше да види, беше издигащото се слънце, разнесло утринната мъгла, и единственото, което можеше да чуе, беше крясъкът на полетелите чайки и грохотът на вълните в скалите.

Обърна коня си и махна на Балвен да тръгне до него.

— Греша ли в допускането си, че това може би беше най-импулсивното нещо, което си правил някога? — попита Балвен.

Дейлон сви рамене. После се изкиска.

— Вероятно.

— Ако Лодавико разбере или дори само заподозре, ще обърне армията си и ще тръгне право към Маркенет, за да те обеси на първото дърво, което намери.

— Би могъл да се опита, така или иначе. Ще трябва да отговарям за решението си да пропусна плячкосването на Итра, след като кралят на Сандура като нищо може да подуши неодобрението ми. — Дейлон се изкиска, докато яздеха нагоре по пътеката от брега. — Но дори Лодавико не е чак толкова импулсивен. Не, той ще затаи недоволството си, че се връщам днес у дома. Свободен съм да презирам краля на Сандура, стига да го правя насаме.

Замислен за скорошната си импулсивност, Дейлон се изруга наум, че не беше задържал войската си у дома и да остави съдбата на Итракия и кръвта на един приятел да паднат върху други рамене.

Балвен видя изражението му и разбра какво мисли, но Дейлон бе този, който го облече в думи.

— Може би трябваше да убия детето.

— Въпреки че това може би било най-целесъобразното решение, ти никога не би могъл да убиеш едно безпомощно бебе — каза Балвен. — Убиването на дете на Огнегривите изобщо не е избор, милорд.

Дейлон знаеше, че незаконният му брат е прав. Никога нямаше да може да гледа и прегръща собственото си дете и да не мисли за детето, убито от неговата ръка, особено детето на един предаден приятел. Баронът кимна.

— Прав си, както обикновено.

Балвен се засмя.

— Ако баща ни ме беше оставил да умра…

— Изобщо нямаше да съм намерил човек, комуто да се доверя в домакинството ми — довърши баронът на Маркензас. — Може да си незаконен, но имаме обща кръв.

— За колко още братя и сестри мислиш, че не знаем? — попита Балвен.

Дейлон се изсмя цинично.

— Единственият мъж, когото съм познавал, който да съперничи на апетита на баща ни за хубави млади жени, е Родриго.

— А баща ни не е имал вкус за хубави момчета.

— Имал е няколко, подозирам.

Загледа се в далечината към морето.

— Какво ви безпокои, милорд? — попита Балвен, като пак мина на „вие“.

Дейлон вдиша дълбоко и бавно издиша.

— Може да е след години, но този въпрос далеч не е приключил.

Балвен кимна.

— Този ден може да се окаже полезен. Никой дори и не подозира, че бебето на Огнегривите може да е оцеляло. Е, някои може и да подозират, но ние знаем, че го има. Поверяването му на грижата на лордовете на Невидимите беше… неочакван ход, но би могъл да се окаже голямо предимство.

Лицето на Дейлон се поотпусна.

— Винаги предвиждаш предимството във всяка ситуация.

— Не се тревожете, милорд. Насочете ума си към по-приятни перспективи и оставете тревогите за мен.

— Това е една от причините да те държа при себе си, братко — каза Дейлон.

Мисълта, че това бебе някой ден може да се окаже полезно, го успокои, но мисълта за друго бебе, което скоро щеше да се появи в дома му, го накара да се усмихне широко.